РЕ Ш Е Н И Е
гр.
София, 11.03.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на единадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
П. САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
участието на секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 1187 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 256943 от 28.10.2019 г., постановено по гр. д. № 79392/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав, е признато за установено, че „А.“ ЕООД, С.Н.Д., Н.Г.Д.-К. и Н.Г.-Д. дължат на солидарно на М.С.М., на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.44 ЗЗД вр. с чл.5353 ТЗ, сумата от 7 000 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 12.10.2018 г., до окончателното изплащане, представляваща задължение по запис на заповед от 15.04.2015 г., с поемател – М.С.М., издаден от „А.“ ЕООД и авалиран от С.Н.Д., Н.Г.Д. и Н.Г.Д., за която сума в полза на ищеца срещу ответниците е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от 22.10.2018 г. и изпълнителен лист от 22.10.2018 г. в производството по ч. гр. д. № 66177 по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав. Ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 2 587, 64 лв., представляваща разноски в исковото и в заповедното производство, съобразно уважената част от исковете. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач Н.Л.П. на страната на ответниците.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна
жалба от ответниците “А.“ ЕООД, Н.Г.Д.-К., Н.Г.Д. и С.Н.
Д., с която го обжалват изцяло. Излагат съображения, че обжалваното решение е
необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Считат, че неправилно решаващият съд е приел, че
представеният по делото запис на заповед е валиден, въпреки направеното с
отговора на исковата молба оспорване на датата на съставянето му. Ищецът не е
доказал датата на съставяне на записа на заповед, както и датата на
предявяването му, въпреки направените оспорвания. Ищецът не е доказал по делото,
че ответниците му дължат солидарно претендираната сума от 7 000 евро. Ищецът се позовава
единствено на запис на заповед, който своевременно е оспорен. Поддържат оспорванията на датата на издаване и предявяване на записа
на заповед. Същият е бил подготвен предварително заедно с още 14 броя записи на
заповеди, които са били предоставени за подписи. Не оспорват, че положените
подписи върху записа на заповед изхождат от тях. Оспорват наличието на
съществуващо задължение към момента на издаване на записа на заповед. Поддържат
възраженията си относно каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден
процесинят запис на заповед – договор за заем,
сключен между Н.П. и Г.Д., по който гарант е бил ищецът. Процесният
запис на заповед е бил издаден с цел да се обезпечи част от това
правоотношение. Кредитът е погасен от Г.Д. преди смъртта му. Ответниците – физически лица, са негови наследници.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор от ищеца М.С.М.,
с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Поддържа, че представеният по делото запис на заповед е
редовен от външна страна и като абстрактна сделка доказва вземането на издателя
за паричната сума, за плащането на която се е задължил. Обосновано решаващият
съд е приел, че по делото не е доказано соченото от ответниците каузално правоотношение, включително и
допълнително въведеното такова. Не се доказва и заявеното във въззивната жалба каузално правоотношение. Също така липсва
идентичност между страните по менителничното
правоотношение и сочените каузални правоотношения. Моли съда да потвърди
обжалваното съдебно решение и да му присъди сторените по делото разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК вр. чл.535 ТЗ вр. с чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.44 ЗЗД. Ищецът твърди, че на
15.04.2015 г. %А.“ ЕООД е издал запис на заповед в негова полза за сумата от
7 000 евро. Ценната книга е авалирана то С.Н.Д.,
Н.Г.Д.-К. и Н.Г.Д.. Записът на заповед е предявен за плащане на 15.10.2015 г. Ответниците не са погасили задължението си по записа на
заповед. Във връзка с вземането си, произтичащо от ценната книга, е постановена
заповед за изпълнение, срещу която ответниците са
депозирали възражение в срок. Моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено спрямо ответниците, че му
дължат сумата от 7 000 евро,, на основание запис на заповед, издаден на
15.04.2015 г., предявен на 15.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от
момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. Претендира сторените
по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответниците оспорват предявения иск. Твърдят, че
физическите лица са наследници на Г.К.Д., починал на 19.05.2018 г. Техният наследодател
е бил едноличен собственик на ответното дружество. Ищецът е претендирал от ответниците заплащане на суми за задължения на техния
наследодател. През м.09.2018 г. ищецът е образувал 15 заповедни дела срещу
ответното дружество и наследниците на Г.Д., 12 от които са във връзка с
издадени записи на заповед. След получаване на препис от постановената заповед
за изпълнение са се запознали с ценната книга и са установили, че е издадена от
техния наследодател във връзка с договор за заем, сключен между Г.Д. и Н.Л.П..
