Решение по дело №113/2019 на Районен съд - Велики Преслав

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

07.10.2020 год.

 

Номер . . . . . . . . . . .                                Година 2020                    Град Велики Преслав

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Районен съд – Велики Преслав                                                 трети  състав

На 24 (двадесет и четвърти) септември                                               Година 2020

В публично съдебно заседание, в следния състав:

                                                                       Председател Теодора Йорданова-Момова

Секретар Марияна Василева,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова

гражданско дело номер 113 по описа за 2019 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

           

            Предявени са обективно съединени искове с правно чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения и чл. 345, ал. 1 от ТЗ.   

            В подадената след указание по чл. 415, ал. 1 от ГПК искова молба ищецът „Т.Б.” ЕАД гр. София, представлявано от М.С.и Д.К.К.твърди, че на 10.10.2014 г. сключило с ответника В.Б.Н. договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги. На 22.12.2015 г. било подписано допълнително споразумение към договора. За периода 10.03.2016 г. – 09.08.2016 г. ищцовото дружество издало фактури, но останала незаплатена част от тях в размер на 127,45 лв. за потребените услуги. Поради неизпълнение на задълженията на абоната да плати дължимите суми, ищецът прекратил едностранно договора с Н.. Освен това, на 22.12.2015 г. между страните били сключени и договори за лизинг, по силата на които „Теленор“ ЕАД предоставило на ответника мобилно устройство, а същият се задължил да плаща лизингови вноски. Същият, обаче, преустановил и тези плащания, чиито общ размер възлизал на 165,90 лв. Н. не изпълнил задълженията си по договорите и все още дължал цитираните суми. Ищецът депозирал пред ВПРС заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, по което била издадена такава по ч.гр.д. № 841/2018 г. по описа на съда. В срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК, длъжникът депозирал възражение срещу заповедта. Моли съда да постанови решение, по силата на което по отношение на ответника да бъде признато за установено, че съществува вземане на ищцовото дружество в размер на 127,45 лв., представляваща неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 10.03.2016 г. – 09.08.2016 г. по договор  от 10.10.2014 г., сключен между страните; ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер на 165,90 лв., представляваща задължение за плащане на лизингови вноски за периода м. март 2017 г. – м. ноември 2017 г. по договор  от 22.12.2015 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главните задължения, считано от депозиране на исковата молба до окончателното им изплащане, като претендира и разноските по заповедното и по настоящото исково производство.

            В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, ответникът подава отговор на исковата молба. Същият оспорва предявените искове, като се позовава на изтекла погасителна давност. Моли, претенциите да бъдат отхвърлени, като му бъдат присъдени деловодните разноски.

            От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното:

          Видно от представения договор за мобилни услуги от 10.10.2014 г. е, че „Т.Б.“ ЕАД се задължило да предоставя чрез своята обществена далекосъобщителна мрежа на В.Б.Н. мобилни услуги. Потребителят декларирал, че е запознат с Общите условия на дружеството за предоставяне на мобилни услуги. Страните сключили допълнително споразумение към договора на 22.12.2015 г., като предоговорили част от условията. Видно от представените Общи условия на „Т.Б.“ ЕАД за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги е, че в чл. 71, гл. 13 е предвидено задължение за потребителя да заплаща определените цени по начин и срокове, предвидени в чл. 27 от ОУ. Според чл. 75 от ОУ, при неспазване на което и да е задължение по част 13 от ОУ, Теленор има право незабавно да ограничи предоставянето на услугите или да прекрати едностранно индивидуалния договор с потребителя. По делото е представен и договор за лизинг от 22.12.2015 г., по силата на който ищцовото дружество предоставило за ползване на ответника мобилно устройство, подробно описано в него, а последният се задължил да плаща месечни лизингови вноски с посочени размери. 

            По делото са приложени фактури №№ **********/20.11.2016 г., **********/20.12.2016 г., **********/20.01.2017 г.; **********/20.02.2017 г. и **********/20.03.2017 г., издадени от „Т.Б.“ ЕАД, от които е видно, че на ответника са начислени суми, представляващи потребени услуги и неплатени лизингови вноски.

            Според заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на задълженията на ответника към „Т.Б.“ ЕАД възлизат, както следва: на 236,54 лв., представляваща суми за предоставени далекосъобщителни услуги по договора от 22.12.2015 г. и начислени неустойки и 232,26 лв. – лизингови вноски.

            От приложеното ч.гр.д. № 841/2018 по описа на ВПРС се установи, че ищецът „Т.Б.” ЕАД подал по реда на чл. 410 от ГПК заявление на 05.11.2018 г., по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 352/09.11.2018 г. за част от сумата, предмет на предявения в настоящото исково производство установителен иск и за разноски в общ размер 205,00 лв., направени по заповедното производство. В срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК длъжникът депозирал възражение.

            При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:

            По допустимостта на установителния иск:

            Искът е предявен от „Т.Б.” ЕАД гр. София по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по негово заявление в качеството му на кредитор срещу ответника В.Н. в качеството му на длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 352/09.11.2018  г. по ч.гр.д. № 841/2018 г. на ВПРС, и след подадено в срок възражение. Налице е идентичност на страните по заповедното и по настоящото исково производство. Претендира се установяване на вземане, частично съответно на задължението, посочено в заповедта за изпълнение. Ето защо, настоящият състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство, приема, че установителния иск е допустим.

            По основателността на исковете:

            По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения:

          Доказа се, че страните по делото са насрещни страни по валидно двустранно облигационно правоотношение, представляващо търговска сделка по смисъла на чл. 286 от ТЗ, създадена чрез сключване при условията на чл. 298 от ТЗ (търговска сделка при общи условия) на индивидуален договор от 10.10.2014 г. и допълнително споразумение към него от 22.12.2015 г. за предоставяне на обществени електронни съобщителни услуги. По силата на същите, ищецът, като доставчик, се задължил да предоставя на ответника, като потребител, услуги от собствената си мобилна мрежа, срещу насрещно задължение на последния да заплаща цената на тези услуги.

            Чрез заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установи, че Н. не изпълнил това свое задължение по договора. Относно дължимата от него сума: вещото лице сочи, че тя възлиза на 236,54 лв., но включва в нея и начислена неустойка, дължимостта на която не е включена в предмета на делото. Извършвайки математическо изчисление на начислените в останалите три фактури суми, представляващи цена на потребени услуги, следва да се приеме, че Н. дължи такава в общ размер 68,27 лева.  Тоест, ответникът дължи именно тази сума, представляваща неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги по индивидуалния договор.

            По отношение на възражението на ответника за изтекла погасителна давност: в случая се претендира вземане, представляващо неизплатени такси и ползвани далекосъобщителни услуги по процесния договор, като в случая е приложима нормата на чл. 111, б.„в” от ЗЗД, тъй като се касае за периодични плащания. В случая се претендират дължими от ответника суми за ползвани услуги през периода 10.03.2016 г. – 09.08.2016 г. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение. Такова съставлява подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. В случая, заявлението на „Т.Б.“ е депозирано на 05.11.2018 г. Поради това, следва да се приеме, че вземанията на ищеца срещу В.Н. не са погасени по давност.

            Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от ЗЕС се явява частично основателен и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Т.Б.” ЕАД гр. София от В.Б.Н. за парична сума в размер на 68,27 лв., представляваща неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 10.03.2016 г. – 09.08.2016 г. г. по договор  от 10.10.2014 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 05.11.2018 г. Претенцията в останалата й част, до пълния предявен размер – 127,45 лв. следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

            По иска с правно основание чл. 345, ал. 1 от ТЗ:

            Доказа се, че между страните по настоящото производство възникнало валидно и облигационно правоотношение, чрез сключване на два договора за лизинг от 22.12.2015 г. По силата на сделката, „Т.Б.“ ЕАД гр. София предоставило на В.Н. за временно възмездно ползване движима вещ, представляваща мобилно телефонно устройство, като страните уговорили възможност лизингополучателят да придобие собствеността върху същите след изтичане на срока. Тоест, същите сключили валиден договор за лизинг по смисъла на чл. 342, ал. 1 от ТЗ. Според предвиденото в договора, а и съобразно разпоредбата на чл. 345, ал. 1 от ТЗ, основно задължение на лизингополучателят е да заплаща дължимите лизингови вноски.

            Чрез заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установи, че Н. не изпълнил това свое задължение по договора и дължи сума в общ размер 232,26 лв., представляваща неплатените в срок лизингови вноски по индивидуалния договор.

            И по отношение на това задължение на ответника, същият прави възражение за изтекла погасителна давност. Същото се явява неоснователно, тъй като този иск е предявен на 08.02.2019 г. – преди изтичане на предвидения в закона тригодишен срок.

            Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 345, ал. 1 от ТЗ се явява основателен и доказан. Ето защо, ответникът следва да бъде осъден да заплати на „Т.Б.” ЕАД гр. София сума в размер на 165,90 лв., представляваща задължение за плащане на лизингови вноски за периода м. март 2017 г. – м. ноември 2017 г. по договор  от 22.12.2015 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 08.02.2019 г.

При направеното искане от ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на „Т.Б.” ЕАД гр. София направените разноски по настоящото исково производство, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 355,17 лв. и по заповедното производство съразмерно с уважения установителен иск, в размер на 25,76 лева.

            Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И   :

 

          На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В.Б.Н. с ЕГН **********,*** и „Т.Б.“ ЕАД с ЕИК ......, със седалище гр. София, адрес на управление ***, сграда 6, представлявано от М.С.и Д.К.К., че съществува вземане на „Т.Б.” ЕАД от В.Б.Н. в размер на 68,27 лв. (шестдесет и осем лева и 27 стотинки), представляващо неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 10.03.2016 г. – 09.08.2016 г. г. по договор от 10.10.2014 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 05.11.2018 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 352/09.11.2018  г. по ч.гр.д. № 841/2018 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му, предявена за установяване част над размер 68,27 лв. до размер 127,45 лв. като неоснователен и недоказан.

            На основание чл. 345, ал. 1 от ТЗ, ОСЪЖДА В.Б.Н. с ЕГН ********** да заплати на„Т.Б.“ ЕАД гр. София с ЕИК ......, по банкова сметка *** 165,90 лв. (сто шестдесет и пет лева и 90 стотинки), представляваща задължение за плащане на лизингови вноски по договор  от 22.12.2015 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.02.2019 г. до окончателното й изплащане.

            ОСЪЖДА В.Б.Н. да заплати на „Т.Б.” ЕАД гр. София, направените деловодни разноски в настоящото производство съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 355,17 лв. (триста петдесет и пет лева и 17 стотинки).

            ОСЪЖДА В.Б.Н. да заплати на „Т.Б.” ЕАД гр. София, направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 841/2018 г. на ВПРС, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 25,76 лв. (двадесет и пет лева и 76 стотинки).

          Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Шумен.

 

           

 

                                                                               Районен съдия: