№ 8537
гр. София, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110174298 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от ищеца А. Н. И., ЕГН **********,
с адрес гр. София, ***** чрез ЕАД „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под №
*********, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24-ти състав, СГС, с адрес на
упражняване на дейността гр. София, ****, представлявано от Д. М. М. срещу „СТИК
- КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13 Б, представлявано от ****, евентуално съединени установителни
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 19, ал 4 ЗПК за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ****, поради
противоречие със закона, и в условията на евентуалност установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП,
евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 29 от Договор
за потребителски кредит № ****, предвиждащ заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение поради противоречие със закона, накърняване на
добрите нрави и неравноправност на клаузата.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че
на 13.04.2023 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 945188
за сумата от 400 лв., при срок на погасяване 30 дни, ГЛП 36 %, ГПР 42,58 % и обща
подлежаща на връщане сума 412 лв. Сочи, че в чл. 19 от Договора е уговорено, заемът
да бъде обезпечен с гарант – отговарящ на условията, посочени в ОУ или банкова
гаранция в полза на институцията отпуснала кредита, като съгласно чл. 29 от
Договора, при непредоставяне на обезпечение била дължима неустойка в размер на 0,9
% от стойността на усвоения кредит, която следвало да се заплаща разсрочено наред с
погасителните вноски по кредита. Излага, че е начислена неустойка в размер на
88,00 лв., тъй като не предоставила обезпечение в уговорените срокове и така общата
подлежаща на връщане сума възлизала на 500 лв. Твърди, че е платила всички
дължими супи по договора, включително и неустойката. Оспорва договора като
1
нищожен поради неспазена форма и поради липса на съществен елемент – ГПР.
Излага, че в договора липсва ясно разписана методика относно формирането на ГПР.
Сочи, че посоченият размер на ГПР в договора е грешен, както и че действителният
размер надвишава допустимия по закон. Аргументира, че изискванията за
предоставяне на обезпечение са на практика неизпълними, поради което оспорва
договора като нищожен поради начална невъзможност на предмета. Оспорва клаузата
предвиждаща заплащане на неустойка като нищожна поради накърняване на добрите
нрави. Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно,
която при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Счита, че непредоставянето на
обещани обезпечения съгласно чл. 71 ЗЗД е предпоставка за обявяването на
предсрочна изискуемост на задължението. Оспорва клаузата предвиждаща заплащане
на неустойка и като неравноправна. Развива подробни съображения в насока, че
неустойката е също разход по кредита и следва да се включи в размера на ГПР, в който
случай отново сочи, че същият би надвишил допустимия по закон размер. Грешно
посоченият ГПР сочи, че се приравнява на хипотеза на непосочен ГПР, което излага,
че води до нищожност на целия договор. В допълнение счита, че грешното посочване
на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика. Оспорва и клаузата за
възнаградителна лихва като нищожна поради накърняване на добрите нрави, което от
своя страна също аргументира, че води до нищожност на целия договор. В условията
на евентуалност оспорва и моли да бъде прогласена нищожността на клаузата
предвиждаща заплащане на неустойка поради противоречие със закона, накърняване
на добрите нрави и поради неравноправност на клаузата. При тези твърдения моли
съда да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът не оспорва, че между
страните е сключен договор за кредит със соченото от ищеца съдържание. Обръща
внимание, че част от съдържанието на договора е клауза, която предвижда възможност
да бъде начислена неустойка при непредоставяне на обезпечение, но твърди, че
кредиторът не е договорно задължен да начисли подобна неустойка. Развива подробни
съображения в насока, че преди сключването на процесния договор, на ищцата е
предоставена изискуемата по закон преддоговорна информация. Твърди, че на ищцата
не е начислена, респ. събирана, неустойка, но въпреки това подробно аргументира, че
клаузата е валидна, че не накърнява добрите нрави, както и че не излиза извън
присъщите функции. Оспорва да е била налице начална невъзможност за ищцата да
изпълни задължението за предоставяне на обезпечение, като в тази връзка излага, че
същата не е била задължена да сключи договора за кредит веднага и е разполагала с
възможност първо да открие лице, което да отговоря на посочените в договора
изисквания. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
**** за сумата от 400 лв., при срок на погасяване 30 дни, ГЛП 36 %, ГПР 42,58 % и
обща подлежаща на връщане сума 412 лв.; че съгласно чл. 29 от Договора, при
непредоставяне на обезпечение е дължима неустойка в размер на 0,9 % от стойността
на усвоения кредит и е начислена такава в размер на 88 лв.
От представения Договор за потребителски кредит под формата на кредитна
линия № 945188/13.04.2023 г. се установява, че общият размер на максимално
2
разрешения лимит по кредитната линия е 400,00 лева, представляващ максималният
размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на действие на кредита.
