№ 146
гр. Сливен , 17.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Соня В. Петкова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Въззивно гражданско
дело № 20212200500291 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на глава двадесета ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното
производство ОДМВР Сливен, депозирана чрез пълномощник и насочена
срещу Решение № 260280/27.04.2021г. по гр.д. № 3603/2020г. на СлРС. С
атакувания съдебен акт съдът уважил предявен осъдителен иск с правно
основание чл.226, ал.2, вр.ал.1, т.2 КТ, като осъдил ответната дирекция да
заплати на ищеца К.И. от гр.Нова Загора сума в размер на 6459,60
лв.,обезщетение за имуществени вреди-пропуснати ползи от неполучени в
срок месечни пенсии в размер на 538,30 лв. месечно за периода 01.10.2017г.-
30.09.2018г., следствие невярно документиране в справка за часове положен
извънреден труд в периода 01.2006г. до 01.2016г.вкл. с рег.№ 343р-
4169/25.02.2016г.. на ОД МВР Сливен и Удостоверение обр.В на МВР за
класиране и пенсия с № 343р-4166/25.02.2016г., в който е вписан общ
осигурителен стаж на ищеца, както и сума в размер на 1645,98 лв.,
обезщетение за забавено плащане на парично задължение за периода на
забава от 21.10.2017г. до 19.10.2020г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 19.10.2020г. до окончателното плащане. С решението
1
е осъден ответника да заплати на ищеца и деловодни разноски в размер на
1200 лв., както и в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СлРС
сумите от 324,22 лв.-държавна такса и 680 лв., разноски за съдебно
икономическа експертиза.
Съдебното решение се обжалва изцяло, като неправилно, постановено
при допуснати процесуални нарушения и на материалния закон и
необосновано.
Твърди се, че съдът неправилно приел за неоснователно възражението
му за погасяване на претенциите по давност, като счел, че тригодишният срок
по чл. 358, ал.1, т.3 КТ тече от датата на подаване на исковата молба и се
отнасял за вземания, станали изискуеми за периоди преди 19.10.2017 г. или за
неполучени пенсии за месец септември 2017 r. Сочи, че обезщетението за
пропуснати ползи не било с периодичен характер по смисъла на ТР №
3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК, независимо че се
обезщетявали вреди от неполучен доход, дължало се като глобална сума и
нямало определен срок на изпълнение, каквото било вземането за пенсия.
Така обезщетението по чл.226, ал.1. т.2 КТ можело да бъде претендирано в
тригодишния срок по чл. 358,ал.1,т. 3 КТ, който към датата на предявяване на
исковата молба бил изтекъл. Счита се, че правото е могло да бъде упражнено
най-късно в тригодишен срок от датата на узнаване на съдържанието на
разпореждането за отказ да бъде отпусната пенсия на заявителя, което в
случая било връчено на ищеца на 20.06.2016г. или следвало да предяви иск до
20.06.2019г. Освен това твърди, че за да изпадне в забава следвало да има
покана, каквато не била изпращана до дирекцията и искът по чл.86 ЗЗД бил
неоснователен. Твърди се още, че избраният от ищеца ред за търсене на
обезвреда бил неприложим към служебното правоотношение на служителите
по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Сочи се съдебна практика, според която редът
бил по чл.1 ЗОДОВ.
На следващо място се счита, че издадената от въззивната дирекция
справка за положен извънреден труд не била от кръга на документите,
визирани в чл.226 КТ, т.е. не е документ, удостоверяваш факти, свързани с
трудовото правоотношение. В тази връзка се сочи нормата на чл. 12, ал. 1 от
Наредба за трудовата книжка и трудовия стаж, където били изброените
2
документи за трудов стаж. Освен това усилията на ищеца били насочени
единствено към оспорване съдържанието на тази справка, а не било
проведено доказване за неверност на издаденото удостоверение за класиране
и пенсия образец В с per. № 343р-4166/25.02.2016 г., поради което било
недоказано, че в този документ били вписани неверни данни.
Твърди се още неправилност в извода на съда, че пенсията на ищеца
следвало да бъде отпусната на 01.03.2016г. в размера, посочен от вещото
лице, изготвило съдебно- икономическата експертиза, тъй като правото на
пенсия не се установявало от съд в исково производство, а по специален ред,
разписан в КСО. В нарушение на процесуалните правила съдът допуснал до
разпит свидетели, с чиито показания се целяло опровергаване на
материалната доказателствена сила на удостоверението за класиране и пенсия
и справката за часове положен извънреден труд, което било
недопустимо.Считат се за несъответни на закона изводите на съда за наличие
на причинна връзка между поведението на работодателя и невъзможността за
ищеца да получи пенсия. Не била налице такава причинна връзка, тъй като
ищецът е могъл да обжалва отказа за отпускане на пенсия, но следствие на
бездействието му била прекъсната причинната връзка.
Отделно от това се твърди, че действията на работодателя не били в
уклон с нормативната уредба и документите, въз основа на които се търси
обезвреда не били с невярно съдържание, тъй като били издадени, въз основа
на налични у дирекцията данни към датата на издаването им,
продължителността на трудовия и осигурителен стаж на ищеца. Атакуваното
УП 3 било издадено съгласно чл.40,ал.3 НПОС, въз основа на ведомостите за
заплати.
Иска се от настоящата съдебна инстанция отмяна на атакуваното
съдебно решение и постановяване на ново, с което да се отхвърлят
претенциите.
Претендират се деловодни разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение за две съдебни инстанции.
Отговор на въззивната жалба е депозиран от насрещната по жалбата
страна.
3
Въззиваемият счита постановеното решение за правилно и
законосъобразно. По възражението за настъпила давност за предявяване на
претенцията се сочи, че имуществените вреди за ищеца не са настъпили
веднага, след противоправното деяние, нито пък наведнъж, а са настъпвали в
различни периоди във времето, след отказа на пенсионния орган да отпусне
пенсия. Всяка вреда – пропусната полза да получи пенсия ищеца била
осъществявана след изтичане на срока за получаването й, ако в издадените от
работодателя документи прослуженото време било отразено вярно. Така
обезщетението за пропуснати ползи обхващало всички преки и
непосредствени вреди, настъпили от невярното документиране, а крайния
момент, до който могат най-много да настъпят такива вреди са само два -
единият е до момента, в който на ищеца не бъде отпусната пенсия за
осигурителен стаж и възраст, а другия е до настъпването на смъртта на
ищеца. Правото да претендира обезвреда се пораждало с осъществяването на
конкретната вреда, в случая с пропускането на конкретната полза. От
настъпването на всяка една от имуществените вреди /конкретно пропусната
месечна пенсия/ течал 3-годишния давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 КТ за
обезвреда на онази част от размера на обезщетението, което тази именно
вреда е причинила на правоимащия. Когато вредите били от пропуснати
ползи, същите не настъпвали в един и същи момент и съответно и частта от
обезщетението, което пораждали възниквала и може да се претендира в
различни времеви периоди. Разпоредбата на чл.358, ал.2 КТ предвиждала
давностните срокове да текат от момента, в който правото предмет на иска е
станало изискуемо, а конкретно за паричните вземания, каквото било и
настоящото изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е
трябвало да се извърши плащане. Неправилно смятал въззивника, че началото
на давността била от момента, в който правото предмет на иска било
възможно да бъде упражнено. Това било предвидено за другите права,
нямащи характер на вземания.
По възражението за неприложимост на КТ към служебното
правоотношение се счита, че КТ се прилагал по аналогия, съобразно ЗНА,
доколкото специалния закон ЗМВР не е предвидил нищо изрично различно в
регламентацията на отговорността на работодателя за невярно
документиране, нито пък бил предвиден такъв ред в ЗДСл. Противното би
4
означавало да се дискриминират всички работещи по ЗМВР и ЗДСл спрямо,
работещите по КТ.
Твърди се, че издадената от работодателя справка била документ,
удостоверяващ факт, свързан с трудовото/служебното правоотношение на
ищеца, тъй като удостоверявала положен от него извънреден труд.
Разпоредбата на чл.226, ал.1, т.2 КТ не посочвала, нито изброявала
изчерпателно или чрез препращане кои документи, съдържащи неверни
данни, се обхващали в приложното й поле. От експертизата било установено,
че и двата издадени документа-справка и удостоверение били неверни, а
справката била основание да се издаде удостоверението обр.УП 3 и невярното
документиране произлизало от грешното изчисление на положения
извънреден труд. Твърди се, че тези документи не били издадени по точната
форма, съобразно изисквания на НОИ, което ги превръщало от официални
такива в частни и не били оспорени от работодателя. Освен това
свидетелските показания били допустими, тъй като с тях се целяло не
опровергаване на съдържанието на двата издадени документа, а установяване
съдържанието на загубени или унищожени документи, които работодателят
не представил.
По възражението за прекъсната причинно следствена връзка се твърди,
че чл.226, ал.1, т.2 КТ не поставял никакви изисквания към настъпилите
вследствие невярно документиране вреди. Не се изисквало вредата да е
съдебно установена с акт на съда. Достатъчно било вредите да са окончателно
настъпили, както в случая. Правото да обжалва разпореждането на
пенсионния орган било право, а не задължение за носителя му, а липсата на
произнасяне на съд по въпроса дали същото е законосъобразно или не, не
било част от фактическия състав на отговорността по чл.226, ал.1, т.2 КТ.
Двата документа – справка и удостоверение били изадени от работодателя с
цел да се обвърже с материална доказателствена сила удостовереното в тях за
факти, свързани с трудово/служебно правоотношение по отношение на
своите адресати- в случая НОИ, поради което било налице причинно
следствена връзка между вписаното в тези документи невярно съдържание и
настъпилите имуществени вреди за ищеца, пропуснати ползи от неполучени
пенсии.
Иска се потвърждаване на решението, като правилно и
5
законосъобразно. Претендират се деловодни разноски.
Насрещна въззивна жалба не е депозирана.
Страните не са направили искания за събиране на доказателства във
въззивната фаза на процеса и такива не са събрани.
В открито съдебно заседание въззивната дирекция, редовно призована
не се представлява от представител по закон или пълномощие. С писмено
становище, депозирано от пълномощник на тази страна се иска отмяна на
обжалваното решение и постановяване на ново, с което да се отхвърлят
исковите претенции, като неоснователни. Претендират се разноски. Прави се
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, платен от въззиваемия.
Въззиваемият, редовно призован, несе явява, но се представлява от
пълномощник, който пледира за потвърждаване на решението.
Въззивният съд намира жалбата за редовна и допустима,тъй като
отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия
срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от
атакуване на първоинстанционния акт, чрез постановилия го съд.
След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма
и подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната
жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим
иск, предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на
иск, надлежно упражнено, чрез депозирана редовна искова молба.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху атакувания акт, съдът след преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да
бъде отменено.
Настоящият съдебен състав намира, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е всеобхватна и
6
кореспондираща с доказателствената съвкупност, събрана в хода на
производството, и с оглед разпоредбата на чл.272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
Въззивната съдебна инстанция обаче не споделя виждането на
първоинстанционният съд за приложимост на КТ към конкретното процесно
служебно правоотношение. Всъщност мотиви в тази насока не са изложени от
районния съд, въпреки възражението на ответната страна, но уважаването на
претенциите по същество сочи, че съдът е възприел прилагане на КТ при
служебно правоотношение, регулирано по специален закон.
Пред СлРС е предявен иск с правно основание чл.226, ал.1, т.2 КТ за
осъждане на работодателя за заплащане на имуществени вреди, в размер на
6459,60 лв., съставляващи пропуснати ползи от неполучени пенсии за
периода 01.10.2017г.- 30.09.2018г., както и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД,
обезщетение за забавено плащане на парично задължение в размер на 1645,98
лв. за периода 01.10.2017г.- 30.09.2018г.
Не се спори по делото, а и е установено, че въззиваемият бил служител
при ответната дирекция на различни длъжности /мл.автоконтрольор в група
Пътен контрол, мл.автоконтрольор в Охранителна полиция, командир на
отделение в участък „Шести“ при РУ Нова Загора, командир на отделение в
сектор Охранителна полиция и младши оперативен дежурен в ОДЧ/ за
периода 01.01.2005г.- 04.06.2017г., като считано от 05.06.2017г. служебното
правоотношение било прекратено по собствено желание на служителя.
Следователно въззиваемият, съгласно разпоредбата на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР
бил държавен служител- полицейски орган, чийто статут се урежда със
специалния ЗМВР /чл.142, ал.2 ЗМВР/. В този специален закон обезщетенията
за служителите са регламентирани в глава единадесета и сред тях не е
посочено обезщетение, аналогично на това, предвидено в чл.226 КТ. ЗМВР не
съдържа препращане нито към разпоредбите на КТ, нито към тези на ЗДСл за
подобен вид обезщетение, още повече, че такъв текст липсва в ЗДСл. Съдът
обаче счита, че прилагане на КТ субсидиарно или по аналогия по смисъла на
чл.46, ал.2 ЗНА не може да има в случая, тъй като не се касае за непълнота в
ЗМВР, а за изрично законодателно разрешение. Това е видно от предвидените
случаи, неуредени в специалния закон, при които има изрично препращане
към правилата на КТ, например по отношение на отпуските, полагането на
7
нощен труд и служители жени.
Служебните правоотношения се регулират от принципите на
властническия метод, за разлика от трудовите между равнопоставени правни
субекти. При тези различия в субектите и метода на правно регулиране,
прилагането на нормите на трудовото законодателство не може да става, чрез
субсидиарно приложение към неуредените въпроси в административно
правната уредба, досежно служебните правоотношения на държавните
служители-полицейски органи. Както бе отбелязано вече по-горе в случаите,
в които специалният закон – чл.188, ал.2; чл.190 ЗМВР изрично препраща към
КТ сме изправени пред пряко приложение на определени разпоредби от
трудовото право към служебните правоотношения.
Ето защо държавен служител полицейски орган, страна по служебно
правоотношение не би могъл да търси обезщетение за вреди, регламентирани
в КТ.
Настоящият съдебен състав не би могъл да преквалифицира главния иск
за вреди по общия граждански закон, доколкото ищецът, видно от
твърденията в исковата молба, писмената защита, представена пред районния
съд и най-вече от отговора на въззивната жалба е настоявал, че именно КТ е
реда, по който претендира обезщетението за вреди, излагайки аргументи за
неговото приложение по аналогия, които настоящият съд не споделя.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че ако хипотетично
се приеме прилагане по аналогия на КТ за претенцията по чл.226, ал.1, т.2 КТ,
то правото на иск е погасено по давност и в този смисъл е основателно,
въведеното своевременно с отговора на исковата молба възражение на
ответника- въззивник. Разпоредбата на чл.358, ал.2,т.2 КТ предвижда давност
на исковете от деня, в който правото, предмет на иска е станало изискуемо
или е могло да бъде упражнено. При парични вземания изискуемостта се
смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши
плащане по надлежния ред. В случая не се касае за налично парично вземане,
тъй като е налице отказ на пенсионния орган за отпускане на пенсия по
надлежния ред и този отказ не е бил отменен / не е бил въобще обжалван/.
Следователно изискуемостта на правото, предмет на иска е денят, в който
същото е могло да бъде упражнено. Това е денят, следващ този на получаване
8
от ищеца на разпореждането за отказ за отпускане на пенсия, а именно
21.06.2016г. От тази дата той би могъл да предяви претенцията /доколкото
счита, че следва да е по реда на КТ/, тъй като към него момент вече е имало
пропуснати ползи от неполучени пенсии, а и ищецът е бил с увереност, че
осигурителния му стаж е повече от отразения в документите, издадени от
работодателя.
Като е разгледал и уважил претенциите по реда на КТ, за служебно
правоотношение, регулирано по специален закон ЗМВР,
първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да
бъде отменено и постановено ново такова, с което претенциите бъдат
отхвърлени.
С оглед изхода на правния спор, въззиваемият бива осъден на основание
чл.78, ал.8 ГПК да заплати на въззвната дирекция разноски за две съдебни
инстанции за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
размер на 200 лв. за една съдебна инстанция, съобразно чл.23, т.1, предл.второ
от Наредба за заплащане на правната помощ, вр.чл.37 ЗПрП, или за двете
съдебни инстанции в размер на 400 лв. Освен това той бива осъден да заплати
на въззивника и сумата от 264 лв., платена държавна такса за въззивното
производство или му дължи общо деловодни разноски в размер на 664 лв.
Разноските за държавна такса за първоинстанционното производство и две
съдебни експертизи в общ размер на 1004,22 лв. следва да останат в тежест на
бюджета на съдебната власт, предвид нормата на чл.78, ал.6 ГПК и доколкото
ищецът въззиваем е освободен от заплащане на държавна такса – чл.83, ал.1,
т.1 ГПК.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 260280/27.04.2021г. по гр.д. №
3603/2020г. на СлРС, като неправилно и незаконосъобразно, като вместо
това постановява
ОТХВЪРЛЯ предявените от К. Ж. ИВ., ЕГН: ********** от гр.Нова
Загора, ул.*********** против ОД МВР гр.Сливен, бул.“Ген. Скобелев“ №
9
5,представлявана от старши комисар Д.В. иск с правно основание чл.226, ал.1,
т.2 КТ, за заплащане на обезщетение в размер на 6459,60 лв. /шест хиляди
четиристотин петдесет и девет лева и 0,60 ст./,обезщетение за имуществени
вреди, пропуснати ползи от неполучени в срок месечни пенсии в размер на
538,30 лв. /петстотин тридесет и осем лева и 0,30 ст./ месечно за периода
01.10.2017г.- 30.09.2018г., следствие невярно документиране в справка за
часове положен извънреден труд в периода 01.2006г. до 01.2016г.вкл. с рег.№
343р-4169/25.02.2016г. на ОД МВР Сливен и Удостоверение обр.В на МВР за
класиране и пенсия с № 343р-4166/25.02.2016г., в което е вписан общ
осигурителен стаж на ищеца и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в
размер на 1645,98 лв. /хиляда шестстотин четиридесет и пет лева и 0,98 ст./,
обезщетение за забавено плащане на парично задължение за периода на
забава от 01.10.2017г. до 19.10.2020г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 19.10.2020г. до окончателното плащане, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА К. Ж. ИВ., ЕГН: ********** от гр.Нова Загора,
ул.*********** ДА ЗАПЛАТИ на ОД МВР гр.Сливен, бул.“Ген. Скобелев“
№ 5,представлявана от старши комисар Д.В., сума в размер на 664
лв./шестстотин шестдесет и четири лева/, деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС РБ в едномесечен срок от
връчването му на страните, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10