Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 28.02.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на шести февруари през 2019
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 6116 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда
на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 312950 от 15.01.2018 г., постановено по гр.д. № 22870/2016 г.
на СРС, 74 състав, е осъдено „Д.з." АД да заплати на С.М.Ц.
сумата
от 25 000 лв. за неимуществени вреди от настъпило на 17.09.2015г. ПТП, като
частичен от обща претенция в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва от
17.09.2015г. до окончателното изплащане на задължението; и сума в размер на 955
лв. разноски по делото. Наред с това е осъдено „Д.з." АД да заплати на А.Д.„Г.И.П."
Булстат *******сумата от 1280 лв.,
представлаваща определни от съда при условията на чл.38 ЗАдв. разноски за
процесуално представителство по гр.д. № 22 870/16г. по описа на СРС, и на СРС държавна
такса в размер на 1000 лв.
С определение №
378743 от 04.04.2018 г. по реда на чл.248 от ГПК е осъдено „Д.з." АД да заплати на А.Д.„Г.И.П." още 616 лв., от които
дължимия ДДС в размер на 256 лв., върху вече присъдената със съдебното решение
сума от 1280 лв., както и сума в размер на 360 лв. по чл.7, ал.8 от НМРАВ,
представлавагца определени от съда при условията на чл.38 ЗАдв. Това
определение като необжалвано е влязло в сила.
Решението от 15.01.2018
г. по същество на спора, е обжалвано в срок от ответника „Д.з." АД чрез пълномощник юрк.А.Д.,
в частта, в която искът за обезщетение е бил уважен за разликата над
15 000 лв. до 25 000 лв., или за разликата от
10 000 лв., с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния
закон и необоснованост. Конкретно намира извода за липсата на съпричиняване от
страна на пострадалата за необоснован и формиран при неправилна реценка на
събраните по делото доказателства. Оспорва да е доказано, че
пострадалата-ищцата е пресичала на пешеходна пътека, като се позозава на
показанията на водача Г. –сочещи н алипсата на такава на мястото на удара, и на
липсата на доказателства по делото, даващи основание СТЕ да даде заключение за
наличие на такава на местопроизшествието. Намира, че с поведението си
пострадалата е изскочила внезапно на пътното платно, и сблъсъкът й с МПС е бил
непредотвратим, съгласно АТЕ, при което поведението на пострадалата пешеходка се явявало
противоправно, в нарушение на чл.113, ал.1, т.1 и чл.114, ал.1, т.1 и т.2 от ЗДвП / в редакциите към датата на ПТП-то/. Намира обратния извод в обжалваното
решение за несъобразен с ТР № 2/2016 г. по т.д.№ 282016 г. на ОСНК на ВКС. Намира определеното обезщетение за
несправедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД, несъобразено със събраните по делото
доказателства за вида на увреждането, кратката продължителността на лечението в
болница, липсата на досазателства за загуба на съзнание, леката форма на
мозъчно сътресение, проведено консервативно лечение с лекарства само,
отшумяване на симптомите за около 2 месеца, неположена грижа от пострадалата да
проведе операция на скъсаната кръстна връзка на контузеното коляно, въпреки
предписанието за това от лекар, което е увеличило възстановителния процес на
крака и довело до затруднено ходене. Намира определеният размер на обезщетение
от 25 000 лв. за несъобразен със социално-икономическата обстановка в
страната, и ра-змера на събираните премии по задължителната застраховка
„гражданска отговорност“ . Моли да се отмени решението в обжалваната част и се отхвърли
иска за разликата от 10 000лв., претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК, инкорпориран в жалбата.
Въззиваемата страна-ищецът
С.М.Ц.
оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.С.С..
Възразява, че решението в обжалваната част не срада от сочените пороцзи с
въззивната жалба, че първоинстанциониня съд е съобразил всички събрани по
делото доказателства и правило е приложил законовия критерий за справедливост
по чл.52 от ЗЗД , вкл. и липсата на доказателства за поведение на пострадалата,
което да е допринесло за вредоносния резултат. Счита, че вина за ПТП има само
водачът на МПС, застрахован при ищеца, че е доказано наличие на пешеходна
пътека с официален документ от община Русе и показанията на свидетеля И.И.. Но
дори и маркировката на пешеходната пътека да не е била видима, то на мястото е
имало знак А18, произшествието е настъпило на срещуположни спирки на обществен
трансопрт, при което се прилагал чл.65 ЗДвП. Намира поведението на водача на
МПС-А.Г. за единствена причина за ПТП поради нарушаване от последната на ЗДвП.