Посочено е, че размерът на първия транш по кредитната линия е 400,00 лева, както и
че условие за усвояване на всеки следващ транш е пълното погасяване на
задълженията по предходните траншове; подаване на заявление за кредит, одобрение
от кредитора и сключване на Анекс към договора за кредит. Уговорено е, че лихвеният
процент по кредита е 36 %, при ГПР 42,58 %. Общо дължимата сума е посочена в
размер на 412,00 лева със срок на погасяване на първи транш – 30 дни. Съгласно чл. 1,
т. 11 кредитът е отпуснат с обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
В чл. 19, ал. 1 от договора е посочено, че в случай, че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от подписването на договора да
осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което
третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на
потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и
други обезщетения, такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички
задължения на потребителя по договора /включващи главница, лихви, неустойки и
други обезщетения, такси и други/ в срок от един работен ден, считано от датата, на
която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30
дни след падежа на последната вноска.
Съгласно чл. 19, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата
гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от
кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
В чл. 29, ал. 1 от договора е посочено, че в случай че потребителят не изпълни
задължението си, посочено в чл. 19, същият дължи на кредитора неустойка в размер на
0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението
на задължението по чл. 19 причинява на кредитора вреди в размера на договорената
неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението
на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок
договореното обезпечение. Страните се съгласяват в случай на настъпване на
дължимостта на неустойката потребителят да заплаща периодично начислената
неустойка заедно с всяка погасителна вноска, като неустойката се дължи само за
периода, през който потребителят не е осигурил договореното обезпечение. В този
смисъл, ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по
чл. 19, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след
предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по
какви причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 19, като потребителят дължи
неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
Съгласно приетия по делото погасителен план отпуснатата сума по кредита е
400 лева; дата на първа вноска - 13.05.2023 г.; месечен лихвен процент 3 %; годишен
лихвен процент 36 %. В погасителния план е посочено, че при хипотезата на чл. 22, т.
2 от Общите условия общо дължимата сума е в размер на 500 лева, от която 400 лева
главница, 12 лева - лихва и 88 лева – неустойка.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
3
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Република
България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС
отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се
включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В конкретния случай и видно от представения договор за кредит, кредиторът е
посочил, че ГПР по кредита е 42,58 %. Същевременно в погасителния план към
договора е посочено, че общо дължимата сума по кредита, като сбор от главница,
лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на 500 лева, от
която неустойката е в размер на 88 лева и същата се начислява и се дължи от
кредитополучателя, в случай че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита
не се предостави поръчител/банкова гаранция съгласно ОУ и договора за кредит и
4
същата се начислява ежедневно и пропорционално към всяка вноска по кредита. Като
съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10 пункта). За да достигне до този извод,
съдът изходи от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната
неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното
задължение на кредитополучателя по договора, и се дължи независимо от това, дали
кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни
дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция
да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и
вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и
се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не
може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер е 22 % от
размера на заетата сума и надхвърля почти 7 пъти договорената възнаградителна
лихва. Включвайки размера на начислената неустойка в ГПР, същото далеч надвишава
посочения в договора размер на ГПР.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за потребителя“ по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 42,58 % годишно. При
това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката,
каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
5
изпълни своето предназначение, не е правно валиден.
За пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че твърдението на
ответника, че процесната неустойка не е начислена, както и че не е претендира от него,
остана недоказано. Дори напротив видно от представения погасителен план,
неустойката е включена в размера на дължимите вноски, а освен това с доклада по
делото, неоспорен от страните, съдът е отделил за безспорно обстоятелството, че при
непредоставяне на обезпечение е дължима неустойка в размер на 0,9 % от стойността
на усвоения кредит, както и че такава в случая е начислена в размер на 88 лв.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото тази порок се покрива с противоречие на закона и същият е най-
тежкият, уважаването на иска за нищожност на договора за кредит на това основание,
не предполага произнасяне по останалите евентуално предявени искове за нищожност
на друго основание.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Последният претендира
такива съгласно своевременно представен списък по чл. 80 ГПК /л.37/ за държавна
такса в размер на 50,00 лв., адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв. с вкл.
ДДС, банкова такса в размер на 0,68 лв., като представя и доказателства за сторени
такива /л.17 и л.38/. Съдът намира, че на ищеца не следва да се присъждат разноски за
банкова такса в размер на 0,68 лв. /платена при банковия превод на държавната
такса видно от платежно нареждане на л. 17/, доколкото държавните такси могат да
се заплащат в брой (в който случай не би била дължима такса за превод ) или
безкасово по съответната сметка. Относно претендираното адвокатско
възнаграждение съдът намира, че следва да присъди същото в пълен размер с оглед
липсата на възражение за прекомерност от насрещната страна.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски в общ
размер от 1850 лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за потребителски кредит № ****, сключен
между страните, по предявения от ищеца А. Н. И., ЕГН **********, с адрес гр. София,
***** чрез ЕАД „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено
дело № 24/2021 г. по описа на 24-ти състав, СГС, с адрес на упражняване на дейността
гр. София, ****, представлявано от Д. М. М. срещу „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б,
представлявано от ****, иск.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от ****, да заплати на
А. Н. И., ЕГН **********, с адрес гр. София, ***** чрез ЕАД „Д. М.“, вписано в
6
регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24-ти
състав, СГС, с адрес на упражняване на дейността гр. София, ****, представлявано от
Д. М. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1850,00 лв. – сторени разноски в
производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7