Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 30.09.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ……….…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№15558 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №175453 от 24.07.2019г.,
постановено по гр.дело №67963/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав, е осъден Д.П.З. да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД по предявени осъдителни искове с правно
основание чл.430 и след. ТЗ във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД
във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 11526.49 лв., представляваща
падежирала главница по договор за кредит за текущо потребление от 20.11.2007г.
за периода от 27.09.2012г. до 15.10.2015г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 26.09.2017г., до
окончателното й заплащане, сумата от 200.79 лв., възнаградителна лихва за периода от 27.09.2014г. до
15.10.2015г. и сумата
от 1914.03 лв., наказателна лихва за
периода от 27.09.2014г. до 15.10.2015г., като
са отхвърлени предявените искове за заплащане на главница над уважения до пълния
предявен размер от 11563.24 лв, за заплащане на възнаградителна лихва за разликата
над уважения до пълния предявен размер от 205.29
лв. и за заплащане на наказателна лихва за
разликата над уважения до пълния предявен размер от 5430.13 лв., като неоснователни и недоказани. С решението е осъден Д.П.З. да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 1254.68 лв., разноски, изчислени съобразно
уважената част от исковите претенции. С решението е осъден „О.Ф.Б.“ ЕАД да заплати на Д.П.З. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 258.55 лв., разноски, изчислени съобразно отхвърлената част от исковите
претенции.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - Д.П.З.,
подадена чрез пълномощник адв.Й.Й., с която се обжалва решение №175453 от 24.07.2019г., постановено по
гр.дело №67963/2017г. по
описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав, в частта, в която са уважени
предявените искове с правно
основание чл.430 и след. ТЗ във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД
във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата
от 11526.49 лв.,
представляваща падежирала главница по договор за кредит за текущо потребление
от 20.11.2007г. за периода от 27.09.2012г. до 15.10.2015г., ведно със законна
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в
съда - 26.09.2017г.,
до окончателното й заплащане, за сумата от 200.79 лв., възнаградителна лихва
за периода от 27.09.2014г. до 15.10.2015г. и за сумата от 1914.03 лв., наказателна лихва за периода от 27.09.2014г. до
15.10.2015г.. Инвокирани
са доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение
в обжалваните части, като постановено при неправилно тълкуване и прилагане на
материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства.
Твърди се, че в хода на производството не е установено, че ищецът е процесуално
легитимиран и притежава качеството кредитор по отношение на ответника. Поддържа
се, че сключеният договор за цесия е нищожен, както и че липсват ангажирани
доказателства за извършена по надлежния ред цесия по отношение на вземането
срещу ответника, респективно, че същият е бил надлежно уведомен за извършената
продажба, поради което неправилен се явява изводът на съда, че ищецът се
легитимира като кредитор спрямо ответника за претендираните вземания. Оспорва се обстоятелството да е настъпила предсрочна изискуемост
на вземанията по процесния договор, тъй като волеизявлението на банката за обявяване на
предсрочна изискуемост на целия дълг не е връчено по надлежния ред на кредитополучателя, поради което претенцията
за заплащане на целия размер на главницата е неоснователна. Твърди се, че първоинстанционният
съд не е обсъдил релевираните в писмения отговор възражения досежно
недействителност на клаузи на процесния договор за кредит за текущо потребление от 20.11.2007г.. Поддържа се още, че през
процесния период банката е увеличавала неправомерно годишния лихвен процент и
че клаузата на чл.7 от сключения договор, в която е уговорен годишния лихвен
процент на кредита, е нищожна, тъй като противоречи на морала и добрите нрави.
Излага се, че в договора не е посочен ясен механизъм за определяне на годишния
лихвен процент и неговото определяне е поставено в зависимост от волята на
банката, което е основание да се приеме, че се касае за неравноправна клауза,
уговорена във вреда на потребителя. В тази връзка се поддържа, че разпоредбите
в договора за кредит, които касаят възнаградителната и наказателната лихва,
попада в хипотезата на чл.143, ал.1, т.10, т.12 от ЗЗП и като такива са
нищожни, поради което претенциите са заплащане на възнаградителна и
наказателната лихва са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени. Твърди
се още, че неправилно СРС е приел, че относно вземанията за главница е
приложима петгодишната давност. Поддържа се, че при договора за банков кредит
са налице периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД и приложение
намира кратката тригодишна давност. По изложените съображения моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - „О.Ф.Б.“ ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт Л.Г., депозира
писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и
доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано, че ответника
дължи процесните суми, предмет на сключен договор за кредит за текущо потребление от 20.11.2007г. с „Банка
ДСК” АД в качеството на кредитор, поради което е налице основание за ангажиране на
договорната отговорност на кредитополучателя. Твърди се, че предявените искове
се основават на изискуемост, настъпила съгласно договореното между страните в
сключения договор и общи условия към него, направен е цялостен анализ на
събраните по делото доказателства и е обоснован правилен извод за основателност
и доказаност на предявените искове, които правилно са били уважени с
постановеното първоинстанционно решение, предмет на обжалване. Подробни
аргументи в подкрепа на становището за неоснователност на въззивната жалба са
изложени в писмения отговор. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение в частта,
в която се обжалва. Претендира присъждане
на разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение по
реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирания от въззивника размер на
адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу Д.П.З. при условията на обективно съединяване осъдителни искове с правно
основание чл.99 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1, ал.2 ТЗ вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на подадената
въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи първоинстанционното
решение в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно
съединяване осъдителни искове с правно основание чл.99 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1, ал.2 ТЗ вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. В
останалата отхвърлителна част постановеният съдебен акт е влязъл в сила като
необжалваем.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от събраните доказателства се установява, че на 20.11.2007г. е бил сключен договор за кредит за текущо потребление между
„Банка ДСК” ЕАД, в
качеството на кредитор, и Д.П.З., в качеството на кредитополучател, за сумата
от 25000.00 лв., с краен срок за издължаване 15.10.2015г.. Уговорено е за
предоставения кредит кредитополучателят да заплаща лихва, като към датата на
сключване на договора лихвеният процент по кредита е общо 7.45 % /чл.7 от
договора/. Съгласно договора и
приложения към него погасителен план, кредитът следва да се издължи от
кредитополучателя чрез плащането на 96 вноски в размер на 346.47 лв. всяка, включващи част
от главница и от лихва, с падеж на 27-мо число на месеца. В чл.19.1 от Общите
условия, към
сключения договор за кредит се предвижда при забава на плащането на месечната вноска от деня,
следващ падежната дата, определена в договора,
частта на вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва,
увеличена с наказателна надбавка от 10 процентни пункта. Ако кредитополучателят
погаси дължимата месечна вноска до 7 дни след падежната дата, наказателна
надбавка не се прилага. Не се спори още между страните и относно обстоятелството, че на 27.06.2013г.
е сключен договор за цесия, с който
„Банка ДСК” ЕАД в качеството на цедент е прехвърила, вземанията си, произтичащи
от процесния договор за кредит за текущо потребление,
ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, на „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на
цесионер.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо и при постановяването му не е
допуснато нарушение на материалния и процесуални закон.
За да постанови обжалваното
съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените искове, първостепенният
съд е приел, че по делото са ангажирани доказателства за възникване на правоотношение по
договор за кредит за текущо потребление от 20.11.2007г., сключен между трето за
спора лице - „Банка
ДСК” ЕАД и ответника - Д.П.З., който кредит е прехвърлен на ищеца с договор за прехвърляне на вземания от 27.06.2013г., като за
извършената цесия е уведомен ответника като длъжник с уведомително писмо,
изходящо от цесионера, съгласно надлежно пълномощно, приложено към исковата
молба и приложенията към нея, които са редовно връчени на ответника. По тези
съображения е прието, че ищецът - „О.Ф.Б.“ ЕАД се легитимира като кредитор на ответника на основание чл.99 от ЗЗД.След като по делото при доказателствена тежест за ответника не са
ангажирани доказателства за цялостно погасяване на поетото от него задължение
да върне изцяло дадената като кредит сума СРС е приел, че предявените искове за главница, респективно за договорна
и наказателна лихва се явяват основателни и доказани като размерите, до които са
уважени исковите претенции, са съобразени с приетите по делото като неоспорени
от страните основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза.
