Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 06.11.18 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд, II-д гражданско
отделение, в публичното заседание
на двадесет и осми септември през 2018
г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
мл.с.ИВА НЕШЕВА
при секретаря И.Коцева, като
разгледа докладваното от съдия Александрова гр.д.№ 14839 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258-273 ГПК.
С решение 17999 от 26.01.16 г. СРС, 62 с-в, по гр.д.№ 79309/15 г. отхвърлил иска на „Т.С.”
ЕАД срещу П.Г.П., „че същият дължи сумата от 600 лв.-главница от общата сума по
разпореждането, представляваща главница-711,62 лв.” и е приел за установено, че
П.Г.П. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 139,59 лв.-мораторна лихва върху сумата от
711,62 лв. за периода 31.12.12 г.-17.06.15 г., сумата 111,62 лв., оставаща за
плащане част от главницата по разпореждането със законната лихва, считано от
29.06.15 г. до датата на изплащане на изплащане; сумата от 28,53 лв.-законна
лихва върху сумата от 600 лв. за периода 29.06.15 г.- 20.11.15 г.
Срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
ответника- П.Г.П. в частта, с която е уважен иска срещу него с оплаквания, че в
тази част решението е недопустимо, незаконосъобразно и постановено в
противоречие с константната съдебна практика.Оспорва изводите на съда, че е бил
недобросъвестен, и че не е трябвало да предизвиква исково производство, тъй
като част от сумата /600 лв./ е била платена от него, а останалата част е
призната за дължима.Въззивникът излага доводи за липса на правен интерес от
предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК, тъй като част от претенцията
на въззиваемия /за сумата от 251,12 лв./ не е оспорена в заповедното
производство, а е призната изрично като дължима, а останалата част от 600 лв. е
била платена.Оспорва дължимостта на сумата, като твърди, че процесният имот се
ползва за небитови нужди, и че липсва писмен договор съгласно изискването на
чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ.Моли съда да
отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло исковете.Претендира
разноски.Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Ответникът по въззивната жалба-„Т.С.“
ЕАД оспорва същата, без да излага конкретни доводи.Претендира разноски.Прави
възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Съдът, като
прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства,
приема за установено от фактическа страна следното:
Районният съд е
бил сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр.
с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.Ищецът- „Т.-С.” ЕАД твърди, че на 29.06.15
г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
срещу П.Г.П. за сумата 851,12 лв.-главница, от която 711,62 лв.-главница,
представляваща стойността на неплатена топлинна енергия за периода м.11.12 г.-м.04.14
г. и 139,50 лв.- законна лихва за забава от 31.12.12 г. до 17.06.15 г.Твърди,
че ответникът е подал възражение по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 36958/15 г. на СРС, 62 с-в и на ищеца е
даден 1-месечен срок да предяви иск за установяване на вземането.Твърди, че същият
е потребител за стопански нужди на топлинна енергия за следния топлоснабден
имот- магазин в гр.София, ул. „Париж” № 15 по смисъла на & 1, т.43 от ДР на ЗЕ.Съгласно
чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за стопански нужди от
топлопреносното предприятие се осъществява на основата на писмени договори при
Общи условия, които се сключват между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлинна енергия за стопански нужди.За процесния период са
били в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди
от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-043/12.07.02 г. на ДКЕВР, решение №
ОУ-013/06.03.06 г. на ДКЕВР, както и ОУ, одобрени с решение № ОУ-033/08.10.07
г. на ДКЕВР, в сила от датата на решението.В договора между страните е
регламентирано, че за всички неуредени случаи се прилагат ОУ за продажба на
топлинна енергия за стопански нужди от „Т.С.“ ЕАД *** и българското
законодателство.В гл.IV, чл.40, ал.1 от ОУ е посочено, че купувачите на топлинна
енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в срок
до 20-то число на месеца, следващ месеца на доставката след получаване на
издадена от продавача данъчна фактура.На основание чл.139 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия между потребителите в сграда-етажна собственост се извършва
по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в
публичния регистър по чл.139а.Ищецът твърди, че сградата-етажна собственост, в
която се намира процсният имот, е сключила договор за извършване на услугата
„дялово разпределение на топлинната енергия” с „Т.-С.” ЕООД.Видно от извлечение
от сметки за код на платеца Т 006261 е ползвал доставяната от ищеца топлинна
енергия през периода от м.11.12 г. до м.04.14 г.Въпреки отправената му покана
за доброволно изпълнение ответникът не е погасил задълженията си.Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника,
че му дължи сума за консумирана топлинна енергия в размер на 711,62
лв.-главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода м.11.12 г.-м.04.14 г. и 139,50 лв.-законна лихва за забава от 31.12.12
г. до 17.06.15 г. със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на сумите.
