РЕШЕНИЕ
№ 1039
гр. Пловдив, 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300501275 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК, вр. чл. 17, ал. 1
ЗЗДН.
С Решение № 1015 от 25.03.2022 г., постановено по гр. дело № 14206 по
описа на РС – Пловдив за 2021 г., СТ. В. СТ., ЕГН: **********, е задължен да
се въздържа от всякакъв акт на физическо и/или психическо, сексуално,
емоционално, икономическо и друга форма на домашно насилие по
отношение на Д. В. П., ЕГН: **********, забранено му е да приближава на
по-малко от 50 метра същата, както и нейните жилище, месторабота и места
за социални контакти и отдих, за срок от 6 месеца, задължен е да се въздържа
от всякакъв акт на физическо и/или психическо, емоционално, икономическо
и друга форма на домашно насилие по отношение на Б. СТ. СТ., ЕГН:
**********, и е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на РС – Пловдив глоба в размер на 300 лв., както и държавна такса в
размер на 50 лв.
Недоволни от така постановеното решение са останали и двете страни.
Жалбоподателката Д. В. П., лично и в качеството на майка и законен
представител на Б. СТ. СТ., обжалва решението в частта относно
приложените мерки за защита и техния срок. В жалбата се излага становище
за неправилност на решението в обжалваната част, като се отправя искане
към въззивния съд за неговото изменение.
В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН е постъпил отговор на въззивната жалба от
1
СТ. В. СТ., в който същата се оспорва като неоснователна и се настоява за
оставянето ѝ без уважение.
Жалбоподателят СТ. В. СТ. – ответник в първоинстанционното
производство, обжалва решението в цялост, като излага подробни
съображения за неговата неправилност. Оспорва извода на съда за извършено
от страна на ответника домашно насилие на процесната дата. Отправя искане
до въззивния съд за неговата отмяна и постановяване на друго по съществото
на спора, с което молбата за защита да се отхвърли.
В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН е постъпил отговор на въззивната жалба от
Д. В. П., в който същата се оспорва като неоснователна.
Жалбите са подадени в срок, изхождат от легитимирани страни и са
насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите се
явяват процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията
си по чл. 269, изр. първо ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо. По тази причина следва да бъде проверена неговата правилност
съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за спазването на
императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на
ОСГТК, ВКС.
Производството пред първата инстанция е образувано по молба за
защита от домашно насилие, подадена от Д. В. П., лично и в качеството на
майка и законен представител на Б. СТ. СТ., против СТ. В. СТ.. В молбата си
молителката е навела твърдения, че с ответника имат общо дете – малолетния
Б.С., като в началото на връзката им живеели на семейни начела във
Великобритания. Впоследствие поради служебни ангажименти ответникът
С.С. се преместил в България, което довело до това, че през известни периоди
от време страните били физически разделени. Последното според
молителката било причина С. да я ревнува и да я подозира в изневяра. В
молбата за защита се твърди още, че ответникът започнал да следи
молителката по различни начини и поводи, като ревността му ескалирала във
физическа агресия, за което молителката потърсила съдействие от британски
кризисен център. Сочи се, че през м. август 2021 г. страните направили опит
за заздравяване на отношенията помежду си и отишли на море в гр. Поморие
в апартамента на партньора на майката на молителката. На 09.08.2021 г.,
около 22 часа, след като се прибрали в апартамента, се твърди в молбата, че
С.С. се развикал пред детето, че молителката била „***“ и че се „***“ на
мъжете из Поморие, че била „долен боклук“ и че щял да я „заколи и
разчлени“, при което детето се разплакало. Молителката П. направила опит да
го успокои, но ответникът продължил да крещи обиди и закани, след което я
завлякъл в банята и насила извършил с нея полов акт, което причинило
2
силна болка и довело до уплаха на детето. To чукало на врата и плачело, а по-
късно попитало майка си „Мамо, той ще те убие ли“. След тази случка
молителката, заедно с малолетното дете, се преместили при нейната майка в
гр. Пловдив, където и сега живеят. Сочи се, че за времето след 09.08.2021 г.
ответникът продължавал да тормози и двамата.
Ответникът С.С. в хода на делото не оспорва, че от връзката му с
молителката П. се родило общото им дете Б.С.. Същият оспорва останалите
наведени в молбата за защита твърдения, както и изложеното в декларацията
по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът
намира следното:
По делото не е спорно, че молителката П. и ответникът С. са живели на
семейни начала, като от съвместното им съжителство се е родило детето Б.С..
