№ 1760
гр. София, 05.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско
дело № 20211100512462 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20113751/12.05.2021 г. по гр. д. № 72348/18 г., СРС, ІІ ГО,
172 с-в е отхвърлил предявените от „П.К.Б.“ ЕООД срещу АЛ. Г. Д. искове с
правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240 и чл. 92, ал. 1
от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 480,01 лева по Договор за револвиращ
заем №**********/28.01.2013 г., представляваща непогасена част от
главницата, ведно със законната лихва, считано от 30.08.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането; сумата от 600,93 лв. – неустойка,
дължима поради разваляне на договора; сумата от 977,01 лв. – незаплатен
остатък от договорно възнаграждение, начислено на основание чл. 4 ОУ към
Договор за револвиращ заем №**********/28.01.2013 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 10.09.2018 г. по ч.
гр. д. № 57611/2018 г. по описа на СРС, 172-ти състав. Осъдил е на осн. чл. 78,
ал. 3 от ГПК „П.К.Б.“ ЕООД да заплати на АЛ. Г. Д. сумата от 350 лева,
представляваща съдебни разноски в първоинстанционното производство.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД чрез
юрисконсулт К.. Твърди се, че се явява необосновано и недоказано
твърденито на съда за нищожност на договора и ОУ поради неравноправност
на уговорките. Излага се, че ответникът е сключил договора въз основа на
информиран избор, след запознаване с условията по него. Договорът
отговарял на законоустановените изисквания. В чл. VI от договора били
изрично посочени годишният лихвен процент, годишният процент на
1
разходите и лихвеният процент на ден. Не било необходимо описване в
договора на методиката за изчисляване на лихвения процент. Оспорва се
изводът на съда, че клаузата от процесния договор, по силата на която е
уговорено договорно възнаграждение – възнаградителна лихва, била
нищожна. Моли съда да отмени процесното решение и вместо него да
постанови друго, с което да се приеме за установено, че ответникът дължи на
ищцовото дружество претендираните от последното суми по ДРЗ.
Претендира присъждане на разноски, включително и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв.
Въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба.
Съдът, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество
неоснователна, поради следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79
ЗЗД вр с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че по Договор за револвиращ заем
№**********/28.01.2013 г. ответникът дължи на ищеца сумата от 2057,95 лв.,
от която - 1457, 02 лв., представляващи неизплатено парично задължение, и
600,93 лв., представляващи неустойка, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението, за
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от
10.09.2018 г. по ч. гр. д. № 57611/2018 г. по описа на СРС, 172-ти състав.
Ищецът „П.К.Б.“ ЕООД твърди, че на 25.01.2013 г. сключил с ответника
А.Д., договор за револвиращ заем/ДРЗ/ № **********, въз основа на който й
предоставил сумата от 500 лв., със срок на договора - 36 месеца. Ответникът
заплатил само 7 пълни вноски и една частична, след което изпаднал в забава
по отношение на главницата и договорната лихва, поради което на основание
чл. 10. 3.1 от Общите условия към договора същият е прекратен автоматично,
а кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 08.01.2014 г., за което на
ответника било изпратено уведомително писмо. Моли да бъде постановено
съдебно решение, с което да се установи, че ответникът дължи сумата от
общо 2057,95 лв., представляваща непогасена главница по договор за заем, в
т. ч. и начислената еднократно неустойка, съгласно уговореното в договора.
Правният интерес от предявения иск ищецът обосновава с подаденото от
ответницка възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената за посочените суми
в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
57611/2018 г. Твърди още, че неразделна част от договора били Общи
условия, приети от ответника без забележки. Заемната сума била преведена по
сметка на длъжника на 28.01.2013 г. Длъжникът извършил само частично
погасяване на задължението си, като преустановил плащанията след 8-та
вноска, която също не била платена в пълен размер и в уговорения по
погасителния план срок. След тази дата, плащания по кредита не са
постъпвали, което провокирало кредитора да обяви целия кредит за изцяло
предсрочно изискуем, считано от 08.01.2014 г. и да начисли уговорената по
ОУ неустойка, в размер на 600,93 лв. Твърди, че е съобщил за волята си да
2
обяви кредита за предсрочно изискуем, с писмо до ответника. Договорът бил
сключен съгласно исканите от ответника параметри, като при подписването
на искането за кредит, потребителят е бил информиран за общо дължимата
сума, в т. ч. за ГПР и ГЛП. Ответникът се бил съгласил с условията по
кредита. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено в отношенията между страните, че ответникът има непогасено
задължение в общ размер на 2057,95 лв., от която 1457,02 лв. – неизплатено
парично задължение, и 600,93 лв., представляващи неустойка за
неизпълнение на задължения по договора, предвидена съгласно ОУ на ищеца.
Претендират се и разноски.
Ответникът АЛ. Г. Д. е оспорил предявените искове. Счита иска за
недопустим и неоснователен. Направил е възражения за изтекла погасителна
давност и недействителност на договора. Твърди, че при сключването му са
нарушени разпоредбите на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП. Излага, че договорките за лихви
и такси са нищожни, т.к. дължимите суми са прекомерно завишени. Оспорва
договора поради неравноправност на клаузите му. Сочи, че ищецът не
предоставил погасителен план и не е представял месечни уведомления за
размера на дълга. Твърди, че липсва индивидуално договаряне относно
размера на лихвите и таксите, като били неравноправни и по смисъла на чл.
146, ал. 1 ЗЗП. Прави възражение за нищожност на уговорката за неустойка в
размер на 50% от целия размер на заема, а не само върху неплатената част,
поради противоречие с добрите нрави и поради прекомерност. В условията на
евентуалност, релевира възражение за погасяване вземанията за лихви и
неустойки по давност, с изтичане на 3 години от настъпване на
изискуемостта.
Съдът констатира следното:
По делото е безспорно, че страните са сключили Договор за револвиращ
заем /ДРЗ/ № **********/25.01.2013 г., по силата на който кредиторът и
настоящ ищец е отпуснал в заем на ответника сумата от 500лв., която сума
превел на кредитополучателя на 28.01.2013 г. на посочената от него сметка,
открита в банка "Юробанк и Еф Джи България" АД.
На 25.01.2013 г. страните са сключили Договор за револвиращ
заем/ДРЗ/ № **********, с който са договорили следните параметри на заема,
посочен като вид „Profi Made“: Сума на заема - 500., срок на заема - 36;
размер на вноска: 50; общо задължение: 1843,13; ГПР /%/: 179,41: годишен
лихвен процент/ГЛП/: 115,63: лихвен процент на ден: 0, 32; сума на всеки
револвинг: 348; договорно възнаграждение при револвинг: 852 и общо
дължимо по револвинга: 1200.
Съгласно Извлечение по сметка към договор за потребителски кредит
№ **********, с клиент АЛ. Г. Д., последният е извършил плащания по
кредита в общ размер на 388 лв., като е преустановил плащанията по кредита
след 26.09.2013 г. /за която дата има данни, че е извършено последно плащане
на месечна вноска, с падеж 23.09.2013 г. /. Съгласно извлечението, длъжникът
е погасявал дължимите месечни вноски, със закъснение от порядъка на между
3 и 34 дни от падежа на всяка вноска, т. е. бил е неизправна страна по
договора.
3
Ищецът е представил заверен препис от подписания между страните
Договор за револвиращ заем № **********/25.01.2013 г., от който се
установява, че ръчно попълнените данни относно клиента и параметрите на
кредита са изпълнени с различна химикална паста и различен почерк, т. е. са
изпълнени от различни лица. Липсват доказателства, че данните в различните
части от договора са попълнени по едно и също време и в присъствието на
клиента. Настоящата инстация също приема за очевидно, че сумата на заема,
срокът на заема, размерът на вноската и общо дължимо по револвинга са
попълнени с друг химикал и от друго лице, различно от лицето, попълнило
останалата ръкописна част от договора. По делото е приобщено като писмено
доказателство уведомително писмо до длъжника А.Д., което ищецът твърди,
че е изпратил и с което е съобщил, че договорът е едностранно прекратен,
считано от 08.01.2014 г., поради нарушение на задълженията на
кредитополучателят, както и че непогасената част от заема му възлиза на
1457,02 лв., плюс 2,00 лв. лихва за забава, но не са представени доказателства,
че това уведомително писмо е стигнало до знанието на ответника. В писмото
е посочено, че съгласно уговореното в ОУ, при просрочие при плащането на
главницата, върху остатъчния размер на задължението била начислена
неустойка в размер на 50 %, като така общия размер на задължението
възлизал на сумата от 2187,53 лв.
По направените във въззивната жалба доводи, настоящата инстанция
приема следното:
Договорът за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга
по смисъла на дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на Закона за защита
на потребителите. Към момента липсва изрична законова дефиниция на
„договор за револвиращ кредит“, респ. на „договор за револвиращ заем“.
Съгласно правната теория револвиращият кредит /заем/ е вид банков кредит,
който представлява възобновяем банков кредит в рамките на предварително
уговорена кредитна линия. Регламентацията на договорите за кредит се
съдържа в Търговския закон, Закона за кредитните институции и в
специалния Закон за потребителския кредит, поради което разпоредбите на
същите следва да бъдат съобразени. Съгласно легалното определение в чл.
430, ал. 1 ТЗ с банковия договор банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. Въззивното дружество няма качеството и статута на
Банка по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а представлява финансова институция,
която по смисъла на чл. 3 от ЗКИ е регистрирана с основна дейност отпускане
на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Съгласно легалното определение в
чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно § 4 от ДР на ЗПК този
4
закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити. При съобразяване на цитираните разпоредби следва
да се приеме, че договорът за револвиращ кредит по своята правна
характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който
целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването
на самия даговор. Въззивният съд приема, че договорът за револвиращ кредит
както и останалите търговски сделки се подчинява на общите правила за
сключването и действителността на сделките, установени в гражданското
право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са
предвидени особени правила за сключването и действителността му.
Съгласно чл. 11 от ЗПК/ в редакцията му към 26.03.2013 г. /, договорът трябва
да съдържа погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. От доказателствата по делото не се установи, на ответника при
сключване на ДРЗ да е бил предоставен погасителен план, съдържащ
посочената информация.
СГС констатира, че процесният ДРЗ от 25.01.2013 г. съдържа подпис на
ответника, но не удостоверява по безспорен начин, че същият е попълнен и
подписан двустранно, в присъствието на клиента /ответника А.Д./, както и че
вписаните с различен цвят химикална паста данни относно параметрите на
одобрения кредит, не са дописани, след подписването на кредита. В този
смисъл, остава недоказано по делото, кредитополучателят по ДРЗ дали е бил
запознат предварително с всички параметри на договора за заем, след като
видно от раздел V. Параметри на искания заем посочените в този раздел
параметри на ГПР е с различна стойност от окончателно одобрения ГПР по
договора. Няма данни дали и каква информация е предоставена от ищеца на
ответника преди сключването на договора. Не е представен Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити. Поради изложеното настоящият състав на СГС също приема, че
ищецът не е изпълнил задължението си да предостави разбираема и
изчерпателна преддоговорна информация на кредитополучателя относно
основните параметри на заема - размер, срок, ГПР, ГЛП, възнаградителна
лихва и др. Следва да се отбележи, че в процесния ДРЗ от 25.01.2013 г.,
липсва яснота относно валутата, в която е уговорен заема /посочена е само
цифра 500/, срокът на договора /посочено е число 36, без уточнение на дни,
седмици, месеци и т. н. /, размер на вноска /също е посочено само число 50,
без уточняване на валута/, същото е и при останалите параметри: общо
задължение по договора, сума на всеки револвинг; общо дължимо по
револвинга и договорно възнаграждение при револвинга.
Освен това и както бе посочено по-горе, по делото липсват данни
относно обстоятелството, че ответникът е редовно уведомен за настъпилата
предсрочна изискуемост на вземането преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, а трайно установената съдебна практика е
длъжникът да редовно уведомен за това, включително и когато става въпрос
за небанкова институция. Не се установява и какъв е размерът на вземането
5
по отделните пера и как е формирано задължението. В уведомителното
писмо, за което липсват данни, че е връчено на ответника, ищецът твърди, че
е начислил неустойка в размер на 50 % върху остатъчното задължение по
заема, а съгласно ОУ на ищеца, т. 10. 4 се предвижда „след прекратяване на
ДРЗ, на което и да е от основанията по чл. 10. 3. от ОУ, остава в сила
задължението на кредитополучателят да заплати всички дължими суми, като
в този случай върху целия размер на заема се начислява неустойка в размер
на 50 %“. При тези данни, на ответника не е могло да стане ясно в какъв
размер и съгласно коя разпоредба му е начислена претендираната за плащане
неустойка, като в случая дори не се обсъжда нейния прекомерен размер.
Изводът е, че ищецът не е доказал, че потребителят/ответник по делото
е уведомен за за всички условия по потребителския кредит преди
сключването му. Не се установи ответникът да е била запознат с размера на
годишния процент на разходите/ГПР/, годишния лихвен процент/ГЛП/,
размера на дължимата неустойка при неизпълнение на задължения от негова
страна, включително и по основните параметри на договора, преди сключване
на договора за револвиращ заем от 25.01.2013 г. След като кредиторът
попълни в ДРЗ конкретните параметри на заема, с което клиента се съгласява
изрично, кредитора изпраща на клиента екземпляр от попълнения и подписан
от кредиторът и клиента ДРЗ, заедно с известие за одобрение, както и
погасителен план за вноските по заема. Попълненият и подписан от клиента
проектодоговор на ДРЗ влиза в сила от момента на подписването му от страна
на кредитора, която дата е датата на сключване на ДРЗ. В настоящия казус,
няма представени известие за одобрение на заема, нито предоставен подписан
от клиента погасителен план, още по-малко данни за датата на подписване на
кредита от кредитора, от който момент следва да се счита договорът за
сключен. Изводът е, че данните в раздел VI съдържащи размер на заема, ГПР
и ГЛП и общ размер на задължението се попълват от кредитора след
одобрение на кредита и не се представят предварително на потребителя.
Налице е нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 11 от ЗПК,
което обуславя недействителност на договора за заем на основание чл. 22 от
ЗПК.
В случая е безспорно, че ответникът е извършил погасяване по кредита
до размер от 388 лв.
Действително, има изменение на обществените условия в небанковото
финансово кредитирането на бързи кредити, като финансовите институции
отпускат кредити със значително по-високи лихви- на лица с по-лоша
кредитна история и кредитоспособност, за да са конкурентно способни на
пазара с банковите кредити. Тези условия обаче следва да бъдат уговорени
индивидуално с потребителя, да не са в негова вреда, да не бъде поставян в
значително неблагоприятно положение и да не противоречи на
законодателството ЗПК, ЗЗП и трайната съдебна практика. В противен случай
няма да има законодателен и съдебен контрол. Освен това, към датата на
сключване на ДРЗ от 25.01.2013г между страните е действал ЗПК обн. ДВ бр.
18 от 05.03.2010г в сила от 12.05.2010 г. в редакцията му към 01.01.2013 г. В
конкретния казус е неприложим ЗПК в сила от 23.07.2014г и не би следвало
да се изследват мотивите на законодателните изменения в ЗПК относно
границата на добрите нрави при т. нар. бързи кредити.
6
Освен това ответникът има качеството на потребител по смисъла на
ЗЗП, поради което клаузите на ДРЗ, уреждащи годишния процент на
разходите и годишен лихвен процент са неравноправни по смисъла на ЗЗП и
обуславят недействителност на договора за заем и на това основание.
Клаузата за ГПР и годишен лихвен процент водят до явно неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, с оглед размера
на получения заем /500 – без посочена валута в договора/ и сумата
подлежаща на връщане /2445,95 съгласно уведомителното писмо/,
надвишаваща близо 5 пъти отпуснатия кредит, което нарушава изискването за
добросъвестност при осъществяване на принципа на договорна свобода и
използване на икономически по-силното положение на търговеца при
сключването на такъв вид договори. Освен това, по делото липсват
доказателства тези клаузи от ДРЗ да са били индивидуално уговорени. Ето
защо, при установени в процесния ДРЗ условия, поставени от кредитора в
договора, отговарящи на понятието „неравноправна клауза“ по см. на чл. 143,
ал. 1 ЗЗП, съгласно която неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като т. 5 задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка; т. 9 налага на потребителя
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора, настоящата инстанция също ги намира за нищожни,
влечащи след себе си и недействителност на целия договор, доколкото
същият не би бил сключен без тях /размер на кредита, ГПР, ГЛП, общ размер
на задължението и т. н. /. В конкретния казус, посоченият годишен процент
на разходите, включващ договорната лихва е 179,41 % и е по-висок от
максималната стойност, съгласно действащото законодателство към момента
- чл. 19, ал. 4 на ЗПК – „Годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България“, а към момента тази стойност е 50%. Всъщност по -
висок е и годишния лихвен процент от 115,63%. С оглед размера на
получения заем 500 /непосочена валута/ и сумата подлежаща на връщане -
2445, 95, надвишаваща близо 5 пъти отпуснатия кредит е видно, че само по
себе си нарушава изискването за добросъвестност при осъществяване на
принципа на договорната свобода и използване на икономическо по-силното
положение на търговеца при сключване на такива договори.
Искът е неоснователен и поради нищожност на клаузата за заплащане
на неустойка по договора в размер на 50% или сума в размер на 600,93 лева,
които противоречат на добрите нрави съгласно чл 26 ЗЗД. Претендираната
неустойка на основание чл. 10. 4 от ОУ в размер на 50% от дълга е
прекомерна и съответната клаузата е нищожна. Съгласно т. 10. 4 ОУ към
договора след прекратяване на договора, на което и да е от основанията по чл.
10. 3. ОУ остава в сила задължението на кредитополучателят да заплати
всички дължими суми, като в този случай върху целият размер на заема се
начислява неустойка в размер на 50%. В същото време, в т. 10.3.1. ОУ е
предвидено, че в случай, че кредитополучателят просрочи една вноска с
повече от 30 календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора,
7
без да е необходимо кредитодателят да изпраща на кредитополучателя
уведомление, покана, предизвестие или други. Според Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, добрите нрави са
морални норми, които не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или следват от тях. Преценката
за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
като се отчита естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава е неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено е
други правни способи; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и видът на неизпълнението на задължението (съществено или за
незначителна негова част); съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др.
Процесната неустойка е компенсаторна-същата обезпечава неизпълнението
на договора и защитава интереса на кредитора при прекратяване на
облигационната връзка по вина на длъжника. Неустойката е дължима при
разваляне на договора поради забава в заплащането на която и да е от
месечните погасителни вноски, а размерът на същата е 50% от стойността на
целия заем (а не от остатъчната му стойност). Подобна уговорка позволява
частично удовлетвореният кредитор да получи едновременно неизплатената
част от дълга, ведно с неустойка върху тази непогасена част, но и върху
погасената вече сума, което противоречи на принципа на справедливостта и
излиза извън обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката.
Размерът на подобна неустойка, предвид уговорения процент (50%) и
основата за изчисляване (целия заем), прекомерно надвишава стойността на
очакваните от неизпълнението вреди. Това значително несъответствие не
може да бъде оправдано със санкционната функция на неустойката, тъй като
последната цели да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно
неизпълнение на договора, но не следва да създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на насрещната страна. В тази връзка е и съдебна
практика на ВКС- Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003г. II г. о.; Решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр. д. №
5093/2007 г., ІІ г. о., според която съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече ог три
пъти законната лихва, налице трайноустановена практика на Върховен
касационен съд на, която посочва добросъвестния и съответстващия на
добрите нрави /като ограничение на свободата на волята/ предел на волята на
страните за заплащане на възнаградителна лихва, а именно: три пъти
законната лихва. Освен поради противоречие с добрите нрави, обсъжданата
неустоечна клауза е също и неравноправна, респективно нищожна, и на
основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, т. 5 от Закона за защита на
потребителите.
Във въззивната жалба не са наведени други доводи срещу
първоинстанционното решение.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание
чл. 271, ал. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид предявената претенция и изхода на делото на възивника не се
следват разноски, а въззиваемата страна не е поискала присъждането на
8
такива.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20113751/12.05.2021 г. по гр. д.
№72348/18 г., СРС, ІІ ГО, 172 с-в.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9