Със заявление вх.№
3060832/29.06.15 г. ищецът- „Т.-С.” ЕАД е поискал издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу П.Г.П. за
процесните суми.На 20.07.15 г. СРС, 62 с-в, по ч.гр.д.№ 36958/15 г. е
издал заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за сумата 711,62 лв.-главница и 139,50 лв.-мораторна лихва от
31.12.12 г. до 17.06.15 г. със законната лихва от 29.06.15 г. до окончателното
изплащане на суми.Ответникът е подал възражение по чл.414 ГПК, в което е заявил, че не дължи изпълнение на
част от вземането по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 36958/15 г.
на СРС, 62 с-в, оспорил е дължимостта на сума в размер на 600 лв.-главница за
топлинна енергия за периода от м.11.12 г. до м.04.14 г. и за законна лихва
върху сумата от 600 лв. за периода от 20.11.15 г. до изплащане на
вземането.Ответникът изрично е заявил, че не оспорва и признава дължимостта на
част от вземането в общ размер на 279,65 лв., в това число 111,62 лв. за
претендирана главница, 139,50 лв. за мораторна лихва за периода 31.12.12
г.-17.06.15 г., както и 28,53 лв.-претендирана законна лихва.
С отговора на
исковата молба ответникът е направил възражение за липса на правен интерес от
предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК за сумата от 251,12 лв., тъй
като дължимостта й не е оспорена в заповедното производство и е поискал
прекратяване на производството като недопустимо.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предмет на
въззивното производство са исковете с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД в частта, с която същите са уважени за сумата 111,62 лв. и 139,59 лв.-мораторна лихва върху сумата от 711,62 лв. за периода 31.12.12
г.-17.06.15 г.
Съгласно разпоредбата на чл.124, ал.1 ГПК всеки може да предяви иск, за да
установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или
право, когато има интерес от това.Процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по
чл.422 ГПК не са налице, когато не е подадено възражение по чл.414, ал.1 ГПК в
срок или същото не съдържа оспорване на вземането.Съдът, разглеждащ иска по
чл.422 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални
процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в
заповедното производство.Оспорване на вземането е налице при всяка изразена
форма на несъгласие с вземането по издадената заповед за изпълнение /ТР №
4/18.06.14 г. по т.д.№ 4/13 г., ОСГТК на ВКС, т.10а/.В случая в подаденото
възражение по чл.414 ГПК ответникът е направил изявление, че не оспорва
дължимостта на сумите, предмет на настоящото производство, като е посочил
изрично размера на главницата и лихвата, чиято дължимост изрично признава.С
оглед липсата на формиран спор в заповедното производство по отношение на
дължимостта на процесните суми липсва правен интерес от предявяване на иска по
чл.422 ГПК.Съгласно разпоредбата на
чл.269 ГПК по допустимостта на решението въззивният съд се произнася служебно в
обжалваната му част.
Поради изложените съображения първоинстанционното решение се явява
недопустимо в обжалваната част и следва да се обезсили, а производството по
делото в тази част да се прекрати на основание чл.270, ал.3, изр.1 ГПК.
Водим от горното
съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 17999 от 26.01.16 г. на СРС, 62
с-в, по гр.д.№ 79309/15 г. в частта, с която е прието за установено, че П.Г.П.
дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 139,59 лв.-мораторна лихва върху сумата от 711,62
лв. за периода 31.12.12 г.-17.06.15 г.; сумата 111,62 лв., оставаща за плащане
част от главницата по разпореждането със законната лихва, считано от 29.06.15
г. до датата на изплащане; сумата 28,53 лв.-законна лихва върху сумата 600 лв.
за периода 29.06.15 г.-20.11.15 г., като недопустимо и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.