Р Е Ш Е Н И Е
Номер:
2 04.02.2021 г. Град Разград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Разградският административен съд, в публично заседание
на дванадесети януари две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА РОБЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВА КОВАЛАКОВА-СТОЕВА
МАРИН МАРИНОВ
при
секретаря Пламена Михайлова, с участието на прокурора Тихомир Тодоров разгледа
докладваното от съдията Марин Маринов
КАН дело № 110 по описа за 2020 год. и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 63 ал. 1 изр. ІІ – ро
от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).
Образувано е по
жалба на „Теленор България” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ж.к. „Младост 4”, бизнес парк София, сграда 6, срещу Решение № 385 от
30.09.2020 год., постановено по АНД № 464/2020 год. по описа на Районен съд
Разград. С него е потвърдено № НП № В-0050518
от 24.06.2020 год. на директора
на РД за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра
към Главна дирекция „Контрол на пазара” при Комисия за защита на потребителите,
с което на жалбоподателя е наложена имуществена санкция от 3000 лв. на
основание чл. 222а от Закона за защита на потребителите за нарушение на чл.
113, ал. 1 от същия закон. В жалбата се
твърди, че решението е постановено при допуснати съществени процесуални
нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Излагат се доводи, че районният съд не е отчел,
че НП е издадено в нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. На следващо място
се сочи, че разпоредбата на чл. 113, ал. 1 от ЗЗП не е приложима при сключване
на договор за лизинг, тъй като дружеството няма качеството на продавач. Твърди
се също, че повредата на процесната стока се дължи на неправилна употреба и не
е налице несъответствие на стоката с договора за продажба. Касатора счита, че
решението не е мотивирано, тъй като няма изложени фактически и правни
изводи по наведените от жалбоподателя
възражения. Счита наложената санкция за прекомерно тежка, като твърди, че в
АУАН и в обжалваното решение се сочи, че деянието е първо за наказаното лице.
От съда се иска да отмени обжалваното решение
и потвърденото с него НП. Като алтернатива се иска наложената санкция на бъде намалена
до предвидения в закона минимум. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
пропорционално на уважената част от жалбата.
Ответникът по
касационната жалба – Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен,
Търговище, Разград и Силистра към ГД „Контрол на пазар” на КЗП, не изпраща
представител и не заявява становище по жалбата.
Прокурорът от Окръжна прокуратура Разград дава
становище, че жалбата е неоснователна и
предлага на съда да потвърди обжалваното решение.
Административен съд Разград, като обсъди посочените в
жалбата касационни основания, доводите и становищата на страните и доказателствата по делото, и след като извърши
служебна проверка, съгласно чл. 218 ал. 2 от АПК, прие за установено следното:
Касационната жалба, като подадена от активно легитимирано лице, в
законоустановения 14-дневен срок и
насочена срещу акт, подлежащ на касационен съдебен контрол, е
процесуално допустима.
За да постанови
решението си районният съд е приел от фактическа страна, че наказателно постановление е издадено на основание Акт за установяване на
административно нарушение 2020 № К – 0050518/22.05.2020 г., съставен
срещу касационния жалбоподател от старши инспектор при КЗП – РД – Варна в
резултат на извършена на 14.05.2020 г. проверка в обект –
магазин, находящ се в гр. Разград, бул. България 21. Проверката е извършена по
повод потребителска жалба вх. № В-03-689/04.05.2020г. в РД на КЗП – Варна, относно отказан
гаранционен ремонт на мобилен телефон Huawei P Smart Z. Телефонът
бил закупен на 20.12.2019 г. На 20.04.2020 г. телефонът е бил приет с
рекламация за ремонт с протокол № *********/20.04.2020г., като в графа особени
белези при приемане на телефона е отбелязано – „Нормални следи от
употреба“ и описание на повредата -„Проблем с дисплея“. На 24.04.2020 г. с акт за удовлетворяване
на рекламация № *********, телефонът е върнат на потребителя с
посочване: „Неотремонтиран – механично увреден“. Този акт бил оформен на
основание сервизен протокол №********* от 24.04.2020г. за процесния
телефон с констатация – „прекратено гаранционно обслужване, счупен
дисплей модул, вследствие на силен натиск, удар или усукване.“. В протокола от
20.04.2020г. за приемане на процесния телефон не било отразено, че към момента
на рекламацията телефонът има механично увреждане – било отразено
само „Нормални следи от употреба“. В крайна сметка не
били представени документи, удостоверяващи привеждане на потребителската стока
в съответствие с договора за продажба. Контролните органи приели, че „Теленор“
ЕАД не е изпълнил административното си задължение, когато потребителска стока
не съответства с договора за продажба, да я приведе в съответствие с договора,
с което е нарушен чл.113, ал.1 от ЗЗП. В НП било посочено, че
търговецът вече е наказван за подобни нарушения, като са изброени влезли в сила
наказателни постановления.
