Решение по дело №1009/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. АПК вр.чл.63а от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба от „Сабросо 2012” ООД - Варна, ЕИК *********, представлявано от управителя И. О. П., против решение №441/01.04.2024г по АНД №5002/2023г по описа на ВРС, 36 с-в, с което е изменено издаденото от Директора на Регионалната здравна инспекция – Варна НП № ДЗК-89/26.10.2023г и наложената на дружеството Имуществена санкция на осн.чл.218 ал.2 от Закона за здравето, чрез редуциране на размера й [рег. номер]. [рег. номер]. Касаторът релевира основанието на чл.348 ал.1 т.1 от НПК, приложим по препращането на чл.63 ал.1 от ЗАНН – неправилно приложение на материалния закон при постановяване на обжалваното решение, като твърди обективна несъставомерност и недоказаност на вмененото им нарушение с конкретно мотивирани съборажения, оспорвайки и отказа на въззивния съд да квалифицира случая като маловажен по чл.28 от ЗАНН. С тези съображения настоява за цялостна отмяна на оспореното решение на ВРС и на измененото с него НП като незаконосъобразни. В съдебно заседание, редовно призован, касаторът не изпраща процесуален представител.

Ответникът директорът на РЗИ –Варна, редовно уведомен, чрез процесуалния си представител ст.ю.к. И. Н. оспорва жалбата и настоява за оставяне в сила на въззивното съдебно решение; претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Участващият в производството представителят на Варненска окръжна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата.

Касационната инстанция счита жалбата за неоснователна.

Анализирайки събраните в хода на съдебното следствие релевантни гласни и писмени доказателства, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че на 28.08.2023г свидетелите И. С. и Е. Г. - инспектори в отдел „Държавен здравен контрол“, дирекция „Обществено здраве“ към РЗИ - Варна, извършили проверка по сигнал в ресторант „Бурата“, находящ се в [населено място], пристанище Изток. Според изложеното в сигнала в заведението се допуска тютюнопушене в нарушение на съществуващата забрана. В хода на проверката проверяващите констатирали, че на една от масите в заведението имало хора, които пушели цигари от тютюн, а на половината от масите в залата били поставени пепелници. Залата принципно била с отваряеми стени, които обаче по време на цялата проверка били плътно затворени, а климатичната инсталация работела, тъй като навън температурите били много високи.

За установеното административно нарушение, квалифицирано по чл.56 ал.1 от ЗЗ – позволено тютюнопушене в обособена втора търговска зала, плътно затворена и без отворени покрив и стени, компетентното длъжностно лице съставило на място АУАН против дружеството от 31.08.2023г. Актът бил надлежно връчен на присъстващия в момента на проверката управител на дружеството, който преди да го подпише посочил в графата за възражения „нямам“. Такива не последвали в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН. Въз основа на акта било издадено и НП, с което АНО възприел изцяло фактическите констатации на актосъставителя и правната [жк], за което на осн.чл.218 ал.2 от ЗЗ наложил на дружеството имуществена санкция в размер [рег. номер].

При така установените релевантни факти въззивният съд приел от правна страна, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи, в предвидените за това срокове, в производството по издаване на НП не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила като самостоятелни отменителни основания, то съдържа всички минимално изискуеми за редовността му реквизити от формална страна, като макар лаконична, фактическата обстановка описва в достатъчна степен нарушението; че санкционираното с НП нарушение е обективно съставомерно, доказано и правилно [жк], съдържащ забрана за тютюнопушене в закритите обществени места.

Въззивният съд обсъдил и отхвърлил с мотивирани съображения всички възражения на настоящия касатор. Така на първо място съдът посочил, че спорът между страните е съсредоточен по въпроса дали тютюнопушенето е извършвано в открито или закрито обществено място. Въззивният съд отказал да възприеме становището на "Сабросо 2012" ООД, че помещението е било открито, като опровергано от събраните гласни доказателства, които са категорични по отношение на факта, че към момента на проверката помещението, в което са установили тютюнопушене, е било изцяло закрито, с плътно затворени прозорци и таван, без открита част, от която да влиза въздух. Поради това съдът приел, че видът на конструкцията и възможността прозорците или таванът да могат да бъдат отваряни изцяло са ирелеватни в случая предвид установяването, че в момента на проверката те са били плътно затворени от всички страни, без циркулация на чист въздух. По-нататък съдът приел, че за съставомерността на нарушението е без значение дали законовата забрана по чл.56 ал.1 от ЗЗ се нарушава с действие или бездействие – съставомерен е обективният факт на неспазване на забраната, която не е свързана единствено с поведението на клиентите – пушачи, а ангажира и това на лицата, стопанисващи закрити обществени места, където е в сила тази забрана, т.е. за отговорността на „Сабросо 2012” ООД е без значение дали тютюнопушенето в залата на ресторанта им е допуснато или разрешено от дружеството. Н. следващо място съдът изложил и съображения защо случаят не следва да бъде квалифициран като маловажен по см.чл.28 от ЗАНН. В заключение посочил, че с оглед наличните смекчаващи отговорността обстоятелства имуществена санкция и в специалния минимум [рег. номер]. е достатъчна да изпълни целите по чл.12 от ЗАНН, и в този смисъл изменил НП единствено чрез редуциране на наложената на дружеството санкция.

Настоящата касационна инстанция преценява така достигнатите изводи като доказателствено обвързани, обосновани и законосъобразни, изцяло ги споделя и препраща към тях на осн.чл.221 ал.2 пр.1 от АПК.

