№ 126
гр. Плевен, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в публично заседание на двадесет и седми
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. Г.А-ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА
при участието на секретаря ДАФИНКА Н. БОРИСОВА
като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно гражданско
дело № 20244400500806 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 1098 от 13.08.2024г. по гр.д. №16/2024 година на
Плевенски районен съд са отхвърлени предявените от Г. В. В. с ЕГН
**********, починал в ЦЗ-София, срещу Главна Дирекция „Охрана“ към МП,
с адрес: гр.София, ул. „***“ № 2, искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1,
т. 2 и т. 3 от ЗЗДискр. за признаване на установено, че ответникът е извършил
пряка дискриминация основана на защитен признак „лично положение“, като
е третирал ищеца по-неблагоприятно с извършения на 18.02.2019г. двоен
конвоен наряд с придадени сили от МВР и от ОЗ Охрана Плевен от ОЗ –
Плевен до съда в гр.Ловеч и обратно, част от системен тормоз осъществяван
спрямо ищеца; за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да
възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще
от по-нататъшни нарушения; за осъждане на ответника да заплати сумата от 6
000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
настъпили в резултат от извършеното и твърдяно дискриминационно
нарушение.
Недоволен от решението е останал ищеца Г. В. В., който чрез адв. К. Я.
от ПлАК го обжалва в неговата цялост в срок с оплаквания, че решението на
1
първоинстанционният съд е незаконосъобразно, неправилно и необосновано,
постановено при допуснати нарушения на материалния закон и допуснати
процесуални нарушения.
С определение от 17.01.2024 година съдът конституира в качеството на
ищци по делото наследниците по закон на починалия в хода на производството
жалбоподател Г. В. В. с ЕГН **********, а именно А. С. В. с ЕГН **********
от с.***, Община гр.*** – съпруга; П. Г. В. с ЕГН ********** от гр.Бургас, ул.
„Шар планина /Коста Кехайов/“ № 19, ет.3, ап.7 – син; В. Г. В. с ЕГН
********** от с.***, Община гр.*** – син; А. Г. В. от с.***, Община гр.***.
Въпреки дадените им указания със същото определение първите трима
правоприемници на ищеца подадоха заявление от 18.02.2025г. – л.83 от
делото, н което заявяват, че всеки от тях писмено е заявил пред РС Велико
Търново, че приема наследството на Г. В. В. по опис съгласно Декларация –
опис на известните им наследствени права.
П. Г. В. от гр.Бургас е получил определението, книжата и призовка за
съдебното заседание на 27.02.2025г. – л.74 и л.80 от делото, но въпреки
указанията не изразява становище.
В жалбата твърдят, че е налице от една страна процесуална
незаконосъобразност, в предвид на установената вътрешна противоречивост в
мотивите на решението поради неизвършване на задълбочено обсъждане на
доводи, доказателства и възражения, а от друга страна - поради неприлагане
от ПлРС на санкцията по чл.190, ал.2 ГПК и чл.161 ГПК във връзка с отказ на
ответника да представи по делото изискан от него документ.
Считат, че решението на ПлРС не почива на логически съждения,
защото макар съдът да приема, че за ответника е задължително да представи
документ, обосноваващ различен режим на конвоиране на ищеца и същият не
е представен, съдът е приел този факт за установен и счел, че съществуват
правила за по-строгото конвоиране. Според жалбоподателя това представлява
процесуално нарушение и буди съмнение как съдът е стигнал до извода за
различно третиране на ищеца спрямо сравнявания с него свидетел.
Навеждат доводи за необоснованост на решението, в нарушение на
процесуалните правила съдът не кредитирал с доверие част от показанията на
свидетеля Мирослав С., т.к. приел, че същите в тази им Част не представляват
2
допустимо производно доказателствено средство.