От горното следва извод, че ответникът е сред лицата, посочени в чл. 3 ЗЗДН
като пасивно легитимирани да отговарят по реда на този закон. Молбата за
защита е подадена в предвидения в чл. 10, ал. 1 ЗЗДН преклузивен
едномесечен срок от датата на твърдения акт на домашно насилие. Към нея от
молителката Д.П., лично и в качеството на майка и законен представител на
Б.С., е представена декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Така представената по
делото от молителката декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН се ползва с материална
доказателствена сила и в тежест на ответника е оборването . Този извод
следва от разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, съгласно която при липса на
други доказателства съдът е длъжен да издаде заповед за защита и само при
представена декларация по чл. 9 ЗЗДН. Идеята на законодателя е, че
пострадалото от домашно насилие лице има по-малка възможност да докаже
извършения спрямо него акт на насилие, тъй като е по-слабата страна и
поради това, че най-често семейните взаимоотношения остават скрити за
трети лица или стават достояние единствено на най-близките. Освен това, в
част от случаите от извършеното насилие не остават видими белези. Следва
да се има предвид също, че при деклариране на неверни данни деклараторът
носи наказателна отговорност по чл. 313 НК.
В производството пред първата инстанция по делото е приобщен
социален доклад за детето Б.С., изготвен от ДСП-Пловдив, от който се
установява, че пред социалните служители молителката е поддържала
твърденията си за извършени спрямо нея актове на психическо и физическо
насилие от страна на ответника, включително за процесния. Според доклада
понастоящем двамата молители в момента живеят при майката на Д.П., която
полага грижи за детето, когато се е налагало молителката да пътува извън
страна. Посочва се още, че базовите потребности на детето от дом, храна,
облекло, медицинско обслужване, контакти с връстници, сигурност и топлина
се посрещат по адекватен начин от майката.
Представени по делото са и писмени доказателства, от които се
3
установява, че молителката П. и във Великобритания е търсила закрила в съда
и в социални служби с твърдения за упражнено спрямо нея насилие от
ответника С., като е сигнализирала за упражнено физическо, психическо и
сексуално насилие. В нейна полза против ответника във Великобритания е
била издадена Заповед за недопускане на тормоз от 08.12.2021 г. В хода на
въззивното производство се установи, че отново във Великобритания заповед
за ненасилване на посочената дата е била издадена и в полза на ответника.
По делото са приети и два броя амбулаторни листи от 27.07.2021 г. и от
18.01.2022 г., заедно с рецепти за изписани лекарства, от които е видно, че
молителката П. се е оплаквала от пристъпи на учестено сърцебиене,
причинено от тревожно разстройство. Приобщен пред въззивната инстанция е
амбулаторен лист от 25.02.2022 г., издаден на ответника С., от който е видно,
че същият е съобщил за повишено кръвно налягане от шест месеца, както и
стенокардни болки при по-големи физически натоварвания за същия период.
По делото е представена разпечатка от Instagram профил на
молителката, съдържаща снимка, качена в тях на 10.08.2021 г. Във връзка с
така приетата разпечатка в открито заседание пред първата инстанция
молителката е дала разяснения, че е ангажирала фирма, която поддържа
нейните профили в социалните мрежи и която разполага със снимки за
публикуване.
Представени са и искова молба от Д.П. срещу С.С., подадена до РС -
Пловдив, с която са предявени искове по чл. 127, ал. 2 и ал. 3 СК , както и
отговор на искова молба на Д.П. на иск по чл. 127, ал. 2 ГПК, предявен от
С.С.. От приобщените в хода на въззивната инстанция писмени доказателства
се установява, че молителката П. е оттеглила своя иск, като производството
по него е прекратено, като същото е останало висящо в частта досежно
предявения от ответника С. насрещен иск.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на
свидетелите С. П. и К.Д.. От показанията на свидетелката С. П., майка на
молителката Д.П., се установява, че вечерта на дата 09.08.2021 г., след 23
часа, молителката се обадила на свидетелката от апартамента в гр. Поморие, и
я помолила да дойде да прибере нея и детето Б. от почивката. Според
свидетелката молителката била разстроена, като вечерта споделила само, че
се е случил поредният сериозен скандал. На следващия ден – 10.08.2021 г.,
свидетелката пристигнала в гр. Поморие да вземе дъщеря си и внучето си. На
място в апартамента били само те двамата, а ответникът С. си бил вече
тръгнал. Молителката разказала, че по време на разходка през процесната
вечер ответникът започнал да се заяжда с нея. Разправията им продължила и
след прибиране в апартамента, като ответникът започнал да я обижда, да я
нарича „*** като майка си“ и други подобни. Молителката разказала на
свидетелката още, че детето се разплакало и тя се опитала да му каже да
спрат с разправията, но ответникът продължил, дръпнал я в банята и
извършил без нейно съгласие набързо насилствен сексуален акт, като през
4
това време детето чукало на вратата. Според свидетелката това се случвало и
друг път. Сочи, че когато отишла при нея, молителката била много разстроена
и после цяла седмица не била на себе си. Свидетелката заявява още в
показанията си, че преди пристигането на 10.08.2021 г. ответникът и
молителите ходили на плаж, тъй като молителката П. се страхувала, че ако
откаже, щял да стане нов скандал. Пак от страх молителката не е подала
сигнал в полицията, защото е била заплашвана при подаване на такива
сигнали. Свидетелката посочва, че още в Англия е съветвала молителката да
се обърне към съответните служби.
От показанията на свидетеля К.Д. – братовчед на ответника, се
установява, че той провел два телефонни разговора с последния вечерта на
09.08.2021 г. Първият бил в 21,30 часа и продължил около 9 минути, а
вторият – около 23,30 часа и продължил повече от половин час. Според
свидетеля двамата са си говорили общи неща. Свидетелят попитал ответника
защо говори тихо, като същият му отговорил, че детето спи, а и не искал жена
му да слуша какво говори. Ответникът му споделил още, че не иска да се
връща в Англия и че се е водил някакъв спор.
Съгласно легалната дефиниция на понятието домашно насилие, която
се съдържа в ЗЗДН, последното представлява акт на физическо, психическо,
сексуално, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова
насилие, принудително ограничаване на личната свобода и на личния живот,
извършено от и спрямо определена категория лица, в която попадат
молителите и ответникът. При анализ на разпоредбата на чл. 2 ЗЗДН се
налага изводът, че със закона се дава защита срещу всяко агресивно
поведение, което е насочено към накърняване на лично или имуществено
благо на пострадалия. Настоящата инстанция, след самостоятелна преценка
на доказателствата по делото, споделя изводите на първоинстанционния съд,
че ответникът по молбата за защита е извършил акт на домашно насилие
спрямо молителката П.. Съгласно чл. 2, ал. 2 ЗЗДН за психическо и
емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие,
извършено в негово присъствие, като доколкото малолетният молител Б.С. е
присъствал в апартамента по време на акта на домашно насилие, то по силата
на цитираната разпоредба той също се счита жертва на домашно насилие. С
оглед на изложеното относно доказателственото значение на декларацията в
производството за защита срещу домашно насилие и като взе предвид
останалите ангажирани по делото косвени доказателства, съдът намира, че в
настоящия случай не бяха оборени изложените твърдения в декларацията по
чл. 9 ЗЗДН. Тези твърдения се подкрепят от показанията на свидетелката С.
П.. Действително показанията относно случилото се на процесната дата
почиват на разказаното от самата молителка, но освен това свидетелката
изразява преки впечатления за нейното състояние след инцидента, като
съобщава, че същата е била разстроена както конкретната вечер, така и на
следващия ден. Свидетелката дава показания и относно влошените
отношения между молителката П. и ответника С.. От друга страна, фактът, че
5
ответникът С. е провел два телефонни разговора със своя братовчед –първият
от които в 21,30 часа, а вторият – около 23,30 часа, не опровергава
твърденията в молбата за защита и декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. В този
смисъл правилно първоинстанционният съд е отчел, че съгласно изложеното
от молителката П. актът на сексуално насилие се е осъществил около 22 часа
и е бил краткотраен, което не изключва възможността да е осъществен в
промеждутъка от проведените разговори между ответника и свидетеля К.Д..
Изложеното от молителката не се опровергава и от представената по делото
разпечатка от профил на молителката в социална мрежа и съдържащата се в
профила снимка, с която се цели установяване, че същата не се е чувствала
зле в деня след инцидента, а напротив. В тази връзка следва да се отбележи,
че от така представената разпечатка не се установява, че това е снимка
именно на молителката, че снимката е правена на въпросната дата –
10.08.2021 г., и че е публикувана от нея самата в интернет пространството.
С оглед наведените от ответника в хода на въззивното производство
производство оплаквания съдът намира за необходимо да отбележи, че
производството по чл. 12 и следващите ЗЗДН е такова по спорна
администрация на гражданските правоотношения. С решението си по
подадената молба за защита съдът не разрешава правен спор, а съобразно
правното положение между страните определя ред и начин за упражняване на
материалните права и задължения помежду им. Отговорността за домашно
насилие е отделен вид отговорност, която не изключва гражданската,
административнонаказателната и наказателната отговорност, като
пострадалото лице има възможност да избере по какъв ред да защити правата
си. В тази връзка обстоятелството, че молителката не е сигнализирала
полицията за процесния акт на домашно насилие, не следва само по себе си да
се тълкува в смисъл, че същият не се е осъществил. Същото впрочем важи
липсата на потърсена медицинска помощ. Действително актът на домашно
насилие може да съдържа и обективните и субективните признаци на
конкретен престъпен състав, но когато съдът преценява дали да наложи мярка
за защита, той не се произнася по въпроса дали този акт представлява
престъпление, или не, тъй като домашното насилие се преценява като
самостоятелен вид нарушение. Отделно от това, следва да се има предвид, че
основната цел на производството по ЗЗДН не е да санкционира извършителя,
а даде бърза защита на пострадалото лице чрез преустановяване и евентуално
предотвратяване на понататъшни посегателства върху него.
