Решение по дело №4883/2020 на Районен съд - Бургас

Р  Е Ш  Е  Н  И  Е

№ 260041

 

гр.***, 18.01.2021г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 ***КИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на дванадесети януари две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                                    

                                                 РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ

 

при участието на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 4883 по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по повод жалба на М.Г.В. с ЕГН: **********, с посочен съдебен адрес: ***, против Наказателно постановление № 251а-388/15.10.2020г., издадено от Директора на ОДМВР– ***, с което за нарушение по чл. 209а, ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето /ЗЗ/, вр. с т. I.9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020г. на министъра на здравеопазването, допълнена със Заповед № РД-01-197/11.04.2020г. /Заповедта/ и на основание чл. 209а, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗЗ на жалбоподателя е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 300 лева.

С жалбата се иска отмяна на обжалваното наказателно постановление, поради незаконосъобразност и неправилност. Посочва се, че в НП е цитиран номер на АУАН, който не е бил връчван на жалбоподателя, както и че двата процесуални документа не отговарят на изискванията на ЗАНН. Застъпва се, че цитираната Заповед е с времеви обхват от 12.04.2020г. до 20.04.2020г., така както е посочено в акта, а самият той е съставен на 21.04.2020г. – т.е. деянието не попада в обхвата на заповедта. Счита се, че посочените обстоятелства в АУАН и НП не са идентични, както и че не съответстват на императивното изискване за пълно описание на нарушението. Твърди се, че в АУАН са посочени няколко нарушени разпоредби, но не е уточнено от кой нормативен акт са, което пък ограничава правото на защита на санкционирания. Под евентуалност се пледира за квалифициране на деянието като маловажно и прилагането на чл. 28 ЗАНН.

В открито съдебно заседание жалбоподателят се представлява от пълномощник – адв. Магдалена Иванова – БАК, която заявява, че поддържа жалбата и моли за отмяна на НП. Претендира разноски.

Административнонаказващият орган не изпраща представител. В писмено становище на упълномощен юрисконсулт се застъпва позиция за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че НП е правилно и законосъобразно, а в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Пледира се за потвърждаване на НП.

Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН (видно от разписката на л. 6 гръб, НП е връчено на жалбоподателя на 26.10.2020г., а жалбата е депозирана по пощата с дата на пощенското клеймо на 02.11.2020г.). Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:

На 21.04.2020 г. около 17.00 часа св. И.Д. *** изпълнявал служебните си задължения в гр. ***, когато до товарна гара „***“ забелязал две лица, сред които и жалбоподателят В., които се намирали на открито обществено място без да имат поставена защитна маска за лице или друго средство, покриващо носа и устата. Полицейският служител извършил проверка и попитал В. дали знае, че на обществени места трябва да е с маска, на което той отговорил положително и дори извадил от джоба си маска, но заявил, че според него това място не е обществено, поради което и не е длъжен да носи маска. Въпреки това св. Д. преценил, че с поведението си В. е нарушил разпоредбата на чл. 209а, ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1 от ЗЗ, вр. с т. I.9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020г., допълнена със Заповед № РД-01-197/11.04.2020г. на министъра на здравеопазването, поради което и на място му съставил АУАН с бл. № 143650/21.04.2020г. Актът бил предявен на жалбоподателя, който се запознал с неговото съдържане, подписал го и получила препис от него, заявявайки че има възражения по акта. В срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН били депозирани писмени възражения, в които жалбоподателят заявил, че мястото, на което се е намирал е било пусто и необитаемо, както и че заповедта е със срок до 20.04.2020г., а нарушението е установено на 21.04.2020г., поради което и заповедта е неприложима към него.

         Административнонаказващият орган, сезиран с преписката по акта, не дал вяра на възраженията, а счел фактическите констатации за безспорно установени, поради което и издал атакуваното НП, с което за нарушение по чл. 209а, ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1 ЗЗ, вр. с т. I.9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020г. на министъра на здравеопазването, допълнена със Заповед № РД-01-197/11.04.2020г. и на основание чл. 209а, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗЗ, наложил на жалбоподателя административно наказание „Глоба“ в размер на 300 лева.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства, обективирани в гласните и в писмените доказателства и доказателствени средства, които са непротиворечиви и допълващи се. По делото не се събра доказателствен материал, който да поставя под съмнение така установените факти. Като цяло жалбоподателят не оспорва, че към момента на проверката се е намирал на посоченото място и не е имал поставена маска, но излага съображения за незаконосъобразност на производството и маловажност на случая.

Административнонаказателното производство е строго формален процес, тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта или в наказателното постановление (арг. чл.84 от ЗАНН във вр.с чл.14 ал.2 от НПК и т.7 от Постановление № 10 от 28.09.1973 г. на Пленума на ВС), а е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон.