Оплакват се, че ПлРС е нарушил материалния закон като е приел, че за
изпълнение на конвоирането с УСК /усилено строг конвой/ на лица особено
опасни за бягство, когато към служителите на ГД „Охрана“ са придадени и
сили на МВР, техният план се изготвя от друг орган, който ги уведомява за
плана и така се следват и спазват правилата за конвойна дейност по чл.18,
ал.8, т.2 от Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойна
дейност от същите служители, които са утвърдени от министъра на
правосъдието. Жалбоподателят счита, че е бил подложен на по-
неблагоприятно третиране на основа на лично положение, тъй като е бил
превозван и конвоиран с по-строги и по-сурови условия спрямо останалите
лица лишени от свобода с доживотни присъди, а не поради спазване на
посочените правила.
Неправилно според жалбоподателя е и становището на ПлРС, че ищеца
по иска следва задължително да сочи защитен признак лично положение,
защото по-неблагоприятното третиране на лице на основата на признаци по
чл.4 от ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение на начина, по който се
третира лицето, било е третирано или би било третирано с други лица при
сравними сходни обстоятелства. Жалбоподателят счита, че ПлРС е допуснал
грешка при тълкуването на тази разпоредба от закона. Посочва се съдебна
практика в тази насока.
На следващо място според въззивника неправилно
първоинстанционният съд е посочил, че ищеца следва да установи защо
самият той е третиран по-различно спрямо лицето, с което той се сравнява.
Като аргумент се посочва, че законово неоправдано е ищеца да установи и да
знае причината за неравно третиране от страна на ответника. Счита, че ищеца
следва само да установи фактите, от които може да се направи
предположение, че е налице дискриминация, като установи само вероятност
на неравностойно негово третиране, а ответникъта ГД „Охрана“ следва да
опровергае при пълно и главно доказване, че извършеното неравностойно
третиране е извършено с оправдана законова цел.
Неправилно е виждането на първоинстанционния съд, че след като
приема различието при конвоирането на ищеца В. и свидетеля С., ПлРС прави
извод, че не е налице по-неблагоприятно третиране на ищеца В..
3
Жалбоподателят посочва съдебна практика в тази насока – практика на ВКС,
ЕСП и на СЕС.
Претендира от съда отмяна на обжалваното решение на ПлРС в
неговата цялост и моли съда да постанови друго решение, с което да уважи
предявените искове по ЗЗДискр.
Ответникът по въззивната жалба и ответник по делото пред ПлРС ГДО
към МП – гр. София не изпраща отговор и в срока за отговор и не изразява
становище.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията на жалбоподателите, прецени
становищата на страните и събраните по делото доказателства по реда на
чл.12 и чл.235 ГПК намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустима е, но е
неоснователна.
Не се спори по делото, че ищецът Г. В. В. е изтърпявал наказание
доживотен затвор през 2019г. в ОЗ Плевен.
Безспорно по делото е и това се установява от представената докладна
записка с вх. № 1361/05.06.2024г., че конвоирането на л.св. В. на 18.02.2019г. е
осъществено с усилено строг конвой (УСК) и с придадени сили от МВР на
основание чл.18 от Правилата за условията и реда за осъществяване на
конвойната дейност от служители на ГД „Охрана“, утвърдени от Министъра
на правосъдието, и на основание указания на ВКП с гриф „Поверително“.
За конвоирането на 18.02.2019г. до Адм. съд Ловеч за лицето е заявено
на 15.02.2019г. от Затвора гр.Плевен, чрез обаждане по телефон. Началникът
на Областно звено „Охрана-Плевен“ издал Заповед за конвоиране до гр.Ловеч
и след представяне по адм. дело №01/2017г. на Адм. съд Ловеч, същият е
върнат обратно в Затвора в гр.Плевен.
Безспорно е също така и се установява от представените Справки от ОЗ
Враца и ОЗ Ловеч – л.42 и л.46 от настоящото дело, че искания за разпит пред
въззивната инстанция свидетел л.св. Х. А. Х. за времето от 06.08.2015г. до
25.08.2020г. е пребивавал в ОЗ гр.Ловеч, но на 18.02.2019г. не е конвоиран до
сградата на Адм.съд гр.Ловеч, като по същото време Г. В. В. е бил в ОЗ
Плевен и искания свидетел нито е могъл да възприеме непосредствено в какво
се е изразило дискриминационното отношение към ищеца, нито е могъл да
4
разкаже на Х. А. Х. субективните си преживявания на самия ден, а и след това
защото двамата не са контактували по това време – всеки е бил в различен
Затвор и не са конвоирани до съда по едно и също време – на 18.02.2019г.
Спорни по делото са въпросите налице ли е дискриминационно
третиране по смисъла на чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. на ищеца Г. В. В. по
признак „лично положение“ на дата 18.02.2019 година при конвоирането му с
двоен конвоен наряд на ГДО към МП и с придадени сили на МВР от Затвора в
град Плевен до сградата на Адм. съд гр.Ловеч и обратно до Затвора в град
Плевен, изразяващо се в различно третиране в сравнение с лишените от
свобода М.С.С., Н.К.Д., Х. А. Х.; ако е осъществено дискриминационно
третиране – следва ли да бъде преустановено същото от ответника ГДО към
МП гр.София, както и дължи ли ответната Дирекция обезщетение за
неимуществени вреди по чл.71 ал.1, т.3 от ЗЗДискр за подлагането на ищеца на
унижение, душевно страдание, продължително мъчение, изтезание, тормоз и
репресия, като това му е причинило психоемоционален стрес, дискомфорт,
подтиснатост и обострено чувство на отхвърленост и незачитане на неговите
права и законни интереси, причинени му вследствие нарушенията, т.е. налице
ли е причинно – следствена връзка между дискриминационното отношение и
претърпените вреди и какъв е техния размер.
За да отговори на спорните по делото въпроси съдът съобрази събраните
по делото писмени доказателства и свидетелски показания.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В този смисъл настоящата инстанция дължи отговор на конкретните
оплаквания по ВЖ, защото решението е валидно и допустимо.
За да постанови обжалваното решение ПлРС е приел, че са предявени
обективно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 от
ЗЗДискр., основани на твърденията, че спрямо ищеца е извършен
дискриминационен акт чрез осъщественото конвоиране на 18.02.2019 г. чрез
двоен конвоен наряд чрез служители на ГДО при МП и МВР.
Приел също така, че със Заповед №3-201 от 15.02.2019г. на Началника
на ОЗ „ОХРАНА“ се установява назначен конвоен наряд в състав от шест
5
служители на ОЗ Охрана-Плевен, за осъществяване на конвой от гр.Плевен -
гр.Ловеч и обратно със СА СИТРОЕН „ДЖЪМПЕР“ и СА „ФОРД“, при
спазване на правилата за условията и редът за осъществяване на конвойна
дейност.
Съдът счел, че твърденията на ищеца в исковата молба очертават
хипотезата на пряка дискриминация, която представлява всяко по-
неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1,
отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при
сравними сходни обстоятелства. Тоест не всяко третиране представлява
дискриминация, а само неблагоприятно такова, което се основава на поне един
от посочените в чл.4, ал.1 признаци. Законът не допуска случаите на пряка
дискриминация да бъдат преценявани с оглед на това дали преследват
легитимна законова цел и съответствие със средството, освен в
изчерпателните хипотези на чл. 7 от ЗЗДискр.
Съдът счел също така, че в разглеждания случай ищецът не е провел
успешно доказване на фактите, които на пръв поглед да са достатъчни за да
обосноват предположение за дискриминация осъществена на 18.02.2019г.
спрямо него от страна на служители ГДО. Доводът на ищеца, че е третиран
различно при неговото конвоиране на 18.02.2019г. в сравнение със свидетеля
М.С.С. от ОЗ Плевен, изтърпяващ наказание Доживотен затвор, приел за
основателен.
Различното третиране следва от това, че ищецът в сравнение със
свидетеля, е конвоиран при по-строг контрол с придадени сили от МВР –
хипотезата на чл.18, ал.8, т.2 от Правилата.
Този режим (УСК) е и с придадени сили от друг орган - МВР, за разлика
от т.1, като този факт следва от признанието на ответника в Отговора на
исковата молба и представената докладна записка, а не от Заповедта на
началника на ОЗ Охрана, представляваща административния акт, въз основа
на който е осъществено конвоирането на 18.02.2019г. от ГДО.
