О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, …….…2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, XV
въззивен състав, в закрито заседание на деветнадесети
октомври през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕЛИЧКА М.ЧЛЕНОВЕ: 1.ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
2.РОСИ МИХАЙЛОВА
като
разгледа докладваното от съдия М.ВНЧД
№ 3709 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по
реда на чл. 243, ал. 7 и сл. НПК.
Образувано е по частен
протест на прокурор при СРП и по частна жалба от А.И. срещу определение от 16.09.2020
г., постановено по НЧД № 6637/2020 г. по описа на СРС, НО, 112 с-в, с което е
отменено постановление на Софийска районна прокуратура от 15.04.2020 г., за прекратяване на наказателното производство по ДП №15219/2018 г. по описа на 03 РУ СДВР,
пр.пр.№26186/2018 г., водено за престъпление по чл.209, ал.1 от НК, и делото е
върнато на прокурора със задължителни указания.
В протеста се излагат подробни
съображения за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен
акт. Поддържа се, че дадените от СРС указания за извършване на допълнителни
процесуално следствени действия няма да допринесат за изясняване на обективната
истина по делото, тъй като няма как да установят кой казва истината- пострадалата
А.И. или Р.М.. Поддържа се, че това се дължи на поведението на пострадалата,
която не се е обезпечила с доказателства, когато е давала пари на Р.М., тъй
като на срещите между двете не са присъствали други свидетели и уговорките
между тях са били само устни и неформални, поради което и не може на база
допълнителен разпит да се прецени достоверността на заявеното от всяка една от
тях. Прокурорът сочи, че има писмен документ, по силата на който Р.М. поема задължението
от 95 000 лв. спрямо А.И., като прокурорът поддържа, че доколкото М.не
отрича, че дължи тази сума, то и на база на този документ, А.И. би могла по
гражданскоправен ред да възстанови сумата, която й дължи Р.М., но откъм
наказателно правна точка счита, че не могат да бъдат събрани други
доказателства в подкрепа твърденията на А.И., че е била измамена от Р.М., за да
й даде сумите, за които претендира И..
Иска от въззивния съд
да отмени определението на СРС и да потвърди изцяло постановлението за
прекратяване на наказателното производство по делото.
Жалбата на А.И. по
същество е жалба срещу мотивите към определението на СРС, доколкото с
последното постановлението на СРП е отменено изцяло, но в мотивите са изложени
съображения и са дадени указания за разследване единствено на твърденията на А.И.
за дадените от нея на Р.М. две последни суми, докато за първите две суми, СРС е
приел, че липсват данни за съставомерно деяние по чл.209 от НК. В тази връзка
жалбоподателката излага подробни съображения защо счита, че е налице измамливо
поведение от страна на Р.М. във връзка с всички дадени й от нея суми, а не само
досежно последните две такива. Иска от въззивния съд да отмени определението на
СРС в „частта, с която е потвърдено Постановлението на СРП“, като вместо това
да отмени изцяло постановлението на СРП и да върне делото на ДП с указания за
прилагане на закона.
В протеста и в жалбата
не се правят искания по доказателствата.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по досъдебното производство доказателства, намира
следното:
Протестът е
процесуално допустим - подаден е в срок, от правоимащо лице, пред местно
компетентен съд и срещу акт, който подлежи на проверка в производство по
въззивен съдебен контрол по реда на глава 22 от НПК. Разгледан по същество,
същият е неоснователен по съображения, които съдът ще изложи по- долу.
Що се отнася до
жалбата на А.И., то според въззивния съд тя се явява недопустима, поради липса
на правен интерес на жалбоподателката от обжалване на определението на СРС. А.И.