Относно размера на определеното обезщетение счита, че е съобразено с критериите
по чл.52 от ЗЗД и доказаните травми при ищцата, продължителността на
възстановяването й, сресовото състояние с продължителност 6 месеца след ПТП.
Относно непроведената операция на коляното намира същата за невлияеща на
състоянието на ищцата предвид заключението на СМЕ, че усложнение може да
настъпи без операция след 7-8 години от травмата. Моли жалбата да се
остави без уважение, претендира разноски съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо, тъй като има съдържанието
по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба
претенция.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ищцата оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Ищцата твърди, че на 17.09.2015г., о коло 17,00 часа, в гр.Русе, на
бул.Трети март до завод Фазан, посока магазин Метро, е била блъсната от лек
автомобил, по вина на водача на
автомобила, който имал сключена застраховка „гражнаска отговорност“ в ответното дружество поради което застрахователят се явявал
задължено лице да обезщети причинените и болки истрадания от причинените травми
– контузия на главата, сътресение на мозъка, контузия на лява колянна става, на
дясна подбедрица, разкъсана кръстна връзка на десен крак, съпроводети с
главоболие, световъртеж, повръщане колебание на кръвното налягане, болки,
възстановяването й създавало неудобства в ежедневието, помощ от близките бина
необходима, психическото й състояние се влошило от преживения шок-изпитвала
тревожност, нарушени били съня и вниманието й. За обезщетяване на така
преживените от нея болки и страдания иска ответникът да й заплати обезщетение в
размер на 25 000 лв. като частичен иск от 30 000лв. Претендират се и разноски.
Ответното другество оспорва иска
в срока по чл.131 от ГПК с писмен отговор, по основание и по размер, прави и възражение за съпричиняване от страна на пострадалото лице на ПТП поради пресичане на пътя
не на пешеходна пътека и внезапно изкачане на пътното платно, а по отношение на
претендирания размер счита за несъобразен с характера на травмите,
продължителноста на болничния престой и др.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на преценка на
събраните по делото писмени и гласни доказателства, и съдебно-медицински и
автотехнически експертизи, че
в резултат на процесното ПТП ищцата е получила посочените в исковата молба травми, от които е изпитвала и твърдените от нея болки и
страния, като й се налагало да промени обичайния си ритъм на живот, да ползва
помощта на близките си. Приел е, че водачът на МПС застраховано при ответника по задължителна
застраховка гражданска отговорност - А.Г., е причинила виновно ПТП, в причинна
връзка с което са и описаните травми на ищцата. С оглед на така установените
по делото болки и страдания, тяхната
средна по степен и
продъжлителност, невъзстановена функция на десния крак, е приел, че заместващото обезщетение на ищцата за
причинените й от противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди, да е в размер на 25 000
лв. Приел е , че възражението на
ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата, не се доказало по
делото.
По наведените с въззивната жалба довод за неправилност на
решението, въззивният съд намира следното:
Решението в частта, в
която искът е бил уважен до 15 000лв. като необжалвано е влязло в сила,
което задължава въззивният съд, на основание чл.297 от ГПК да приеме, че са се
осъществили законоизискуемите предпоставки по чл.226, вр. чл.266 от КЗ /отм./, от
приложимия съгласно пар.22 от ПЗР на действащия КЗ от 2015г., а именно:
настъпване на покрит застрахователен риск - ПТП на 17.09.2015 г. на посоченото
в исковата молба място, противоправно поведение на водача на МПС, сключена
застраховка „гражданска отговорност“ между водача на участвалото в ПТП МПС и
ответното дружество, причинени травми на ищцата като пешеходец от това ПТП изпитвани
от ищцата болки и страдания от травмите и в процеса на възстановяване.
Предметът на въззивна
проверка за правилност относно фактите е очертан от заявеното оспорване с
въззивната жалба на приетия за установен от първоинстанционния съд размер на
вредите и причинната им връзка в поведението на делинквента, респ. възражението
за наличие на съпричиняване от страна на водача на МПС, застраховано при ответника,
както и относно справедливия размер на обезщетението за това по критериите на
чл.52 от ЗЗД и според събраните по делото доказателства.
По оплакването за завишаване
размера на дължимото обезщетение като несъответен на чл.52 от ЗЗД :
При определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът
на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищеца болки и
страдания вследствие на причинените му травматични увреждания, периодът за
пълното възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и
дискомфорт при социални контакти, социално-икономическите условия в страната
към момента на настъпване на застрахователното събитие, както и високият
нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди,
виновно причинени от застраховано лице по застраховка "Гражданска отговорност" -
до 2 млн. лв., при едно пострадало лице, какъвто е настоящият случай (арг. 266,
ал. 1, т. 1, б. "а" КЗ, отм.).
При прилагането на
критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетение за
неимуществени вреди, лимитите на застраховане, както и размера на минималната
работна заплата, нямат самостоятелно значение. Те могат да бъдат взети предвид
само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране
на критерия за справедливост. В конкретния случай, преценката на събраните
по делото доказателства сочи, че в
резултат на сблъсъка на ищцата в МПС, същата е получила травматични
увреждания :
сътресение на мозъка, контузия на лява колянна става, на дясна подбедрица,
разкъсана кръстна връзка на десен крак, съпроводени с болки и страдания,
по-интензивни първите 10-тина дни, и стабилизиране на състоянието до 2 месеца
след ПТП-то, и запазване след това на остатъчна нестабилност на лявата колянна
става, която обаче се дължи на непроведеното от ищцата оперативно лечение.,
също и необходимостта в определен период от време да полза помощ на близките си
в ежедневието си, развитата страхова
невроза с разстройство в адаптацията, в причинна връзка с ПТП и проявяващи се
сипмтоми за това около 6 месеца след травмата, с добра прогноза за пълно
възстановяване според приетата и кредитирана от съда съдебно-психиатрична
експертиза.
При определяне на размера на справедличото обезщетение, въззивният съд,
като съобрази гореизложеното, отчита и факта, че травмата на колянната става с
разкъсване на кръстна връзка, е травма, която причинява обективно затруднение
движението на крайника повече от 30 –дни и изисква оперативно лечение за
отстраняване последиците от травмата. Това че ищцата не е провела операция
на коляното, както е препоръчано от
лекаря при изписването й от болницата, не омаловаважа тежестта на травмата на
коляното и наложителността от операция като външна намеса. Пострадалата не може
да бъде задължена да се подложи операция на коляното и самата операция не е
била спешна при постъпването й в болница доколкото травмата на коляното не е
преценена като животозастрашаваща, което нейно бездействие в случая се отразява
само на продължителността на възстановяването, но не и на тежестта на самата
травма, която според преценката на СМЕ не може да се преодолее,т.е. да настъпи
пълно възстановяване без операция при което необходимостта от операция също
сочи на тежестта на травмата. В този смисъл при определяне на размера на
обезкщетението въззивният съд съобразява тежестта на травмата на коляното, но
не и продължителността на затрудненото ходене на ищцата и състоянието й към
момента на изготвяне на СМЕ.
В този смисъл съобразно обществено-икономическите условия в страната към
момента на настъпване на процесното застрахователно събитие –септември 2015 г. и наложилите
се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика справедливият
размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични
увреждания съпроводени с болки и страдания, битови неудобства, необходимост от
операция на коляното, посттравматични негативни последици и общата
продължителност на страданията и прогнозата за тяхното отшумяване, настоящата съдебна инстанция приема, че
заместващото обезщетение за преживените от ищеца болки и страдания вследствие
на настъпилото ПТП е в размер на сумата от 25000 лв. за причинените на ищцата множество травми и
стрес. В този смисъл това оплакване с въззивната
жалба е неоснователно.
По оплакването на
въззивника за съпричиняване от ищцата на вредоносния резултат :
Съвкупната преценка
на събраните по делото доказателства, направена от въззивния съд, води до краен
извод, че е налице съпричиняване от страна на ищцата за настъпване на ПТП, при
което тя е пострадала на 17.09.2015 г. Изводът на вещото лице по АТЕ, че ищцата
е пресичала на пешеходна пътека, се основава на скицата за организация на
движението на община Русе на конкретното място, също и на показанията на
свидетелката И., че ищцата е пресичала на пешеходната пътека, която била
„заличена, не се вижда ясно“. Така вещото лице е разположило на скицата към
допълнителното си заключение, спрелия тролей в посоката на движение на
управляваното от виновния водач на МПС /Г./
зад пешеходната пътека, така че пешеходната пътека по скицата на община Русе да
съответства на свидетелските показания, че ищцата е пресичала пътното платно
пред тролея и на пешеходна пътека. Видно от самата схема на организация на
движението на община Русе, обаче, мястото на спиране на тролея е обозначено
като да е пред пешеходната пътека в тази посока на движение , самият
знак-спирков указател и маркировката на пътното платно „BUS“ за спирка
обозначават мястото на спиране на тролея/или др. средство за обществен
транспорт/ като такова между знака за спирка и пешеходната пътека, така че
пешеходната пътека да остава зад тролея, когато е спрял на сприката, и
същевременно разположението на пешеходната пътека е между двете сприки на
срещуположните посоки на движение-т.е. в процесната посока на движение
пешеходната пътека по схемата на община Русе е зад мястото за спиране на
тролея, също пешеходната пътека по схемата се пада зад мястото за спиране на
тролея на отстрещната страна, т.е е по средата между двете спирки. Не се твърди
по делото, нито се установява от показанията на свидетелите, тролеят да не е
бил спрял на самата спирка, обозначена
на място пред пешеходната пътека, напротив, показанията на свидетелката И.
сочат, че тролея е бил спрял на сприката, и на място имало пешеходна пътека
между двете спирки, т.е. показанията й в тази част съответстват на схемата за организация на движението на мястото от
община Русе. В тази насока въззивният съд съобрази и чл.98, ал.1, т.5 от ЗДвП,
забраняващ престой и паркиране на пешеходна пътека и на разстояние по-малко от
5 метра преди нея, с която забрана схемата на организация на движението на
община Русе е съобразена, като е обозначена сприката и мястото на престой на
тролея да е след пешеходната пътека, а не преди нея. Ето защо въззивният съд не
кредитира показанията на същата свидетелка И.
в частта, че ищцата като е пресичала пътното платно пред тролея, е била
на пешеходната пътека, също не кредитира и допълнителната АТЕ в същата част- че
мястото на удара е било на пешеходната пътека между двете спирки като тролеят е
бил преди пешеходната пътека. Косвен извод за това се прави и от констативния
протокол за ПТП от 21.04.2015 г., който, макар да не е съставен при посещение
на място, не сочи сблъсъкът да е станал на пешеходна пътека, и на виновният
водач е наложено административно наказание за нарушение на общия текст на
чл.116 от ЗДв, но не и на чл.119 от ЗДвП. При този извод на въззивния съд
следва нов извод, че ищцата като пострадал пешеходец, извършвайки
пресичането, не е ползвала намиращата се наблизо пешеходна пътека, и е излязла на пътното платно откъм спряло и изчакващо превозно средство /на обществен
транспорт в случая/, което препятства видимостта към нея за превозните
средства заобикалящи тролея, и не се е съобразила разстоянието до
приближаващото се пътно превозно и неговата скорост на движение. С това поведение ищцата е
нарушила правилото на чл. 113, ал. 1 и чл.114, т.2 от ЗДвП и е допринесла
за настъпване на произшествието - налице са предпоставките определеното
обезщетение за неимуществени вреди да бъде намалено поради съпричиняване. При
преценка в каква степен понесените от ищеца вредни последици са настъпили от
нейните противоправни действия и бездействия, съответно - с колко да бъде намалено
обезщетението, съдът приема, че принос на пострадалата е в размер на 30%,
доколкото видно от събраните доказателства, виновният водач-делинквентът Г., е
била длъжна по принцип на основание чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 65 от ЗДвП да
съобрази скоростта си при преминаване край спирка на градския транспорт, като
осигури възможност за преустановяване на движението на автомобила при внезапно
навлизане на пешеходци на пътното платно, както и в конкретния случай невъзможността
й да спре преди сблъсъка е обусловена от скоростта на движение на управляваното
от нея МПС, която според допълнителното заключение на АТЕ не е позволявала да
избегне сблъсъка дори и пострадалата пешеходна да е ходела в нормално темпо.