Именно от тези факти съдът приел, че е налице хипотезата на чл. 18,
ал.8, т.2 от Правилата за конвоирането на 18.02.2019г., като то е извършено от
два органа – ГДО и МВР. Основанието за по-строгото конвоиране, според
нормата на чл.18, ал.8 от Правилата може да е различно - конкретна
информация за бягство, съпротива, нападение, осуетяване на конвоя и
6
представляват обществен и медиен интерес. В разглеждания случай
конкретното основание не се е установило, макар ответникът да твърди, че
същото се дължи на указания на ВКП, които сами по себе си не са сред
изброените в чл.18, ал.8 от Правилата основания.
Първоинстанционният съд приел, че въпросното различно третиране
чрез конвоиране при по-строг контрол с допълнителни сили от МВР и органи
на ответника ГДО, не се установява да е неблагоприятно за ищеца за
конкретната дата – 18.02.2019г., тъй като показанията на свидетеля С.
установяват общи положения с неустановен момент и други случаи, различни
от процесния. От показанията съдът установил, че свидетеля С. е бил във
вътрешно помещение в сградата на съда в гр.Ловеч на 18.02.2019г. и не е имал
преки наблюдения на конвоя на В..
Неустановени са останали в хода на производството пред ПлРС
твърденията на ищеца, че на 18.02.2019г. е превозван със стресово темпо,
тройни изпреварвания, застрашаващи живота и здравето му. Не са били
установени и твърденията, че е ограничаван достъпа до заседанията, на които
е присъствал ищеца.
Съобразявайки нормативната уредба за начина и ред на конвоиране на
„лишените от свобода до живот“, съдът намерил, че свидетелят С. е конвоиран
съгласно чл.18, ал.6 от Правилата, а ищецът е конвоиран с УСК, при който
разликата следва не от оборудването и принадлежностите на служителите на
ГД „Охрана“, а само от техния брой/придадени сили от МВР, и
придружаващия ги пилотиращ или осигуряващ автомобил. Останалите
обстоятелства според първоинстанционния съд са идентични, тъй като се
прилагат същите правила като при чл.18, ал.6 от Правилата. Съдът намерил за
установено, че ищецът не е и неблагоприятно третиран само заради това, че е
обездвижен с белезници на ръцете към колан кръста и с вериги на краката. По
идентичен начин е конвоиран свидетеля С., както се установява от неговите
показания, а именно, че е заключен с белезници на ръцете и краката, ръцете
му са обездвижени с друг синджир с колан на кръста отпред, понякога се вози
сам, понякога с други лишени от свобода.
Съдът е приел също така, че не е установен твърдения от ищеца защитен
признак „лично положение“, нито пък причинна връзка между
неблагоприятното третиране и защитения признак по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.
7
Защитеният признак „лично положение“, на който се позовава ищеца,
според трайната съдебната практика представлява качество, белег иманентно
присъщ на личността, който го отличава и в конкретна фактическа ситуация е
причина за неравно третиране, а в разглежданият случай ищецът изрично
твърди, че не е знае на какво се дължи различното третиране и не определя
въпросните белези.
В хода на производството не са установени други факти, които да бъдат
подведени под този защитен признак, а от показанията на свидетеля С. също
се установява, че и той не знае защо ищецът е конвоиран при различен режим.
По отношение на твърдените от свидетеля С. обстоятелства за честотата
и интензивността на страданията и състоянието на ищеца, ПлРС не дал вяра
на показанията на свидетеля С. в Частта относно споделените му от ищеца
болки и страдания, тъй като показанията в тази част не представляват
допустимо производно доказателствено средство.
Ищецът като главна страна в производството не може да има качеството
на свидетел, респ. неговите твърдения не представляват показания на
свидетел, които да бъдат възприети и възпроизведени като такива от друг
свидетел.
Съдът не дал вяра на показанията и в частта, в която свидетелят заявява,
че на 18.02.2019г. ищецът е пристигнал със сирени и конвоиращи коли, тъй
като показанията на свидетеля са вътрешнопротиворечиви. Свидетелят заявил
пред съда, че е бил прибран в клетка в съда в гр.Ловеч и затова не е възприел
дали районът е отцепен, поради което е обективно невъзможно да възприеме и
начина по който е осъществен конвоя. Частите от показанията на свидетеля,
които не са взети предвид в горната фактическа обстановка са неотносими към
спора пред ПлРС. В останалите части, съдът дал пълна вяра на показанията на
свидетеля, тъй като са последователни, логични и непротиворечиви.
Тази неопределеност и неустановеност е причина да се стигне до
решаващия от съда извод, че не е налице неблагоприятно третиране чрез
извършеното на 18.02.2019г. конвоиране с придадени сили на МВР, на
основата на защитен признак „лично положение“. Следователно не е налице и
разместване на доказателствената тежест, регламентирана в чл. 9 от ЗЗДискр.
Намерил исковата претенция по чл.71, ал., т.1 от ЗЗДискр. за
8
неоснователна, т.к. до това води неуспешното доказване на фактите, по които
може да се направи предположение, че ищецът е третиран по-неблагоприятно
на основата на посочения от него защитен признак.
В мотивите си РС Плевен посочил, че по делото се установява, че
ответникът от своя страна е извършил конвоирането със служители от ГД
“Охрана“ при спазване на Правилата за конвоиране /Правилата/, като е
използвал шестима служители и две моторни превозни средства. Придадените
сили от друг орган - МВР очевидно са на различно основание от това, което е
обусловило издадената Заповед №3-201/15.02.2019 г. на началника на ОЗ
„Охрана-Плевен“ за конвоиране – чл. 22 във вр. чл. 18 от Правилата, по повод
направено искане от съда.
В издадената Заповед не се съдържа основанието при което ищецът се
конвоира и с придадени сили от МВР. По смисъла на чл.18, ал.8, т.2 от
Правилата, когато към служителите на ГД “Охрана“ са придадени и сили на
МВР, техният план се изготвя от друг орган, който уведомява ГД „Охрана“ за
изготвения и утвърден план. Съгласно чл.18 от Правилата, разчетът на силите
и средствата, мерките за изолация и охрана се определят от степента на
обществена опасност на деянието и личността на конвоирания за всеки
конкретен случай, и при конкретни изрично изброени изисквания.
Разпоредбата на чл.18, ал.3 въвежда задължение конвоираните винаги да са с
поставени белезници. Съгласно ал.6 конвоирането на особено опасни за
бягство лица, осъдени на доживотен затвор и доживотен затвор без право на
замяна, задължително: 1) се поставят специални колани с фиксирани
белезници на ръцете и допълнителни на краката или специален комплект
белезници за ръце и крака; 2) се конвоиран индивидуално в СА или в
индивидуална клетка за СА.
По смисъла на следващата алинея 7, усилен конвой (УК) се организира
за лицата по чл.18, ал.6 от Правилата при следните изисквания: лицето да се
конвоира от трима конвойни служители, оборудвани с допълнително
въоръжение, защитни жилетки, индивидуални средства за защита и
комуникация. Регламента на чл.18, ал.8 урежда усилено строгия конвой (УСК)
на отговарящи на условията по чл.18, ал.6, за които обаче има конкретна
информация за бягство, съпротива, нападение, осуетяване на конвоя и
представляват обществен и медиен интерес. За УСК се изготвя план, като
9
задължително взимат участие по-голям брой служители, пилотиращ или
осигуряващ автомобил.
По отношение на твърденията за осъществен тормоз, правилно
първоинстанционният съд посочва в мотивите си, че понятието „тормоз“,
регламентирано в чл. 5 от ЗЗДискр, представлява всяко нежелано поведение на
основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от закона, изразено физически, словесно
или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството
на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. За да е
налице фактическият състав на тормоз по смисъла на приложимата
разпоредба, следва да са налице кумулативните предпоставки: нежелано
поведение, което е в причинна връзка, основано е на защитен признак, с
посочената специална цел или резултат – да доведе до накърняване на
достойнството на засегнатото лице, да създаде неприемлива за него среда. Т.е.
предпоставка по чл. 5 ЗЗДискр. е същата – неблагоприятното третиране да е
основано на защитен признак по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЗДискр.
Тази мотиви се споделят от настоящия състав на въззивния съд и при
условията на чл.272 ГПК съдът препраща към тях при мотивиране на своето
решение.
От събраните писмени и гласни доказателства не се установява пряка
връзка между конвоя с придадени сили от МВР и защитения признак „лично
положение“ по смисъла на ЗЗДискр. Не се установява ищецът да е бил по-
неблагоприятно третиран с извършения на 18.02.2019г. двоен конвоен наряд с
придадени сили от МВР от ОЗ Плевен до съда в гр.Ловеч и обратно в
сравнение с останалите лица, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“. По
време на конвоя е изпълнявана инструкция и са следвани правилата,
разписани от администрацията, осъществяваща двоен конвоен наряд с
придадени сили от МВР, като в нито едни от моментите не е бил нарушен
баланса между правата на затворника по време на конвоирането и
задълженията съгласно разписаният ред и начин за осъществяване на конвоя
от страна на служителите на ГДО към МП.
Видно от докладна записка с вх. № 1361/05.06.2024 г. – лист 48 от делото
пред ПлРС се установява, че конвоирането на лишения от свобода Г. В. на
18.02.2019 г. е осъществено с усилено строг конвой (УСК) и с придадени сили
от МВР на основание чл.18 от правилата за условията и реда за осъществяване
10
на конвойната дейност от служители на ГД „Охрана“, утвърдени от министъра
на правосъдието, и на основание указания на ВКП с гриф „поверително“.
Видно от Заповед № З – 201 от 15.02.2019 година – лист 50 от делото пред
ПлРС, на началника на Областно звено „Охрана-Плевен“, ГДО към МП е
назначен двоен конвоен наряд в състав от 6 служители на ОЗ „Охрана -
Плевен“ и е определен маршрута, реда и начина, по който ще се осъществява
конвоя, включително и мерките за изолация и охрана от служителите.
Видно от писмо от ГДО към Министерството на правосъдието с рег.№
4093 от 11.06.2024 година – лист 46 и лист 47 от делото пред ПлРС,
конвоирането на лишеният от свобода Г. В. В. от служителите на ГДО с
придадени сили от МВР е на основание получено постановление на ВКП с №
RB 421133-001-09/4-253/24.11.2017г., което е с гриф на секретност
„Поверително“. В писмото се уточнява, че дадените в това постановление на
ВКП указания са за конвоиране на ищеца с усилено строг конвой /УСК/ и при
създадена организация за съвместни действия с органите на МВР и ГДИН.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, ПлРС правилно
е приел, че са неоснователни предявените от Г. В. В., ЕГН **********,
понастоящем в ОЗ-Ловеч, срещу Главна Дирекция „Охрана“ към МП, с адрес:
гр. София, ул. „***“ № 2, искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.
3 от ЗЗДискр. за: признаване на установено, че ответникът е извършил пряка
дискриминация основана на защитен признак „лично положение“, като е
третирал ищеца по-неблагоприятно с извършения на 18.02.2019 г. двоен
конвоен наряд с придадени сили от МВР от ОЗ Плевен до съда в гр. Ловеч и
обратно, част от системен тормоз осъществяван спрямо ищеца; за осъждане на
ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди
нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения;
за осъждане на ответника да заплати сумата от 6000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди настъпили в резултат от
извършеното и твърдяно дискриминационно нарушение.
Крайните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на първата инстанция и
поради това обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските:
Съгласно чл.81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в
11
съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.
Няма искане за разноски от страните.
Настоящото решение се оказва постановено по въззивно гражданско
дело с цена на иска над 5 000лв. и съгласно чл.280 ал.3, т.1 ГПК ще подлежи
на касационно обжалване.
Поради това и на основание чл.271 ал.1 вр. чл.272 ГПК Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 1098/13.08.2024г., постановено по
гр.д. № 16/2024г. на ПлРС като правилно и законосъобразно.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването му на страните при условията на чл.280 и сл. ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12