№ 19146
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110130495 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца С. С. С., ЕГН **********, с адрес: ****, срещу
ответника „Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, съединени в условията на
евентуалност установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за
прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № 685794 от
31.05.2022 г., поради противоречието му със закона, а в условие на евентуалност – на
клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение по
кредита, поради противоречието и с добрите нрави.
Ищецът С. С. С. извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че на 31.05.2022 г. е сключила с ответника „Сити кеш“ ООД Договор за потребителски
кредит № 685794, по силата на който е предоставена в заем сумата от 1000 лева, която
следвало да върне на месечни вноски до 01.05.2023 г. Поддържа, че бил уговорен ГПР
в размер на 41,09 % и ГЛП в размер на 35,04 %, както и задължение за предоставяне
на обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство на едно или две
физическа лица, при подробно посочени условия. Твърди се, че в чл. 11, ал. 1 била
уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение, като на ищцата била
начислена такава неустойка в размер на 811,56 лв. Според ищцата договорът за кредит
е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като
уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение не била включена нито в
размера на ГПР, нито към възнаградителната лихва. Посочва също така, че в ГПР не
били посочени точно всички разходи по кредита, а само цифрово изражение на този
процент, което не отговаряло на целта на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Цитира съдебна
практика и подробно аргументира, че изискването за предоставяне на поръчителство
по начина, по който било уговорено в договора, било практически неизпълнимо,
респективно потребителят се принуждавал да заплати уговорената в чл. 11, ал. 1
неустойка. В условия на евентуалност поддържа, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от
договора е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като предвижда
1
неустойка, която излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В тази връзка развива подробни аргументи, че потребителят е
заставен да плати уговорената неустойка, тъй като договорените изисквания за
предоставяне на обезпечение са практически неизпълними, че се обезпечава вторично
задължение за обезпечаване на главния дълг и че кредиторът цели да си набави
скрито допълнително възнаграждение в нарушение на принципите за недопустимост
на неоснователното обогатяване, справедливост и добросъвестност. Навежда доводи,
че предвиждането на неустойка за непредоставяне на обезпечение нарушава
Директива 2008/48/ЕО и чл. 16 от ЗПК, тъй като се прехвърля рискът от неизпълнение
на задължението на кредитодателя за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и се увеличава опасността от допълнителното му
свръхзадлъжняване. Ето защо се иска от съда да прогласи нищожността на целия
договор за кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, а в условие
на евентуалност – на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД. Претендират се разноски, като се излагат съображения, че следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение с ДДС по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв по всеки
един от предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника
„Сити кеш“ ООД, който развива съображения за нередовност на същата. Оспорва
основателността на исковете, като излага аргументи, че дори уговорената в чл. 11, ал.
1 от договора неустойка да е нищожна, това не пораждало нищожност на целия
договор за кредит. Подробно мотивира, че уговореният ГПР съответства на законовите
изисквания и към същия не следва да се включва неустойката за непредоставяне на
обезпечение. Поддържа, че упражнявайки свободата си на договаряне страните са
уговорили фиксиран размер на неустойката, с който ищцата е била наясно и
доброволно се е съгласила. Излага аргументи, че не била налице и заблуждаваща
търговска практика. Твърди, че ищцата е имала възможност да се откаже от договора в
14-дневен срок, в случай че не е имала възможност да предостави уговореното
обезпечение. Подробно аргументира, че уговорената неустойка не накърнява добрите
нрави и не е неравноправна, като ищцата е била наясно с икономическите последици
на договора и доброволно се е съгласила с тях. Моли исковете да бъдат отхвърлени и
претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
685794 от дата 31.05.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата
от 1000 лева, която следвало да върне на месечни вноски до 01.05.2023 г., както и че в
чл. 11, ал. 1 от договора е уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение по
кредита и начислена такава в размер на 811,56 лв.
В чл. 5 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи
кредита с поне едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция (поне
едно от изброените), като поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните
условия: имат осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за
заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за
заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции
с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение. По отношение на
банковата гаранция – същата следва да е със срок на валидност 6 месеца след крайния
срок на плащане на задълженията по договора.
В чл. 11 от договора за кредит е предвидено, че неизпълнението на
2
задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 5
се санкционира с неустойка 811,56 лв., разсрочена за срока на заема и дължима заедно
с всяка погасителна вноска.
По делото е представен и погасителен план към договора за кредит, видно от
който наред с погасителната вноска по кредита се начислява и седмична неустойка в
размер на 185 лв.
Представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити към договора за кредит, видно от който на
кредитополучателя е предоставена информация за размера на ГПР – 41,09 %, в който
не е включена неустойката по чл. 11 от договора.
Представени са и разписки и приходно-касови ордери, видно от които ищецът е
платил в полза на ответника сума в общ размер на 991 лв.
По делото е представено неподписано искане за предоставяне на кредит №
5020669 от дата 31.05.2022 г., съгласно което ищецът е декларирал, че работи в НОИ и
същевременно е пенсионер, като получава месечен доход от 1700 лв. и не са
декларирани никакви разходи.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
3
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна
информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 41,09 %, в който изобщо не е
ясно какви компоненти на дълга включват, тъй като това не е посочено. Същевременно
в погасителния план към договора е посочено, че общо дължимата сума по кредита,
като сбор от главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в
размер на 2035 лева, от която неустойката е в размер на 811,56 лева и същата се
начислява и се дължи от кредитополучателя, в случай че в тридневен срок от
получаване на сумата по кредита не се предостави обезпечение по кредита, съгласно
изискванията на чл. 5 от договора. Като съобрази съдържанието на клаузите,
обосноваващи начисляването на процесната неустойка и предоставената
преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР, пренесена след това в
договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка представлява разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите, а това не е сторено. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10
пункта), което към 31.05.2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат
да надхвърлят 50,00 % от заетата сума. За да достигне до този извод, съдът изходи от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна
книга. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя
по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят
4
не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, видно от погасителния план
почти колкото от размера на заетата сума и надхвърля 4 пъти договорената
възнаградителна лихва. В случа само сравнявайки размера на уговорената лихва в
процент и в сума, или 35,04 % и сума в размер на 223,44 лв., с размера на начислената
неустойка – 811,56 лв., което надвишава почти четири пъти размера на лихвата, то
действителния размер на ГПР далеч надвишава посочения в договора 41,09 %.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 41,09 % годишно, вместо
действителните далеч надвишаващи обявения размер. При това положение посоченият
в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат само ищецът. Същият е
направил своевременно искане за присъждане на разноски, съгласно представения
списък по чл. 80 ГПК, а именно 90 лв. платена държавна такса Процесуалният
представител на ищеца е претендирал адвокатско възнаграждение за предоставената от
него безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1 на чл. 38 ЗА, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и
осъжда другата страна да го заплати. В настоящия случай ответникът е оспорил
правото на присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ на ищеца с доводи, че последният не е материално затруднено лице. В
тази връзка с отговора на исковата молба е представено искане за предоставяне на
кредит № 5020669 от дата 31.05.2022 г., съгласно което ищецът е декларирал, че
работи в НОИ и същевременно е пенсионер, като получава месечен доход от 1700 лв.
и не са декларирани никакви разходи. Направени са и други доказателствени искания
в първото по делото заседание, които са отхвърлени от съда, тъй като съдебното
дирене по главния иск е приключило. Предвид представените по делото доказателства,
и доколкото минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение според
защитавания материален интерес по главния иск е в размер на 605 лв. с ДДС, а по
евентуалния иск е в размер на 480 лв. с ДДС, то съдът намира, че с месечен доход от
5
1700 лв. ищецът се явява материално затруднен да заплати дължимото адвокатско
възнаграждение. Следователно налице са данни, че ищецът е материално затруднено
лице, поради което на адв. А. Д. следва да бъде присъждано възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, което съдът като съобрази цената
предявения иск, фактическата и правна сложност на делото и конкретно проявената
процесуална активност на страната, определя същото в размер на 683 лв., като в този
размер съдът е взел предвид дължимият от адвоката ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК Договор за потребителски кредит № 685794 от 31.05.2022 г., сключен
между страни, по предявения от ищеца С. С. С., ЕГН **********, с адрес: ****,
срещу ответника „Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, иск.
ОСЪЖДА Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на С. С. С.,
ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК сумата от 90 лв. –
разноски за производството.
ОСЪЖДА Сити кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на адвокат
А. З. Д., личен № **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, ул.
„Хан Омуртаг“ № 74, ет. 1, ап. 1, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. сумата от
683 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6