РЕШЕНИЕ
№ …….. / 6.11.2019г., гр.Разград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Разград
На двадесет
и осми октомври, две хиляди и деветнадесета година
В
публичното съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА
АНГЕЛ ТАШЕВ
Секретар:
Н.Р.
Прокурор:
Като
разгледа докладваното от съдия Ирина Ганева
В.гр.д.
№ 286 по описа на съда за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от Р. П.Р. чрез упълномощения от него адвокат, против решение № 328/17.07.2019г.
по гр.д. № 359/2019г. по описа на РС Разград, с което е прието за установено,
че Й.К.К., Р.К.Х. и М.К.Т. са собственици на
основание изтекла в тяхна полза придобивна давност върху 7/8ид.ч. от поземлен
имот № 057016 с площ 2,354дка в м.Полето в землището на с.Дряновец, от които
5/8ид.ч. за Й.К. и по 1/8ид.ч. за Р.Х. и М.Т.. Жалбоподателят излага твърдения
за необоснованост поради неправилен анализ на събраните доказателства и
неизяснена фактическа обстановка, както и за противоречие на правните изводи с
материалния закон. Моли въззивния съд да отмени решението на районния съд и да
отхвърли предявения иск. В съдебно заседание жалбата се поддържа от явилия се
пълномощник.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор от Й.К.К., Р.К.Х. и М.К.Т.,
депозиран чрез упълномощения от тях адвокат, в който се съдържа становище за
неоснователност на въззивната жалба. В съдебно заседание пълномощникът поддържа
изразеното становище.
Съдът, след преценка на
събраните доказателства и становищата на страните, констатира следната
фактическа обстановка: територията на процесния имот е заснета и нанесена като
парцел VІІ-681 от кв.76 по плана на с.Дряновец за първи път в кадастралния план
на селото, послужил за основа на плана за регулация, одобрен със заповед №
100/2.07.1922г. През 1960г. е извършена съдебна делба по гр.д.№818/59г. на Районен съд Разград,
вследствие на която парцел VІІ-681 от кв.76 е поставен в дял на Мария Стоянова по мъж
Димитрова, описан като дворно място от 1 870кв.м. в с.Дряновец.
В следващия кадастрален план на
селото, послужил за основа на действащия и в настоящия момент план за
регулация, одобрен със заповед № 1234/25.09.1986г., парцелът е заснет с пл.№
546 и като собственик в разписния списък на плана е записана М.Н.с документ за
собственост протокол за делба от 20.01.1960г. Имотът е изключен от границите на
новия регулационен план. Не е присъединяван към блокове на ТКЗС или ДЗС. Няма
данни да е отдаван за ползване на граждани по силата на акт на държавен орган
или ОНС по смисъла на §4 ал.1 от ПРЗ на ЗСПЗЗ.
С решение № 8/10.11.96г. на М.
С. Н. е възстановена в съществуващи стари реални граници нива от 2,354дка в
м.Полето, съставляваща имот №057016 по картата на землището на с.Дряновец. М.Н.се
е снабдила с констативен нотариален акт за собственост № 180/18.02.1998г. на
нотариус при Районен съд Разград.
Същата е починала на 31.01.2011г.
и неин наследник е синът й Б. Д. Д. С нотариален акт № 199/9.11.2018г. на
нотариус с район на действие Районен съд Разград, Б. Д. е продал имота на
ответника Р.П.Р. за сумата 500лв.
Успоредно на горните действия,
на 27.03.1989г. П. Ц. и свидетелката Д. Д. са сключили писмен договор с К. К.
за продажбата на дворното място за сумата 800лв., която са удостоверили, че са получили
от К. К. и са му предали фактическата власт върху имота. За идентичността на
този имот с поземлен имот № 057016 е налице заключение на вещото лице по
приетата и неоспорена съдебно-техническа експертиза. От показанията на
св.Добрева се установява, че имотът е бил във владение първо на нейните
родители, заедно са го работили, а впоследствие е останал на нея. Продала го е
с предявения й писмен договор през 1989г. Не е виждала и не познава М. Н..
След сключване на договора от
27.03.1989г., Киран Киранов установил владение върху мястото и го ползвал
необезпокоявано до 2002г. През тази година св.С. П. – племенник на М. Н.,
уведомил К. за решението на поземлената комисия и му казал, че няма право да
влиза в чуждия имот. През есента на 2002г. свидетелят П. изорал мястото по
взаимна уговорка с неговата леля, която дала съгласие свидетелят да ползва
безвъзмездно имота. К. го видял и между тях възникнал конфликт по повод
собствеността върху имота. През 2003г. К. К. възстановил фактическата власт
върху земята и я засял с люцерна. Свидетелят уведомил своята леля М.Н.за
случилото се. Повече не се занимавал с тази земя и Киранов продължил да ползва необезпокоявано
мястото до смъртта си, която настъпила на 5.08.2012г.
Негови наследници са съпругата
му Й.К. и трите му дъщери Р.Х., Николета К. и М.Т.. К. К. и Й.К. са сключили
гражданки брак на 1.04.1958г.
Оплакването във въззивната
жалба във връзка с интерпретиране на фактите в обжалваното решение е свързано с
въпроса дали ищците са упражнявали фактическата власт над имота след
5.08.2012г. Жалбоподателят счита, че след като по данни от свидетелските
показания между наследниците на Киранов е възникнал конфликт след неговата
смърт и наследниците са спрели да го засаждат със земеделски култури,
владението им е било прекъснато. Отделно е оспорил и показанията на свидетелите
и в частност тези на Г. П., относно твърдението, че след смъртта на К. ищците
са продължили да работят мястото, като са косили люцерна. Свидетелката посочва
още, че преди ответникът да влезе в имота (видяла го е през м.март, 2019г.),
мястото е било засадено с люцерна. Във връзка с обясненията на Г. П. жалбоподателят
твърди, че не е възможен толкова дълъг период на отглеждане и експлоатация на
тази земеделска култура, което води до недостоверност на свидетелските
показания. Въззивният съд не споделя тези възражения. На първо място, обстоятелствата,
свързани с конкретното оспорване на показанията на Г. П., не са били изложени
от ответника в хода на първоинстанционното производство – преди приключването
на съдебното дирене ответникът изрично е заявил, че няма да ангажира други
доказателства. Твърденията за продължителността на отглеждане на люцерна са
направени за първи път с въззивната жалба и поисканите в тази връзка
доказателства не са били нито нови, нито нововъзникнали, поради което и не са допуснати
за събиране във въззивното производство. На второ място, при анализ на
показанията на св.Петкова съдът не намира основания за тяхното тълкуване по
предложения от жалбоподателя начин, а именно, че наследниците на Киран Киранов
са окосили през 2013г. люцерна, засята през 2003г. от наследодателя им. В
действителност, данните от показанията на тази свидетелка са, че семейството на
Киран Киранов е засаждало през различните години първо царевица, след това
люцерна. Членовете на семейството заедно са го обработвали, косили са люцерна. Св.П.
не твърди, че наследниците на Киранов са окосили през 2013г. люцерната, засята
през 2003г. от К. К.. Свидетелката обяснява, че преди да види ответника да
ползва имота (м.март,.2019г.), мястото е било засято с люцерна, но и по
отношение на това обстоятелство П. не твърди, че това е същата люцерна, засята
през 2003г. Напротив, от показанията на св.Й. Й., които кореспондират с тези на
св.П., се установява, че по уговорка с втората ищца е наел имота през 2016г.,
изорал го е, през 2017г. го е засял с люцерна и е платил наем на ищците, които
са прекратили наемното правоотношение с него през 2018г. Преди 2016г. мястото е
било запустяло, тъй като през 2012 и 2013г. не е било обработвано. Предвид
изложените съображения съдът не намира основания за дискредитиране на
показанията на св.Гинка Петкова.
Всички свидетелски показания в
своята съвкупност сочат на факта, че от 2003г., след възникналия през 2002г.
конфликт между К. и св.П, семейството на ищците отново е установило
фактическата власт над недвижимия имот, като са го ползвали за земеделски
нужди; през 2012г. и 2013г., след смъртта на Киран Киранов не са засаждали
имота със земеделски култури; през 2016г. са го отдали под наем на св.Й. и през
2018г. отново са владели лично имота.
