Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 14.05.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД,
първи въззивен граждански състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети
април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ
ВАСИЛЕВ
РОСИНА
ДОНЧЕВА
при секретаря Цветанка Павлова и
присъствието на прокурор Коцева, като разгледа докладваното от съдия Дончева в. гр. д. № 122 по описа за 2021
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 129099/25.05.2017 г.,
постановено по гр.д. № 44746/2016 г. по описа на СРС, Софийски районен с. С.г.с. и В.к.с. са осъдени да заплатят
солидарно на О.Г.К. ***, на основание чл. 2б ЗОВОД, сумата в размер на 7800
лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
09.08.2016 г. до погасяването, представляваща обезщетение за причинените му
неимуществени вреди, които са в резултат от нарушеното му право на разглеждане
и решаване в разумен срок на заведеното от него гр.д. № 8077/1997 г. по описа
на СРС, гр.д. № 2028/2005 г. по описа на СГС, гр.д. № 669/2012 г. по описа на
СГС, гр.д. № 1918/2015 г. по описа на ВКС, гр.д. № 4134/2015 г. по описа на
ВКС, и на основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 694,72 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата в размер на 7800 лева за периода от 24.09.2015
г. до 08.08.2016 г., като са отхвърлени исковете до пълния предявен размер от
20 000 лева и исковете с правно основание чл. 86 ЗЗД до пълния предявен
размер от 1745 лева. С постановеното решение СРС, СГС и ВКС на РБ са осъдени да
заплатят солидарно на О.Г.К., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 470,
97 лева разноски за производството, съобразно уважената част от исковете.
Срещу постановеното решение е подадена
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство О.Г.К. с ЕГН: **********,
чрез адв. С.В. от САК, в частта, с която
е отхвърлен предявения иск на осн.чл. 2б от ЗОДОВ в пълен размер и в
частта за разноските. Релевират се оплаквания за нарушение на материалния
закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на
решението.Съдът нарушил принципа на вътрешно убеждение поради необсъждане на
всички доказателства.На 20.07.2004 г. СРС постановил решението си, което било 5
месеца след последното съдебно заседание. Производството пред първата инстанция
продължило 7 години, 7 месеца и 22 дни, като съдът не бил изследвал дали ищецът
е в брак или не. Въззивното производство продължило 3 години, 9 месеца и 19
дни, като въпреки установеното, че бил в брак, СГС не направил необходимото да
конституира съпругата му като страна по делото. Счита, че било забавено
производството и пред ВКС – решението постановено 3 месеца след проведеното
заседание. Възразява по извода на съда, че е бил длъжен да знае за
задължителното участие на неговата съпруга като необходим другар. Всички тези
действия и бездействия на съдилищата са довели до разглеждане на делото в
неразумен срок. Възразява, че не бил приложен правилно критерия за
справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД. По същество моли предявените искове да
бъдат уважени в пълен размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, СГС и ВКС
на РБ изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба.
Срещу решението е депозирана въззивна
жалба и СГС в частта му, с която СГС е осъден да заплати солидарно със СРС и
ВКС на РБ обезщетение в размер на 7800 лева, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 09.08.2016 г. до погасяването, и на
основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 694,72 лева, представляваща лихва за
забава върху главницата в размер на 7800 лева за периода от 24.09.2015 г. до
08.08.2016 г. Релевира оплаквания за недопустимост на решението в тази част и
евентуално- за неправилност.Ищецът не доказал пълно и главно, че не е получил
обезщетение по глава трета „а“ ЗСВ. Съдът
допуснал процесуално нарушение, кредитирайки свидетелските показания, дадени от
заинтересовани и близки до ищеца лица. Мотивите били вътрешно противоречиви,
тъй като действията на ищеца са причина за забавата. Съдът игнорирал основни
положения в практиката на ЕСПЧ по чл.6, параграф 1ЕКЗПЧ, а именно:
натовареността е извинителна при положение,че се предприемат мерки относно организация на работата;неспазването
на процесуалните срокове по вътрешното право не води автоматично до извода за
„неразумна“ продължителност.Моли постановеното решение да бъде обезсилено, а
при условията на евентуалност отменено и отхвърлен предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
депозиран отговор от О.К., в който изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба.
Депозирана е въззивна жалба от СРС
против решението в частта му, в която са уважени исковете за обезщетение в
размер на 7800 лв., за законната лихва и за съдебни разноски.Решението било
необосновано, тъй като не е установена пряка причинно-следствена връзка между
забавеното разглеждане на делото и претърпените неимуществени вреди, доколкото
вероятната причина за тези вреди предхождат делото. По същество моли да бъде
отменено решението изцяло и отхвърлен предявения иск, респективно намалено
присъденото обезщетение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
депозиран отговор от О.К., в който изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба.