В конкретния случай съдът счита, че наказателно постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН е съставен от оправомощено за това лице по смисъла на чл. 209а, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗ, видно и от Заповед № 251з-1247/24.03.2020г. (л. 14).  Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок.

Съдът не възприема доводите за неправилно описание на нарушението или липса на правна квалификация. Тъкмо напротив – и в АУАН и в НП нарушението е описано подробно, като изчерпателно са посочени всички съставомерни признаци на състава. Посочено е в какво се изразява неправомерното поведение на жалбоподателя, както и относимите Заповеди на министъра на здравеопазването, които въвеждат съответните изисквания. Действително и в двата документа е допусната грешка в последната цифра на ЕГН на жалбоподателя, както и в АУАН на едно място не е изписано наименованието на нормативния акт, от който е цитираният чл. 63, ал. 1, но по мнение на съда - това са незначителни пороци, които не са в състояние да опорочат производството до степен налагаща отмяна на НП. По отношение на сгрешената цифра, очевидно се касае за технически пропуск, който успешно е преодолян посредством посочване на трите имена и адрес на жалбоподателя, които позволяват по непротиворечив начин да се установи самоличността му. Непосочването на наименованието на нормативния акт, чийто чл. 63, ал. 1 е бил нарушен, също не е съществен порок, доколкото в описателната част на АУАН изрично е посочено, че се касае за „чл. 63, ал. 1 ЗЗ“. При това положение липсата на изрично цитиране на Закона за здравето и при правната квалификация на деянието не е от такова естество, че да попречи на жалбоподателя, а и на съда, да разбере чл. 63, ал. 1 от кой закон се твърди, че е нарушен.

Следва да се има предвид, че за да бъде едно нарушение съществено то следва да е препятствало възможността на жалбоподателя за защита. Изрично в този смисъл са и задължителните указания дадени още с Постановление № 5/1968г. на Пленума на ВС, съгласно които - въпросът дали наказателното постановление е законосъобразно издадено, трябва да се решава не с оглед на това, дали са допуснати въобще нарушения при съставянето на акта, а преди всичко, с оглед на това, доколко те са пречка чрез надлежна проверка да се установи, че деянието е извършено и деецът е известен. В случая посочените пороци не са от горепосочената категория. Не е ограничено правото на защита на жалбоподателя, нито е препятствана съдебната проверка за законосъобразност.

По отношение на възражението за цитиране в НП на друг номер на АУАН съдът следва да посочи, че фактът, че в НП актът е индивидуализиран посредством по-късно поставения му № 434а-176, а не по бланковия номер, по никакъв начин не води до извод за процесуално нарушение. Всеки АУАН има свой фабричен номер, в случая бланков № 143650, под който нарушителя получава препис от акта, като впоследствие той се регистрира с деловоден номер и под същия номер се издава и НП. Видно от процесното НП с № 251а-388/15.10.2020год. за издаването на същото е послужил АУАН от дата 21.04.2020год. с номер 434а-176. Действително в съставения АУАН липсва посочен такъв регистрационен деловоден номер, но доколкото е налице идентичност в описанието на нарушението дадено в НП и АУАН, то следва да се приеме, че се касае за актове (АУАН и НП) издадени в рамките на едно и също административнонаказателно производство и касаещи едно и също нарушение. В този смисъл жалбоподателят не твърди и не представя доказателства, че връченият му екземпляр от съставения акт е друг, а тъкмо напротив – потвърждава фактическата обстановка, описана в двата процесуални документа. Поради това настоящият състав приема, че процесуални нарушения в тази насока не са допуснати. В този смисъл е и практиката на касационната инстанция, като например – Решение № 7/ 03.01.2014г. на АдмС-*** по к.н.а.х.д. № 1936/2013г. и  Решение № 462/01.03.2013г. на АдмС-*** по к.н.а.х.д. № 1795/2012г.

По мнение на съда дадената правна квалификация също кореспондира на установените факти, като съвсем коректно актосъставителят и АНО са посочили, че се касае за нарушение на чл. 209а, ал.1 ЗЗ, съгласно която - който наруши или не изпълни въведени от министъра на здравеопазването или от директор на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 4 или 7 и чл. 63а, ал. 1 или 2, освен ако деянието не съставлява престъпление, се наказва с глоба от 300 до 1000 лв., като коректно са направили превръзка с чл. 63, ал. 1 ЗЗ. Нормата на чл. 209а, ал. 1 ЗЗ съдържа в себе си както правило за поведение, така и санкция за неизпълнение на това правило, поради което и посочването й е напълно достатъчно, за да се приеме, че изискването за квалифициране на деянието е изпълнено. Отделно от това актосъставителят и АНО коректно са цитирали кои точно разпоредби от кои точно заповеди на министъра на здравеопазването не са били изпълнени, поради което и съдът не възприема доводите за порочност.