За обезпечаване на задължението си Г.Д. е издал от името на търговското дружество
записи на заповед в полза на Н.П. и на ищеца. Всяка една от ценните книги е на
стойност от 7 000 евро, с оглед преодоляване на ограниченията за
плащанията в брой. Заетата сума е в размер на 200 000 евро—уговорената възнаградителна лихва е в размер на 20 % от остатъка от
неизплатения дълг, от които: 17 % са в полза на Н.П. и 3 % са в полза на ищеца
за това, че е бил комисионер и гарант по договора за заем, сключен между Н.П. и
М.М.. Твърдят, че са подписали записите на заповед
съгласно указанията на Г.Д. във връзка с получената от него сума на заем в
размер на 200 000 евро. След погасяване на задължението Н.П. е изпратил потвърдителни имейли за сумите, които е получил от Г.Д. и
до М.М.. Твърдят, че задълженията по договора за заем
са изцяло погасени, като на Г.Д. са върнати документите за заема. След смъртта
на Г.Д. документите във връзка с договора за заем не са открити в неговия архив.
Задължението по ценната книга е към Н.П. а ищецът е бил гарант по това
задължение и се е обезпечил с цел да не се наложи да изплаща задълженията на
ответното дружество. Молят съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски.
Като трето лице – помагач на ответниците
е конституиран по делото Н.Л.П.. Същият твърди, че между него и Г.Д. няма
сключен договор за заем, както и не са сключвани и други договори. Когато Г.му
поискал пари, той ги дал на ищеца М.. Между Н. П. и Г.Д. няма сключени
договори, не са съставени документи или разписки през 2018 г. наследниците на Г.Д.
са поискали от него такива документи, които не може да им предостави, доколкото
не разполага с тях, не са съставяни.
Въз основа на заявление от 12.10.2018 г., подадено от М.С.М., е постановена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 22.10.2018 г. по гр. д. № 66177/2018 г. по описа на СРС, ГО, 140 състав, срещу „А.“ ЕООД, С.Н.Д., Н.Г.Д.-К. и Н.Г. Д., които да заплатят солидарно в полза на М.С.М. сумата от 7 000 евро, представляваща задължение по запис на заповед от 15.04.2015 г., издаден от „А.“ ЕООД и авалиран от С.Н.Д., Н.Г.Д. – К. и Н.Г.Д., ведно със законната лихва, считано от 12.10.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 953, 82 лв. – разноски по делото, от които: 237, 82 лв. – държавна такса и680 лв. – възнаграждение за адвокат. В срока по чл.414, ал.2 ГПК са депозирани възражения срещу постановената заповед от длъжниците.Исковата молба е депозирана в срока по чл.415, ал.4 ГПК.
Видно от
представения в заповедното производство запис на заповед на 15.04.2015 г. „А.“
ЕООД неотменимо и безусловно се е задължил срещу представяне на ценната книга
да плати на предявяване на М.С.М. или на негова заповед сумата от 7 000 евро.
Като място на плащане е посочено: гр. София, бул. „*****До името на издателя е
посочен гр. София, ул. „*****. След менителничното
волеизявление е положен подпис на Г.К.Д., като представител на дружеството -
издател.
След положения
подпис от издателя е обективирано изявление, че
задължението се авалира при условията, при които е
поето, като са положени подписите на Г.К.Д., С.Н.Д., Н. Г. Д. и Н.Г.Д..
След
волеизявленията за авал е налице удостоверяване на
обстоятелството, че на 15.10.2018 г. записът на заповед е предявен на издателя
„А.“ ЕООД, чрез законния му представител Г.К.Д., за което е положен подпис.
На 16.11.2015 г. е сключен
договор за ипотечен кредит, по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД – кредитор“ се е
задължил да предостави на Н.Г.Д. – кредотиполучател,
сумата от 91 580 лв. за финансиране на текущи потребности срещу насрещното
й задължение за върне заетата сума, заедно с уговорената възнаградителна
лихва в срок от 360 месеца. Като съдлъжник се е
задължил Г.К.Д..
На 07.08.2015 г. е сключен
договор за ипотечен кредит, по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД – кредитор, се е
задължила да предостави на Г.К.Д. – кредитополучател, сумата от 62 280 лв.
За финансиране на текущи потребности, срещу насрещното му задължение да върне
сумата, заедно с договорната лихва, за срок от 190 месеца.
Представени са записи на
заповеди, издадени от „А.“ ЕООД в полза на М.С.М. за суми съответно от
7 000 евро и 7 500 евро. Ценните книги са авалирани
от Г.К.Д., С.Н.Д., Н.Г.Д. и Н.Г.Д..
С нотариален акт за продажба на
право на строеж за недвижим имот № 20, том VІ, рег. № 15815, дело № 848/2017 г.
от 20.12.2017 г. Н.Г.Д. е продала на Н.Л.П. правото на строеж за изграждането на
4 самостоятелни 5 – етажни блока и отделен самостоятелен полуподземен
гараж в УПИ І-172, 173, 174, 176, 181, 182, 2077, 2078, надлежно описани в
нотариалния акт.
По делото е представена препис от
електронна кореспонденция между Г.Д., ищеца и третото лице – помагач. Към едно
от електронните писма е прикачен файл, който съдържа договор за паричен заем
срещу обезпечение недвижим имот от 23.04.2017 г. между Н.Л.П. – заемодател и „А.“
ЕООД – заемател, по силата на който заемотадетят се е задължил да предостави на заемателя сумата от 101 148 евро, срещу насрещното
задължение да я върнев определен срок. Уговорената
сума се предоставя на заемателя на отделни вноски,
първата от която е палтима при подписването му. Заемателят се е задължил да прехвърли на заемодателя или на
посочено от него лице с нотариален акт описания в договора недвижим имот.
Липсват положени подписи върху документа, изпратен по електронен път.
Като прикачен файл към едно от електронните
писма е приложен протокол от проведена среща на 12.06.2013 г., съдържащ бележки
относно водените разговори.
От заключението на вещото лице
Лице Л. Б.по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, което не е
оспорено от страните и съдът възприема като компетентно дадено, се установява,
че в счетоводните регистри на „А.“ ЕООД няма осчетоводявани суми получени от М.С.М.
през 2015 г. – 2016 г. за периода 201 г.
– 2012 г. също няма осчетоводени суми, получени суми от М.С.М. и няма отразени
суми за получени заеми от него. Съгласно представената от НАП информация ищецът
е подал в НАП годишни данъчни декларации по чл.50 ЗДДФЛ за данъчни 2015г., 2016
г., 2017 г. В подадените годишни декларации няма данни за предоставени заема на
„А.ГД“ ЕООД. Вещото лице не може да даде отговор дали ищецът е имал налични
парични средства като физическо лице към датата на подписване на записите на
заповед (2015 г. – 2016 г.), тъй като
липсват твърдения, указващи къде е имало такива парични средства, за да може да
се направи съответната проверка и да отговори на поставения въпрос.
Във въззивното
производство жалбоподателите са представили постановление за отказ да се
образува наказателно производство от 28.10.2019 г. на СГП по пр. пр. №
17206/2019 г. в мотивите на постановлението е посочено според обясненията на М.
и Н.П. през 2011 г. последният е предоставил на М. в заем парична сума, която
му била необходима, за да финансира бизнес проект, предложен и реализиран от Г.К.Д..
М. предоставил от своя страна тази сума на Г.Д.с цел инвестиране в изграждането
на жилищна сграда. Впоследствие последният не възстановил изцяло предоставените
му пари, поради което М. предявил финансовите си претенции по съдебен ред.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е депозирани в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен
от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.417 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК,
в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се
установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата
страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение
по чл.417, т.9 ГПК.
Записът на заповед
съставлява абстрактна, формална, едностранна сделка, за която законът допуска
да поражда права. За да породи записът на заповед правно действие, следва да се
установи, че е съобразен с реквизитите, установени в нормата на чл.535 ТЗ.
В представената по делото ценна книга се съдържа наименованието „запис на
заповед”, както в заглавието на акта, така и в контекста на същата. Налице е
безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 7 000 евро. Падежът на записа на заповед е уговорен,
съобразно нормата на чл.537 ТЗ вр. чл.486, т.1 ТЗ –
на предявяване. В записа на заповед като място на плащане е определен гр. София,
бул. „*****на основание чл.536, ал.4 ТЗ и доколкото в записа на заповед не е
посочено мястото на издаването, същият се смята издаден в мястото, посочено до
името на издателя – гр. София, ул. „*****. Като ремитент (поемател) е посочен М.С.Д.. Менителничният
ефект е издаден на 15.04.2015 г. и е положен подпис на издателя Г.К.Д..
Тъй като представеният запис на заповед съдържат всички законоустановени
реквизити, същият е действителен и е породил валидно менителнично
задължение.
Менителничното
поръчителство (авал), се учредява чрез едностранно
волеизявление, изразено върху менителничния документ
или върху прикрепен върху него лист (алонж), където авалистът следва да се положи саморъчен подпис. Съобразно
разпоредбата на чл.537 ТЗ вр. чл.484, ал.2 ТЗ,
подписът на лицевата страна на менителничния документ
презюмира поемане на авал,
освен ако подписът е на издателя.
В случая върху лицевата страна на записа на заповед, след менителничното волеизявление, е положен подпис от Г.К.Д., С.Н.Д.,
Н.Г.Д. и Н.Г. Д., които са авалирали задължението по
ценната книга при условията, при които е поето.
Доколкото е спазена установената в ТЗ форма, е възникнало валидно менителнично поръчителство.
Правните последици от волеизявлението на авалиста
е, че за него се поражда задължение, което по вид, съдържание и предпоставки за
принудително осъществяване се определя от обезпеченото задължение, като авалистът дължи същата по вид престация,
както и авалата (хонората),
предвид разпоредбата на чл.485, ал.1 ТЗ. При това положение и с оглед нормата
на чл.513, ал.1 ТЗ Г.К.Д., С.Н.Д., Н.Г.Д. и Н.Г. Д.отговарят солидарно с
издателя на менителничния ефект „А.“ ЕООД.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № от 18.06.2014 г. по т. д.
№ 4/2014 г. на ОСГТК, т.17, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, се
определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на
подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение.
Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която
основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането
от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя
задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по
каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател по повод
или във връзка с което е издаден записът на заповед. В случая ищецът не е въвел
каузалното правоотношение с издателя на менителничния
ефект. С въвеждането на твърдения или възражения от
поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива
основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на
ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване
подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на
заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно
каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на
заповед, съдът разглежда заявените от ответника - длъжник релативни възражения,
като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за
недействителност на основанието по каузалното правоотношение.
С писмения отговор
на исковата молба ответниците са релевирали
възражения, че вземанията на кредитора произтичат от каузално правоотношение –
договор за заем, сключен между законния представител на дружеството – издател Г.К.Д.
и ищеца М.С.М., за сумата от 200 000 евро.
Съгласно нормата на
чл.485, ал.1 ТЗ поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал, а
на основание чл.461 ТЗ нищожността на една менителнична
сделка не се отразява върху възникналите въз основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна
нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната
форма и съдържание.
В случая се
установи, че записът на заповед е съобразен с императивните изискванията за
форма и съдържание. Поради самостоятелния характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави
на приносителя на менителничния ефект възраженията,
които би могъл да му противопостави издателя на ценната книга, в това число
личните (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. На
основание чл.485, ал.2 ТЗ задължението на поръчителя е действително и когато
задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било
причина, освен поради недостатък във формата. Допустимо е авалистът
да релевира лични възражения на издателя, произтичащи
от каузалното правоотношение между издателя и поемателя
единствено в хипотезата, когато авалистът също е
страна по него.
В разглеждания случай
авалистите не са страна по заявеното каузално
правоотношение. Страни по него са законният представител на дружеството - издателя
на ценната книга и поемателят.
Когато страни по каузалното
правоотношение са само поемателят и издателят,
свързаните с него относителни възражения на издателя могат да бъдат
противопоставени от авалиста на приносителя, само ако
последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Авалистът не е заявил твърдения за това, поради което и не
са събирани доказателства в тази насока (решение № 17 от 21.04.2011 г.
по т. д. № 213/2010 г., ТК, ІІ ТО на ВКС; решение № 120 от 30.07.2010 г. по т.
