Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 19.08.2020 г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в открито заседание на деветнадесети
август през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН
САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Нина Кънчева, като
разгледа докладваното от Надежда
Янакиева въз.гр. д. N 423
по описа за 2020 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно решение № 316/11.03.2020г. по гр.д. № 4077/20г.
на СлРС, с което е признато за установено по отношение на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД,
гр. София, че Д.И.М. дължи сумата 5 519, 62 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 26.02.2018г., сумата 2 290, 37
лв., представляваща договорна лихва за периода 05.08.2018г. до 05.03.2021г.,
сумата 109, 26 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода 05.08.2018г.-06.10.2018г., заедно с обезщетение за забава върху
главницата от 13.12.2018г. до окончателното изплащане и сумата 308, 39 лв. разноски
по ч.гр.д. № 6906/2018г. на СлРС, за която е издадена заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК и са присъдени на ищеца разноски по делото в размер на 918, 78
лв.
Въззивникът – ответник в първоинстанционното
производство, със съгласието на попечителя си и чрез процесуален представител
по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, обжалва изцяло цитираното решение, като
твърди, че то е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в
противоречие със събраните доказателства. Заявява, че неправилно съдът не е
приел наличието на заболяване у ответника, което да го поставя в невъзможност
да разбира и ръководи своите действия и да се грижи за интересите си. Събрани
били достатъчно доказателства, че той страда от „параноидна шизофрения“ и е
правил опити за самоубийство. Въпреки наличието на писмени доказателства,
необосновано първоинстанционният съд е стигнал до извода, че към датата на
усвояване н акредита липсвали данни ответникът да не е бил в състояние да
ръководи постъпките си и да разбира значението им. В жалбата се твърди още, че
след като той не би могъл да разбира свойството и значението на действията си и
да ръководи постъпките си, е налице основание за унищожаване на договора за
кредит, което е релевирано още с отговора наисковата молба. Тази унищожаемост е
свързана с волеизявлението на лицето да се разпорежда с имуществото си, то е
направено без съгласие на попечителя и поради това оспореният договор засяга
диспозитивната част на сделката.
Поради изложеното се иска
отмяна на атакуваното решение. Няма искане за събиране на нови доказателства.
Няма претенция за разноски.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който
оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Развива подробни доводи, с които
последователно оборва всички релевирани с въззивната жалба оплаквания, заявява,
че с оглед разпределената правилно доказателствена тежест, ответната страна е
следвало да докаже, че не е могла да ръководи действията си и да разбира
значението им, към момента на сключване на договора. Доказано е частично
плащане и преустановяване на внасяне на дължимите суми, както и техният размер.
Поради това моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение да бъде потвърдено. В условията на евентуалност се иска присъждане на
основание чл. 55 ал. 1 от ЗЗД на сумата 5 519, 62 лв. невъзстановена главница.
Няма заявена претенция за
разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, със
съгласието на попечителя си, не се явява лично, подадена е писмена молба от
процесуален представител по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната
жалба, оспорва отговора и иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на
ново, с което исковете бъдат отхвърлени.
В с.з. за въззиваемото
дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или
пълномощие.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
РС доказателства, намира, че обжалваното
решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е правилна, поради което препраща мотивите си
към нея. Освен това споделя и правните му изводи, които са обосновани и намират
опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
Предявеният установителен
иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца,
чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като в случая се наблюдава
пълно съвпадение по вид и обем на заявените права по заявлението по чл. 417 от ГПК и по исковата молба по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 от ГПК.
Доколкото не се оспорват
фактите на сключване на договора за потребителски кредит на 26.02.2018г.,
предметът, срокът и частичното изпълнение, както и настъпването на условията за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита с неплащането на три вноски,
за което на кредитополучателя е изпратено уведомително писмо, връчено с обратна
разписка на посочения адрес чрез неговата майка, то са налице формалните
предпоставки за уважаване на исковете в доказаните чрез СИЕ размери.
Единственото отменително
основание, релевирано с жалбата, касае унищожаемостта на договора за
потребителски кредит, на основание чл. 31 от ЗЗД, въведена чрез възражение с
отговора на исковата молба. Съгласно разпоредбата на чл. 32 ал. 3 от ЗЗД,
възражението е годен процесуален инструмент за защита /вместо насрещен иск/ в
хипотезата на предявен срещу страната иск за изпълнение на унищожаем договор,
каквато е налице в случая.
Така точката на
противопоставяне между страните е дали е била налице тази форма на унищожаемост,
като от значение е моментът на сключване
на договора за потребителски кредит, както разписва правната норма. От
представените по делото писмени доказателствени средства е видно, че към тази
дата – 26.02.2018г. ответникът-кредитополучател е бил дееспособен по смисъла на
закона, тъй като му е назначен попечител по право /неговата майка/ от Органа по
настойничество и попечителство при община Сливен, едва на 28.05.2018г. За да се
приеме, че сделката е унищожаема, следва да се установи по безспорен и
категоричен начин, че лицето, именно в момента на сключването й, не е могло да
разбира и ръководи действията си.
Еднозначни и несъмнени
доказателства в тази насока не са представени от страната, носеща
доказателствената тежест да установи това – ответника. Представените заверени
копия от протокол на медицинска комисия и епикриза са от 26.09.2018г. – няколко
месеца след сключване на процесния договор и в тях се сочи диагноза „параноидна
шизофрения“. Експертното решение от 2010г. го определя като работоспособен, с
80 % трайно намалена работоспособност, с общо заболяване „параноидна
шизофрения“, като психичният му статус е описан като „психомоторно напрегнат,
ориентиран, неохотно контактен, некритичен, с параноидни интерпретации на
реални житейски събития, отрича халюцинации, затруднения в социалната
адаптация“. Доколкото в промеждутъка от време е посочено, че той е работил и се
е грижил сам за своите работи, въззивният съд счита, че не е възможно без
наличие на специални знания да изведе категорично заключение за субективната
невъзможност на ответника точно към относимата дата – 26.02.2018г., да разбира
и ръководи действията си. Цялостното му поведение може да има белези на
психическа нестабилност, но няма данни за наличие на когнитивни затруднения и
умствени проблеми, пречещи му да осъзнава смисъла на действията си и да взима
решения за осъществяването им.
Поради това, с оглед
наличната доказателствена маса, въззивната инстанция счита, че поисканото от
ответника чрез възражение унищожение на сделката, не може да бъде признато.
Доказателственото искане относно назначаване на съдебно психиатрична експертиза
е постигнато от ефекта на ранната преклузия, тъй като за пръв път е заявено във
въззивната инстанция - с молба за съдебното заседание, такова няма и във
въззивната жалба.
Щом не са въведени други
правопрепятстващи, правоизключващи или правопогасяващи факти, както и не са
посочени други пороци на атакуваното решение, то предметът на въззивния контрол
се изчерпва с констатирането на липса на основанието за унищожаване на договора
за потребителски кредит и с оглед изложените по-горе обстоятелства относно
настъпването и надлежното обявяване на предсрочната изискуемост на вземането,
исковете се явяват основателни и доказани и следва да бъдат уважени. Тук може
да се отбележе единствено за правна чистота, че заявителят-кредитодател е
претендирал цялата сума на договорната лихва до момента на изтичане на срока на
договора, според погасителния план. С ТР №3/2017г. от 27.03.2019г. е прието, че
„Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане
на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. При настъпване
на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните
са уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски. Уговорената в договора лихва
е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора.
Предсрочната изискуемост има гаранционно – обезпечителна функция съгласно чл.71 ЗЗД, независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на договора поради
неизправност на заемополучателя има за последица загуба на преимуществото на срока
при погасяване на задължението (чл.70, ал.1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият избор
от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия
за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника,
поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване
на предсрочната изискуемост, не се дължи. Уредбата на предсрочната изискуемост по
договора за банков кредит в чл.432, ал.1 ТЗ е изрична относно размера на вземането
на кредитора - „предсрочно връщане на сумата по кредита” и изключва заплащането
на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви.“
Приведено към настоящия случай, това означава, че от обявяването на длъжника на
предсрочната изискуемост на кредита с получаването на уведомителното писмо на 23.11.2018г.
той не дължи възнаградителната лихва до 05.03.2021г. Тъй като обаче, както вече
бе изрично посочено – рамките на въззивния контрол, съгласно нормата на чл. 269
от ГПК, по отношение на правилността на решението, се определят от „посоченото
в жалбата“, а в разглежданата въззивна жалба изобщо няма наведени оплаквания
нито в тази насока, нито въобще касателно основанието и размера на отделните
вземания, то въззивният съд не може служебно да се произнася по тях. В случая
не е налице нищожна или неравноправна клауза, което да може да се констатира от
съда и без искане на страната. След като искът е уважен в заявените размери,
съответстващи на тези, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение,
включително и по отношение на направените разноски по заповедното производство,
решението следва да се потвърди в този му вид.
С уважаването на главния
иск отпада необходимостта съдът да се произнася по основателността на
евентуалния по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.
Ето защо въззивната жалба
се явява неоснователна и не следва да се уважава, а първоинстанционният съдебен
акт следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника
и той следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата страна не е
направила и претендирала разноски.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение №
316/11.03.2020г. по гр.д. № 4077/20г. на СлРС.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването
му
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: