Решение по дело №7/2019 на Районен съд - Самоков

РЕШЕНИЕ

№131

гр. С., 19.08.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

С.СКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното заседание, проведено на двадесет и втори май през две хиляди и двадесетата година, в състав:

   РАЙОНЕН СЪДИЯ  ЯНКО ЧАВЕЕВ

                                          

при участието на секретаря Дарина Николова сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 7 по описа на съда за 2019 г. и за да се  произнесе, взе предвид следното:

 

Д.И.П., Н.И.Т., М.И.Д. и И.И.Т. (относно предявяването на иска и от последния – вж. уточняващата молба, постъпила в съда на 21.02.2019 г. на л. 35-36, пълномощното от ищеца на л. 37 и коригираната искова молба на л. 52-53), са предявили срещу Б.С.К., Е.С.К., Б.С.К., К.С.С. и С.Б.К., иск за установяване по отношение на ответниците на правото си на собственост върху 1/2 идеална част от поземлен имот, находящ се в с. Я., общ. с. и представляващ парцел ХІІ, отреден за имот пл. № 648, в кв. 61 по плана на с. Я., целия с площ понастоящем 972 кв.м. и за предаване на владението върху описания имот (относно предмета и вида на иска – вж. уточняващото изявление на пълномощника на ищците в открито с. з. на 22.05.2020 г.).

Отправени са и искания за отмяна на влезлите в сила решения в делбеното производство по гр. д. № 128/1991 г. по описа на РС – С., както и на констативен нотариален акт № 175, т. ІІ, д. № 896/1995 г. на нотариуса при РС – С..

Исковата молба, горепосочената уточняваща молба, постъпила в съда на 21.02.2019 г., както и уточнителните изявления на пълномощника на ищците в с. з. на 22.05.2020 г., преценени в тяхната съвкупност и взаимна връзка, очертават следните твърдения на ищците за основанието и предмета на иска:

Ищците твърдят, че са собственици общо на 1/2 идеална част от гореописания поземлен имот при конкретни техни дялове на основание наследяване от Д. С. С.. Приживе той и брат му П. С. С. придобили поземления имот в равни дялове през 1953 г. и 1954 г. с договори за продажба, като по това време по тогава действащия план на селото поземленият имот бил записан като имот с пл. № 475, за който е отреден парцел V в кв. 55 по този план. През 1957 г. в имота били построени сгради-близнаци, всяка от тях – със застроена площ от по 42 кв. м. Между братята Д. и П. С. и била извършена доброволна делба, а впоследствие Р.С.С. , като наследник на П. С. поискала да се извърши съдебна делба на 1/2 идеална част от поземления имот и на северния близнак на сградата построена в имота.

По исковата молба на Р. С. било образувано гр. дело № 128/1991 г. на РС – С.. В повече от предявеното искане по това дело била допусната съдебна делба на цялото дворно място и на сградата - северен близнак, като за съсобственици на поземления имот били признати със същото съдебно решение Р. С., О.Г., В.Т., Н.Т. и М.Д.. С влязло в сила съдебно решение във втората фаза на делбеното производство по същото дело на Р.С.С. било възложено в дял на основание чл. 288, ал. 2 от ГПК от 1952 г. цялото дворно място, представляващо процесния недвижим имот, ведно със северния близнак на къщата, построена в него и паянтова стопанска сграда. По силата на това съдебно решение Р. С. не могла да придобие и да стане собственик на повече от 1/2 идеална част от процесния поземлен имот, нито могла впоследствие да се разпореди с повече от 1/2 идеална част от него, продавайки целия процесен имот на ответника С.К., както сторила през 2003 г. Наред с това ищците твърдят, че по време на делбеното производство по гр. дело № 128/1991 г. на РС – С., а и до предявяване на настоящия иск те владеели 1/2 идеална част от процесния поземлен имот.

Ищците уточняват, че исканията им за отмяна на съдебните решения в делбеното производство по гр. д. № 128/1991 г. по описа на РС – С. не са предмет на самостоятелен иск, а касаят евентуално прилагане на законни последици от уважаване на предявения иск за собственост.

В срока по чл. 131 от ГПК ответниците Б.К. и С.К. чрез пълномощника си адв. И.С. са представили отговор на исковата молба, в който са изразили становище, че искът за собственост е допустим, но неоснователен. В тази връзка са посочили, че с влизане в сила на възлагателното решение по чл. 288, ал. 2 от ГПК от 1952 г. е настъпил вещноправният му конститутивен ефект. Наред с това са изложили и съображения, че от влизане в сила на това решение Р.С. е завладяла целия процесен имот като добросъвестен владелец, поради което го е придобила по давност на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС като така е придобила и претендираната от ищците идеална част. Изтъкнали са, че недопустимите съдебни решения, постановени при така наречения „свръх петитум”, също влизат в сила ако не са обжалвани и пораждат изцяло своето правно действие. Наред с това са възразили, че ответникът С.К. като купувач на целия процесен имот го владее повече от 14 години от сключване на договор за продажба и той също е добросъвестен владелец и е придобил собствеността върху имота на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС. Оспорили са доводите на ищците, че по силата на съдебната делба Р. С.  не е могла да стане собственик на повече от 1/2 идеална част от процесния имот и че не могла да се разпореди с повече от този обем права в полза на ответника С.К.. По отношение на исканията за отмяна на решенията по делбата по гр. дело № 128/1991 г. в настоящото производство подалите отговор ответници са изразили становища за недопустимост на тези исканиЯ. Относно акцесорното искане за отмяна на констативния нотариален акт, с който Р. С. е призната за собственик на цялото дворно място, е изразено становище за неоснователност на това искане.

В сроковете по чл. 131 от ГПК ответниците К.С., Б.К. и Е.К. не са представили отговори на исковата молба.

Пред съда всички ищци се представляват от пълномощника им адв. П. В., който поддържа иска с всички направени уточнения, отразени по-горе.

Пред съда ответниците Б.К. и К.С. завяват, че не оспорват иска. Ответниците Б.К., С.К. и Е.К. не се явяват и не се представляват.

 Съдът, като прецени по свое убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване по отношение на ответниците Б.К., Е.К., Б.К., К.С. и С.К. на правото на собственост на ищците, при дялове 1/2 идеална част за Д.П. и по 1/6 идеална част за И. Т., Н.Т. и М.Д., върху 1/2 идеална част от недвижим имот, находящ се в с. Я., Община С. и представляващ урегулиран поземлен имот ХІІ, отреден за имот пл. № 648, в кв. 61 по плана на селото, целият с площ понастоящем 972 кв. м. и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху тази идеална част от така описания недвижим имот.

Тази правна квалификация на исковете се извежда от изрично заявеното в исковата молба и категорично поддържано от пълномощника на ищците в с. з. искане за предаване на владението върху спорната част от поземления имот. Въпросът дали това искане е обосновано с упражнявана от ответниците фактическа власт върху имота към датата на предявяване на иска и на приключване на устните състезания, не следва да има отражение в правната квалификация на иска. Това е въпрос, който следва да се реши от съда по същество, като това следва и от тълкувателната практика на ВКС, че при предявен ревандикационен иск съдът дължи отделно и изрично произнасяне както по въпроса за принадлежността на спорното право на собственост в патримониума на ищците, така и по въпроса за предаването на владението на имота от страна на ответниците.

Пасивната процесуална легитимация на ответниците е обоснована с твърдения на ищците, изложени на стр. 3 от уточняващата им молба от 21.02.2019 г.

Разгледани по същество, предявените искове са неоснователни.

Ищците твърдят, че са собственици общо на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот на основание наследяване от Д. С. С., като другата 1/2 идеална част от него принадлежала на П. С. С..

Ищците не са ангажирали доказателства в подкрепа на твърденията си, че приживе между братята Д. и П. С.и била извършена доброволна делба на поземления имот.

Съсобствеността върху целия поземлен имот обаче е ликвидирана по съдебен ред в делбеното производство по гр. д. № 128/1991 г. по описа на РС – С., образувано по иск на Р.С.С.. Вярно е, че от съдържанието на исковата молба на Р.С. (л. 7 от настоящото дело) следва, че до делба е поискана 1/2 идеална част от процесния УПИ (парцел) ХІІ-648 в кв. 61 по плана на с. Я., Община С., ведно с целия построен в мястото северен близнак и с паянтова стопанска сграда, като съсобствени с посочените в тази искова молба ответници по наследство от П. С., но от встъпителната част на мотивите на решението от 17.06.1992 г. по допускане на делбата по това дело става ясно, че в първото съдебно заседание ищцовата страна е поискала включването в делбената маса и на другата 1/2 идеална част от дворното място и на другия близнак от къщата, построена в него. Дори волята на ищцата в тази насока да е била изявена в отговор на указания на съда (за което преки доказателства няма), то такива са били дадени в съответствие с принципа за задължително участие в производството по съдебна делба на всички лица, легитимирани като притежатели на дялове в съсобствеността върху целия поземлен имот. Следователно делбата на целия поземлен имот не е допусната „свръх петитум”, а точно обратното – освен че целият поземлен имот е бил включен в делбената маса без нарушаване на реда по чл. 279, ал. 2 от ГПК от 1952 г. (понастоящем отменен), съдът е признал, че в съсобствеността му участват и В.Д.Т., Н.И.Т. и М.И.Д. като наследници на Д. С. С., починал през м. април 1990 г. съгласно неоспорените мотиви на решението по допускане на делбата, като в диспозитива на това решение е определил и техните дялове в съсобствеността върху целия поземлен имот. По настоящото дело не е спорно също така, че решението по допускане на делбата по гр. д. № 128/1991 г. на РС – С. не е обжалвано и е влязло в сила на 30.10.1992 г.

Не са оспорени в настоящото производство твърденията на ищците, че В.Д.Т. и В.Д.Т. са имена на едно и също лице – дъщеря на Д. С. С. и същата наследодател на настоящата ищца Д.П.. Не е спорно и твърдението на ищците, че Н.Т. и М.Д. са деца на другата дъщеря на Д. С. – Р. (съгласно съдебното решение по допускане на делбата по гр. д. № 128/1991 г. на РС - С.) или Р. (съгласно уточняващата молба от 21.02.2019 г.) Д.Т., за която е безспорно, че е починала през 1982 г., т. е. преди баща си Д. С., починал през 1990 г. Поради това съпругът на Р. Д.Т. – ищецът в настоящото производство И.И.Т., с основание и в съответствие с чл. 10 от Закона за наследството не е бил конституиран като страна по гр. д. № 128/1991 г. на РС – с. – тъй като починалият преди наследодателя негов низходящ се замества само от своите низходящи, но не и от съпруга си. Ето защо делбата на поземления имот по гр. д. № 128/1991 г. на РС – С. е допусната при участие на всички легитимирани наследници на Д. С. и П. С. (при взети предвид откази от наследството на последния, извършени от част от неговите наследници), поради което и в материално-правно отношение тя е действителна.

Наред с това, освен че по вече изложените съображения доводите на ищците за допускане на делбата „свръх петитум” са изцяло неоснователни, те са и неотносими към предмета на настоящото производство, тъй като дори и решението по допускане на делбата да бе недопустимо поради произнасяне „свръх петитум”, то е постановено при участие на ищците, респ. техни наследодатели, не е обжалвано, влязло е в сила и следователно обвързва ищците (отделен е засегнатият по-горе въпрос, че ищецът И. Т. не е бил легитимиран като съсобственик на имота и поради това не може да се позовава на неучастието си по гр. д. № 128/1991 г. на РС – С. като благоприятно за него в настоящия процес обстоятелство).

Във фазата по извършване на делбата производството по гр. д. № 128/1991 г. на РС – С. се е развило в рамките, в които тя е допусната, т. е. също не „свръх петитум”, както твърдят ищците. С влязло в сила на 06.05.1994 г. решение от 20.10.1993 г. по извършване на делбата на съделителката Р.С. е възложено в дял на основание чл. 288, ал. 2 от тогава действащия ГПК цялото процесно дворно място, представляващо парцел ХІІ-648 в кв. 61 по плана на с. Я., ведно със северния близнак от къща и паянтова стопанска сграда, построени в него, като тя е осъдена да заплати парични суми за уравнение на дяловете на останалите съделители - О.Г., В.Т., Н.Т. и М.Д. при условията и в сроковете, предвидени в чл. 288, ал. 6 от ГПК, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане на решението в сила до окончателното им изплащане.

Вещно-прехвърлителният ефект на това решение, изразяващ се в придобиване от съделителя, комуто е възложен имотът, на дяловете на останалите съделители от поземления имот, е настъпил с влизането на решението в сила с оглед на действащата към същия този момент (влизане на решението в сила) разпоредба на чл. 288, ал. 7 от тогава действащия ГПК (в ред. обн. ДВ, бр. 31/1990 г.). Според тази разпоредба при неплащане в срок на една от вноските по ал. 6 решението се обезсилва по съдебен ред по искане на заинтересуваната страна, т. е. обезсилването не е настъпвало по право, както при действащата понастоящем нормативна уредба. Ищците не твърдят да са провели успешно искане за обезсилване на решението за възлагане на имота на Р.С. и не ангажират доказателства в тази насока. За пълнота следва да се отбележи, че на съда е служебно известно, че по такова искане на Д.П., Н.Т. и М.Д. е образувано гр. д. № 1501/2017 г. по описа на РС – С., но то е прекратено с влязло в сила определение от 20.12.2018 г. поради оттегляне на искането.

В обобщение, с влизане в сила на решението в делбеното производство по гр. д. № 128/1991 г. на РС – С. за възлагане на процесния поземлен имот на Р.С., тя е станала негов изключителен собственик и с договор за продажба, сключен на 17.12.2003 г. с нотариален акт № 23, т. ІІа, рег. № 2658/2003 г., д. № 209/2003 г. на нотариус М. Х., се е разпоредила с правото си на собственост върху този имот, като го е продала на ответника С.Б.К., който на това основание се легитимира като негов единствен собственик понастоящем. В тази връзка следва да се допълни, че с оглед неоспорените уточняващи твърдения на ищците относно самостоятелността на сградите в поземления имот и относно времето на построяването им, съсобствеността върху тях е възникнала по силата на приращението и до извършване на делбата по гр. д. № 128/1991 г. на РС – С. тази съсобственост е съществувала между съсобствениците на поземления имот при дялове, каквито те са имали в него. Затова не може да се приеме, че самостоятелните жилищни сгради – близнаци са били изключени от съсобствеността върху поземления имот, в който те са построени, т. е. не са налице визираните в т. 1, б. „д” от ППВС № 2/1982 г. предпоставки за извод, че с построяването на сградите през 1957 г. поземленият имот е станал тяхна обща част и че поради това Р.С. след извършване на делбата по гр. д. № 128/1991 г. на РС – С. е могла да се разпорежда само с идеална част от тази обща част, съответстваща на дела й от една от постройките.

Събраните пък гласни доказателства (показания на св. Г.К.) за осъществявана от ищците фактическа власт върху част от процесния поземлен имот са неотносими към заявеното от ищците основание на исковете – наследяване от Д. С. С.. С оглед несъществуването на право на собственост на ищците върху 1/2 идеална част от поземления имот на това основание към датата на предявяване на исковете, тези гласни доказателства нямат значение и за произнасянето по искането за предаване на владението върху 1/2 идеална част от поземления имот – щом ищците не са собственици на тази част на това основание, искът по чл. 108 от ЗС следва да бъде отхвърлен както в установителния му елемент, така и в осъдителния, без оглед това кой упражнява фактическа власт върху имота или върху част от него. От друга страна, фактическото ползване на част от поземления имот от страна на ищците е обусловено от правото им на собственост върху едната от сградите – близнаци в имота, а искане за определяне на реална част от него, която ищците да ползват с оглед разпоредбата на чл. 64 от ЗС, не е предмет на настоящото производство.

По всички изложени съображения съсобствеността между наследниците на братята Д. и П. С. С.  върху процесния поземлен имот е ликвидирана в делбеното производство по гр. д. № 128/1991 г. на РС – С., като при извършване на делбата в това производство целият поземлен имот е придобит от Р. С. на основание чл. 288, ал. 2 от ГПК от 1952 г. и впоследствие тя валидно се е разпоредила с него, сключвайки с ответника С.К. договор за продажба с н. а. 23/2003 г. на нотариус М. Х..  Затова исковете за собственост, предявени от наследниците на Д. С. и основани на твърденията, че ищците са съсобственици общо на 1/2 идеална част от този имот по наследство от него, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, независимо от становището на част от ответниците (К.С. и Б.К.), че не оспорват исковете. Тези техни изявления следва да се преценяват с оглед всички обстоятелства по делото (чл. 217 от ГПК). При извършване на тази преценка съдът намира, че тези изявления не представляват друго освен собствените съждения на посочените ответници върху предмета на делото, които не обвързват останалите ответници.

По реда на чл. 537, ал. 2 от ГПК като последица от уважен иск за собственост на отмяна подлежат само констативни нотариални актове за собственост, а не и съдебни решениЯ. С оглед отхвърлянето на иска, констативният н. а. № 175, т. ІІ, д. № 896/1995 г. на нотариуса при РС – С. не подлежи на отмяна, но тъй като искането за отмяната му не представлява самостоятелен иск, по този въпрос, а и по недопустимостта на отмяна по този ред на съдебните решения по гр. д. № 128/1991 г. на РС – С., съдът не следва да се произнася в диспозитива на решението по настоящото дело.

По разноските:

С оглед изхода на делото и направеното от ответниците Б.К. и С.К. искане за присъждане на разноски, ищците следва да заплатят на тези ответници сумата 1600 лв., представляваща сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Отговорността за разноски не е солидарна, а разделна, поради което разноските следва да се възложат на ищците поотделно според претендираните от тях индивидуални дялове от спорното право. Така ищцата Д.П. следва да заплати на всеки от двамата ответници по 400 лв., а ищците И. Т., Н.Т. и М.Д. следва да заплатят на всеки от тези двама ответници по 133,33 лв.

Воден от гореизложеното, съдът 

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ изцяло исковете с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността, предявени от Д.И.П., ЕГН **********, с адрес ***, И.И.Т., ЕГН **********, с адрес ***, Н.И.Т., ЕГН **********, с адрес *** ж. к. „М.”, бл. 18, вх. 2, ап. 7 и М.И.Д., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „М.”, бл. 1, ет. 2, ап. 6, СРЕЩУ Б.С.К., ЕГН **********, с адрес ***, Е.С.К., ЕГН **********, с адрес ***, Б.С.К., ЕГН **********, с адрес ***, К.С.С., ЕГН **********, с адрес *** и С.Б.К., ЕГН **********, с адрес *** за: 1/. установяване на право на собственост на ищците Д.И.П. (с дял 1/2 идеална част), и.и.Т., Н.И.Т. и М.И.Д. (с дялове по 1/6 идеална част) на основание наследяване от Д. С. С. върху 1/2 идеална част от недвижим имот, находящ се в с. Я., Община С. и представляващ урегулиран поземлен имот ХІІ, отреден за имот пл. № 648, в кв. 61 по плана на селото, целият с площ понастоящем 972 кв. м. и 2/. осъждане на Б.С.К., Е.С.К., Б.С.К., К.С.С. и С.Б.К. да предадат на горепосочените ищци владението върху 1/2 идеална част от същия поземлен имот.

ОСЪЖДА Д.И.П., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати поотделно на Б.С.К., ЕГН ********** и на С.Б.К., ЕГН **********, двамата с адрес ***, по 400 лв. (четиристотин лева) на всеки от тях за разноски по делото.

ОСЪЖДА и.и.Т., ЕГН **********, с адрес ***, Н.И.Т., ЕГН **********, с адрес *** ж. к. „М.”, бл. 18, вх. 2, ап. 7 и М.И.Д., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „М.”, бл. 1, ет. 2, ап. 6, поотделно да заплатят на Б.С.К., ЕГН ********** и на С.Б.К., ЕГН **********, двамата с адрес ***, по 133,33 лв. (сто тридесет и три лева и 33 ст.) на всеки от тях за разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред СОС в двуседмичен срок от връчването на препис.

                                                                        

РАЙОНЕН СЪДИЯ: