Решение по дело №825/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 63в от ЗАНН.

 

Касаторът, Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез юрисконсулт И., обжалва Решение №136 от 20.09.2024 година, постановено по АНД №346/2024 година по описа на Горнооряховският районен съд. Счита, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Основното оплакване е, че съдът неправилно е интерпретирал разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН, като аргументи за това се черпят от дефиницията на §6, т. 63 от ДР на ЗДвП и чл. 189, ал. 11 от ЗДвП. Намира, че, обратно на приетото от районният съд, давностните срокове по чл. 34 от ЗАНН са неприложими. Развива доводи за законосъобразност на отменения ЕФ, издаден при спазване на разпоредбите на ЗДвП за съставомерните признаци на деянието. Поддържа, че е установено от фактическа страна, че ответникът по касация е управлявал ППС, попдащо в категорията ППС, посочени в разпоредбата на чл.10а, ал.7 от ЗП, за което ППС се е дължала винетна такса по чл.10, ал.1, т.1 от с.з., като на процесната дата автомобилът е бил управляван в обхвата на платената пътна мрежа, без за него да е заплатена съответната винетна такса, като това е установено с устройство, което е елемент от Електронната система за събиране на пътни такси, като всичко изложено според него обосновава извод за законосъобразност на електронния фиш. Иска оспореноторешение да се потмени, като се постанови друго, с което да се потвърди електронния фиш. Претендира разноски. Прави възражение срещу разноските, които се претендират от противната страна, като изрично възразява срещу присъждането на разноски за двама адвокати с оглед фактическата и правната сложност на делото. С жалбата се иска редуцирането им до законовия минимум.

 

Ответникът по касация, Й. Ц. Й. от [населено място], чрез представителя си оспорва жалбата и моли решението на районният съд да се остави в сила. Намира, че правилно съдът е приложил нормата на чл.34, ал.3 от ЗАНН разпоредбата на чл.80, ал.1, т.5 от НК. Реферира към изложеното в отговора на касационната жалба. Претендира разноски по списък.

 

Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

 

Административният съд – В. Търново, като прецени наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима, а по същество е неоснователна.

 

С обжалваното решение въззивният съд е отменил като незаконосъобразен Електронен фиш за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата №**********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ – София, с който на ответника по касация за нарушение на чл. 139, ал. 5 и ал.6 във връзка с чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл. 187а, ал.1 и 3 във връзка с чл. 179, ал. 3 от ЗДвП е наложена глоба от 300 лева.

 

От фактическа страна ГОРС е приел, че на 08.07.2020 г. година в 11:36 часа в Община Лясковец, по път 53, включен в обхвата на платената пътна мрежа, с устройство №30451 – елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП, било заснето ППС – лек автомобил „БМВ520Д Х Драйв“ с регистрационен номер [рег. номер] с допустима максимална маса [рег. номер]., две оси, категория Евро 6С, за което частично не била заплатена пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП според категорията на ППС, тъй като за посоченото ППС.

От събраната справка е установено, че именно ответникът е ползвател на въпросното ППС. Съответно, приобщен е като доказателство по делото клип SCP_3045 от датата на нарушението, на който се установява несъмнено какъв е регистрационният номер на автомобила. Най – сетне, от изпратена справка за историята на обработка на нарушенията е установено, че фишът е издаден на 14.04.2021 година, като е връчен едва на 14.06.2024 година.

 

С оглед на така установените факти районният съд е констатирал неспазване на разпоредбата на чл. 34, ал. 3 от ЗАНН.Аргументирано е, че разпоредбите на чл.189ж, ал.7 от ЗДвП и на чл.58д, т.4 от ЗАНН приравняват като юридическа сила електронния фиш и неговите последици на наказателното постановление и неговите последици. Съдът е посочил и, че да се приеме, че сроковете по чл.34 от ЗАНН са относими единствено към актовете за установяване на административни нарушения и издадените въз основа на тях наказателни постановления означава да се допусне възможността административните нарушения, установени и заснети със съответно техническо средство или система да се санкционират след изтичане на неопределен период от време, при което ще се допусне трайна правна несигурост, каквото третиране законът не допуска за извършителите на деяния с далеч по-голяма степен на обществена опасност. Посочено е, че преобладаващата съдебна практика е на становището, че „откриването“ на нарушителя в хипотезите на санкциониране чрез издаване на електронен фиш е налице тогава, когато компетентния орган разполага с данните, въз основа на които можа да установи нарушението и да идентифицира нарушителя. В случая това идентифициране е станало на 08.07.2020 година и към датата на издаването на електронният фиш срокът по чл.34, ал.3 от ЗАНН е изтекъл. Извън това съдът е приел, че е изтекъл и срокът по чл.80, ал.1, т.5 от НК. В това отношение е посочено, че административнонакзателното производство е възбудено с издаването на електронния фиш, което е и прекъсващото давността процесуално действие, като датата на издаване е 14.04.2021 година. Съответно, започнала е да тече нова тригодишна давност. Съответно, електронният фиш е изпратен на адресата си на 08.05.2024 година, като към този момент е въпросната давност е изтекла.

Решението е правилно.

Следва да се отбележи, че с изменението на ЗДвП /обн. ДВ бр. 105 от 2018 г./ и създаването на новите разпоредби на чл. 189ж от ЗДвП е въведена възможност за установяване на някои видове административни нарушения по този закон и ангажиране на административно-наказателна отговорност за тях по опростена /диференцирана/ процедура, която се основава на установяване и заснемане от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата – чрез издаването на електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител.

Според т. 1 от Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. по Тълкувателно дело № 1/2014 г. на Общото събрание на съдиите от Наказателна колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Втора колегия на Върховния административен съд, сроковете по чл. 34 ЗАНН са давностни и с тяхното изтичане се погасява възможността да бъдат реализирани правомощията на административнонаказващия орган. Следователно, издадено след изтичането на тези срокове наказателно постановление, а по аргумент за по – силното и на акт, който предвижда идентични неблагоприятни последици, е незаконосъобразно.

Нормата на чл. 1 от ЗАНН въвежда субсидиарна приложимост на разпоредбите на този общ закон относно реда за установяване на административните нарушения, за налагане и изпълнение на административните наказания, във всеки случай, когато липсва друга специална уредба. Специалният закон, в случая ЗДвП, въвежда особено /диференцирано/ производство по установяването на административното нарушение и налагането на наказания или санкции при провеждането му, но не регламентира отклонение по отношение на давностните срокове за неговото започване и приключване.

Като съвсем обосновано и аргументирано е посочено от районният съд, началото на производството по издаване на електронен фиш се поставя със заснемане на извършеното нарушение посредством електронната система, което заменя съставянето на АУАН по смисъла на чл. 40 и сл. от ЗАНН и има същото правно значение – дава началото на административнонаказателното производство. От своя страна, електронното изявление, записано /обективирано/ върху хартиен, магнитен или друг носител, създадено чрез тази административно-информационна система въз основа на постъпили и обработени данни за нарушения от автоматизирани технически средства или системи, съставлява регламентирания в закона електронен фиш и е своеобразен аналог на наказателното постановление, като аргумент за посоченият извод е както разпоредбата на чл. 189ж, ал. 7 от ЗДвП, така и разпоредбата на чл. 58д, т. 4 от ЗАНН, които приравняват електронния фиш по юридическа сила и последици на юридическата сила и последици, които са присъщи на наказателното постановление.

Съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 3 от ЗАНН образуваното административнонаказателно производство се прекратява, ако не е издадено наказателно постановление в шестмесечен срок от съставянето на акта. При липсата на специална уредба относно сроковете за образуване, съответно за приключване на процедурата по ангажиране отговорността на нарушителя и предвид разпоредбата на чл. 1 от ЗАНН, приложим в производствата по чл. 189ж от ЗДвП, е цитираният текст от общия закон. Приемането за електронния фиш на последици различни от установените за наказателното постановление би означавало различно третиране на нарушителите, извършили едно и също нарушение, в зависимост единствено от това дали то е заснето с електронната система или констатирано от контролен орган, каквото различно третиране нито е нормативно предвидено, нито е оправдано от гледище на закона и от гледище на еднаквото третиране на субекта на нарушението, независимо от способа за установяване на извършването му.

Доколкото самото заснемане има установителната и доказателствена функция на АУАН, а електронният фиш на НП, то срокът по чл. 34 от ЗАНН за провеждане и приключване на производството в административната му фаза /със съставяне на електронен фиш/ започва да тече от датата на заснемането с техническото средство.

В конкретния случай категорично е установено кога е констатирано нарушението и, че ЕФ е издаден извън срока по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН, както правилно е посочил и въззивният съд. Отричането на прилагането на срока по чл. 34 от ЗАНН от страна на настоящия касатор е правно неаргументирано, доколкото в случая няма как да се приложи единствено изпълнителската давност по чл. 82 от НК, като се отрича логиката на прилагането на предхождащата я погасителна давност.

Налице е и изтичането на давностният срок, пердвиден в разпоредбата на чл.80, ал.1, т.5 от НК, доколкото след образуването на административнонаказателното производство /от момента на установяване на обективните признаци на съответният състав/ единственото процесуално действие, което е прекъснало давността е издаването на оспорения електронен фиш, като е несъмнено, че това е станало на 14.04.2021 година, като изпращането му за връчване е станало на 08.05.2024 година, т.е. след изтичането на визирания в тази разпоредба срок.

Правилното решение следва да остане в сила.

Ответникът по касация претендира разноски за касационната инстанция, които следва да му се присъдят.

Неоснователно касаторът претендира намаляване на уговореното и платено възнаграждение до предвидения законен минимум. С решение по дело C‑438/22 СЕС дава следното тълкуване на чл.101 от ДФЕС: Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. При това наредбата, определяща минимални възнаграждения за извършената от адвоката работа, не следва да се съобразява от съда.

В тежест на касатора е да установи, че договарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение от 400 лв. е проява на съгласувана практика, която води или е довела до ограничаването или нарушаването на конкуренцията по повод на избора на процесуален представител от страна на ответника по касация. Липсват доказателства, които да опровергават автономията на волята и свободата на договаряне, проявени от страните в представеният договор за правна защита и съдействие при определянето на размера на адвокатското възнаграждение, чиито размер се претендира да бъде редуциран.

 

 

Водим от горното Административният съд – Велико Търново, първи касационен състав, същото

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №136 от 20.09.2024 година, постановено по АНД №346/2024 година по описа на Горнооряховският районен съд.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ – София, да заплати на Й. Ц. Й., [ЕГН], разноски за касационната инстанция в размер от 400 лева.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно.