№ 16585
гр. София, 09.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20241110164796 по описа за 2024 година
Предявен е иск от „АПС Бета България“ ЕООД чрез юрк. Тихолов/л.72/ с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за установяване
съществуването на вземане на ищеца по отношение на ответника за сумата от 1969,18 лв.,
непогасена главница по Договор за потребителски кредит от 30.11.2017 г., ведно със законна лихва
от 20.02.2024 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 500,84 лв. за периода от
30.11.2017г. до 31.05.2019г., и мораторна лихва в размер на 1143,03 лв. за периода от 30.11.2017г. до
20.02.2024г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
10226/2024 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ищецът претендира и сторените разноски по делото.
Ищецът твърди, че между ответника и „Кредисимо“ ЕАД е сключен Договор за
потребителски кредит от 30.11.2017 г., по силата на който на ответника е отпуснат кредит в размер
на 2500 лв., като заемателят се е задължил да върне заемната сума съгласно условията на
сключения договор, като заплати сумата, ведно с договорната лихва на 18 месечни погасителни
вноски. Твърди, че по силата на Приложение към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 02.03.2021г. вземанията срещу ответника, произтичащи от процесния договор за
заем, са му прехвърлени, като поддържа, че за прехвърлянето ответникът е уведомен. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Г. Л. Х. чрез
адв.Д., с който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва се
надлежното цедиране на вземането, като излага подробни съображения по отношение
недействителността на договора за поръчителство и договора за предоставяне на поръчителство.
Твърди, че поръчителят не е заплатил процесните вземания на кредитора, съответно не се е
суброгирал в правата му. Излага доводи, в насока невключване на възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, представляващо по характера си скрита лихва, към ГПР в
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че кредиторът при подобна практика цели да
прехвърли риска от неплатежоспособност на длъжника и да не изпълни задължението си за
предварителна оценка на риска. Обсъжда регламентацията на ниво ЕС и практиката на СЕС в тази
насока. Счита, че клаузата предвиждаща предоставяне на поръчител противоречи и на
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Излага подробни съображения за недействителността на
договора за кредит поради противоречие със закона – ЗПК, ЗЗП, ЗЗД, а и на добрите нрави. Счита,
че дължима би била единствено чистата сума по кредита и то като неоснователно обогатяване.
Сочи, че договорената лихва противоречи на добрите нрави. Оспорва да е била получена сумата по
кредита и заемодателят да е бил уведомен за настъпване на предсрочната изискуемост. Твърди, че
1
заемодателят не е бил уведомен за цесията. Счита, че няма валидно сключено споразумение за
разсрочване на плащането. Поддържа, че не е спазено изискването за размер на шрифта.
Преповтаря предходно наведени възражения. Навежда възражение за изтекла погасителна давност.
Сочи евентуално за нищожност на отделни клаузи от договора. Счита, че към договора не е
приложен погасителен план, отговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поддържа, още,
че договорът противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23, 24 ЗПК. Моли исковете да
бъдат отхвърлени, претендира разноски.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
За да се уважи предявения иск с пр. кв. чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр.
чл. 9 ЗПК следва да бъде осъществен следния фактически състав: Сключването на валиден договор
за цесия, по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера вземането си към ответника, за
което длъжникът е надлежно уведомен, както и че между ищеца и ответника е възникнало валидно
облигационно правоотношение по процесния Договор за потребителски кредит, в изпълнение на
който заемодателят е предоставил на ответника посочената заемна сума, а последният се е
задължил да я върне в уговорения срок, че е настъпил падежът на задължението за връщане на
сумата.
С доклада по делото в тежест на ищеца е било разпределено да докаже горепосочените
елементи на състава.
Съдът намира, че ищецът не е доказал в условията на пълно и главно доказване наличие на
валидно облигационно правоотношение по процесния Договор за потребителски кредит, както и на
прехвърляне на процесното вземане чрез договор за цесия.
Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за действителност е
писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието
за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК; възмезден и комутативен, като за
заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е
уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във
връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което
длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му
предоставени за разпореждане.
В настоящият случай е представен писмен Договор за потребителски кредит от 30.11.2017
г., сключен между ответника в качеството му на кредитополучател и ищеца в качеството на
кредитор. Съгласно текста на същия ищецът предоставя на ответника в качеството му на
кредитополучател сумата 2500 лв. Уговорено е общия размер на всички задължения - 3393,90 лв.,
платими на 18 погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент 41,24% и ГПР 50%.
Крайният падеж на договора е 31.05.2019 г.
Представеният частен диспозитивен документ - договор за потребителски кредит, е
подписан от страните с обикновен електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУ, вр. с чл. 3,
т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014г.
По делото, обаче, няма данни сумата по договора да е била предадена на
кредитополучателя. Тъй като договорът за кредит е реален, следва да се приеме, че не е възникнало
валидно договорно правоотношение между страните.
Също така за констатиране качеството на кредитор на ищеца е необходимо да се установи
валидно прехвърляне на процесното вземане по договор за цесия. По делото е представен
единствено рамков договор за цесия от 02.03.2021г., по силата на който ищецът твърди, че е
придобил вземането. За прехвърляне на конкретното вземане по процесния договор, обаче, може да
се съди единствено от приложение към договора за цесия. По делото е представена единствено
заглавна част на таблица от приложение № 1, която не съдържа никакви данни за процесния
2
кредит. Ето защо съдът намира, че по делото не е доказано в условията на пълно и главно доказване
и валидното цедиране на процесното вземането, което се и оспорва от ответника.
По тези съображения съдът намира, че не е било доказано наличие на облигационно
правоотношение по договор за паричен заем /потребителски кредит/ между страните. Също
приема, че не е доказано валидно прехвърляне на процесното вземане чрез договор за цесия.
Въпреки горното за пълнота следва да се посочи, че при извършена служебна проверка на
договора съдът констатира, че ГПР е изчислен неправилно, тъй като към него не е било включено
възнаграждение за предоставяне на поръчителство/гаранция.
В чл. 4 от договора е предвидено, че кредитополучателя обезпечава задължението чрез
сключване на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитодателя дружество-
гарант/поръчител. Като съобрази другите възможни обезпечения, уредени в раздел VIII от ОУ към
договора и срока за предоставянето им, съдът намира, че за кредитополучателя остава като
единствена реална опция, тази по чл. 4 (ii) от Договора. Изискванията за представянето на такъв
вид обезпечение след сключване на договора дефакто задължава лицето да сключи договор за
предоставяне на гаранция/поръчителство, което осъществява застрахователна по характера си
дейност без да притежава лицензия. Това размества финансовия риск, като го прехвърля върху
заемополучателя. Кредиторът, тъй като предоставя такъв вид услуги, е длъжен или да провери
предварително имущественото състояние на длъжника си, или да отчете риска от невъзможност за
погасяване на кредита, като го добави в общия размер на разходите чрез уговаряне на по-висока
лихва или друго плащане. Неоправдано е да се прехвърля риска от неизвършване на проверка на
имуществото на кредитополучателя върху него с помощта на този вид „допълнителни услуги“,
които не са отчетени при определяне ГПР. Освен това възнаграждението за предоставяне на
гаранция/поръчителство е разсрочено на погасителни вноски, съвпадащи с погасителните вноски
по приложения към договора за кредит погасителен план, от което следва изводът, че това
всъщност представлява прикрита договорна лихва в полза на вероятно свързано с кредитодателя
лице. Поради тези съображения същата е трябвало да бъде включена в калкулациите на ГПР.
При това положение се установява, че реално размерът на ГПР е 301,54 %, съгласно ССчЕ,
от което следва, че се надвишава пет пъти размера на законната лихва.
Както се спомена по-горе от съществено значение в случая е, че сумата от 2917,44
лв./повече от главницата/ не е включена като разход при определяне размера на ГПР, като при
включването би се получил ГПР от 301,54 % в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед
гореизложеното при подобно некоректно посочване в договора на ГПР, без да са включени разходи
за възнаграждение за предоставяне на гаранция/ поръчителство, се нарушава разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица на нарушението на въпросната разпоредба е недействителност на договора на
осн. чл. 22 ЗПК и дължимост единствено на чистата сума по кредита на осн. чл. 23 ЗПК.
Съответно, тъй като договорната лихва също не е част от чистата сума по кредита, искът с
правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да се отхвърли, като неоснователен.
С оглед направеното възражение за давност следва да се вземе предвид ТР № 3/2023г. по
т.д. 21.11.2024г. по описа на ОСГТК на ВКС, съгласно което: При уговорено погасяване на
паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за
съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114
ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска.
Съответно единствено дължима, като непогасени по давност, би била главница за вноски за
м.02 до м.05 в общ размер от 693,51 лв., по погасителен план.
От разликата между размера на предявения иск за главница от 1969,18 лв. и дължимата по
договора главница от 2500 лв. може да се изведе, че ответникът е заплатил част от погасителните
вноски. Част от тези платени суми - по договор за поръчителство, лихви и др. недължими такива,
би следвало да бъдат приспаднати от горепосочената главница, при установяване валидно
правоотношение/каквото не е налице/. Разбира се, поради неактивността на страните по делото не е
установен и размерът на платените по договора суми. С оглед принципите на гражданския процес
на състезателност, равенство и диспозитивно начало, съдът не следва да събира служебно
доказателства в полза на едната или другата страна. Ето защо съдът намира, че тези процесуални
бездействия, вследствие на които исковете са останали недоказани, следва да останат в ущърб на
страните. Те показват проявена немарливост и липса на интерес от изхода на делото.
3
Акцесорните искове подлежат на отхвърляне с оглед изхода на делото по главния иск.
Също така относно иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, съдът намира още, че
обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен характер и
възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на главното му задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение,
какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В
хипотезата на чл. 23 ГПК, която е проявление на принципа заложен в чл. 59, ал.1 ЗЗД, вземането е
изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като неоснователността на преминаване на
благата съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент, като същото не е
обвързано със срок, поради което съгласно чл. 69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението
му веднага. Вземането за обезщетение за мораторна лихва при този състав, както и при общия на
неоснователно обогатяване, възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на
определен срок настъпва след покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има
значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която неоснователно се
е обогатил /в посочения смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение №
394/27.11.2015 г. по гр.д.№ 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение № 218/29. 12.2015 г. по гр.д.№
7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение № 48/10.09.2012 г. по т.д.№ 237/ 2011 г. на ВКС, II ТО; решение
№ 706/30.12.2010 г. по гр.д.№ 1769/2009 г. на ВКС, III ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т.д.№
396/2011 г. на ВКС, II ТО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./ По делото не е представена
покана за плащане, от чиято дата следва да се приеме, че е настъпила изискуемостта. Длъжникът
би могъл да се счита за уведомен единствено при получаване на съобщението, удостоверено с
подпис при връчване или връчването му по реда на чл. 47 ГПК чрез залепване от оправомощен
орган –ЧСИ или нотариус. Ето защо съдът намира, че не е била отправена покана за плащане, след
която длъжникът да е изпаднал в забава.
Ето защо съдът намира, че исковете подлежат на отхвърляне.
Относно разноските:
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗА с оглед изхода на делото на процесуалния
представител на длъжника адв. Красимира Игнатова Билева следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за заповедното производство в минимален размер на осн. чл. 6, ал. 1, т. 5 от
Наредба № 1 МРАВ или 200 лв.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗА с оглед изхода на делото на процесуалния
представител на отв. адв. С. Й. Д. следва да се присъди съответна част от адвокатско
възнаграждение за исковото производство в минимален размер на осн. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1 МРАВ или 661,31 лв.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът дължи в полза на съда сумата от 250 лв., депозит за ССчЕ.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 81 В, ап. 3, искове за признаване за установено
спрямо Г. Л. Х. с ЕГН: ********** и с адрес: ул. „Солун” № 62, че дължи заплащането на сумите по
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 11.03.2024г. по ч.гр.д. №
10226/2024г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав, както следва:
- на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 1969,18 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит от 30.11.2017 г., ведно със законна
лихва от 20.02.2024 г. до окончателното плащане, като неоснователен;
-на основание чл.240 ал.2 от ЗЗД сумата от 500,84 лв., представляваща договорна лихва за
4
периода от 30.11.2017г. до 31.05.2019г., като неоснователен;
-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.33 ал.1 от ЗПК сумата от 1143,03 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 30.11.2017г. до 20.02.2024г., като неоснователен;
ОСЪЖДА „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 81 В, ап. 3, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Красимира Игнатова
Билева, ЕГН: **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Гургулят“ № 31, ет. 1, офис-партер, на
осн. чл. 38 ЗА сумата от 200 лв. за предоставена безплатна правна помощ в заповедното
производство.
ОСЪЖДА „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 81 В, ап. 3, ДА ЗАПЛАТИ на адв. С. Й. Д., ЕГН:
**********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 165, ет. 2, на осн. чл. 38 ЗА
сумата от 661,31 лв. за предоставена безплатна правна помощ в исковото производство.
ОСЪЖДА „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 81 В, ап. 3, ДА ЗАПЛАТИ на Софийски районен съд,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 250 лв., разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5