При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична основателност на предявените при условията на обективно
съединяване осъдителни искове с правно основание чл.99 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1, ал.2 ТЗ вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
В конкретния случай от съвкупния
анализ на събраните доказателства се установява по несъмнен начин
обстоятелството за наличието
на валидна облигационна връзка между кредитополучателя - Д.П.З. и „Банка ДСК” ЕАД по договор
за кредит за текущо потребление от 20.11.2007г. по смисъла на чл.430, ал.1 ТЗ, както и
усвояване на кредитните средства от страна на кредитополучателя - Д.П.З. в каквато насока са
констатации на вещо лице-счетоводител в прието по делото като неоспорено основно
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно изготвено. На следващо място решаващият съд приема, че в конкретната хипотеза вземането,
което „О.Ф.Б.“ ЕАД предявява към ответника е придобито въз основа на сключен на
27.06.2013г. договор за цесия, съгласно
който „Банка ДСК” ЕАД в качеството на цедент е прехвърлил на „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на цесионер вземанията си, произтичащи от процесния
договор за кредит за текущо потребление, ведно с всички
привилегии, обезпечения и други принадлежности. Противно на поддържаното във въззивната жалба
съдът приема, че договорът за цесия е валидно сключен и е породил уговорените в
него правни последици, предвид на което „О.Ф.Б.“ ЕАД се легитимира като титуляр на
процесното вземане. Неоснователни
са възраженията на въззивника-ответник за нищожност на извършената цесия като изложените в този смисъл правни
аргументи в обжалваното решение са правилни и законосъобразни и настоящият
състав препраща към тях, без да излага собствени такива. На следващо място не
може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник за липсата на надлежното му
уведомяване за извършената цесия. В договора за цесия страните са
предвидили упълномощаване на цесионера от цедента за уведомяване на длъжника за
извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът намира да посочи, че с оглед принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. С оглед установената трайна
съдебна практика въззивният съд приема, че няма пречка уведомяването на
длъжника за извършената цесия да се реализира с връчването на препис от
исковата молба – какъвто е процесният случай, поради което ирелевантно е дали
предходното уведомяване е достигнало до знанието му /в този смисъл е решение
№123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г., II Т.О., Т.К./. Ответникът с
получаване на препис от исковата молба е получил и приложено съобщение за цесия, поради което на основание чл.99, ал.3 ЗЗД следва да се счита за осъществено уведомлението
за извършената цесия по аргумент на чл.99, ал.4 ЗЗД. По тези аргументи съдът приема, че по делото са ангажирани доказателства за надлежното уведомяване на
длъжника за цесията на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, поради което
следва да се приеме, че сключеният договор за
цесия има действие
спрямо цедирания
длъжник, респективно осъщественото прехвърляне на вземането е породило действие и за длъжника на
основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Следователно ищецът се легитимира като титуляр досежно претендираното вземане и притежава качеството кредитор по отношение на
ответника. При това положение след като по делото е установено по
несъмнен начин, че ищецът-въззиваем - „О.Ф.Б.“ ЕАД е придобил валидно изискуемо вземане от „Банка ДСК” ЕАД, дължимо от
ответника-въззивник - Д.П.З. по сключен между последните договор за кредит за текущо потребление от 20.11.2007г.,
то предявените
искове с правно основание
чл.430, ал.1, ал.2 ТЗ вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД се явяват доказани
по основание. Относно размера, до който са уважени правилно СРС е кредитирал приетото по делото като неоспорено допълнително заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, в което
експертът е изчислил при
първоначално договорения лихвен процент от 7,45%, дължимите суми за главница, възнаградителна и
наказателна лихва за исковите периоди.
По отношение на възражението във
въззивната жалба за недействителност на клаузи на процесния договор за кредит за текущо потребление от 20.11.2007г., съдът счита
за неоснователно. В случая по делото не се установява банката да е увеличавала първоначално договорения лихвен процент от
7,45%, съответно
ищецът да претендира суми за възнаградителна и наказателна лихва на базата на
друг лихвен процент, различен от първоначално уговорения в договора за кредит.
