№ 15747
гр. София, 01.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 142 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА
при участието на секретаря ДАЙАНА АНТ. АНТОВА
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА Гражданско дело №
20211110148321 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на Р. И. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, .......... срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК ........, с адрес: гр. Хасково, ....................., с
искане да бъде обявена за нищожна предвидената в чл. 8 от договор за паричен заем №
............ към искане № 127909 от 28.04.2021 г. клауза за заплащане на неустойка от страна на
кредитополучателя в размер на 1 023,65 лв., като противоречаща на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Доказателствени искания, заявени в исковата молба, са да бъдат приети като
доказателства по делото, приложените към исковата молба писмени доказателства.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение между страните по силата на
сключен между същите договор за паричен заем № ............ към искане № 127909 от
28.04.2021 г., като параметрите на договора били следните: заемна сума в размер на 1 100
лв., сума за връщане в размер на 1 352,35 лв., ГПР в размер на 48,156 %, месечен лихвен
процент от 3,330 % и срок на кредита – 12 месеца. Твърди, че съгласно чл. 8 от договора,
кредитополучателят следвало да заплати неустойка в размер на 1 023,65 лв., разсрочена на
12 месечни вноски, за неизпълнение на задължението за предоставяне в 3-дневен срок от
сключване на договора на обезпечение чрез поръчителство/гарант, ипотека, банкова
гаранция или др. Счита клаузата за неустойка по чл. 8 от договора за нищожна, поради
противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и поради неспазване на
разпоредбите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Твърди, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като с нея се
нарушавали принципите за добросъвестност и справедливост, същата водела до значителна
нееквивалентност на престациите.
Смята неустоечната клауза и за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
доколкото същата била необосновано висока. Твърди, че така уговорената неустойка излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като водела до
неоснователно обогатяване на кредитодателя, доколкото същата била уговорена за
неизпълнение на акцесорно съглашение, което не било свързано пряко с претърпени вреди,
като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. С посочена клауза за
1
неустойка се давало още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди за кредитора.
Уговорената неустойка по същество представлявала добавък към възнаградителната лихва,
което от своя страна водило до увеличаване стойността на договора.
Излага, че чл. 8 от договора заобикалял и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото
невключването на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не отговарял на
действително прилагания от кредитора в кредитното отношение и се нарушавало
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Смята, че така се
стигало и до заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Счита клаузата за неустойка и за неравноправна по смисъла на чл. 4, пар. 1 от
Директива 93/13/ЕО и по чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
Твърди, че процесният договор противоречал на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в
същия липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процеснт на
разходите, неясни са били компонентите на същия, като липсвала ясното относно това какво
се включва в общите разходи, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена
дължимост и на неустойка.
Твърди, че е нарушена разпоредбата и на чл. 11, т. 9 ЗПК, доколкото в договора
липсвало посочване на фиксирания годишен лихвен процент, като единствено бил посочен
месечен лихвен процент в размер на 3,400 %.
Поради гореизложеното предявява настоящия иск за обявяване нищожността на чл. 8
от договор за паричен заем № ............ като противоречащ на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр.
чл. 11, чл. 19 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП, като моли за присъждане и на разноски по делото.
С Разпореждане № 33889/23.11.2021 г. съдията докладчик, след като е извършил
проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с
нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил
препис от исковата молба и доказателствата към нея, да се изпратят на ответника с указание,
че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл.
131, ал. 2 от ГПК.Изпратеното съобщение до ответната страна е връчено на 05.01.2022 г. на
ответника.
Видно от материалите по делото в указания на ответника едномесечен срок е
депозиран писмен отговор по подадената искова молба, с който признава предявения иск.
Твърди, че не е дал повод за завеждане на делото, поради което моли за присъждане на
разноски по производството.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Между „Креди Йес “ ООД в качеството на заемодател и Р. И. Ч. в качеството на
заемател е сключен Договор за паричен заем № ............ към искане № 127909 от 28.04.2021
г., по силата на който е отпуснат заем в размер на 1 1000 лева, , и договорена сума за
връщане в размер на 1 352,35 лв., ГПР в размер на 48,156 %, месечен лихвен процент от
3,330 % и срок на кредита – 12 месеца.
Според чл.6 от договора,страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
гарант /и, отговарящ/ и на условията на чл. 10 ал.2 т.1 от ОУ към договора за заем и с още
едно от посочените в същата клауза обезпечения по избор на заемателя от следните
т.1ипотека върху недвижим, съгласно чл. 10 ал.2, т.3 от ПУ; особен залог върху движимо
имущество, съг. Чл. 10 ал.2, т.2 от ОУ или банкова гаранция , съгласно чл. 10, ал. 2, т.4 от
ОУ .
Като съгласно чл. 8 е уговорено между страните , че с подписването на договора
заемателят декларира , че му е известно и се счита за уведомен ,че в случай , че заемателят
2
не предостави договореното в чл. 6 в тридневен срок от сключването на договораили
предоственото обезпечение не отговаря на условията посочени в чл. 10 ал.2, т. 1 и т. 4 от
ОУ, заемателят дължи неустойка в размер на 1023.65лева с начин на разсрочено плащане
посочено в погасителния план към договра.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на
Софийският районен съд достига до следните правни изводи:
В случая в чл.6 от договора във вр. чл. 10 от ОУ само формално е уговорена неустойка
за неизпълнение за задължение на ищеца, но СРС намира, че фактически се дължи не
неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е
така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок,
поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал
възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави двама поръчители,
които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов
договор, за изключително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по
друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история.
Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на поръчители, и то двама, въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да
намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение.
Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то настоящият състав намира,
че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с
банкова гаранция, в размер за два пъти цялото задължение, валидна 6 месеца след падежа за
плащане на цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е
едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за
такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция.
Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой случай не
може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя по причина, че лице, което има
средства в размера на два пъти дължимата за връщане сума за заплащане на банкова
гаранция в полза на кредитодателя си, няма да сключи договор за кредит и то с небанкова
финансова институция.
Налага се извод, че и посочените опции по чл.6 от договора всъщност не дават
възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними, а
дори и да бъдат изпълнени кредитодателят на основание чл. 33, ал. 2 от ОУ без да се
мотивира може отново едностранно да начисли неустойка
След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в
сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка,
както и предвид размера от 1023.65лева лева на база целия размер на заемната сума –
11000 лева, съдът счита, че неустойката излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на
кредитора. Ето защо тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за
вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата.
В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна договорна лихва, която да
плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. В този смисъл , след като неустойката е
3
нищожна, тя не следва да се дължи от ответника.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Отделно от изложеното , в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент,
като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният
лихвен процент няма да е 48.156%, както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в
него участва и вземането от 1023.65лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 1023.65 лева,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, при
което с включването й размера на ГПР става надвишаващ законовия максимум- 50 %, а
имено представлява близо петнадесет пъти размера на законна лихва -/чл.19, ал.4 ЗПК/,
което също води до нищожност на клаузата уговрена в процесния договор в чл. 8 .
В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила досежно максимално допустимия размер на
договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата
за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в
ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната
цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за
премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез
самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като
продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако
знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може
да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите
на тези продавачи и доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de
Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13,
EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и
C‑179/17, EU:C:2019:250/.
Изложеното обосновава основателност и уважаване на исковата претенция , като
следва да бъде прогласена нищожността на чл. 8 от Договор за паричен заем № ............ от
28.04.2021 г.сключен между страните , на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради
нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави,
респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.
При този изход от спора и съгласно чл. 78 от ГПК в тежест на ответника, следва да
бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото, които видно от
приетите по делото писмени доказателства са в размер на - 50 лева държавна такса. Тъй като
адвокатската помощ е оказана безплатно съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА, възнаграждението
следва да се присъди в полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 400 лева,
определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд
4
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на чл. 8 от Договор за паричен заем № ............,
към искане № 127909 сключен на 28.04.2021г., между Р. И. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, .......... и „Креди Йес“ ООД, ЕИК ........, с адрес: гр. Хасково, ....................., на осн.
чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, и чл. 146 от ЗЗП поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА Креди Йес“ ООД, ЕИК ........, с адрес: гр. Хасково, ....................., да заплати
на адв. Д. В. М. сумата от 400лв. адвокатско възнаграждение, на осн. чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2
от ЗА.
ОСЪЖДА Креди Йес“ ООД, ЕИК ........, с адрес: гр. Хасково, ....................., да заплати
на Р. И. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София, .......... „1 сумата в размер на 50 лева,
представляваща съдебни разноски /държавна такса/.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
получаване на съобщение за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5