При така
приетото от фактическа страна районният съд приел от правна страна, че актът и НП са издадени съобразно
законовите изисквания и не страдат от процесуални пороци. Счел е, че санкционираният търговец е осъществил състава на вмененото му
нарушение. В случая търговецът е бил длъжен да удовлетвори предявената
рекламация. Търговецът може да откаже удовлетворяване на
рекламацията в случаи, когато неизправността на стоката се дължи на
неправилна употреба, а не на несъответствие, което да е било налице при
покупката на стоката. Районният съд приел, че в случая не е доказана неправилна
употреба от страна на потребителя, за да се отказва ремонт. Оставало
недоказано, че такова увреждане е било налице при приемането на апарата с
рекламацията, тъй като подобна повреда не е била констатирана при приемането,
макар да не е била трудно установима. По тези мотиви районният съд
намерил, че търговецът без основание е отказал да удовлетвори рекламацията и
така е нарушил чл.113, ал.1 от ЗЗП и правилно е санкциониран на основание
чл.222а от ЗЗП. Според районния съд наложения максимален размер на санкцията е
спаведлив, тъй като подобни нарушения на законодателството от търговците са
наистина масови и може да се каже, че същите водят до краен произвол в
отношението към потребителите. Наред с това в НП са посочени редица НП, с които търговецът вече е бил
наказван по ЗЗП. Районният съд приел, че с оглед най-вече на
генералната превенция санкцията не следва да бъде намалявана.
Разградският административен съд счита решението на районния съд за
правилно.
Фактическата
обстановка е изяснена след като съдът е събрал относимите към правния спор
гласни и писмени доказателства и е обсъдил същите поотделно и в тяхната
съвкупност. Съдът е изложил непротиворечиви, кратки и ясни мотиви, по
съществото на правния спор – извършено ли е
твърдяното нарушение, при какви обстоятелства, кой е неговият автор и
съответства ли наказанието на тежестта на нарушението, като при формирането на
изводите си не е нарушил правилата на формалната логика, опитните правила и
научното знание. Нарушението и неговият автор са безспорно установени и
доказани. Ето защо твърдението на
жалбоподателя за липса на мотиви е неоснователно и недоказано.
Касационната
инстанция не споделя твърдението на касатора, че в случая той не може да бъде
субект на вмененото му нарушение, тъй като не е налице договор за продажба, а е
налице договор за лизинг по отношение на процесния мобилен телефон.
Действително дължимите престации от продавача при договора за продажба и от
лизингодателя при договора за лизинг безспорно са различни. Престацията при
продажбата е за dare, за прехвърляне на едно вещно право, обикновено право на
собственост. Различен е предметът на задължението на лизингодателя при договора
за лизинг. Според чл.
342, ал. 1 от ТЗ
с договора за лизинг лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ
срещу възнаграждение като в чл.
347, ал. 2 от ТЗ
се препраща съответно към правилата за договора за наем по ЗЗД. Следователно
договорът за лизинг е договор за ползване на вещ, а не прехвърлителна сделка,
за разлика от договора за покупко-продажба. Особеното при договора за лизинг е
възможността, регламентирана в чл.
342, ал. 3 от ТЗ,
лизингополучателят да придобие вещта по време на договора или след изтичане на
срока му. Тогава лизинговият договор съчетава елементи на договор за наем и
договор за покупко-продажба.
В разглеждания
случай в сключения на 20.12.2019 г. между касатора и потребителя С. Р. В. договор за лизинг е включена именно такава клауза
за изкупуване (чл. 2, ал. 1 от същия договор), според която лизингополучателят
има правото да придобие собствеността върху предоставеното за ползване
устройство като подпише договор за изкупуване на устройството с лизингодателя
най-малко 10 дни преди изтичане на срока на договора за лизинг. На посоченото
право на лизингополучателя кореспондира задължението на лизингодателя да
прехвърли собствеността върху лизинговата вещ при съответните условия.
Поемането на задължение от страна на търговеца за бъдещото прехвърляне на
собствеността върху лизинговата вещ в полза на потребителя безспорно
квалифицира сключения договор за лизинг, включващ изрична клауза за изкупуване,
като договор за продажба по смисъла на §
13, т. 34 от ДР на ЗЗП. Според посочената легална дефиниция "договор
за продажба" по смисъла на ЗЗП е договор, по силата на който търговецът
прехвърля или се задължава да прехвърли собствеността на стоки на потребителя,
а потребителят заплаща или се задължава да заплати цената за тях, включително
договорите, имащи за предмет едновременно стоки и услуги. Следователно в
обхвата на цитираното законовото определение попадат не само договорите за
продажба в тесен смисъл на думата, при които прехвърлянето на собствеността е
отложено (напр. в хипотезите на предварително плащане на цената или продажба на
изплащане с отложено прехвърляне на собствеността - чл.
334 от ТЗ
и чл.
335 от ТЗ
вр. чл. чл.
205 от ЗЗД),
но и договорите за лизинг, включващи изрична уговорка за изкупуване в полза на
потребителя, както е в случая.
Неоснователно е
и възражението на касатора, че не е
посочена датата на която е извършено нарушението. В атакуваното наказателно
постановление датата на извършване нарушението е
посочена по начин, обезпечаващ правото на защита на нарушителя. В НП са
посочени достатъчно данни относно датата на
извършване на нарушението, която е обвързана с изтичане на едномесечния
срок по чл.
113, ал. 2 от ЗЗП
от предявяване на рекламацията В НП е посочена датата на рекламацията 20.04.2020
год. Нарушението е довършено в деня, следващ последния ден от законово
определения срок - в случая 21.05.2020 год. Отделен е въпросът, че касатора още
на 27.04.2020 год. е върнал процесния телефон на потребителя без да го е отремонтирал, поради механично
увреждане. При проверката по документи на 22.05. 2020 год., съгласно протокол №
к-0121259 от същата дата, посочен в НП, е представил писмено становище на проверяващите, че в
случая повредата на процесния телефон се дължи на неправилна употреба и не е
налице основания рекламацията да бъде
уважена. Именно на 22.05.2020 год., след изтичане на срока по чл. 113, ал. 2 от ЗЗД е съставен и АУАН, в който е прието, че „Теленор България” ЕАД е нарушил чл. 113, ал.
1 от ЗЗП, като не е привел продадената стока в съответствие с договора за
продажба.
Неоснователно и недоказано е твърдението, че повредата
на процесния мобилен телефон е в резултат на неправилна употреба. Съгласно
разпоредбата на чл. 108 от ЗЗП, всяко несъответствие на потребителската стока с
договора за продажба, което се прояви до 6 месеца след доставянето на стоката,
се смята, че е съществувало при доставянето ѝ, освен ако се докаже, че
липсата на съответствие се дължи на естеството на стоката или на характера на
несъответствието. В тази хипотеза в тежест на продавача е да обори законовата
презумция. Случаят е именно такъв –
шестмесечният срок за процесната стока е изтичал на 20.06.2020 год., а
рекламацията е направена на 20.04.2020
год. Жалбоподателят не е доказал, че
липсата на съответствие се дължи на естеството на стоката, на характера
на несъответствието или поради неправилна експлоатация на стоката от потребителя.
Представеният пред районния съд сервизен протокол, не оборва законовата
презумпция нито доказва, че несъответствието на стоката се дължи на неправилна
експлоатация от потребителя. Ето защо жалбоподателят е бил длъжен да изпълни
задължението си по чл. 113, ал. 1 от ЗЗП. Като не е сторил това в предвидения
от закона срок е осъществил от обективна страна състава на нарушението, за
което е наказан.
Районният съд правилно е приел, че с оглед на
генералната превенция и обстоятелството, че това е поредно нарушение на
касотора размерът на наложената имуществена санкция съответства на тежестта на нарушението. В АУАН е посочено, че това е поредното
нарушение на дееца. Нарушителят не е
направил възражение срещу това обстоятелство при предявяване на АУАН, нито по
реда на чл. 44, ал. 1 от ЗАНН и АНО е приел същото за безспорно с оглед
разпоредбата на чл. 52, ал. 4 от ЗАНН, като в НП е описал влезли в сила НП
срещу нарушителя за нарушения по ЗЗП. Нито
във въззивната, нито в касационната жалба нарушителят е оспорил това
обстоятелство, а е посочил само, че в АУАН и в обжалваното съдебно решение е посочено,
че нарушението е за първи път, което не отговаря на действителността, видно от
съдържането на АУАН и на обжалваното решение.
Ето защо твърдението на касатора, че размерът на наложената имуществена
санкция е явно несправедлив е неоснователно и недоказано, тъй като и в
касационната инстанция не е представил доказателства в подкрепа на твърдяното
касационно основание явна несправедливост.
Предвид изложеното, настоящият състав счита, че
обжалваното решение е валидно, допустимо, постановено без да са допуснати
съществени процесуални нарушения и е в съответствие с материалния закон. Не са
налице посочените в жалбата касационни основания.
Водим от горното, Разградският административен съд
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 385 от 30.09.2020 год.,
постановено по АНД № 464/2020 год. по описа на Районен съд Разград.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/
ЧЛЕНОВЕ:1./п/
2./п/