№ 4
гр. Велико Търново, 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА
ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело №
20214000500438 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 260118/09.07.2021 г., постановено по гр. д. № 414/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Русе са отхвърлени исковете на Т. Б. Л., ЕГН ********** и на М. ХР. Л.,
ЕГН **********, и двамата със съд. адрес: гр. Русе, ********* - адв. С.М. от АК - Русе,
против ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Лозенец“, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, представлявано от М. М. - Г. и П. Д., за
заплащане на сумите от по 80 000 лв. за всеки - обезщетение по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на внучето им М. Б. М., починала на
31.07.2015 г., вследствие на ПТП, причинено от В. С. В., ведно със законната лихва върху
тези суми. С решението са осъдени Т. Б. Л., ЕГН ********** и на М. ХР. Л., ЕГН
********** да заплатят на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Лозенец“, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А деловодни
разноски в производството в размер на 3 634 лв. Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на ответната страна ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* - В. С. В., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Белослав, обл. Варна, ******.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от Т. Б. Л., ЕГН ********** и М. ХР.
1
Л., ЕГН ********** и двамата от гр. Ветово, Област Русе, *******, съд. адрес: гр. Русе,
*********, вх. 1, ет. 1, чрез адв. С.М. от АК – Русе против Решение № 260118/09.07.2021
год., постановено по гр. д. № 414/2020 г. по описа на Окръжен съд – Русе.
В същата се излага, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение
на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необосновано. Твърди се, че съдът не е преценил правилно релевантните за спора факти и е
игнорирал част от тях. Не бил обсъдил и анализирал в съвкупност доказателствата, нарушил
бил логическите, опитните и научните правила при формиране на вътрешното си
убеждение, в резултат на което бил достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод,
че ищците не са активно легитимирани да получат застрахователно обезщетение за
претърпени неимуществени вреди за смъртта на внучката им. Позовават се на Тълкувателно
решение № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ.
Релевантно в случая било обстоятелството, че последните години от живота си тяхната
починала внучка живяла заедно с тях, далеч от баща си, лишена от неговите преки бащински
грижи и внимание, тъй като той бил напуснал семейството си и населеното място. Те обаче
продължили да живеят с внучето си и неговата майка, противно на българските традиции.
Изградили между тях силна обич и привързаност и вярвали, че могат да компенсират
липсата на бащата. От своя страна, майката работела в друго населено място и те поели
изцяло ежедневните грижи за възпитанието и отглеждането на внучката си, поради което
считат, че са създали по-голяма близост от близостта, считана за нормална между
прародители и внуче и връзката им станала заместваща тази между нея и родителите й.
Правят извода, че между тях (прародители и внучка) е съществувала трайна и изключително
дълбока връзка, със съдържание и характер на връзка между деца и родители.
Направено е искане да се отмени обжалвания съдебен акт и да се постанови друг, с
който да бъде уважени предявените искове в пълния им размер. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ЗК „Лев
Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Студентски, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, представлявано от М. М. - Г. и П. Д. - изп.
директори, чрез адв. Т.П. от САК, в който се излага, че постановеното решение е правилно и
законосъобразно, а подадената жалба неоснователна и като такава следва да бъде оставена
без уважение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от В. С. В.
(трето лице – помагач), ЕГН ********** от гр. Белослав, Област Варна, ******, съд. адрес:
гр. София, ***********, чрез адв. П.С. от САК, в който се излага, че постановеното решение
е валидно и допустимо, освен това правилно и справедливо, а подадената жалба
неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното:
2
Производството по гражданско дело № 414/2020 г. по описа на Окръжен съд – Русе е
образувано въз основа на предявени от Т. Б. Л. и М. ХР. Л., и двамата от гр. Ветово, Област
Русе против ЗК „Лев Инс“ АД искове с посочено в молбата правно основание чл. 226, ал. 1
от Кодекса за застраховането (отм.) за неимуществени вреди за сумата от 80 000 лв., за всеки
един от тях. В исковата молба се излага следното:
Ищците твърдят, че на 31.07.2015 г. на път 1-2 (Разград – Русе), при км. 67+216, В. С.
В. с управлявания от него т. а. „Волво“, с рег. № В 17****, с прикачено самосвално ремарке
„Касбоер“, с рег. № В 61**** навлезнал в насрещната лента за движение, където се намирал
л. а. „Тойота Рав 4“, рег. № Р 16****, управляван от Б. М. Л. (син на ищците) и в който
пътували фактическата му съпруга П. и тяхната дъщеря М. Б. М. (тяхна внучка), последвал
сблъсък, при който Б. Л. получил множество телесни повреди на главата, гръдния кош,
корема и крайниците, довели в последствие до смъртта му, а внучката им М. починала на
място. За настъпилото ПТП било образувано наказателно производство, по което с влязла в
сила присъда по НОХД № 251/2016 г. по описа на Окръжен съд – Разград, В. С. В. бил
признат за виновен за престъпление по чл. 343, ал. 4 във вр. с ал. 3, пр. 3 и 5, б. „б“, пр. 1 във
вр. с ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, за това, че на 31.07.2015 г. при управление на
ППС - т. а. „Волво“, с рег. № В 17**** и прикачено самосвално ремарке „Касбоер“, с рег. №
В 61****, без да има съответната правоспособност да управлява превозно средство от
категория „С+Е“, по път 1-2 (Разград – Русе), при км. 67+216, нарушил правилата за
движение: чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП - „на пътно платно с двупосочно движение, на водача на
ППС е забранено, когато платното за движение има две пътни ленти, да навлиза и да се
движи в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или заобикаляне“; чл. 21,
ал. 1 от ЗДвП, забраняващ на водача на пътно превозно средство от категория „С+Е“ да
превишава скоростта от 70 км/ч извън населено място, като се е движел със скорост 86 км/ч;
чл. 23, ал. 1 от ЗДвП - „водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова
разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне
удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко“, и по непредпазливост е
причинил смъртта на две лица - М. Б. М. и Б. М. Л.. Твърди се, че за управлявания от В.В. т.
а. „Волво“, с рег. № В 17****, собственост на „С. В.“ ЕООД, била сключена застраховка
„Гражданска отговорност“ със ЗК „Лев Инс" АД, с полица BG/22/115001739255, действаща
и към момента на ПТП. Ищците, като баба и дядо на загиналата при ПТП М. Б. М., твърдят
наличие на изключително близка връзка между тях и внучката им. Сочат, че от раждането
на детето, то е живяло с родителите си в техния дом, в общо домакинство, те ежедневно са
помагали в грижите и възпитанието му. Излагат, че синът им и снаха им ги разтоварвали от
най-тежката работа - вкъщи, на полето, в обработваните овощни градини, и за тях като баба
и дядо оставало да се грижат за внучето, като така взаимната им привързаност се
увеличавала - заедно учели песни, четели приказки, играели, възпитавали детето на труд,
честност и уважение, водели и прибирали от детска градина детето ежедневно, в двора
ищецът бил направил цветна градинка за детето - „Градината на М.“. Твърди се, че след
внезапната смърт на детето животът на ищците се преобърнал, били съкрушени от скръб,
тъгували за починалата си внучка, страдали и се страхували за живота на сина си, докато
3
бил в болница след катастрофата, живеели в постоянен стрес и защото не искали той да
разбере какво се е случило (за смъртта на детето си), и това се отразило на емоционалното и
физическото им състояние. Излага се, че макар и да са минали повече от 5 години, не могат
да се примирят с нелепата смърт на внучката си и да намерят утеха, постоянно говорят за
нея, водят затворен живот, отчуждили се от близки и приятели, често посещават гробищата,
където внучката им е положена заедно със сина им.
Прави се искане съдът да осъди ответното дружество да им заплати обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 80 000 лв., за всеки един от тях, ведно със законната лихва
от деня на увреждането – 31.07.2015 г. до окончателното им изплащане. Претендират
разноски.
Пред първоинстанционния съд ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, гр. София с отговорът
на исковата молба е оспорил предявените искове по основание и по размер. Оспорва
механизма на настъпване на ПТП, причината за възникването му, а именно, че това е
изключително поведението на водача на т. а. В. С. В.. Прави възражение за съпричиняване
от страна на пътничката М., поради нарушение на разпоредбата на чл. 137а от ЗДвП (не е
била с поставен обезопасителен колан) и тъй като към датата на инцидента детето било на 7
г. е следвало да е обезопасено чрез специална система за обезопасяване на деца, съгласно чл.
137б от ЗДвП и чл. 137в от ЗДвП. Оспорва правото на ищците да получат застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” на автомобилистите, в качеството им на баба и дядо на починало в резултат на
ПТП лице. Изтъква, че Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСГНК на ВКС, на което се
позовават ищците, разширявало кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди, но това не било безусловно и в тази връзка извеждат аргумент от
Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на Пленума на ВС, че това право не
е абсолютно и същото следва да се допусне по изключение - само в случаите, когато
житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се
породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително
претърпени неимуществени вреди. На следващо място застрахователят се позовава и на
приетото изменение в КЗ, с което е въведен лимит в размер на 5 000 лева на
застрахователното обезщетение за роднините извън тесния семеен кръг. При условията на
евентуалност оспорват претенциите на ищците като завишени по размер и несъответстващи
на критериите за справедливост, установени в чл. 52 от ЗЗД.
Пред първоинстанционния съд третото лице-помагач В. С. В. с отговорът на исковата
молба е оспорил предявените искове по основание и по размер. Изразява становище, че
исковете са недопустими, като се позовава на ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ,
поради недоказаност на изключителност на отношенията между ищците и починалото им
внуче. Прави се възражение за наличие на съпричиняване от страна на Б. Л., по причина, че
е управлявал МПС, без да е правоспособен, тъй като валидността на свидетелството му за
правоуправление на МПС към датата на ПТП била изтекла. Твърди се съпричиняване и
поради обстоятелството, че детето е пътувало в лекия автомобил, в нарушение на чл. 137а,
4
ал. 1 и чл. 137в, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП - без поставен обезопасителен колан и система за
обезопасяване на деца. Твърди се, че и майката на детето П. К. е допринесла за вредоносния
резултат, като е предоставила автомобила си на неправоспособен водач (чл. 177, ал. 1, т. 3, б.
„а“ от ЗДвП).
Въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка:
На 31.07.2015 г. на път 1-2 (Разград – Русе), при км. 67+216, В. С. В. с управлявания
от него т.а. „Волво“, с рег. № В 17****, с прикачено самосвално ремарке „Касбоер“, с рег. №
В 61**** навлезнал в насрещната лента за движение, където се намирал л. а. „Тойота Рав 4“,
рег. № Р 16****, управляван от Б. М. Л. (син на ищците) и в който пътували съжителката му
П. и тяхната дъщеря М. Б. М. (внучка на ищците), последвал сблъсък, при който Б. Л.
получил множество телесни повреди на главата, гръдния кош, корема и крайниците, довели
в последствие до смъртта му, а М. починала на място.
От Удостоверение за родствени връзки № 1-241/17.07.2018 г. на Община Русе се
установява, че на 31.07.2015 г., е настъпила смъртта на М. Б. М., ЕГН ********** (внучка на
ищците).
Видно от Удостоверение за родствени връзки № 1-241/17.07.2018 г. на Община Русе,
е че М. Б. М. е внучка на ищцата Т. Б. Л. и на ищеца М. ХР. Л..
С Присъда № 50/12.10.2016 г., постановена по НОХД № 251/2016 г. по описа на
Окръжен съд - Разград, В. С. В. е признат за виновен в това, че на 31.07.2015 г. при
управление на ППС - т. а. „Волво“, с рег. № В 17**** и прикачено самосвално ремарке
„Касбоер“, с рег. № В 61****, без да има съответната правоспособност да управлява
превозно средство от категория „С+Е“, по път 1-2 (Разград – Русе), при км. 67+216, нарушил
правилата за движение: чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП - „на пътно платно с двупосочно движение,
на водача на ППС е забранено, когато платното за движение има две пътни ленти, да
навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или
заобикаляне“; чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, забраняващ на водача на пътно превозно средство от
категория „С+Е“ да превишава скоростта от 70 км/ч извън населено място, като се е движел
със скорост 86 км/ч; чл. 23, ал. 1 от ЗДвП - „водачът на пътно превозно средство е длъжен да
се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да
може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко“, и по
непредпазливост е причинил смъртта на две лица - М. Б. М. и Б. М. Л. - престъпление по чл.
343, ал. 4 във вр. с ал. 3, пр. 3 и 5, б. „б“, пр. 1 във вр. с ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от
НК. Присъдата е влязла в сила на 19.12.2019 г.
Не е спорно по делото, че автомобилът, управляван от В. С. В. бил застрахован по
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ № BG/22/115001739255 със срок на
действие от 02.07.2015 г. до 01.07.2016 г. в ответното ЗК „Лев Инс“ АД, гр. София.
От заключението на допуснатата и изслушана комплексна съдебно медицинска и
автотехническа експертиза приета, неоспорена от страните и приета като доказателство по
делото се установява, че при описания механизъм на произшествието, може да се направи
5
заключението, че вследствие от удара, във вътрешната част на лекия автомобил е действало
ускорение напред и странично наляво, което е накарало телата на пътуващите в автомобила
да се придвижат и ударят в предната и странично-лявата вътрешна част от купето на
автомобила, като този удар за автомобила е бил страничен-кос и вследствие на
постъпателното движение на автомобила е възникнало завъртане (ротация) на автомобила в
посока обратна на часовниковата стрелна (завъртане наляво) спрямо вертикалната ос на
автомобила, при което следва да е възникнала центробежна сила. Тази сила, следва да е
причинила придвижване и удари на телата на пътуващите във вътрешната част на
автомобила в посока от лява, преминала е към задна и непосредствено преди да спре
автомобила към дясната част на автомобила. При такъв механизъм на възникналото ПТП
при М. М. се касае за т. нар. травма в автомобила, при която механогенезата на
уврежданията се изразява в удар на тялото в намиращи се пред и вляво от него елементи на
купето, както и в притискане на тялото от разместени части на купето. При описаната
ротация и непосредствено преди автомобила да преустанови движението си, тялото се удря
в елементи на купето по посока на инерционните сили. Вещите лица дават заключение, че
процесният лек автомобил „Тойота Рав 4“ е 5-местен, от което следва, че е бил оборудван на
всички 5 места с предпазени колани. На предните лява и дясна седалки и на задната седалка
вляво и вдясно автомобилът е оборудван с триточков колан. Дават заключение, че в делото
няма данни за наличие или липса на специална система за обезопасяване на деца в
процесния автомобил. Също така заключават, че на мястото на пострадалото дете в
автомобила - на задната седалка вляво, в конкретния случай има поставен триточков
предпазен колан. Устройството и действието на този тип колани е описано в т. 2 от
констативно-съобразителната част, като този тип колани предотвратяват по-добре
преместването на тялото на пострадалия напред. В конкретния случай детето се е намирало
в непосредствена близост до вътрешната лява част на автомобила, където е настъпил удара
за автомобила. В конкретния случай, при ляв страничен удар и при положението на детето
на задната седалка влявоq този тип предпазни колани не може да предотврати напълно
преместването на тялото и крайниците му и настъпилите наранявания в лявата част на
тялото на пострадалото дете. При описаната ротация на автомобила след удара в т. 1 и при
правилно поставен и опънат предпазен колан (надбедрена и диагонална част т. 2) е било
възможно да се избегне преместването и удара на детето в задната и дясната част на тялото
му, както и нараняванията, които е получило детето в тази област. Заключават, че без да са
запознати с конкретна система за обезопасяване на деца в автомобил (детска седалка) не
могат с категоричност да отговорят какъв би бил изхода от конкретното произшествието за
детето. Дават заключение, че при извършената аутопсия, в областта на гръдния кош и
корема на М. са описани дифузни кръвонасядания, които не са специфични и не биха могли
да се отнесат като получени от предпазния колан. Дават заключение, че като се вземат
предвид данните по делото от медицинската документация, протокол за оглед на
местопроизшествие и свидетелските показания, следва да се приеме, че М. М. е била без
поставен обезопасителен колан. Заключават също, че ако се приеме, че М. М. е била в лявата
част на автомобила, на задната седалка, с поставен обезопасителен колан и е била седнала в
6
специална система за обезопасяване на деца (пълен клас за теглото на детето), като се
вземат предвид и уврежданията по автомобила в лявата му част, следва да се приеме, че
уврежданията, които би получила вероятно биха били в други анатомични области. Обхвата
и тежестта на уврежданията биха били различни в зависимост от класа и качеството на
обезопасителната система. Поради деформациите и уврежданията на автомобила в лявата
му част и предвид това, че при поставен обезопасителен колан тялото, с непълен клас
специална обезопасителна система за деца, се фиксира към седалката, много вероятно е М.
да е била получила тежки увреждания в лявата част на тялото, които да доведат до
настъпването на смъртта й. Заявяват, че следва да се отбележи, че при поставен
обезопасителен колан, без детето да бъде в специална система за обезопасяване, биха се
получили тежки увреждания в областта на шията предвид ниския ръст (130 см). Изразяват
заключение, че като се имат предвид данните от съдебномедицинска експертиза за аутопсия
на труп № I- 11/2015 г., като причината за настъпване на смъртта на М. следва да се приеме
установената тежка черепно-мозъчна травма с несъвместими с живота увреждания на
централната нервна система, в рамките на съчетана травма. Заключават, че по данни от
медицинската литература нормалният ръст за момичета на 7 г. в българската популация е
114 - 137 см., а нормалното тегло за момичета на 7 г. в българската популация е 20 - 38 кг.
От показанията на св. Д. Ц. (детегледачка в детската градина и ясла в гр. Ветово) се
установява, че познава ищците и починалото дете. Детето М. било водено в детското
заведение от дядо си - ищецът, от навършването на две годишна възраст, а бабата
домакинствала в къщи. Сочи, че тъй като синът и снахата на ищците работели, ищците били
ангажирани с воденето на детето на детска ясла и градина, присъствали и на тържествата
там. Заявява, че имали много близки отношения, а за бабата била чувала, че научила детето
да чете и пише. Знаела, че детето е привързано към баба си и дядо си, тъй като живеело в
техния дом, с майка си и баща си, още от раждането си. Ищците приели тежко смъртта на
внучето си, затворили се, често споменавали детето, посещавали гроба му.
От показанията на св. Б. С. (възпитател на детето в СУ „Васил Левски“ ПП - Ветово)
се установява, че дядото водел детето на училище и на извънкласни форми, бил много
грижовен към него. Знаел от М., че дядо й и помагал по математика, а баба й я научила да
чете и пише. Детето и родителите му живеели в дома на бабата и дядото. Свидетелят
обяснява и че смъртта на детето била тежка за всички - и за близките, и за учителите, но
бабата и дядото били съкрушени и досега било така.
От показанията на св. С. К. (дядо на детето по майчина линия) се установява, че
основно грижите за отглеждане на детето полагали М. и Т. – баба и дядо на детето по
бащина линия, тъй като то живеело в техния дом, но и те със съпругата му били помагали
при отглеждането на детето, като детето ходело един път седмично при тях и имали чудесни
отношения. Според свидетеля ищците много трудно приели загубата на детето.
От показанията на св. Ц. К. (баба на детето по майчина линия) се установява, че от
раждането си детето живеело с майка си и баща си в дома на ищците, като те го водели и
прибирали от градина, тъй като дъщеря й работела. Заявява, че когато е имала нужда дъщеря
7
й се обаждала и оставяла детето в дома им да го гледа и то се чувствало добре там, като
дори я наричало „моята любима баба“. Според свидетелката родителите основно полагали
грижи за отглеждането и възпитанието на детето.
Относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт:
Решение № 260118/09.07.2021 г., постановено по гр. д. № 414/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Русе е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно
обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
След като констатира, че решението е валидно и допустимо, съдът пристъпи към
проверка на правилността на същото.
При така установената фактическа обстановка въззивният състав приема за
установено следното от правна страна:
С оглед на изложените в исковата молба обстоятелства и направеното искане, съдът
счита, че са предявени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането
(отм.) и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.
Съгласно чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя. При
наличие на непозволено увреждане увреденият може да търси обезщетение за причинените
му вреди от застрахователя или от застрахования по свой избор.
С договора за застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят – в случая ЗК
„Лев Инс“ АД, се задължава да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица
имуществени и неимуществени вреди – чл. 223, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.).
Настоящият състав на въззивната инстанция приема за безспорно установено, че при
настъпилото ПТП на 31.07.2015 г. при управление на ППС - т. а. „Волво“, с рег. № В 17****
и прикачено самосвално ремарке „Касбоер“, с рег. № В 61****, по път 1-2 (Разград – Русе),
при км. 67+216, В. С. В., нарушил правилата за движение: чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, чл. 21,
ал. 1 от ЗДвП и чл. 23, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. Б. М. от
гр. Ветово.
В случая е налице влязла в сила присъда, признаваща вината на водача за настъпване
на произшествието поради нарушаване правилата за движение и причинената в резултат на
това смърт по непредпазливост на пострадалото лице.
Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна
за гражданския, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е
8
извършено деянието, неговата противоправност, както и виновността на дееца. Т. е. относно
фактите, които са съставомерни по Наказателния кодекс, съществува забрана да бъдат
установявани от граждански съд. Такива съставомерни факти в случая, които не могат да
бъдат пререшавани от настоящия съд, са и тези за причинената смърт на пострадалото лице
в резултат на настъпилото ПТП, именно заради което деецът е наказан за престъпление по
чл. 343, ал. 1, б. „в“ във вр. чл. 342, ал. 1 от НК за причинена смърт по непредпазливост.
Тези факти са елемент от състава на престъплението и без наличието им извършителят
нямаше да бъде наказан за точно това престъпление.
При това положение налице са всички елементи от фактическия състав на чл. 45 от
ЗЗД.
Не е спорно, че към датата на процесното пътно-транспортно произшествие е
съществувало валидно застрахователно правоотношение по отношение увреждащия товарен
автомобил „Волво“, с рег. № В 17****.
Спори се по делото, с оглед възраженията на ответника, по въпроса дали ищците
имат право да получат обезщетение във връзка със загубата на своя близък родственик.
Кръгът на лицата, материалноправно легитимирани да търсят обезщетение за
неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък, не е изрично уреден в закона.
Задължително за съдилищата разрешение е дадено с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018
г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ, постановено с оглед задълженията на
българската държава по чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и
защитата на жертвите на престъпления. Съгласно цитираната разпоредба държавите-членки
гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат
решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок,
освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго
производство. За целите на директивата понятието „жертва“ е дефинирано в нормата на чл.
2, §. 1, б. „а“: физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно
или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от
престъпление; - членове на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от
престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. Б. „б“ на чл. 2,
§. 1 изчерпателно изброява лицата, които се считат за „членове на семейството“:
съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна
връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните
от жертвата лица.
С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно дело № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС на РБ се прие, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на
Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
9
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди. Обяви се за изгубило сила Постановление № 2/30.11.1984 г. на Пленума
на Върховния съд, което приемаше, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за
неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления № 4/1961
г. и № 5/1969 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други
възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри.
В мотивите на тълкувателното решение е прието, че най-близките на починалия (по
смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради
естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят
пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални
болки и страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение не е
абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че
действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени
съгласно чл. 52 от ЗЗД. От гледна точка на чл. 52 от ЗЗД обаче е справедливо и други лица,
извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за
неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока
емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от
смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-
близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани
неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на
Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз
равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън
изброените в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., следва да се допусне
като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали
причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща
получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с
най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от
неговата смърт). Особено близка привързаност може да съществува между починалия и
негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество
семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от
най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна
обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни
житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само
формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек
преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна
10
степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на
обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска
връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт,
следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и
доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни
(като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото
съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална
подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди,
подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД.
Действително с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно дело №
1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ се изостави досегашната практика на ограничаване на
кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди. С него обаче не се дава
неограничена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди винаги и
на всички близки на починалия, които страдат от смъртта. Смисълът на тълкувателното
решение е изрично поставеното в него изискване за изключение, породило връзка, трайна и
дълбоко емоционална, отличаваща се от обичайните. Това изключение налага тези случаи -
за разлика от обичайните житейски ситуации, ищецът да е най-близкия или сред най-
близките на починалия, а не съпругата, низходящите или възходящите му. Такова
изключение напр. ще е налице, ако починалият е нямал друго семейство освен ищеца (или
обратно) и заедно, споделяйки едно домакинство, са изградили отношения, заместващи тези
между най-близките – съпруг, низходящи, възходящи. Т.е., дори ищецът да не е сред най-
тесния родствен кръг съобразно цитираните постановления, следва да се установи, че на
практика е бил най-близкият човек на починалия, поради което и е справедливо да бъде
обезщетен вместо или заедно с тях. Възможно е напр. поради определени житейски
обстоятелства брат и сестра да са изградили отношения, сходни на тези между най-близки
кръвни роднини (останали без родители, споделяли трайно общо домакинство, при взаимна
помощ и грижа), което обаче не бива да ги лишава от правото на обезщетение, само защото
са такива по съребрена линия. Или племенник, за когото също поради стечение на
обстоятелствата, леля/чичо са поели заместваща родителска грижа.
Ищците Т.Л. и М.Л. са баба и дядо на починалата М.. От показанията на св. Д. Ц. се
установява, че ищците и внучката им са поддържали близки и топли отношения. По-
конкретно, още от раждането на внучката им М. ищците основно полагали грижите за
отглеждане на детето (св. С. К.). Но това се случвало, тъй като родителите работели в друга
населено място (св. Д. Ц. и св. Ц. К.). Дядо й и помагал по математика, а баба й я научила да
чете и пише (св. Б. С.). Основно дядо й я водел на детска градина (св. Д. Ц.) и училище (св.
Б. С.).
11
Съдът възприема показанията на свидетелите и приема за безспорно установено, че
ищците и внучката им са поддържали близки и топли отношения, характеризиращи се с
обичайната за тази връзка взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост.
Въпросът е в това дали помежду им е била изградена такава особена връзка, която
поради определени житейски обстоятелства, се различава от нормалната и обосновава
изключителност на отношенията, водеща до неимуществени вреди, надхвърлящи
обичайните при добри, социално-активни отношения в бита, без конфликти и при взаимна
грижа и помощ и съответно оправдаваща присъждането на обезщетение наред с най-
близките на пострадалия. По принцип житейски недостоверно е едно починало лице да има
дълбока емоционална връзка с неограничен брой лица, които да са претърпели вреди от
неговата смърт и да е справедливо да бъдат обезщетени. В случая починалата е имала
близки и топли отношения с баба си (ищцата Т.Л.) и дядо си (М.Л.), живеели са в една и
съща къща. Няма как от събраните по делото доказателства обаче да се приеме, че това
общуване, грижите, които са полагали и постоянния им контакт с внучката им, за ищците
представлява такава трайна и извънредна емоционална връзка, която да покрива
предвиденото в ТР изключение. При наличие на живи деца, с всеки от които ищците са в
отлични отношения, не може да се приеме, че най-близкият им човек е била внучката им М.,
нито може да се приеме, че внучката им е нямала други близки, които да я обичат и да се
грижат за нея, при наличие на живи родители. Установява се, че макар и по епизодични
грижи за детето са полагали и другите баба и дядо, като дори детето наричала другата си
баба „моята любима баба“. Съдът не оспорва болките и страданията на ищците,
продължаващата тъга, но не намира, че същите са от вида на тези, които подлежат на
репариране по изключение. Обстоятелството, че ищците още от раждането на внучката им
М. основно полагали грижите за отглеждане на детето, макар това да се е случвало, тъй като
родителите работели в друго населено място, действително илюстрира положителната
емоционална връзка, обич и привързаност, но не и отношения, заместващи отношенията й с
най-близките от тесния семеен кръг – съпруг, деца, родители.
Ето защо съдът приема, че ищците Т.Л. и М.Л. не доказаха материалноправната си
легитимация по спора – не се установи наличие на особена близка привързаност – трайна и
дълбока емоционална връзка с починалата, породила значителни душевни болки и
страдания, извън традиционно присъщите за родствената връзка. Поради това съдът приема,
че принципът на справедливостта не налага включването на ищците Т.Л. и М.Л. в кръга на
най-близките лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
внучката им – М. М..
По изложените съображения, съдът приема, че предявените от Т. Б. Л. и М. ХР. Л., и
двамата от гр. Ветово, Област Русе против ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.
226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) за неимуществени вреди за сумата от 80 000
лв. за всеки един от тях, както и акцесорните искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите са неоснователни и недоказани и следва да бъдат
отхвърлени.
12
Крайните изводи на въззивната инстанция, съвпадат изцяло с тези на
първоинстанционния съд, поради което Решение № 260118/09.07.2021 г., постановено по гр.
д. № 414/2020 г. по описа на Окръжен съд – Русе, на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо
от ГПК следва да се потвърди.
Ответникът има право на разноски, съразмерно на отхвърлената част на иска, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Т.е. съобразно направеното искане и изхода на спора ищците
следва да заплатят на ответното дружество направените по делото разноски за въззивната
инстанция в размер на 3 000 лв., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260118/09.07.2021 г., постановено по гр. д. №
414/2020 г. по описа на Окръжен съд – Русе.
ОСЪЖДА Т. Б. Л., ЕГН ********** и М. ХР. Л., ЕГН ********** и двамата от гр.
Ветово, Област Русе, ******* да заплатят на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Студентски, бул. „Симеоновско шосе“ №
67А, представлявано от М. М. - Г. и П. Д. - изп. директори, направените по делото разноски
пред въззивната инстанция в размер на 3 000 (три хиляди) лева, на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13