№ 98
гр. К., 08.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К. в публично заседание на седемнадесети юли през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Иван Ил. Йорданов
при участието на секретаря Емилия В. В.а
като разгледа докладваното от Иван Ил. Йорданов Гражданско дело №
20255130100087 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Т. В. Г., с ЕГН **********, с адрес:
гр. К., ул. „К.Б.П, чрез адв. Р. Р., АК - Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким
Груев“ №41 против "Стик - Кредит" АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. "Оборище" № 13Б.
Ищецът сочи, че между него и ответната страна бил сключен Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 991445/11.09.2023г. с който му била
предадена главница в размер на 600 лв. Заемът е следвало да бъде върнат за срок от 30 дни
при годишен лихвен процент - 36 % и ГПР - 42,58 %.
После сочи, че съгласно чл. 19 от договора за потребителски кредит,
заемополучателят е трябвало в тридневен срок от сключването на договора да предостави
едно от следните обезпечения на задължението си по кредита:
1.Трето лице (поръчител), който трябвало да отговаря на следните условия:
минимален осигурителен брутен доход - 1500 лв.; валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца; липса на записи в ЦКР
относно просрочил, под наблюдение, загуба и т.н.;- да не е поръчител по съществуващ
кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция; да не е настоящ
потребител на кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6
месеца назад считано от датата на предоставянето й пред кредитора.
2. Банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва
главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден,
считано от датата, на която в банката е получено писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения, като срокът на валидност на банковата гаранция трябва да
бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
После сочи, че в случай, че такова обезпечение не бъде предоставено, на осн. чл. 29,
ал. 1 от договора, заемополучателят дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на
усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като
същата се дължи заедно с погасителната вноска.
1
Твърди, че общо предвидената дължима сума по договора за кредит (главница, лихва
и неустойка) е била в размер на 780 лв. След това твърди, че на 11.10.2023г. е изплатил сума
в размер на 780 лв. по договора, с което го е погасил изцяло.
Счита, че договорът за кредит е нищожен и на осн. чл. 23 от ЗПК на връщане е
подлежала само главницата, като разликата между платената сума от 780 лв. и главницата по
договора от 600 лв. в размер на 180 лв. подлежи на връщане.
Твърди, че процесният договор е нищожен на осн. чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК. тъй като посоченото ГПР в договора за заем не отговаряло на реално приложения,
тъй като в този размер неправилно била включена само договорната лихва. В ГПР е
следвало да се включи предвидената неустойка по чл. 29, ал. 1 от договора, доколкото
същата представлявала скрита печалба на кредитора, с която допълнително се обогатявал и
следвало да бъде включена в ГПР.
Сочи, че за да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19,
ал. 4 от Закона за потребителския кредит, фирмите за бързи кредити въвели практика да
поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да
отговорят: осигуряване на поръчителство и/или предоставяне на банкови гаранции. След
като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез
поставяне на изисквания към потребителите, които не можели да удовлетворят, те включили
в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък
предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми,
които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждане на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събирали за осигуряване на фирми
гаранти, небанковите институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била
калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляли
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в
заем сума.
После сочи, че невъзможността на потребителя да изпълни посочените в чл. 19 от
договора задължения, заемодателят на осн. чл. 29, ал. 2 от договора предварително му бил
предоставил погасителен план, в който било предвидено заплащането на неустойката, като
част от погасителната вноска. Поради невключването на неустойката в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му върне сумата в
размер на 180 лв., представляваща получени без основание суми по сключения между
страните Договор за потребителски кредит № 991445/11.09.2023 г., който е нищожен.
Претендира да му бъдат присъдени сторените разноски и адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
В даденият му от съда срок ответника чрез адв.Х. М. от САК е депозирал писмен
отговор, в който сочи, че оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба
с права и неоснователна, като излага подробни аргументи.Твърди, че ищецът е депозирал
пред Районен съд - К. две напълно идентични искови молби, с които се оспорва една и съща
клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно са уговорили в сключените
между тях общо четири договора.Моли съда, да противодейства на извършената злоупотреба
с право като при успешен развой на делото за ищеца, в полза на същия да не бъдат
присъждани разноски. Възразява срещу допускането на съдебно-счетоводна експертиза.
Сочи, че ответното дружество не оспорва твърдението, че неустойката не е част от ГПР, а
застъпва тезата, че същата не следва да се добавя към него. Претендира за направените в
настоящото производство разноски.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2
2
от ГПК, приема за установено от правна и фактическа страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.
Страните не спорят, че между ищеца и ответното дружество е сключен Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 991445/11.09.2023г. Уговорената заемна
сума била в размер на 600 лева, при ГЛП от 36% и 42.58% ГПР. Сумата следвало да се върне
за срок от 30 дни, като общата дължима сума била в размер на 618 лева. Не се спори също,
че със сключване на договора ищеца съгласно чл. 19 от него е трябвало в тридневен срок от
сключването на договора да предостави едно от следните обезпечения на задължението си
по кредита:
1.Трето лице (поръчител), който трябвало да отговаря на следните условия:
минимален осигурителен брутен доход - 1500 лв.; валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца; липса на записи в ЦКР
относно просрочил, под наблюдение, загуба и т.н.;- да не е поръчител по съществуващ
кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция; да не е настоящ
потребител на кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6
месеца назад считано от датата на предоставянето й пред кредитора.
2. Банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва
главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден,
считано от датата, на която в банката е получено писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения, като срокът на валидност на банковата гаранция трябва да
бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Няма спор и за това, че съгласно чл. 29, ал. 1 от договора, заемополучателят дължи
неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение, като същата се дължи разсрочено на падежната
дата на всяка погасителна вноска съгласно чл. 29, ал. 2 от договора. Съобразно чл. 30 от
договора, при неизпълнение на което и да е задължение по договора, освен другите
договорени неустойки, потребителят дължи на кредитора и неустойка в размер от 1% от
размера на просрочената сума на ден (тоест, налице е кумулиране на неустойките по чл. 29 и
чл. 30 от договора) Ответника предварително предоставил на ищеца погасителен план, в
който било предвидено заплащането на неустойката по чл. 29 от договора като част от
погасителната вноска, при неизпълнение на условията на чл. 19 от договора. С включване на
тази сума общата дължима сума по договора за кредит (главница, лихва и неустойка) е в
размер на 780 лева.
Между страните не съществува спор относно обстоятелството, че при формиране на
приложимия към договора за кредит ГПР не се включва неустойката при непредоставяне на
обезпечение, разписана в чл. 29 от договора.
Настоящият състав намира предявеният иск за основателен и доказан.
Ищецът Т. В. Г. е "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не
са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, а в случая като
физическо лице му е предоставена "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП.
При така установено от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:
Съдът намира, че така сключеният договор попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл. 3 от ЗПК и не засяга
изключенията по чл. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
3
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната
стойност на ГПР, разписана в чл. 1, ал. 4 от Договора, доколкото са неразривно свързани.
Разпоредбата на 19, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя в изключително кратък
период след сключването на договора за кредит (три дни) да осигури физическо лице-
поръчител, което следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания
или банкова гаранция. При неизпълнение се дължи отразената в чл. 29, ал. 1 от договора
неустойка в размер 0.9 % от усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено
обезпечение. Съгласно чл. 30 от договора, при неизпълнение на което и да е свое договорно
задължение, включително при неизпълнение на плащане на дължима сума в срок, освен
другите договорени неустойки, потребителят дължи и неустойка в размер на 1% от размера
на просрочената сума на ден. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 19, ал. 1, чл. 29,
ал. 1 и чл. 30 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен
заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за
кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията,
които горепосочените клаузи от договора въвеждат за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси кредитно
финансиране в сравнително нисък размер (600 лв.). Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към него (така, както са отразени във фактическата част от
настоящото изложение) или банкова гаранция и то в тридневен срок от подписване на
договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително
вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар.
от него "неустойка" при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин
да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият
кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално е включил вземането за
"неустойка при липса на обезпечение" като при формирането на погасителната вноска е
добавена и дължимата сума за "неустойка" в размер на 162 лева. В тази връзка, явно е
кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване
на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно,
сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
4
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 42,58 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 29, ал. 1
от Договора "неустойка", то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде
включена при формирането на ГПР.
Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Посочването в договора за кредит на драстично по - нисък от
действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна
и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО(директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху
длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени
кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8,
§ 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти
състав) от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Tribunal d'instance d'Orléans (Франция). Впрочем, в конкретния
случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 1, ал. 7 от Договора
като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 618 лева. В тази величина обаче, не
е включена дължимата по чл. 29, ал. 1 от Договора "неустойка" (която както бе посочено е с
характер на скрито възнаграждение за кредитора). Тоест, освен пълно разминаване между
посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на
годишна база, е налице несъответствие и между сумата, която потребителят реално ще
заплати по договора и тази отразена в него. Доколкото в процесния случай кредиторът
неправилно и недобросъвестно посочва в договора ГПР, който се различава от
действителните разходи и обща сума за заплащане, която не съответства на действително
дължимата, то следва да се приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изцяло не е
спазено и процесният Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
991445/11.09.2023 г. е цялостно недействителен (в тази връзка - постановеното по т. 2 от
диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C 714/ 22, с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд и т. 7 от
диспозитива на Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело C-337/ 23, с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд).
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. "1- во"
ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на
парична престация, нейният размер и пряка причинно-следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на задълженията
си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер от
780 лв. Предвид съображенията, изложени по-горе, то плащането към ответника на
горепосочената сума е осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла
на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид
това, всичко което потребителят е заплатил по процесното кредитно правоотношение над
5
размера на чистата стойност на усвоения финансов ресурс, подлежи на връщане от
ответника. Както вече бе посочено, на ищеца като заемател е предоставена сума в размер от
600 лв. и той е върнал на ответника (в качеството му на заемодател) сума в общ размер от
780 лв. След като плащанията осъществени от ищеца са достатъчни, за да покрият
стойността на усвоената главница, то платеното над тази сума по процесния договор за
кредит, следва да бъде върнато като в случая възлиза на 180 лева. Именно сума в такъв
размер се претендира от ищеца в рамките на настоящия процес.
По изложените съображения, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
на ищцата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. "1- во" ЗЗД сума в размер от 180 лв. - платена без
основание по недействителния Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние
№ 991445/11.09.2023 г. сключен между страните, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда (25.03.2025 г.) до
окончателното й изплащане.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), в случаите на оказана безплатно
правна помощ и съдействие на лица по чл. 38, ал. 1, т. 1,2 и 3 от ЗА, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Предпоставка за заплащането на този минимален размер е единствено постановяване на
позитивно за страната, представлявана от адвокат, решение. В този смисъл е определение №
528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д.№ 195/2012 г., II т. о., ТК. Съдът не следва да се ръководи от
посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а да извърши преценка за
фактическата и правна сложност на делото. Следва да бъде съобразено решение по дело
С438/22 на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г., съгласно което при определянето и
присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като такава
обвързаност нарушава забраната по чл. 101, §1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което
решение на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има
директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи
съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. В Определение № 350 от
15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75, 2 ТО, ТК, е посочено, че съгласно това решение на СЕС от
25.01.2024 г., приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №
1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, §1 от
ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ
правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на
цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на "легитимни цели". Със същото определение е посочено, че това води до
абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е
задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици, като е изведено, че с
оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената Наредба минимални размери, и
когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Наредба за минималните
размери на адвокатските възнаграждения може да бъде разглеждана само като ориентир при
определянето адвокатското възнаграждение, което следва да бъде присъдено съгласно чл. 38,
ал. 2 от ЗА.
С оглед посочените по - горе принципни съображения и като взе предвид липсата на
фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че производството е
6
приключило в две открити съдебни заседания, съдът счита че на основание чл. 38, ал. 2
Закон за адвокатурата, в полза на адв. Р. Р. следва да се определи възнаграждение в
минимален размер от 200 лева. за процесуално представителство на ищеца и което
възнаграждение следва да бъде заплатено от ответника.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца и направените по делото разноски, в размер на 50 лв. за
внесена държавна такса.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ответника „Стик - Кредит" АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. "Оборище" № 13Б да
заплати на ищеца Т. В. Г., с ЕГН **********, сумата в размер на 180 лв. (сто и осемдесет
лева), недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 991445/11.09.2023г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда - 25.03.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК "Стик - Кредит" АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. "Оборище" № 13Б, да заплати на Т. В.
Г., с ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „К.Б.П, сумата в размер на 50 лева (петдесет лева)
за дължимата държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. "Стик - Кредит" АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. "Оборище" № 13Б, да
заплати на адв. Р. Р., АК - Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев“ №41
сумата в размер на 200 лв. (двеста лева) възнаграждение за предоставената на ищеца
безплатна правна помощ по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кърджали, в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
7