Р
Е Ш Е
Н И Е
№……………/04.03.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на шести декември през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 3417 по
описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 550679 от 30.11.2018 г., постановено
по гр.д. № 59271/2016 г. на СРС, 27 състав, е отхвърлен предявения от „Е.м.“
ЕООД
срещу Н.К.В., положителен установителен иск по реда на чл.422 ГПК с правно
основание чл.430 ТЗ вр. чл.9 ЗПК, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД, за признаване за
установено, че Н.К.В. дължи на „Е.м.“ ЕООД сумата от 830.79лв., представляваща
изискуема непогасена главница на задължение за възстановяване на паричен
кредит, предоставен под формата на кредитен лимит на Н.К.В. от „Р. (България)“
ЕАД въз основа на сключен между тях на 20.06.2007г. договор № 0706200143875183
за издаване и ползване на международна кредитна карта Visa/MasterCard, при
одобрен кредитен лимит по договора в размер на 1140лв., вземанията по които са
прехвърлени на цесионера „Е.М.“ ЕООД по силата на договор за цесия от
30.01.2012Г., ведно със законната лихва, считано от 23.11.2015г. до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 03.07.2016г. по ч.гр.д. №
72121/2015 г. по описа на
СРС, 27 състав, като неоснователен поради погасяването му по давност.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца „Е.м.“ ЕООД чрез
адв.И.Н., с оплаквания за неправилност поради неправилно приложение на материалния
и процесуалния закон по въпроса за
погасителната давност, относно процесното вземане, както и за възможността за
изменение на иска. Твърди, че процесният договор е револвиращ такъв, и през
времето на неговото действие не се дължи същинското връщане на ползвана в
рамките на лимита сума, а това ставало едва при изтичане края на договора, а минималната месечна погасителна
вноска не била погасителна вноска по стандартен погасителен план, тъй като с
нея несе намалявало задължението за дължими главница и лихви, тъй като
внесената сума е можело веднага да се изтегли от картодържателя обратно.
Твърди, че в случая договорът за револвиращ кредит е изтекъл 3 години след
сключването му, т.е. на 20.06.2010 г., но съгласно разпоредбата на чл.44 от
договора, оставал в сила и след този 3 годишен срок, при условие, че към него
кредитополучателят има непогасен дълг към банката. Така твърди, че кредитът се
транформирал от револвиращ в стандартен банков кредит, като кредитния лимит не
може да се ползва повече, и картодържателят се задължавал да внася минималната
погасителна вноска/МПВ/ до окончателното погасяване на кредита. По тази причина
счита, че крайният срок на издължаване е 20.02.2012 г. и от тази дата
задължението е изцяло изискуемо. На второ място, възразява е относно приетото
за недопустимо от СРС изменение на иска, като твърди, че ищецът е поискал
съединяване на осъдителне иск за вземанията, които не можели да се обезпечат с
издадената заповед по чл.410 от ГПК и силата на присъдено нещо на решението по установителния иск поради
липсата на идентичност между заповедта и установителния иск. Моли обжалваното
решение да се отмени и и да се установи съществуване на претендираното вземане
на ищеца към длъжника, заявено пред първоинстанционния съд, претендира и
разноските , вкл. и тези в заповедното производство.
Въззиваемата
страна-ответник не
са дала писмен отговор по въззивната жалба в
срока по чл.263, ал.1 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство :
Първоинстанционното решение
е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е
произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
Определението на
първоинстанциониният съд, с което е отказал да допусне изменение на иска по
чл.214 от ГПК по повод направено от ищеца уточнение с молба от 09.10.2018 г. и
от 25.10.2018 г., е правилно и постановено в съответствие с т.11 от ТР № 4/2014
г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Същото сочи и на възможност за въвеждането
на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа
на което е издадена заповедта за изпълнение, с предявен осъдителен иск при
условията на евентуалност; както и за възможност за разликата между размера на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на
вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК, да може се предяви осъдителен
иск в производството по иска по чл.422 от ГПК. В настоящият случай нито едно от
двете хипотези на допустимост съединяване н осъдителен иск не е налице. С
горепосочените две молби ищецът не е заявил, че предявява при условието на
евентуалност и наред с установителния иск за вземането предмет на заповедта по
чл.410 от ГПК, и осъдителен иск за част от сумата по заповедта по чл.410 от ГПК
по повод направеното уточнение, че не цялата сума заявена със заявлението и
предмет на заповедта по чл.410 от ГПК е такава за главница, а само част е за
главница – само 651,30 лв., а разликата до
830,79 лв. по заповедта по чл.410 от ГПК е за лихви и такса. С молбите
ищецът е заявил, че прави изменение на иска, като предявява установителен иск
само за част от сумата – за 651,30 лв. за непогасена главница по договор за
кредитна карта/както е издадена заповедта по чл.410 от ГПК за 830,79 лв. с
основание непогасена главница по договор за кредитна карта/, а за разликата до
830,79 лв. сочи да предявява съединен с установителния иск такъв осъдителен иск
за 118,18 лв. лихви, 38,51 лв. наказателни лихви и 22,80 лв. такси, произтичащи
от вземания по същия договор за кредитна карта. Така съдържанието на
уточнителните молби като такива за изменение на иска по смисъла на чл.214 от ГПК прави същото недопустимо, тъй като за вземането, както е предмет на
заповедта по чл.410 от ГПК, се сочи друго основание за възникването му, макар и
по същия договор .