Всички възражения на дружеството-касатор са неоснователни. Те на първо място преповтарят поддържаните с въззивната жалба основания за незаконосъобразност на НП, и са намерили отговор в проверяваното решение на ВРС. В допълнение към изложеното от него, което тази инстанция напълно споделя, следва да бъде добавено и следното:

Според легалната дефиницията на § 1а от ДР на ЗЗ, съдържащ неизчерпателното изброяване на видовете обществени места, несъмнено заведението за хранене, стопанисвано от дружеството-касатор, представлява обществено място. Съдът възприема като изцяло достоверно твърдението им, че страничните страни на помещението са отваряеми, и че е било възможно пълното им отваряне. Вярно е също, че на сайта на Министерството на здравеопазването (https: //www.mh.government.bg/bg/informaciya-za-grazhdani/zdravosloven-nachin-na-zhivot/zavisimosti/tyutyunopushene/zabrana-za-tyutyunopushene/) са публикувани тълкувания и отговори на задавани въпроси във връзка с посочената по-горе забрана по чл.56 ал.1 от ЗЗ, като изрично е посочено, че органите на Министерството ще приемат за открито обществено място и всяко обществено място, в което макар и закрито, посредством отварянето на страничните части на помещението се осигурява естествена циркулация на въздуха. Поради това ако към момента на проверката съществуващите стени и/или покрив биха били отворени, това помещение би следвало да бъде квалифицирано като отговарящо на изискванията за открито такова. В конкретния случай обаче контролните органи са констатирали, че всички стени, капандури, прозорци и врати на помещението са били затворени – очевидно с цел в него да се поддържа по-ниска от външната температура посредством включените климатични инсталации. Следователно към момента на проверката помещението не е отговаряло на критериите, поставени от Министерството за „открито помещение“. Не са представени доказателства, опровергаващи показанията на контролните органи и оборващи техните констатации, а принципната възможност за отваряне на страничните стени и покрива не прави помещението открито, докато те са затворени. Поради това и настоящият съдебен състав приема, че в случая е констатирано забранено тютюнопушене в закрито помещение.

Н. следващо място противно на поддържаното от касатора с разпоредбата на чл.56 ал.1 от ЗЗ е въведена императивна и изрична забрана за тютюнопушене в закрити обществени места. За нарушение на тази забрана с чл.218 от ЗЗ е предвидено административно наказание – глоба за ФЛ, или имуществена санкция за Е. или ЮЛ. По този начин законодателят е предвидил санкция както за извършителите на деянието – тютюнопушене в закрити обществени места, така и за допустителите на нарушението – еднолични търговци и юридически лица, адресати на забраната в качеството си на собственици или управляващи съответното закрито обществено място. Фактът, че клиентите – ФЛ пушат в закритото помещение с разрешението на лицето, което го стопанисва, е доказан с наличието на поставени пепелници на всяка втора маса в помещението, което е самостоятелно доказателство за осъщественото нарушение; по делото липсват каквито и да било доказателства, че представляващият дружеството, присъствал при констатирането му, е забранил или се е противопоставил на тютюнопушенето – изрично или с конклудентни действия. От друга страна съставянето на АУАН против пушачите – физически лица, не е предпоставка за законосъобразното издаване на АУАН против ЮЛ, което е разрешило/допуснало тютюнопушене в затворено помещение, понеже ангажирането на отговорността на ЮЛ не е обвързано с ангажиране на отговорността на ФЛ – преки извършители на нарушението, и още повече – наказването им не води до отпадане на административнонаказателната отговорност на ЮЛ, поради което и това възражение се преценява като неоснователно.

Неоснователно е и възражението за прилагане на чл.28 от ЗАНН, тъй като извършеното нарушение е типично за вида си и не са налице предпоставки, даващи възможност за квалифициране на случая като маловажен; такива конкретни предпоставки не са посочени и в жалбата, сезираща настоящата инстанция.

При горните констатации касационният съд намира, че проверяваното решение на ВРС е обосновано, правилно и законосъобразно, не е обременено с релевираните от касатора пороци, а в хода на задължителната проверка по чл.218 ал.2 от АПК не бяха констатирани други основания за неговата ревизия или отмяна. Изложеното налага отхвърляне на неоснователната касационна жалба, за да бъде дадена възможност на измененото с въззивното съдебно решението НП да влезе в сила и да породи целените правни последици.

При този изход на делото претенцията на АНО за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да бъде уважена чрез присъждане в тяхна полза на такова в минималния размер от 80 лв. по чл.143 ал.3 от АПК вр.чл.37 ал.1 от ЗПП и чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран и съобразно правомощията си по чл.221 ал.2 от АПК, касационният съдебен състав

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В С. решение № 441/01.04.2024г по АНД №5002/2023г по описа на ВРС, 36-ти с-в, с което е изменено издаденото от Директора на Регионалната здравна инспекция – Варна НП № ДЗК-89/26.10.2023г и наложената на Сабросо 2012” ООД - Варна, ЕИК *********, Имуществена санкция на осн.чл.218 ал.2 от Закона за здравето чрез редуциране на размера й [рег. номер]. [рег. номер].

ОСЪЖДА „Сабросо 2012” ООД - Варна, ЕИК *********, представлявано от управителя И. О. П., да заплати на Регионална здравна инспекция – Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 (осемдесет) лева.

Решението е окончателно.