Виновният водач Г. е била длъжна да съобрази движението си с конкретната пътна
обстановка, и е могла да предотврати удара, дори при допуснатото от пешеходката
нарушение чрез пресичането на пътното платно на необозначено място и без да се
огледа, което поведение на пешеходци той е бил длъжен да предположи, съобразно
разпоредбата на чл. 65 от ЗДвП, с оглед наличието на спирка на градския
транспорт.
Аналогично е
и разяснението по т.6, г) от Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. по тълк.
д. № 2/2016 г., ОСНК на ВКС, че е налице е съпричиняване на вредоносния
резултат (смърт или телесна повреда) по чл. 343 от НК от страна на пешеходец,
ако той не се е съобразил с ограниченията на чл. 113, ал. 1, т.т. 1,2 и 4 и чл.
114 от ЗДвП и задължението да отиде на пешеходна пътека, когато в близост има
такава.
При преценка
в каква степен понесените от ищцата вредни последици са настъпили от нейните
противоправни действия и бездействия, съответно - с колко да бъде намалено
обезщетението, въззивният съд приема, че приносът на водача и на пешеходеца е равен, като поведението на
ищцата е една от двете причини за настъпване на процесното ПТП, поради което че
застрахователното обезщетение следва да се намали с 1/2 на основание чл. 51,
ал. 2 ЗЗД - до сумата от 5000 лв.
При този извод
обезщетението от 25 000лв., намалено на половина в резултат на
съпричиняването, се определя на 12 500 лв Първоинстанционното решение
обаче, се обжалва само за сумата над 15 000 лв., която е над определения
от въззивния съд дължим размер, при което е налице основание за уважаване на жалбата
и отмяна на решението в обжалваната част над обезщетение от 15 000 лв. до
предявения размер от 25 000 лв.
При този изход на спора, следва да се намали размера на дължимите от
ответника разноски към процесуалния представител на ищцата от общо 1896
лв./съобразно о пределението по чл.248 от ГПК/ с ДДС, на 758,40 лв. с ДДС.
Следва да с енамали и дължеимата държавна такса от ответника от 1000 лв. на 600
лв., което налага отмяна на решението в частта за разноските над тези суми.
На въззивника-отвтеник, поради уважаване на жалбата, ищцата дължи
направените разноски от 200 лвр. За държавна такса и още 100 лв. за защита от
юрисконсулт съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.25 от Наредбата за правната
помощ. Възнаграждението по чл.78, ал.8 от ГПК се определя от съда, а не от
страната, съобразено с обжалваемия интерес и липсата на фактическа и правна сложност
на спора пред въззивния съд, в което и не са събирани нови
доказателства.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 312950 от 15.01.2018 г., изменено в частта
за разноските с определение № 378743
от 04.04.2018 г. по реда на чл.248 от ГПК, постановени двата акта
по гр.д. № 22870/2016 г. на СРС, 74 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, в която е осъдено „Д.з." АД да заплати на С.М.Ц.
сумата над
15 000 лв. до 25 000 лв. за
неимуществени вреди от настъпило на 17.09.2015г. ПТП, като частичен от обща
претенция в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва върху разликата от
10 000 лв. от 17.09.2015г. до окончателното изплащане на задължението; и в
частта за разноските, с която е осъдено „Д.з." АД да заплати на А.Д.„Г.И.П." Булстат *******сумата над 758,40 лв. от 1896
лв. с ДДС при условията на чл.38 ЗАдв., и и на СРС държавна такса над 600 лв. до 1000 лв., ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.М.Ц. с ЕГН ********** ***
срещу „Д.з." АД с ЕИК ******** седалище ***, иск с основание по чл. 226, ал.1 от КЗ,
вр. чл.266, ал.1 от КЗ /отм./, за
заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 17.09.2015г. ПТП, за сумата
10 000 лв. / разликата над уважения размер от 15 000 лв. до
предявения размер от 25 000 лв. като
частичен от обща претенция в размер на 30 000 лв./.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 и ал.8
от ГПК С.М.Ц. с ЕГН ********** *** да
заплати на „Д.з." АД с ЕИК ******** седалище ***, сумата 300лв. разноски за за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.