д. № 908/2009 г., ТК, ІІ ТО на ВКС; решение № 40/05.06.2012 г. по т. д. №
148/2011 г. на ВКС, ТК, І ТО; решение № 26 от 24.04.2014 г. по т. д. №
1027/2013 г., ТК, ІІ ТО; решение № 92/06.07.2017 г. по т. Д. № 569/2016 г.,
постановени по реда на чл.290 ГПК и др.).
По изложените съображения възраженията на авалистите,
произтичащи от заявеното каузално правоотношение, не са част от спорния предмет.
Доколкото обаче в срока по чл.131 ГПК издателят на менителничния
ефект е релевирал доводи във връзка с каузалното правоотношение
с ищеца, които поддържа и във въззивната жалба, тези
доводи следва да се разгледат и в настоящото производство.
Предвид дадените с посоченото тълкувателно решение разяснения, че при
заявени релативни възражения от ответника, се прилагат общите правила за
разпределение на доказателствената тежест – чл.154,
ал.1 ГПК, при редовен от външна страна менителничен
ефект и позоваване на длъжника на каузални правоотношения с ищеца, доказателствената тежест е на длъжника да докаже своите
лични възражения срещу ценната книга, като установи съществуването на каузалното
правоотношение между него и кредитора по записа на заповед, както и връзката на
това каузално правоотношение с процесния запис на
заповед.
Спори се между
страни е в производството дали е сключен договор за заем между Г.Д. и ищеца за
сумата от 200 000 евро.
Доколкото договорът
за заем е реален договор, следва да се установи предаване на заетата сума от
заемодателя в полза на заемателя срещу насрещното му
задължение да я върне. Жалбоподателите са представили по делото извлечение от
изпратен по електронен път договор за паричен заем срещу обезпечение недвижим
имот от 25.04.2017 г., по който страни са ищецът – заемодател и ответното
дружество – заемател и който не носи подписа на
страните. Също така не удостоверява предаването на заетата сума. Ето защо въз
основа на този документ не може да се обоснове извод за сключен договор заем между М.М.
и Г.Д.за сумата от 200 000 евро. Изводи в тази насока не може да се
формират и въз основа на представеното по делото постановление за отказ да се
образуване наказателно производство, доколкото същото няма обвързваща
гражданския съд сила, каквато е придадена на влязлата в сила присъда, съгласно
нормата на чл.300 ГПК.
Независимо от
изложеното, дори да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем,
предоставен от М.М. на Г.Д., то не са ангажирани
доказателства, че издаденият на 15.04.2015 г. запис на заповед обезпечава
задължения по този договор, включително които ще възникнат по силата на сключения на
25.04.2017 г. договор за заем Същевременно е налице спор между страните за това
обстоятелство.
След като ответното
дружество не е изпълнило доказателствената си тежест
да установи съществуването на каузално правоотношение и връзката му с издадения
запис на заповед, следва да се приемат за ненастъпили правните последици, чийто
юридически факт е останал недоказан. С оглед на това е без значение дали
задължението по договора за заем, за който се твърди, че е сключен между М.М. и Г.Д. е погасено или не, тъй като това няма да се
отрази върху съществуването на процесния дълг. Ето
защо доводите на жалбоподателите в тази насока не следва да се обсъждат по
същество.
По изложените
съображения и доколкото ищецът е представил валиден запис на заповед, задължението
по което е изискуемо и не е погасено от ответниците,
които отговарят солидарно, съгласно на основание чл.485, ал.1 ТЗ вр. с чл.537 ТЗ, предявеният иск се явява изцяло основателен.
Тъй като крайните
изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди
По разноските по
производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят сторените разноски в
настоящото производство. Техният размер възлиза на 1 360 лв. - заплатено
адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на
страната във въззивното производство, съгласно представения
договор за правна защита и съдействие от20.01.2020 г.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 256943 от 28.10.2019 г., постановено по гр. д. № 79392/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав.
ОСЪЖДА „А.– ГД“ ЕООД, ЕИК *****,с адрес гр. София, бул. „*****,
Н.Г.Д. – К., ЕГН **********, с адрес ***, Н.Г.Д., ЕГН **********, с адрес ***, С.Н.Д.,
ЕГН **********, с адрес ***, всички със съдебен адрес *** – адв.
П.М., да заплатят на М.С.М., ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес ***
– адв. Л.С., сумата от 1 360
(хиляда триста и шестдесет) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща
заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението е постановено
при участието на трето лице – помагач Н.Л.П., ЕГН **********.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.