Депозирана е въззивна жалба и от ВКС на
РБ, с доводи за недопустимост, тъй като съдът не е отчел направения отказ от
иск по гр.д. № 44745/2016 г. по описа на СРС, с което е нарушил разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 ГПК. По същество намира решението за неправилно.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
депозиран отговор от О.К., в който изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба. Посочва, че по гр.д. № 44745/2016 г. по описа на СРС е
направен отказ от несъществуващ иск, тъй като гр.д. № 7204/1997 г. по описа на
СРС, 24 състав, което е предмет на предявения иск, не е преминало през
касационна инстанция и не е имало такова дело.
В съдебно заседание представителят на С.
дава становище за уважаване на въззивните жалби на ответните съдилища и за
отхвърляне на въззивната жалба на О.К..
Софийски окръжен съд, като прецени
събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Въззивните жалби са подадени срещу
подлежащ на въззивно обжалване акт, от процесуално легитимирани лица- ищеца и
ответниците, в законоустановения срок, поради което същите се явяват допустими.
Разгледани по същество са неоснователни.
На първо място следва да се посочи, че
искът срещу ВКС е допустим, тъй като по делото не е правен отказ от иск. От
приложения протокол по друго дело- гр.д. № 44745/2016 г. по описа на СРС, 42
състав се установява, че по това дело е направен от ищеца отказ от иск и
прекратено производството по отношение на ВКС, но не касае настоящото
производство.
За да постанови
своето решение, районният съд е приел, че от страна на съдии, назначени при
ответниците, е било нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок и в резултат от това ищецът е претърпял неимуществени вреди. Прието е, че
продължителността на гр.д. № 8077/1997 г. не отговаря на критериите за разумен
срок. И пред трите съдилища е допусната
забава в призоваване на страните, забава в насрочване на делото, постановяване
на решенията, администриране на жалбите, не е изпълнено задължението за даване
на указания за конституиране на необходим другар. По съществото на спора и с
оглед наведените доводи, настоящият състав на въззивния съд намира следното:
Съгласно чл.
2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Това
право се отнася до всички видове съдебни производства – граждански, наказателни
и административни. Според чл.
4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното
лице. Следователно за да бъдат уважени исковете е необходимо да са налице
следните предпоставки: 1/ ищецът да е бил страна по дело; 2/ това дело да е
било разгледано и решено извън разумния за това срок; 3/ от забавянето ищецът
да е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица;
4/ ответникът да не е заплатил обезщетение на ищеца за тези вреди.
В производството
за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни
действия на държавата отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от
нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния
резултат /така решение № 76-2016 г. на III Г. О. на ВКС по гр. д. 5 721/2015 г.
/. Тази отговорност на държавата се реализира чрез нейните органи – в случая
това са СРС, СГС и ВКС на РБ. Преценката за наличие на нарушение на правото на
разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл.
6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените
от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл.
2б, ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в
практиката на ЕСПЧ. Тези критерии са обща продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните
и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат
значение за правилното решаване на спора
От приложените към
настоящето дело материали по гр.д. № 8077/1997 г. по описа на СРС се установява,
че е образувано по предявена искова молба на 16.10.1997 г. от О.Г.К., с която
са предявени искове с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД срещу Е.
П. К.. На 20.07.2004 г. е обявено съдебното решение по делото, след което на
08.06.2005 г. е изпратено на СГС по въззивна жалба на ответника. Общата
продължителност на производството пред СРС е седем години и осем месеца, като
са били проведени 20 открити съдебни заседания. Общата продължителност на
производството по гр.д. № 2028/2005 г. по описа на СГС е продължило 3 години и
10 месеца.Решението но СГС е обжалвано от ответника, образувано е гр.д. №
669/2009 г. по описа на ВКС и на 13.09.2010 г. е постановено решение, с което е
отменено решението на СГС и са отхвърлени исковете. Тъй като по делото не е
участвал необходим другар, а именно съпругата на О.Г.К. – Стефка Константинова
е подадена молба за отмяна през ВКС, по която е образувано гр.д. № 126/2012 г.
по описа на ВКС. С решение от 21.04.2012 г. е отменено решение от 13.09.2010 г.
на ВКС по гр.д. № 669/2009 г. и делото е върнато на СГС за ново разглеждане.
Пред СГС е образувано гр.д. № 6610/2012 г. по описа на СГС, приключило с
решение от 29.05.2014 г. Решението е обжалвано от ищеца и пред ВКС е образувано
гр.д. № 1918/2015 г., по което с определение от 14.05.2015 г. не е допусната до
разглеждане касационната жалба, а с определение от 24.09.2015 г. на ВКС е потвърдено определението на ВКС.
За да се прецени дали
едно дело е разгледано и решено в разумен срок от значение е общата
продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на
изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са
имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част
от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС,
ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и
броя инстанции. Освен това при преценката за продължителността на разумния срок
следва да се отчита и времето необходимо за проучване на делото, правилното
водене на производството и попълването му с доказателствен материал, с цел
постановяване на правилен и законосъобразен съдебен акт.
Настоящият състав
счита, че забавянето на разглеждането на делото се дължи на действия на съда,
което се потвърждава и от констатациите на Инспектората към ВСС, обективирани в
протокол от 08.06.2016 г. Допусната е забава в действията и на трите съдилища –
призоваване на страните, забава в насрочване на делото, забава в постановяване
на решенията, не е изпълнено задължението за даване на надлежни указания за
конституиране на необходим другар – съпругата на ищеца.Следва да се отчете и
факта, че самият ищец е проявил недобросъвестно процесуално поведение, знаейки,
че имотът е придобит по време на брак и въпреки това и подал недопустима искова
молба.
Размерът на
неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост
по чл. 52 от ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС №
4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в
страната, възприемането на понятието "справедливост" на съответния
етап от развитие на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за
неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането /признаване факта на
увреждащо поведение/ само по себе си също има обезщетителен ефект за
пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да
бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на
обезщетението по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, следва да се съобразят освен
релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на
производството и доколко то се явява над "разумния" срок, предвид
спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното
производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли
е и как воденото производство върху начина на живот на страната; значението на
делото за страната /в този смисъл може да е от значение и процесуалното
качество на страната/; предмет на забавеното производство; добросъвестността на
увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно
посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички
случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл.
2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния
спор /в този смисъл е и решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г.
на IV ГО на ВКС/.
При определяне
на обезщетението, СРС е
приложил практиката, обективирана в решение № 76/11.04.2016г. на ВКС по гр.д.№
5721/2015г., съгласно която съдът не
може да присъди обезщетение в по-малък размер от предложения по административен
ред.Обратното би препятствало защитеното право на достъп до съд и би влошило
положението на другата страна, която при несъгласие може да получи
удовлетворение от съда. По въпроса, обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл.
2б от ЗОДОВ от решението на министъра на правосъдието или оправомощеното от
него лице по чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ, при преценката си относно определянето на
размера на дължимото обезщетение, и следва ли да определи последното в размер,
не по-малък от предложения по реда на гл. III-
а от ЗСВ е постановено и решение на ВКС и в противоположния смисъл - Решение №
272/27.01.2020 г., постановено по гр.д. № 924 по описа за 2019 г. на ВКС.
Прието е, че ако ищецът претендира
по-голямо от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в съдебното
производство доказателства и установените от тях обстоятелства, съдът може да
присъди обезщетението в претендирания размер, но същевременно ищецът рискува да
му бъде присъдено обезщетение в размер по-малък от предложения му. В случая
въззивният съд намира, че обезщетението е правилно определено, съобразно
изяснената фактическа обстановка и релевантните факти. Отчетено е и
изключителната натовареност на съдиите, като ответниците са осъдени да заплатят
обезщетението ведно със законната лихва за забава и разноски при солидарност, тъй
като са правораздавали по идентичен казус и както бе посочено, отговорността на
съдилищата по чл.2б от ЗОДОВ е обективна.От свидетелските показания на св. В.
Н. се установява, че О. споделял, че му се отразява тежко на психиката всяко
отлагане на делото, чувствал се много стресиран, обезпокоен, раздразнен. Същите
факти се установяват и от разпита на св. К.М.Н., който споделя, че О. се
чувствал в безизходица, от това, че делото продължава безкрайно дълго време. Правилно
съдът е съобразил т.4 от ТР на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 3/2004г., според която
мораторна лихва се дължи от датата на влизане в сила на окончателния акт.
Прилагайки посочените
по-горе критерии, въззивният съд намира, че справедливото обезщетение е в
размер на 7800 лева, която сума е предложена извънсъдебно и ще
обезщети в достатъчна степен претърпените от него неимуществени вреди, като искът до пълният предявен размер от 20 000 лева е неоснователен.
Поради съвпадане на
изводите на двете съдебни инстанции, решението на районния съд следва да бъде
потвърдено като правилно.
По
разноските:
С оглед изхода на делото О.Г.К. следва
да бъде осъден да заплати на СРС, СГС и ВКС от по 100,
00 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер по чл. 25
ал. 1 от НЗПП, в съответствие с чл. 78, ал. 8 ГПК.
От своя страна съдилищата дължат
разноски, на осн. чл. 10, ал. 3, изр. 1 ЗОДОВ, на О.Г.К. в размер на 6, 00 лв.
/шест лева/ за въззивното производство, съобразно представен списък на
разноски.
Воден
от горното, окръжният съд
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 129099/25.05.2017
г., постановено по гр. дело № 44746/2016 г. по описа на С.р.с. 140-и състав.
ОСЪЖДА Софийски
районен с.С.г.с. и В.к.с. да заплатят солидарно на О.Г.К. с ЕГН: ********** ***,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 6, 00 /шест/ лева – представляваща
разноски по делото пред въззивния съд.
ОСЪЖДА О.Г.К. с ЕГН: **********
*** да заплати на Софийски районен с.С.г.с. и В.к.с. разноски в размер на от по
100, 00 /сто/ лева за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.