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Ищецът твърди, че
между ответницата и „Р. (България)“ ЕАД бил сключен на 20.06.2007г. Договор №
0706200143875183 за издаване и ползване на международна кредитна карта, по
силата на който на ответницата била предоставена парична сума, определена като
одобрен кредитен лимит в размер на 1140лв. Твърди, че с отпускането на
кредитния лимит и предоставяне на кредитната карта „Р. (България)“ ЕАД
изпълнила задължението си по договора, като от своя страна ответницата получила
кредитната карта и усвоявала многократно наличния лимит по сметката, за което „Р.
(България)“ ЕАД предоставил справка по чл.366 ГПК за датите на операциите и
размера на сумите, които били усвоявани в различни периоди. Твърди се още, че в
чл.5 до чл.18 от Договора бил определен начинът на олихвяване на ползваната
сума от кредитния лимит, като банката начислявала лихва и такси, които били
формирани по кредитната експозиция, като общата сума на вземането била в размер
на 830.79лв. и била начислена за периода от откриване на банковата сметка, до
прехвърляне на вземането от банката на цесионера - ищец, което станало по
силата на договор за цесия от 30.01.2012г., за което прехвърляне длъжникът бил
уведомен с писмо с обратна разписка с дата 17.11.2015 г. Твърди се, че в чл.40
от договор бил уговорен срок за действие на договора, който бил фиксиран на
Зг., който се подновявал автоматично за нов тригодищен срок, в случай, че
картодържателят не бил в просрочие, като и че съгласно чл.44 договорът оставал в
сила и след тригодишния период, при условие, че към този момент кредитополучателят
имал непогасен дълг към банката, като кредитът се трансформирал от револвиращ в
стандартен банков кредит, като картодържателят бил длъжен ежемесечно да внася
минимална погасителна вноска, до окончателното погасяване, при което договорът
като такъв по стандартен кредит оставал в сила за нов 20 месечен период от
20.06.2010 г. , до окончателното погасяване на дълга, като крайният падеж настъпил
на 20.02.2012г., считано от която дата, задължението падежирало и било изцяло
изискуемо. Моли се за признаване за установено, че ответницата дължи сумата от
830.79лв. - неплатена парична сума главница по договор за кредит, ведно със
законната лихва върху главницата, от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане, както и да бъде осъдена да заплати разноски по
заповедното и исковото производство.
Ответницата не е
подала отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, но с възражението по
чл.414, ал.1 ГПК в заповедто производство е направила възражение за погасяване
по давност на сумата.
Първоинстанционният
съд е отхвърли иска, като е приел, че вземането предмет на същия и на заповедта
по чл.410 от ГПК е погасено по давност. Приел е, че събраните по делото
доказателства установявали, че е сключен договор за издаване и ползване на
международна кредитната карта, по силата на който цедентът е предоставил за
ползване кредитен лимит, а ответницата е усвоявала суми по същия, както и че цесията
има действие спрямо длъжника поради уведомяването му за цесията в хода на
исковото производство по чл.422 от ГПК. По заявеното от ответницата възражение
за давност е приел, че същото е
основателно. Приел е по отношение началото на давностния срок следното : че като
краткосрочен кредит при кредит овърдрафтът е допустимо надвишаване над салдото
по сметката, като кредитът овърдрафт се усвоява до разрешения лимит и може да
се ползва изцяло или отчасти, като обикновено се погасява при всяко постъпление
по разплащателната сметка. Приел е още, че с оглед спецификите на конкретния
договор, нямало предварително изготвен погасителен план, но същият е определяем
по правилата на чл.44 вр. чл.12 и чл.П от договора, като се определя МПВ в
размер на усвоения кредитен лимит ведно с натрупаната към последния момент
лихва и такса, като се определяла месечна падежна дата - размер на минималното
погасяване от формирания дълг и дължима лихва за ползване на средствата. В
конкретния случай от представената справка по чл.366 ГПК и съобразно
правомощията на съда по чл.162 ГПК е установил, че дължимата МПВ (изчислена по
чл.12 от договора към момента на последното усвояване на суми по кредитния
лимит) се равнява на 42.52лв., поради което изискуемостта на всички формирани
МПВ настъпвала на 30.06.2009г. (или 20 месечни вноски след датата на
изискуемост на първата МПВ изискуема съобразно правилата по чл.11 от договора),
и така съгласно чл.114 ЗЗД е приел,
че от датата на последната определена месечна падежна дата - 30.06.2009г., тече
и 5г. погасителна давност по чл.110 ЗЗД, с оглед характера на вземанията - по
договор за кредит, за които се прилага общата давност (в който смисъл е решение
№ 93 от 27.10.2016 г. по т. д. № 1882 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
1-во т.о.). В резултат е заключил, че към датата на подаване на заявлението -
23.11.2015г. вземането е било изцяло погасено по давност, поради което искът се
явява неоснователен.
Съобразно
оплакванията с въззивната жалба, пред въззивната инстанция като спорен е
поставен въпроса за тълкуване характера на договора за кредитна карта и
съдържанието на уговорката по чл.44 от него, и тякното отражение върху срока на
договора и началото на давностния срок. По другия спорен въпрос-този за
допустимостта на изменението на иска, въззивният съд вече взе отношение при
преценката за допустимостта на първоинстанционното решение.
При направената
самостоятелна преценка от въззивния съд на
действителната обща воля на страните по сключения договор №
0706200143875183/20.06.2007г. „Р. България“ ЕАД /праводател-цедент на ищеца/ и Н.К.В.-ответник
се установява, че е сключен договор за издаване и ползване на международна
кредитната карта, по силата на който банката одобрява кредитен лимит в размер
на 1140лв., който се олихвява. За ползваната част от лимита, когато не е в
уговорения гратисен период, се дължала минимална погасителна вноска /МПВ/в
размер на 5% от дължимата сума, която следвало да се заплаща в последния ден на
месеца, след който срок се начислявала лихва върху използваната сума от
кредитния лимит-чл.11 от договора.
В раздел IV от
договора е уговорено, че договорът влиза в сила от датата на подписването му
(20.06.2007г.) и е със срок от три години, който срок се подновявал автоматично
за нов период, ако а/картодържателят не бил в просрочие към момента на изтичане
валидността на картата, б/ ако картодържателят не уведомил писмено Банката, че
се отказва Картата му да бъде подновена. Съгласно чл.44 договорът оставал в
сила, ако картодържателят откажел да получи нова карта след изтичане валидността
на първоначално издадената карта, при условие, че към този момент имал
непогасен дълг към Банката, като картодържателят бил длъжен ежемесечно да внася
минимална погасителна вноска/МПВ/ съгласно чл.11 от договора до окончателното
изплащане на лимита.
Общото тълкуване
волята на страните съгласно чл.20 от ЗЗД сочи на постигнато съгласие между тях
договорът за издаване и ползване на кредитна карта да се счита прекратен с
изтичането на 3 години от сключването му, ако кредитополучателят и
картодържател е в просрочие към момента на изтичане валидността на картата,
т.е. с изтичането на 3-те години. Самият ищец сочи, че така сключеният договор
за револвиращ кредит е прекратен с изтичането на тези 3 години, т.е. на
20.06.2010 г. Този факт се потвърждава и от приетата справка по чл.366 ГПК, издадена
от банката-кредитодател и цедент, която сочи, че кредитният лимит е усвояван до
дата 21.09.2007г., последното плащане от кредитополучателят е от 03.12.2007 г.,
като усвоената и непогасена главница към 03.12.2007 г. е 651,30лв., след
приспадане на направени частични плащания. Ведно с начислени лихви и разноски,
балансът на дълга възлиза към 19.12.2008 г. на общо 830, 79 лв. Следователно към изтичане на 3 години от
сключване на договора, т.е. към 20.06.2010 г. е налице непогасено задължение на
ответницата, при което договорът за револвиращ кредит се счита прекратен
съгласно чл.39 от него.
