№ 247
гр. Русе, 29.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Василена В. Жекова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20234520105454 по описа за 2023 година
Адв.В. П. – пълномощник на „******“ ЕООД заявява, че на 15.03.2023г.
представляваното от нея дружество сключило с М. М. Д. трудов договор №398 със срок на
изпитване 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. В раздел „прекратяване“ на
контракта страните приели, че при прекратяване на договора в срока на изпитване от
служителя, последният дължи 30 дневно писмено предизвестие, а след изтичане на
изпитателния срок, предизвестието е еднакво и за двете страни.
На 24.04.2023г. ответникът депозирал молба за прекратяване на трудовия договор,
считано от 25.04.2023г., като изрично отбелязал, че не желае да отработи предизвестието.
Със Заповед №5/24.04.2023г. работодателя прекратил трудовото правоотношение на
основание чл.326, ал.1 КТ, като в акта конкретизирал дължимото от служителя обезщетение
по чл.220, ал.1 КТ – 967 лева.
Ищецът твърди, че заповедта е връчена на М. Д. на 24.04.2023г. и като неоспорена е
влязла в сила.
Тъй като ответникът не изпълнил задължението си, „******“ ЕООД входирало
заявление по реда на чл.410 ГПК и се снабдило със заповед за изпълнение на парично
задължение, издадена по ЧГД №3572/2023г. по описа на РРС. М. Д. депозирал възражение в
срока и по реда на чл.414 ГПК, с оглед което заповедният съд указал на заявителя (ищец в
настоящото производство) възможността да предяви иск за установяване на вземането си.
Адв. В. П. моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че М.
М. Д., ЕГН ********** с адрес: гр.Русе, ******* дължи на „******“ ЕООД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр.Русе, ******* сумата: 967 лева – брутно трудово
възнаграждение за неспазен срок на предизвестие по чл.220, ал.1 КТ, ведно със законната
1
лихва върху главницата считано от 25.04.2023г. до окончателното й изплащане.
Претендира направените в заповедното и настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът М. М. Д. не е депозирал отговор на исковата
молба, не ангажира доказателства. В открито съдебно заседание оспорва претенцията с
мотива, че с ищеца постигнали съгласие, претендираното обезщетение да бъде прихванато
от дължимото и неизплатено трудово възнаграждение за последния отработен месец.
След преценка на доказателствата по делото, съобразявайки нормативните
актове, регламентиращи процесните отношения, съдът прие за установено от
фактическа страна, следното:
Страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение основано на
договор №398/15.03.2023г., по силата на който М. М. Д. заемал длъжността "общ работник "
в „******“ ЕООД, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 967 лева и
допълнително възнаграждение - 0.6 % върху прослужения стаж в години. Договорът е
сключен със срок на изпитване – 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, считано от
датата, на която работникът е постъпил на работа. Според т.5.1 от контракта: „При
прекратяване на трудов договор в изпитателен срок от работника, преди изтичането на
изпитателния 6 месечен срок, работникът дължи на работодателя 30 дневно писмено
предизвестие.“.
На 24.04.2023г. ответникът депозирал молба за освобождаване от работа, считано от
25.04.2023г., в която заявил, че не желае да отработи предизвестието.
Със заповед №5/24.04.2023г., трудовото правоотношение между страните е
прекратено на основание чл.326, ал.1 КТ, а като причина е посочено: „заявление с вх.
№7/24.04.2023г. от М. Д.. На същата дата, заповедта е връчена лично на работника. В акта
изрично е вписано задължението на ответника за заплащане обезщетение по чл.220, ал.1 КТ
в размер на 967 лева.
Приложени са разплащателни ведомости за процесния период, неоспорени от
ответната страна, от които е видно, че работникът е положил подпис във ведомостта, с който
е удостоверил получаване на трудовото възнаграждение за съответния месец.
В качеството си на кредитор, ищецът входирал заявление по реда на чл.410 ГПК и се
снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение №1737/11.07.2023г., издадена по
ЧГД №3572/2023г. по описа на РРС срещу М. М. Д. за сумите: 976 лева – обезщетение по
чл.220, ал.1 КТ, ведно със законната лихва, считано от 06.07.2023г. до изплащане на
вземането; 22.66 лева – мораторна лихва за периода 25.04.2023г – 06.07.2023г.; 25.00 лева –
държавна такса; 400 лева – адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.414 ГПК, М. М. Д. депозирал възражение, с оглед което заповедният
съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство) възможността да предяви иск за
установяване на вземането и го уведомил за последиците при непредявяване на иска.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
квалифицира правно, предявения иск по чл.422 от ГПК – установителен иск, в
производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите: 976 лева –
2
обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, ведно със законната лихва, считано от 06.07.2023г. до
изплащане на вземането; 22.66 лева – мораторна лихва за периода 25.04.2023г – 06.07.2023г,
предмет на заповед за изпълнение на парично задължение №1737/11.07.2023г., издадена на
по ЧГД №3572/2023г. по описа на РРС.
От приложеното в настоящото производство частно гражданско дело №3572/2023г.
по описа на РРС е видно, че в срока по чл.414 ГПК, длъжникът е депозирал възражение, с
оглед което заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство)
възможността, в едномесечен срок от получаване на съобщението да предяви иск за
установяване на вземането си и последиците от непредявяване на иска. Съдът намира
претенцията за допустима, тъй като е предявена от взискателя в законоустановения срок,
при наличие на правен интерес - запазване действието на издадената заповед за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се явява основателен.
Нормата на чл.326, ал.1 от КТ е израз на принципа за свободата на труда.
Законодателят признава и гарантира правото на работника или служителя едностранно да
прекрати своя трудов договор, посредством отправяне предизвестие до работодателя. Касае
се за лично, субективно, потестативно право, упражняващо се по суверенната преценка на
работника или служителя, като причината и мотивите за прекратяване трудовия договор на
това основание са без значение. Затова при прекратяване на правоотношението по чл.326 КТ
настъпва промяна в правната сфера на работодателя независимо от неговата воля или
съгласие.
Разпоредбата на чл.220 КТ предвижда възможност за всяка от страните по трудово
правоотношение да не спази срока на предизвестие, заплащайки на другата страна
обезщетение, което е с определен в закона размер – брутното трудово възнаграждение на
работника или служителя за неспазения срок на предизвестие. Налице е законово уредена
възможност да бъде заместена първоначално дължимата престация по трудовото
правоотношение – полагане на труд за срока на предизвестие, с друга – заплащане на
определената в закона парична сума под формата на обезщетение, което е класически
пример за даване вместо изпълнение.
В конкретния случай, на 24.04.2023г. М. Д. е депозирал заявление, с което уведомил
работодателя, че желае трудовото правоотношение да бъде прекратено на основание чл.326,
ал.1 КТ, считано от 25.04.2023г., обстоятелство, което ответната страна не оспорва.
С приетите в хода на производството разплащателни ведомости е видно, че не е
извършено твърдяното прихващане на дължимото от работника обезщетение с трудовото му
възнаграждение.
Брутното трудово възнаграждение на ответника, съобразно договореното и НСОРЗ е
в размер на 967 лева. Не са ангажирани доказателства, обуславящи извод, че сумата е
заплатено, поради което претенцията, като доказана следва да бъде уважена изцяло.
Върху главницата следва да се присъди законна лихва, считано от 06.07.2023г. –
датата, на която е депозирано заявлението за издаване заповед за изпълнение по реда на
чл.410 ГПК.
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК, съдът който
3
разглежда установителния иск, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като разпредели отговорността за разноските,
както в исковото, така и в заповедното производство.
Предвид изхода на спора в тежест на ответника са направените от ищеца разноски в
размер на: 425 лева - по ЧГД №3572/2023г. по описа на РРС и 475 лева – възнаграждения за
процесуално представителство и заплатена държавна такса по гражданско дело
№5454/2023г. по описа на РРС.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл.422 ГПК, че М. М. Д., ЕГН
********** с адрес: гр.Русе, ******* дължи на „******“ ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление: гр.Русе, ******* сумата: 967 лева – брутно трудово
възнаграждение за неспазен срок на предизвестие по чл.220, ал.1 КТ, ведно със законната
лихва върху главницата считано от 06.07.2023г. до окончателното й изплащане, предмет на
заповед за изпълнение на парично задължение №1737/11.07.2023г., издадена на по ЧГД
№3572/2023г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА М. М. Д., ЕГН ********** да заплати на „******“ ЕООД, ЕИК *********
сумата 425 лева – разноски по ЧГД №3572/2023г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА М. М. Д., ЕГН ********** да заплати на „******“ ЕООД, ЕИК *********
сумата 475 лева – разноски по ГД №5454/2023г. по описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
4