Мерките за защита, наложени от първоинстанционния съд, са
достатъчни и подходящи в конкретния случай. Мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1
ЗЗДН за въздържане от домашно насилие по отношение на двамата молители
има превантивен ефект, с оглед предвидените в чл. 21, ал. 3 ЗЗДН негативни
последици за ответника при неизпълнението, за които същият е бил
предупреден. Правилно съдът не е наложил друга мярка за закрила по
отношение на малолетното дете Б., като е отчел, че по делото липсват данни
за агресивно поведение на ответника спрямо него. Освен това, с оглед
6
наличието на висящ спор между родителите за упражняването на
родителските права въззивният съд също не намира за подходящо налагането
на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН, макар и формално да няма забрана за
налагането . Налагането на едни по-интензивни мерки за защита по
отношение на детето в настоящото производство би обтегнало допълнително
и без това сложните отношения между страните. Неоснователни са
възраженията на молителката П. досежно срока на наложената спрямо нея
мярка за защита по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН. Определеният срок от шест месеца
е съобразен с установените по делото обстоятелства, доколкото предмет на
производството е конкретен акт на извършено домашно насилие. Правилно
първоинстанционният съд е взел предвид срока на действие на мярката,
допусната като незабавна защита на основание чл. 18, ал. 1 ГПК през времето
на разглеждането на делото – повече от шест месеца, както и
обстоятелството, че молителката често пътува до Великобритания, където е
местоработата ѝ и където на практика е откъсната от ответника.
От страна на районния съд е била наложена и глоба на ответника
съгласно чл. 5, ал. 4 ЗЗДН в размер от 300 лв., който не следва да бъде
изменян.
Предвид съвпадане изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, по правило всяка
от страните има право на разноски за защита срещу неоснователната жалба на
насрещната страна. Ответникът С.С. не претендира присъждането на
разноски за производството пред въззивната инстанция. Молителката Д.П.
претендира заплащането на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение
за настоящата инстанция в размер на 860 лв. съобразно представения списък
по чл. 80 ГПК. Съдът намира обаче, че такива не следва да бъдат
присъждани. За доказване извършването на тези разноски молителката е
представила данъчна фактура № 13 от 07.04.2022 г., от която е видно, че
същата е издадена за „изготвяне на въззивна жалба и процесуална защита
пред Окръжен съд гр. Пловдив. Писмени бележки и становище“. Според
практиката на ВКС фактурата би представлява доказателство за сключен
договор, само ако удостоверява волеизявленията на насрещните страни по
сделката и нейните съществени елементи – така Определение №30 от
05.02.2018 г. по т. д. №1566/2017 г. на 1-во ТО, ТК на ВКС. В случая от
представената фактура не може да се направи извод за наличие на уговорка за
предоставяне на адвокатска услуга между молителката и процесуалния
представител именно по настоящото дело. Отделно от това, дори и да се
приеме, че е налице такава уговорка, то фактурата сама по себе си не е
доказателство за извършено плащане, освен когато тя е издадена при
получаване на авансово плащане и в нея е отразено, че авансовото плащане е
извършено, какъвто не е настоящият случай. Представената по делото
фактура отразява, че е уговорено плащането на възнаграждението да бъде
7
извършено в брой, но по делото не са представени доказателства за неговото
извършване – фискален бон или съответна разписка. Предвид изложените
съображения се налага изводът, че молителката не е доказала действителното
извършване на претендираните разноски, поради което такива не следва да
се присъждат. По тази причина безпредметно остава обсъждането на
възражението на ответника за прекомерност на заплатения адвокатски
хонорар.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на ОС - Пловдив и държавна такса в размер на
12,50 лв., доколкото съобразно чл. 17, ал. 2 ЗЗДН такава не е внесена при
депозиране на въззивната жалба.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1015 от 25.03.2022 г., постановено по гр.
дело № 14206 по описа на РС – Пловдив за 2021 г.
ОСЪЖДА СТ. В. СТ., ЕГН: **********, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на ОС – Пловдив сумата от 12,50 лв. – държавна
такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8