През м.януари и февруари,
2019г. първата и втората ищци са получили покани от ответника, съдържащи
претенция за плащане на рента за периода 1997-2018г. (поканата от 9.01.2019г.)
и за периода 2017-2018г. (поканата от 7.02.2019г.)
При така установената фактическа
обстановка, съдът направи следните правни изводи: въззивната жалба е
неоснователна. Ищците аргументират своето право на собственост с позоваването
на изтекла в тяхна полза придобивна давност и въззивният съд приема, че същите успешно
са провели доказването на своята претенция.
Съгласно чл.68 ал.1 ЗС владението
е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или
чрез другиго, като своя. От горното следва, че елементите на владението са осъществяването
на фактическа власт (обективен) и намерението за своене
(субективен). В допълнение владението трябва да е постоянно, непрекъсвано,
спокойно, явно и несъмнено, за да се приеме, че горните два елемента са били
налице в продължение на поне десет години.
Правният спор, пренесен във
въззивното производство, е за осъществяваното владение над имота от страна на
ищците в периода след 2003г., от който момент районният съд е приел, че е
започнало постоянното, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено владение
над имота от К. К. и съпругата му Й.К. в режим на СИО, а след неговата смърт –
от наследниците му, както и че десетгодишната давност е изтекла през 2013г.
М.Н.е била уведомена от своя
племенник св.С. П. за действията на К. К. по оспорване на решението на
поземлената комисия за възстановяване на имота в нейна полза и за това, че К. е
възстановил фактическата власт над земята през 2003г., както и за намеренията му да владее имота като свой.
Въпреки това от 2003г. до момента на нейната смърт през 2011г. не е предприела
действия по оспорване на владението му. Такива действия не е предприел и нейния
наследник Б. Д., който е продал имота на ответника едва на 9.11.2018г.
Обстоятелството, че през 2012г.
и 2013г. ищците не са обработвали имота, не води до извод за прекъсване на
владението. В този период няма данни земята да е преминала в нечия друга
фактическа власт. От друга страна, установява се от показанията на св.Й., че през
2016г. ищците са упражнявали владението над имота посредством този свидетел, на
когото са отдали земята под наем и съгласно необорената в процеса презумпция на
чл.83 ЗС следва де се приеме, че ищците са владели имота и в периода
2012-2016г.
Така от 2003г. до 2013г. (а и до 2018г.),
ищците са осъществили постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и
несъмнено владение над процесния недвижим имот. Придобивната
давност е изтекла към 2013г. Съгласно ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС
позоваването на придобивната давност като способ за
придобиване на правото на собственост не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а е процесуално
средство за защита на материалноправните последици на
давността, зачитани към момента на изтичане на давностния
срок. Ето защо въпреки, че ищците не се са позовавали на изтеклата в тяхна
полза давност преди 2018г., когато е осъществена продажбата на имота в
полза на ответника, фактическият състав
на придобивната давност вече е бил реализиран и
купувачът е сключил договора за продажба от 9.11.2018г. с подавач, който не е
притежавал правото на собственост.
Като е приел за установено по
отношение на Р.Р.,
че ищците притежават правото на собственост върху 7/8ид.ч. от имота, от които
5/8ид.ч. за преживялата съпруга Й.К. и по 1/8ид.ч. за Р.Х. и М.Т., съдът е
постановил законосъобразен и обоснован съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
Страните претендират присъждане
на деловодните разноски. С оглед изхода от спора и на осн.
чл.78 ал.1 ГПК такива се следват в полза на ищците. Във въззивното производство
същите са представлявани от адвокат, на когото Р.Х. е изплатила възнаграждение
в размер 150лв. Р.Р. следва да бъде осъден да й
заплати тази сума.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
Потвърждава решение № 328/17.07.2019г.
по гр.д. № 359/2019г. по описа на РС Разград.
Осъжда Р.П.Р. да заплати на Р.К.Х.
сумата 150лв. за направени деловодни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
НР