Тук е мястото да се посочи, че Заповедта на министъра подлежи на самостоятелен контрол за законосъобразност, който е извън предмета на производството по оспорване на НП, издадено поради нейното неизпълнение и инцидентното й обжалване при оспорване на НП е недопустимо (Решение № 31/27.01.2016г. по к.а.н.д. № 1002/2015г. на АдмС-Плевен), поради което съдът не се спира подробно на правната същност на тази заповед и на законосъобразността на въведените с нея изисквания.

Действието на забраната по т. I.9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020г. е удължено със Заповед № РД-01-197/11.04.2020г. на министъра на здравеопазването (и двете цитирани в АУАН и НП) до 26.04.2020г., поради което и към 21.04.2020г. е пораждала правно действие. Именно крайната дата „26.04.20г.“ е посочена и в АУАН, а не както твърди жалбоподателят „20.04.20г“, поради което и не са допуснати нарушения на тази база. Между другото дори хипотетично в АУАН да беше посочена грешна крайна дата, то това няма как да доведе до отпадане на отговорността на жалбоподателя, доколкото крайният срок на забраната е определен със самата заповед и е извън волята на актосъставителя.

Съдът намира, че в случая правилно актосъставителят е приел, че жалбоподателят се е намирал на „открито обществено място“ по смисъла на заповедта. Изрично в Заповед № РД-01-197/11.04.2020г. на министъра на здравеопазването е посочено, че за нуждите на забраните по Заповед № РД-01-124/13.03.2020г. под „обществено място“ следва да се разбират и местата, които са общодостъпни и/или са предназначени за обществено ползване. Няма спор, че мястото, на което е бил установен жалбоподателят е било общодостъпно – факт, който се установява от показанията на актосъставителя. Дали това общодостъпно място е било пусто, безлюдно и т.н. е без значение. Фактът, че мястото е било общодостъпно го прави „обществено място“ по смисъла на Заповедта, поради което и забраната по т. I.9 е важала. В случая жалбоподателят не е носил изискуемата маска или средство за покриване на устата и носа, като е бил наясно със съществуването на забраната и е имал такова средство (маска, която се е намирала в джоба му), поради което и правилно контролните органи са приели, че се касае за административно нарушение с посочената правна квалификация и правилно са ангажирали административнонаказателната отговорност на В..

            В заключение – конкретно нарушение, за което жалбоподателят е бил санкциониран не е маловажно и за него не е приложима разпоредбата на чл. 28 ЗАНН. Маловажни са нарушенията, които разкриват по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с типичния случай и се отличават помежду си по "наличието на очевидност, несъмненост на маловажността на извършеното нарушение". В случая конкретното деяние не се отличава от обичайните нарушения от този вид, поради което и приложението на чл. 28 ЗАНН би било незаконосъобразно. Отделно от това В. не ангажира никакви конкретни доказателства, които да сочат на по-ниска степен на общественаопасност на извършеното от него. Касае се за човек в зряла възраст (няма как да се приеме, че деянието е извършено поради недооценка на обстоятелствата или последиците), който е знаел за забраната, но не се е съобразил с нея. Не са ангажирани никакви доказателства за влошено здравословно или материално положение и т.н., които да сочат на по-ниска степен на обществена опасност. Самото място на проверката – „ж.п. спирка“  е място с интензивна концентрация на хора (от показанията на актосъставителя се установява, че заедно с В. е имало още едно лице, а на близо е имало и случайно преминаващи граждани). Действително нарушението е първо на В., но това е взето предвид, при индивидуализацията на наказанието, което е отмерено в минималния възможен размер.

            Предвид всичко горепосочено, съдът счита, че правилно е била ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателката, като издаденото НП е законосъобразно и следва да се потвърди изцяло.

            Към момента е настъпила законодателна промяна и в разпоредбата на чл. 63, ал.3 ЗАНН (нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските, само ако съответната страна е направила искане за присъждането им. В конкретния случай, с оглед изхода на правния спор разноски се дължат в полза на АНО, който обаче не е поискал присъждането им, поради което и съдът няма как служебно да ги възложи в тежест на жалбоподателя.

 

Така мотивиран, на основание чл.63, ал.1, предл.1 ЗАНН, ***кият районен съд

 

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 251а-388/15.10.2020г., издадено от Директора на ОДМВР– ***, с което за нарушение по чл. 209а, ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето, вр. с т. I.9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020г. на министъра на здравеопазването, допълнена със Заповед № РД-01-197/11.04.2020г.  и на основание чл. 209а, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗЗ на М.Г.В. с ЕГН: ********** е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 300 лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.*** в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.

 

 

 

                                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/

Вярно с оригинала: М.Р.