Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 03.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осми октомври
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №3280 по описа на СГС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника З. „Б.И.“ АД срещу решение от 04.12.2020 г. по гр.д. №67212/2019 г.
по описа на СРС, 160 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Н.С.Н.
на основание чл.267 ал.1 вр. чл.226 ал.1 КЗ отм. сумата от 5000,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие
смъртта на брат му Б.С.Н., починал на 21.11.2014 г. в резултат на ПТП,
реализирано на 21.11.2014 г. на път І-6, при км.66+600, в посока от гр.
Кюстендил към с. Ябълково, по вина на водача на л.а. „Фолксваген Пасат“ с рег.
№ ******, чиято гражданска отговорност е застрахована от ответното дружество,
ведно със законната лихва, считано от 04.12.2018 г. до окончателното изплащане,
както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че обжалваното
решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с
материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд
неправилно е определил размера на дължимото се на ищеца обезщетение, с оглед
извода за наличието на съпричиняване от страна на починалото лице. Твърди, че по
делото не е доказано наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между
ищеца и починалия му брат. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна Н.С.Н. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва
същата. Не претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно поради следното:
Фактическа обстановка е установено
правилно от СРС, поради което въззивният съд не излага собствена такава. Спорът по настоящото дело е съсредоточен върху
обстоятелството дали ищецът е от кръга на
лицата, имащи право на обезщетение от
смъртта на техни близки, както и дали първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимото
се на ищеца обезщетение, с оглед извода за наличието на съпричиняване от страна
на починалото лице.
Съгласно т.2 ППВС №4/1961 г., при смърт на
пострадалия поради непозволено увреждане, кръгът на лицата, които имат право на
неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща
най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга. С ППВС №5/1969 г.
т.1 ППВС №4/1961 г. е допълнена в следния смисъл: имат право на обезщетение за
неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият
го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето,
което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено
увреждане, без да е бил сключен брак. С ТР №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието,
че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/1961 г. и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Необходимо е връзката да
се основава на особено близки отношения,
надхвърлящи обичайните такива при съответната роднинска близост и изключителни
по своята продължителност и интензитет. Относно критериите за това, кога едно
лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи
продължителни болки и страдания от неговата смърт, то това се преценява за
всеки случай поотделно. В своята практика по чл.290 ГПК
/решение
№17/16.03.2021 г. по т.д. №291/2020 г. на
ІІ ГО, решение
№92/17.11.2020 г. по т.д. №1275/2019 г. на ІІ ТО и решение №45/10.05.2021 г. по т.д. №370/2020 г. на II ТО/, ВКС се е произнесъл в насока, че за да е налице
особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата
от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски
обстоятелства, обусловили създаването на
по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. За
пример на обстоятелство, относимо към
връзката между братята и сестрите, в цитираната практика е посочено
израстването им сами като деца поради продължително отсъствие или загуба на родителите. Допълнително е разяснено, че
независимо от спецификата на отношенията
между лицето, търсещо обезщетение, и починалото лице, присъждането на обезщетение винаги е обусловено от
провеждане на пълно и главно доказване на критериите, възприети в ТР №1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС:
наличие на особено близка емоционална
връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от
правилото за определяне кръга на
правоимащите, съобразно ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г., и проявление на
неимуществени вреди в правната сфера на
ищеца, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за
отношенията между съответните лица. Съществуването на особено близка житейска
връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
смърт в подобна хипотеза, следва да се преценява от съда във всеки конкретен
случай, въз основа на наведените и установени по делото факти, а обезщетение е
дължимо само при условие, че ищецът е провел главно и пълно доказване относно
наличието и.
От показанията на свид. Д.Н.се
установява, че ищецът е починалия му брат са били много близки, а след смъртта
на последния ищецът е страдал много – променил се, отчаян е, а мъката му
продължава и често посещава гроба на брат си. Свидетелят сочи още, че ищецът и
брат му са живеели в различни населени места, но са се виждали често, тъй като
последният не е имал семейство и не е поддържал близки отношения с никого,
освен с ищеца.
От показанията на свид. Н.С.се
установява, че ищецът и брат му са били много близки, помагали са се, обичали
са се, срещали са се често, а родителите им са били починала отдавна.
Свидетелят сочи още, че ищецът е преживял тежко смъртта на брат си, променил се
е.
При тези данни,
настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е постановено в
отклонение на разясненията, дадени с ТР №1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС,
и на цитираната по-горе практика на ВКС. Напълно необосновано първоинстанционният
съд е приел, че отношенията между ищеца и починалия му брат са се отличавали с
особена близост и че поради това ищецът е понесъл морални болки и страдания,
по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения. Подобен извод не
би могъл да бъде направен от събраните по делото доказателства – показанията на
посочените по-горе свидетели, от които не може да се направи извод за
изключителност в близостта между ищеца и починалия, по смисъла на цитираното ТР
на ОСНГТК на ВКС, а сочи на нормална духовна и емоционална близост между двама
братя, характеризираща се с взаимна обич и морална подкрепа. Свидетелските
показания не установяват и понасянето на морални болки и страдания, надхвърлящи
болките и страданията, които всеки човек би изпитал при смъртта на негови брат
или сестра. Следователно, в случая са недоказани и двете кумулативни
предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
Поради изложеното, обжалваното
решение на СРС следва да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено
друго, с което предявеният от ищеца срещу ответника иск - отхвърлен.
С оглед изхода на делото и
направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от
200,00 лв., представляваща депозит за вещо лице, и сумата от 600,00 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 100,00 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 100,00 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение №20267975/04.12.2020 г., постановено по гр.д. №67212/2019
г. по описа на СРС, ГО, 160 състав, и вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.С.Н.,
ЕГН **********, адрес: ***, срещу З. „Б.И.”
АД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление:***, иск с правно основание
чл.226 ал.1 КЗ отм. вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 5000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпените от
реализирано на 21.11.2014 г. на път І-6, км.66+600, ПТП неимуществени вреди,
настъпили вследствие смъртта на брат му Б.С.Н..
ОСЪЖДА Н.С.Н., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на З. „Б.И.”
АД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление:***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 800,00
лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство и на
основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК сумата от
200,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.