Още повече с обжалваното решение исковите претенции са уважени, съгласно
изчисленията, направени от експерта в допълнителното
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, в което дължимите суми за възнаградителна и наказателна лихва за исковите периоди са изчислени
при първоначално договорения
лихвен процент от 7,45%. При това положение всички наведени във въззивната жалба доводи за
неравноправни клаузи в сключения договор за кредит, съответно общи условия към
него, се явяват неотносими към предмета на спора и като такива не следва да се
обсъждат.
На следващо място съдът намира да
посочи, че неоснователни се явяват и доводите във въззивната жалба, касаещи
липсата на доказателства за настъпила
предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор, доколкото се твърди, че волеизявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на целия
дълг не е връчено по надлежния ред на кредитополучателя. В случая тези доводи са неотносими към предмета на настоящия спор
доколкото в исковата молба
няма наведени твърдения за обявяване предсрочна изискуемост на кредита,
претендират се падежирали преди предявяване на настоящата искова молба вземания за главница. При това положение
поддържаните от въззивника доводи в тази насока не следва да се обсъждат от
настоящия състав.
На последно място съдът намира за неоснователно релевираното от
въззивника правопогасяващо възражение за неправилно приложение на института
на погасителната давност. Налице е последователна, непротиворечива и
задължителна за съдилищата съдебна практика на ВКС - постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни актове - решение
№28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. по описа на ВКС, III ГО, решение №261/12.07.2011г. по
гр.д. №795/2010г. на ВКС, IV ГО, решение
№90/31.03.2014г. по гр.д. №6629/2013г. по описа на на ВКС, IV ГО, и др., в които се приема, че вземанията за главница
по договор за заем и кредит се погасяват с общата петгодишна давност, доколкото
дългът е един, независимо от постигната евентуална воля за изпълнението му на
вноски по погасителен план. Възможността кредитът да бъде връщан на погасителни
вноски до пълното погасяване на задължението не превръща договора в такъв за
периодични плащания, нито определя по-кратък срок за неговото погасяване, тъй
като при периодичните плащания отделните задължения, въпреки техният общ
правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения /в този смисъл е
разрешението, дадено с Тълкувателно решение
№3/2011г. на ВКС по тълк.дело №3/2011г., ОСГТК/. В разглеждания случай досежно
всички претендирани непогасени вноски за главница за исковия периода от 27.09.2012г. до 15.10.2015г., при отчитане на факта, че исковата молба е депозирана в съда на 26.09.2017г., не е
изтекла 5-годишната погасителна давност. В случая първостепенният съд е изложил правилни мотиви като е приел, че възражение на ответника за изтекла погасителна давност досежно част от претендираните
вземания за главница е неоснователно.
По горните аргументи въззивният съд приема, че ответникът, който е страна по договор за кредит за
текущо потребление от 20.11.2007г., дължи изпълнение на поетите от него задължения за връщане на сумата, получена по договора за кредит чрез плащане на уговорените падежни дати уговорения размер на
фиксираните вноски. С оглед факта, че по
делото не се твърди и не се установява от страна на ответника да е погасил
изцяло дължимите от него вноски, поради което
и предвид настъпилата изискуемост на задължението му е изпаднал в забава и
дължи уговорените в договора възнаградителна и наказателна лихва.
Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед спорния
предмет в настоящото въззивно производство, че жалбоподателят е длъжник на
процесните вземания, поради което предявените искове са основателни и доказани до
размерите, до които са уважени. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен
извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в частта, в която са уважени предявените искове, в т.ч. и
в частта на присъдените в тежест на ответника разноски, дължими с оглед изхода
на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемата страна на основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК следва да се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 150.00 лв., който размер
е съобразен с фактическата и правна сложност на спора, така и с извършените от
процесуалния представител на въззиваемата страна процесуални действия - подаден
писмен отговор и явяване в едно съдебно заседание, и при съобразяване с нормата
на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.) и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане
на правната помощ.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№175453 от 24.07.2019г., постановено по гр.дело №67963/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 24-ти състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА Д.П.З., ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 150.00 лв. /сто и петдесет лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до
страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./