№ 8177
гр. София, 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 141 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ СТ. ХАЗЪРБАСАНОВА
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА АЛ. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ СТ. ХАЗЪРБАСАНОВА Гражданско
дело № 20241110111515 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на „С.“ ООД против Д. А. А., с която e предявен по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата от 558 лв., представляваща главница по Договор за кредит Номер:
459897/15.10.2020 г., ведно със законна лихва за период от 22.02.2023 г. до изплащане на
вземането, за която е издадена Заповед за изпълнение от 24.03.2023 г. по ч. гр. д. №
9266/2023 г. на СРС, 141 състав.
Ищецът твърди, че вземанията произтичат от сключен Договор за паричен заем №
459897/15.10.2020г., по силата на който на ответника бил отпуснат кредит в размер на 800
лв., като от своя страна длъжникът се е задължил да върне сумата в срок, съгласно
уговореното. С оглед на това, че Д. А. А. не е погасила задълженията си по договора,
ищецът моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи горепосочената сума,
за която е издадена Заповед за изпълнение от 24.03.2023 г. по ч. гр. д. № 9266/2023 г. на СРС,
141 състав. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Д. А. А. оспорва предявения иск по основание и
размер. Оспорва между страните да е налице валидно облигационно отношение по
процесния договор за заем, както и да е усвоила сумата по кредита. Излага подробни
съображения за нищожност на процесния договор, поради което счита, че не дължи
претендираната сума. При изложените твърдения моли за отхвърляне на предявения иск,
като претендира и разноски по производството.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал.1 ЗЗД договорът за заем се счита за сключен с
постигане на съгласие между страните и предаване на вещта или паричната сума. В тази
връзка, за да се приеме, че е налице валиден договор за заем за послужване, е необходимо
страните да постигнат съгласие: заемодателят да се съгласи да предостави определена
1
парична сума на заемателя, а последният да се задължи да върне същата сума след изтичане
на уговорения в договора срок. С оглед на факта, че договорът за заем е реален, същият
поражда последици, едва когато въз основа на постигнатото съгласие бъде предадена
паричната сума. Следователно, ищецът, който претендира, на основание чл.240,ал.1 ЗЗД
връщане на паричната сума, носи доказателствената тежест да установи, че между него и
ответника е било постигнато съгласие, което да обхваща всички съществени условия на
договора за заем за послужване /чл. 240 ЗЗД/, посочени по-горе, както и че така уговореното
предоставяне на паричната сума, е било фактически осъществено. По делото е представен
писмен договор за потребителски кредит № 459897/15.10.2020г., с който ищецът се
задължава да предаде на ответника парична сума в размер на 800 лева, в заем. От чл.4 на
договора става ясно, че страните са уговорили, че с полагане на подписа на Д. А., същата
удостоверява получаването в брой заемната сума, т.е. договорът предвид неоспорване на
автентичността му в тази част има характера на разписка, удостоверяваща получаването на
сумата,, а от неоспорената от страните и приета от СРС съдебносчетоводна експертиза се
установява, че в периода 16.11.2020 г. – 28.5.2021 г. ответницата е извършвала плащания по
договора за кредит, което съдът цени като признание, че сумата е била предоставена в заем.
Поради изложеното, следва да се приеме, че ищецът е изпълнил задължението си да
предостави паричната сума на разположение на ответницата.
Във връзка с наведените възражения за недействителност на процесния договор за
кредит и предвид служебното задължение на съда да се произнесе в мотивите на решението
по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за
решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства –
Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК по т.д. № 1/2020 г., съдът намира следното.
Преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит
следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. В случая и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесното
договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ /"Договор
за потребителски кредит. Форма и съдържание"/, чл. 9 - чл. 11 ЗПК. По силата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
паричен заем е посочен процент на ГПР 41,13 %, т. е. формално е изпълнено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно – неустойка за непредставено в тридневен срок обезпечение – чл.6 вр.
Чл.8 от договора. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
2
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Видно от
приетия като писмено доказателство по делото договор за потребителски кредит
неустойката от 649,28 лв. е разсрочена и включена в месечната вноска за погасяване на
кредита. При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно
- при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част
от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10
ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК, като доводите на ответника в този
смисъл са основателни.
Ето защо, съдът приема договорът за кредит за недействителен на основание чл. 22
ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които
трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се
пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между
възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което
следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и
никакви лихви – възнаградителни или мораторни. Съгласно приетата и неоспорена от
страните съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективно и
компетентно дадена, ответникът е изплатил на ищеца преди депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение сумата в общ размер на 242 лв., която следва да бъде
приспаданата от дължимата главница в размер на 800 лв., поради което дължима остава
сумата от 558 лв., ведно със законна лихва върху същата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК.
По изложените съображения предявеният иск следва да се уважи в цялост, ведно със
законна лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на разноски за исковото производство
има само ищецът. Ответникът претендира заплащането на разноски, но за исковото такива
не му се следват поради уважаване на иска в цялост.
По разноските на ищеца.
По заповедното производство СРС е издал заповед за изпълнение за главница,
договорна лихва и мораторна лихва. Предявеният иск е само за главница, затова, с
определение № 52303/30.12.2024 г. по настоящото дело, заповедта е обезсили за част от
главницата и за другите две претенции, за които не е предявен иск.
С молба вх. № 22315/22.01.2025 г. адв. С. е направил искане по реда на чл.248 ГПК.
Постъпило е становище по искането вх. № 50335/12.02.2025 г. от „С.“ ОД за
неоснователност на молбата.
По основателността на молбата съдът намира следното:
Следва да се посочи, че исковото производство е продължение на заповедното,
3
аргумент за което е разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК. В този смисъл, представлявайки едно
общо производство, по арг. от чл. 78 ГПК страната има право да й бъдат присъдени разноски
само за един адвокат, независимо дали и колко общо пълномощници има. В допълнение
следва да се посочи, че действително в заповедното производство се дължат разноски на
длъжника, но в хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 1 и т. 2 НМРАВ – за съвет и консултация и то при
положение, че е направено подробно и обосновано възражение с доводи и възражения,
които биха могли да се разгледат в акта по същество. В случая не е налице такава хипотеза,
като е подадено възражение, в което единствено е посочено, че не се дължи изпълнение на
вземането. В тази насока следва да се има и предвид, че когато е предоставена безплатна
правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв. размерът на адвокатското възнаграждение се определя
от съда, а не съобразно правилата на НМРАВ. Тоест, налице е разпределяне на риска, като
адвокатът предоставящ безплатна правна помощ поема икономическият риск, че може да не
получи адвокатско възнаграждение за оказаната правна помощ, респ. че може да получи
такова в намален размер. Този извод на съда е обусловен от обстоятелство, че поемането на
процесуално представителство, респ. предоставянето на правни съвети по реда на чл. 38
ЗАдв. не води автоматично до извод, че адвокатът ще реализира икономическа облага, като
получи възнаграждение. Целта на разпоредбата е определени категории лица да имат
възможност да получат безплатна правна помощ, но законодателното лимитиране на
категориите субекти е такова, че води до извод, че възможността и целта, предоставени в
закона, касаят постигането на определени социално приемливи резултати. Това е причината
и когато се поемат т. нар. pro bono случаи, адвокатът да носи икономическият риск. Нито е в
съответствие със закона – с чл. 3 ГПК, нито с чл. 8, ал. 2 ЗЗД, нито с чл. 289 ТЗ, нито с
добрите нрави, чрез договора за правна защита и съдействие, при условията на чл. 38 ЗАдв.
да се търси икономическа облага, както е в конкретния случай.
При аргументите, изложени по-горе, съдът не намира основание да допълни
определението в частта на присъдените разноски. Молбата за допълнение следва да се
отхвърли.
За исковото производство на ищеца се следват всички сторени разноски – искът е
уважен за сумата, за която е предявен, или сумата 25 лева държавна такса и да се определи
юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лева и 300 лв. депозит за
експертиза.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че Д. А. А. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С/адрес/
дължи на С. ООД с ЕИК: .... и адрес: гр. С/адрес/, сумата от 558 лв., представляваща
главница по Договор за кредит Номер: 459897/15.10.2020 г., ведно със законна лихва за
период от 22.02.2023 г. до изплащане на вземането, за която е издадена Заповед за
изпълнение от 24.03.2023 г. по ч. гр. д. № 9266/2023 г. на СРС, 141 състав.
ОСЪЖДА Д. А. А. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С/адрес/ да заплати на С. ООД с
ЕИК: .... и адрес: гр. С/адрес/, р-н М... сумата 74,64 лева разноски по ч.гр.д.№ 9266/2023 г. и
сумата 425 лева разноски по гр.д. № 11 515/2024 г.
ОТХВЪРЛЯ молба вх. № 22315/22.01.2025 г. на адв. С. по реда на чл.248 ГПК, с която
се иска допълнение на Определение № 52303/30.12.2024 г. по гр.д. № 11515/2024 г. по описа
на СРС, III ГО, 141 състав, в частта за разноските.
4
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните, а в частта имаща характер на определение, с частна жалба в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5