е правоимащо лице- пострадала от деятелност във връзка, с която е водено
разследването на ДП. Жалбата й е подадена в срок,пред местно и родово
компетентен съд, но при липса на правен интерес за жалбоподателката. Това е
така, доколкото именно и по нейна жалба първостепенният съд е отменил
постановлението на СРП за прекратяване на наказателното производство по делото
при това изцяло (а не както твърди А.И. отчасти) и е върнал делото на СРП със
задължителни указания относно процесуално следствените действия, които следва
да бъдат извършени за изясняване на обективната истина по делото. Именно това е
искала пред СРС А.И., като е постигнала целения от нея правен резултат. Това е
нейното искане и пред въззивния съд, поради което и искането й, доколкото е
било удовлетворено с обжалвания съдебен акт е постигнато и за нея липсва правен
интерес от обжалване определението на СРС. На практика тя е останала недоволна
не от крайния съдебен акт, а от мотивите към същия при това само в една тяхна
част. За разлика обаче от разпоредбата на чл.318, ал.2 от НПК, която дава
възможност при това само на подсъдимия, но не и на ЧО и ГИ- т.е. не и на
пострадалия от инкриминираното деяние, да обжалва присъдата на първата
инстанция и само относно мотивите и основанието за оправдаването му,
разпоредбата на чл.243, ал.7 от НПК не предвижда такава възможност, още по-
малко за пострадалия от разследваната на ДП деятелност. Единствена възможност
предоставена на правоимащите лица да атакуват в някаква степен мотивите за
прекратяване на наказателното производство по делото е се извлича от
правомощието на съда да измени основанието, на което е прекратено производството,
като прецени дали деянието изобщо не съставлява престъпление или ако съставлява
такова не е и не може да бъде доказано. В този случай съдът изменяйки
основанието за прекратяване на наказателното производство на практика
контролира и съображенията (мотивите) за прекратяване на същото. На въззивния
съд обаче не е предоставена възможност самостоятелно и отделно да контролира
мотивите на прокурорския акт или на обжалвания съдебния такъв на първата
инстанция без да е направено искане и без да е налице интерес за произнасяне по
самия краен акт. Настоящият случай е точно такъв. От страна на А.И. се иска
въззивният съд да се произнесе по мотивите на определението на СРС без да иска
отмяна на самото определение, доколкото с него е постигнат целения от
жалбоподателката правен интерес, тъй като постановлението на СРП е отменено
изцяло.
Предвид това нейната
жалба следва да бъде оставена без разглеждане като лишена от правен интерес.
Това в конкретния случай ще е само формално, доколкото е налице редовен протест спрямо определението на СРС
от прокурор при СРП, поради което и произнасяйки се въз основа на по този
протест, въззивният съд ще следва да обсъди и мотивите на СРС и да посочи дали
споделя същите или не, в коя част, както и дали намира дадените указания за
правилни и законосъобразни или не, с което на практика ще се стигне и до
контрол на мотивите към съдебния акт, какъвто се иска да бъде направен от страна
на А.И..
По съществото на
правни спор, въззивният съд намира следното;
В определението на СРС
е приета за установена фактическа обстановка, която изцяло се споделя и от
въззивната инстанция, поради което и последната не намира за необходимо да я преповтаря.
Възраженията на
прокурора, че с дадените от СРС указания няма как да бъде изяснена обективната
истина по делото, въззивният съд намира за неоснователни, като счита, че не
всякога, когато липсват свидетели- очевидци на дадени отношения (разговори,
срещи и договорки между 2 лица), съществува невъзможност за доказване и установяване
коя от страните по тези отношения казва истината и коя не. Вярно е, че в тези
случаи преценката е на „дума срещу дума“, но вярно е също така, че именно и в
тези случаи идва преценката на разследващия орган кои от твърденията звучат по-
достоверно и житейски логични и обосновани. В такива ситуации разследващият
орган следва да провери версиите на всяка една от страните в тези отношения и
на база на това да прецени, коя от двете казва истината и коя не. Настоящият
случай е именно такъв, като напълно резонни са били доводите на А.И., изложени
в жалбата й пред СРС, че към, когато Р.М.й е искала пари в заем и тя й е
давала- в периода 2015- 2017 г., Р.М.е работила като държавен служител в
Агенция Митници, поради което и не е имало обективно как да развива сама свой
бизнес, поради което и твърденията на последната, че е искала и получила пари
от А.И. за това, звучат най- малкото неубедително. Още по- неубедително звучат
твърденията на Р.М.по време на разпита й като свидетел, че не иска да посочи
какъв бизнес е възнамерявала да развива. Тя е разпитвана като свидетел и не е
имала право към онзи момент да затаява факти, за които е била разпитвана, тъй
като това е равносилно на лъжесвидетелстване, освен, ако чрез разкриването на
тези факти, тя би уличила себе си или свои близки и роднини в извършване на
престъпление. Ако обаче се касае за такива факти, то поставя се въпроса какъв е
бил този бизнес, законен ли е бил и в
този смисъл възнамерявала ли е изобщо тя да връща парите, които не отрича да е
взела като заем от А.И. или се касае само за нейни голословни твърдения, които
сочат на недостоверност на същите, на защитна версия, а оттук дават основание
да се приеме, че заявеното в противовес на тези нейни твърдения от А.И., се
явява вярно и достоверно. Ако прокурорът е искал да разбере дали твърденията на
Р.М.са верни или не, могъл е да проведе допълнителен разпит на същата като й
постави най- малкото въпроса къде и в какво е вложила тя тези пари, които са на
една не малка стойност, като е могъл и да събере допълнително доказателства по
този въпрос, а именно изисквайки справки относно имотното състояние на Р.М.и
установявайки дали тя е вложила парите в недвижими имоти, в покупка на
МПС, в банкови институции или в някакви
например ценни книжа. Могъл е също така, чрез разпит на свидетели, включително
на нейния бивш съпруг- св.И.М., на майката и бащата на Р.М.- свидетелите Ц.и Ц.В.да
събере информация дали през този период 2015- 2017 г., когато е взимала пари от
А.И., Р.М.е осъществявала и се е занимавала с някакъв бизнес или друга дейност,
в която е влагала парични средства, как е живеела, харчела ли е повече отколкото
е получавала като трудово възнаграждение. Прокурорът не само е могъл, но е бил
и длъжен да събере данни и относно твърденията на А.И. в жалбата й до СРС, а и
в показанията й от ДП, че има информация от приятелки на Р.М., че последната е проигравала
взетите пари в казина. В тази връзка разследващите органи са могли да разпитат
по- подробно А.И. от кого има тази информация, респ. са могли да разпитат и други свидетели, за да
проверят тези твърдения на А.И. и на база на всичко това да преценят (щом
прокурорът среща затруднения по този въпрос), която от двете казва истината и
дали, когато Р.М. е търсела пари на заем от А.И. я е лъгала, както твърди
последната или не. Прокурорът и разследващите органи на ДП са могли да преценят
достоверността или не на показанията на св.А.И. преценявайки дори само казаното
от нея, доколкото в показанията на И. се съдържат твърдения за определени
обстоятелства, които според нея Р.М. й е казвала и кои, А.И. няма как да знае,
ако такива не са й били споделяни, като например- адреса, на който се е
намирало жилището, на който е живяла Р.М. със съпруга си и за което, според И.
е твърдяла пред нея, че е купено от тях; това, че е била в развод със съпруга
си; това, че св.К., действително в този период от време си е правил операция,
за която са му били нужни парични средства, макар и да е установено, че той не
е търсил такива от никого, а сам е поел всички разходи във връзка с тази
операция. Няма как да бъде пренебрегнат факта, че от показанията и на И. и на К.
се установява, че двамата не са се виждали и разговаряли помежду си за тази
операция до момента, в който А.И. е почнала да се съмнява в твърденията на Р.М.
и се е обадила на К., за да го пита как стои въпросът с парите, когато е
разбрала, че той действително си е правил такава операция, но че не е искал
съдействие от никой в тази връзка. Поставя се въпроса, как при това положение и
ако заявеното от А.И. в показанията й не
е вярно, тя е знаела за тази операция, как е знаела за това къде се намира
жилището, в което е живеела Р.М., как е знаела за това, че последната е била в
развод със съпруга си. В случая единственото житейски логично обяснение е, че е
била наясно с тези факти, защото именно Р.М. й ги е казала, както твърди А.И. в
показанията си, но съобщавайки й ги, е добавяла и „нещо“ от себе си, което след
това по несъмнен начин е установено, че не е вярно на база показанията на
св.Маринков и на св.К..
При все това и ако
прокурорът има колебания по този въпрос, както вече бе посочено той би могъл да
събере допълнително доказателства изследвайки имотното състояние на Р.М. в този
период и събирайки доказателства къде са отишли взетите в заем от нея парични
средства, вярно ли е заявеното от А.И., че М.е проиграла всичко в казина, има
ли и други лица, от които Р.М. е взимала пари в заем, връщала ли ги е,
инвестирала ли ги е в нещо и едва след това да прави изводи дали поведението й
покрива признаците на престъпление от общ характер или не.
В случая видно е, че
прокурорът е приел, че не може да се докаже извършването на престъпление, а не
че няма извършено такова от страна на Р.М., докато СРС е прие, че за част от
парите липсват данни за извършено престъпление, а не че не е възможно доказването на деянието.
Въззивният съд не е
съгласен изцяло с нито едното от двете становища. По въпроса за доказаността и
възможността да се докаже твърдяното от св.А.И. поведение на Р.М., респ.
евентуално извършено от нея деяние(я), покриващо(и) признаците на престъпление
по чл.209 и сл. от НК, въззивният съд изложи по- горе становище.
Относно това дали
поведението на Р.М. се явява съставомерно или не от обективна и субективна
страна във връзка и с 4-те претендирани от св.А.И. суми, въззивният съд счита,
че на този етап е рано да се даде категоричен отговор било той положителен или
отрицателен. Според въззивния съд,от събрания доказателствен материал може да
се направи извод, че Р.М. е твърдяла неистини пред А.И. относно причините,
поради които е търсила от нея пари на заем. Ако прокурорът не е убеден в това
обстоятелство, както бе отбелязано би могъл да събере допълнително
доказателства и да подложи на проверка твърденията на Р.М. чрез тях в смисъла и
чрез способите и начините, посочени по- горе в настоящите мотиви. За да е
налице измама обаче в конкретния случай следва да се прецени дали във всички
тези 4 ри случая, при които А.И. е давала пари на заем на Р.М. последната
освен, че е заявявала неистини относно причините, поради които е търсила от нея
пари на заем, но и дали е имала изначално още към този момент намерение да не
връща и да не се издължава на А.И. във връзка с тези заеми. Защото е без
значение дали е твърдяла верни или неверни неща пред А.И. относно това за какво
й са нужни парите. От значение е дали след това е връщала тези пари, респ. дали
изначално не е имала намерение да ги върне или на един по- късен етап е
изпаднала в невъзможност да стори това. За А.И. би било абсолютно без значение
за какво Р.М. е използвала парите и дали я е лъгала защо й ги търси, ако
последната беше й върнала всички пари и беше продължила да й плаща вноските по
изтеглените от нея заеми от банките. Каквото е било отношението й до 2017 г. до
когато Р.М. е връщала редовно и периодично на А.И. задължението си по първата й
предоставена сума от 20 000 лв.- тя е платила по твърдения на самата И. 21
вноски за период от около 2 години, което сочи по- скоро на това, че е имала
намерение да връща тези пари. Установява се, че е върнала и 3 вноски и по
втория изтеглен от А.И. заем от БНП Париба АД в размер на 10 000 лв.,
който И. е предоставила след това на Р.М.. Това е станало на 24.02.2017 г.,
като много скоро след това И. е предоставила на Р.М. още две други суми- на
21.03.2017 г. сумата от 20 000 евро и на 19.04.2017 г. сумата от 4640
евро. Установява се, че почти непосредствено след това Р.М. е спряла да плаща
дължимите от нея към А.И. суми, включително и по първия заем и се е укрила. В
тази връзка и на този етап няма как да се установи дали при взимането на
втората сума от 10 000 лв., както и на последните две от 20 000 евро
и 4640 евро Р.М. е имала намерение да върне същите на А.И. и дали я е излъгала
само относно причините, поради които са й били нужни парите или и относно това,
че възнамерява да плаща задълженията си към А.И. и да й върне заетите парични
суми. За да се отговори категорично на този въпрос необходимо е да се изследва за какво е използва парите Р.М. и
верни ли са данните, че е проиграла същите в казина, имала ли е задължение и
към други лица и дали в един момент, макар и да е имала намерение да връща
първоначално взетия от А.И. заем през 2015 г. (за което сочи фактът, че е
правила това в продължение на близо 2 години), не е изпаднала в задължения и
към редица други лица във връзка с увлечението й по хазарта, респ. дали не е
започнала да взима пари, за да се издължава и на други лица и изобщо какви са
били възможностите и след един определен период да връща тези пари. Само и след
като бъдат изследвани тези въпроси и бъдат събрани и необходимите
доказателства, ще може да се даде категоричен отговор на въпроса какви са били
изначалните намерения на Р.М. и дали поведението й покрива признаците на
престъплението измама от обективна и субективна страна във връзка и с 4-те
дадени й от А.И. парични суми, която тя не отрича да е взела.
Предвид това и на този
етап според въззивния съд не са налице основания за прекратяване на ДП, както е
приел и първостепенния такъв, доколкото делото не е изяснено откъм фактическа
страна и не са събрани всички относими, допустими и възможно доказателства,
поради което е преждевременно да се прецени дали поведението на Р.М. във връзка
и с 4-те суми, но преди всичко с последните 3 такива, които е взела в заем от А.И.
е съставомерно или не по реда на чл.209 и сл. от НК.
Ето защо и като е
отменил изцяло постановлението на СРП за прекратяване на наказателното
производство по делото и е върнал същото на ДФ с конкретно дадени указания за
събиране на доказателства и изясняване на конкретни обстоятелства, СРС е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден изцяло, като при връщане на делото на ДФ, прокурорът следва освен
указанията, дадени му от СРС да съобрази и тези, визирани в мотивите към
настоящето определение.
Предвид гореизложеното
и на осн. чл. 243, ал. 8 от НПК, СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло определение от 16.09.2020 г.,
постановено по НЧД № 6637/2020 г. по описа на СРС, НО, 112 с-в, с което е
отменено постановление на Софийска районна прокуратура от 15.04.2020 г., за прекратяване на наказателното производство по ДП №15219/2018 г. по описа на 03 РУ СДВР,
пр.пр.№26186/2018 г., водено за престъпление по чл.209, ал.1 от НК и делото е
върнато на прокурора със задължителни указания.
ОСТАВЯ без разглеждане жалбата на А.И. срещу определението на СРС от същата
дата, като недопустима.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.