Въззивният съд
намира, че доводът на ищеца за трансформиране на револвиращия банков кредит в
стандартен такъв съгласно чл.44 от договора, не може да се извлече нито от
съдържанието на чл.44 от договора, нито от цялостното съдържание на договора.
Тълкувайки текста на чл.44 от договора, ведно с този на чл.39 от същия договор,
не може да се направи извод, че страните по договора са се съгласили ако няма
основание за неговото автоматично продължаване за нов 3 годишен период по чл.39
от договора, същият да се трансформира в стандартен договор за банков кредит,
като картодържателят се задължава да заплаща месечно МПВ до окончателнтото
погасяване на кредита. Това е така, защото чл.44 от договора изисква
картодържателят да откаже да получи новата карта след изтичане валидността на
първата и да има непогасен дълг към банката, а в същото време чл.39 от договора
категорично сочи, че договорът се прекратява с изтичане на срока му, освен ако
картодържателят няма непогасени задължения към тази дата и не е уведомил
банката изрично, че отказва картата да бъде подновена. Или налага се извод, че
наличието на непогасено задължение на кредитополучателя-картодържател към
изтичане на 3 години от сключване на договора, (в конкретния случай към 20.06.2010 г.), води до прекратяване на договора. Така
за картодържателят няма основание да получи нова кредитна карта, тъй като
валидността на първата е изтекла със срока на револвиращия кредит, договорът е
прекратен, и няма причина картодържателят да отказва получаването на нова
кредитна карта след изтичане срока на валидност на първата кредитна карта, т.е.
не се сбъдва едно от двете кумулативни условия по чл.44 от договора за неговото
продължаване. Ако се сподели тезата на ищеца, че с чл.44 от договора страните
са уговорили друг по вид банков продукт, то същият следва да отговаря на
изискванията на Закона за потребителския кредит, каквото съдържание чл.44 от
договора няма, нито такова съдържание има направено с него препращане към чл.11
или чл.12 от договора (които два текста сочат начина на определяне на МПВ и на срока за плащането
й) . Освен това не може
да се приеме че уговорката по чл.44 от договора представлява новиране на
задължението, тъй като новацията на задължението по смисъла на чл.107 от ЗЗД трябва
да е изрична, ясна, уговорена писмено между страните, а не да се извлича по
тълкувателен път. Или въззивният съд приема, че в случая давността за
непогасените вземанияпо договора за револвиращ кредит тече от изтичане срока на
договора 20.06.2010 г., съгласно чл.39
от договора и поради наличие на доказателство и признание от ищеца за непогасен дълг към тази дата. Приложим към
случая е общия 5 годишен давностен срок който изтича на 20.06.2015 г. и доколкото
заявлението по чл.410 от ГПК е подадено след последната дата-подадено на
23.1.12015 г., то вземането е погасено по давност.
Не се установява и
уговорката по чл.44 от договора да е такава за разсрочване на задължението и
промяна на изискуемостта, тъй като такава изрична уговорка няма, а и с чл.44 се
сочи, че договорът запазва действие.
Ето защо въззивният
съд приема, че давността за вземанията на кредитодателя, респ. на неговия
частен приемник-ищеца по делото по силата на договор за цесия, тече от прекратяване
на договора и доколкото заявлението по чл.410 от ГПК е подадено след изтичане
на 5 години от тази дата, то вземането е погасено по давност.
Поради съпвадане крайния
решаващ извод на двете инстанции относно неоснователността на предявения искове,
макар и по частично различни мотиви на въззивния съд, обжалваното решението следва
да се потвърди изцяло.
По разноските:
Съобразно изхода на
спора, направените от въззивника-ищец разноски остават в негова тежест, тъй
като жалбата не се уважава. Въззиваемата страна-отвтеник няма искане за
разноски и съдът недължи произнасяне по такива.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 550679 от 30.11.2018 г., постановено по гр.д. № 59271/2016 г. на
СРС, 27 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца за разноски.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на
касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.