Р Е Ш
Е Н И Е
гр. Пазарджик, 18.12.2020г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, в публично
заседание на двадесет и шести ноември, две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Димитър Чардаков
При секретаря Десислава
Буюклиева и в присъствието на прокурора ………….., като разгледа докладваното от
съдия Чардаков гр.д. №1217/2019г. по описа на съда и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са при условията на обективно евентуално
съединяване следните установителни искове:
Предявени са при условията на обективно евентуално
съединяване следните установителни искове:
- по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.22 ЗПК за недействителност на сключения между страните договор за кредит от
03.09.2018г. поради противоречие с добрите нрави на уговорения лихвен процент
по кредита; поради заобикаляне на ограничителната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК
относно максималния размер на ГПР; както и поради несъответствието на
съдържанието на договора с изискването на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
- по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД за
недействителност на клаузата по чл.4, ал.2 от договора за кредит, предвиждаща
заплащането на компенсаторна неустойка при непредставяне на обезпечение от страна
на заемателя, поради противоречие с добрите нрави – като прекомерна, както и
поради заобикаляне на ограничението за максимален размер на ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК.
Ищцата М.С.Б.
с ЕГН **********, настоящ адрес *** твърди, че на 03.09.2018г. е сключила с
ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр.София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап.40-46, договор за
потребителски кредит в размер на 750лв., която сума й е предоставена от
кредитора при фиксирана лихва от 35% и годишен процент на разходите в размер на
41,68%. Твърди, че в чл.4, ал.2 от договора се съдържа клауза за компенсаторна
неустойка в размер на 339,04лв., платима от страна на заемателя при непредставяне
на обезпечение по заема чрез поръчителство или банкова гаранция в 3-дневен срок
от сключването на договора. Уговорено е разсрочено изпълнение при евентуално
възникване на задължението за неустойка, като същата се добавя на равни части
към месечните погасителни вноски по кредита. Ищцата поддържа тезата, че така
уговорената неустойка няма обезпечителна функция, а представлява допълнителна
скрита печалба за кредитора, което води до нарастване на ГПР над размера по
чл.19, ал.4 ЗПК. Счита, че действителният размер на възнаградителната лихва,
който следва да плати, противоречи на добрите нрави, което влече нищожност на
акцесорното лихвено задължение. Последното от своя страна води до нищожност на
целия договор, тъй като същият нормативно е уреден като лихвоносен и не би бил
сключен като безлихвен. Поддържа и друго основание за нищожност – по чл. 22 вр.
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, поради непосочването в договора на действителната
лихва и ГПР.
Иска
обявяването на договора за недействителен, а при евентуалност – само на
клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от него. Сочи доказателства и претендира
разноски.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД намира иска за
недопустим като предявен при липса на правен интерес, тъй като ищецът твърди,
че е изпълнил оспорения договор.
Оспорва иска за недействителност на договора при
твърдение, че същият е сключен в съответствие с разпоредбите на чл.11, ал.1,
т.9 и 10 ЗПК, тъй като съдържа информация за размера на ГПР, лихвения процент и
неговото разпределяне в месечните погасителните вноски, а размерите на лихвата
и ГПР не противоречат на добрите нрави тъй като са съобразени с условията на
пазара на кредити и с ограниченията по чл.19, ал.4 ЗПК /при спазване на начина
за изчисляване на ГПР, посочен в чл.19, ал.3 ЗПК/.
Оспорва иска за недействителност на клаузата за
заплащане на компенсаторна неустойка с твърдението, че същата изпълнява
обезпечителна функция, тъй като чрез нея се упражнява косвен натиск върху
длъжника за точното изпълнение на договора. Освен това непредставянето на уговореното
обезпечение на заема повишава кредитния риск за заемодателя, а размерът на
неустойката е съобразен със засиления мониторинг на необезпечените заеми и с
неблагоприятните последици за кредитора от неизпълнението. Моли за отхвърляне
на исковете. Претендира разноски.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, като отчете събраните
по делото доказателства, достигна до следните правни и фактически изводи:
Искът е допустим, тъй като е предявен между
страните по едно договорно правоотношение и при наличие на правен интерес за
ищцата от търсената с него защита, доколкото при положително съдебно решение
неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на
ищцата. Обстоятелството дали договорът е изпълнен от някоя от страните не влияе
върху възможността изпълнилата го страна да претендира неговата
недействителност – аргумент от чл.34 ЗЗД.
На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил
за безспорни и неподлежащи на доказване обстоятелствата, че между страните е
сключен договор за потребителски кредит, по който ищцата е получила заемната
сума.
В тежест на ответника, който претендира да се
ползва от оспорения договор е да докаже неговото съответствие с разпоредбите на
ЗПК и останалите императивни разпоредби на закона, с които ищцата твърди да е в
противоречие.
Видно от представения договор, същият е под №3314090,
сключен е на 03.09.2018г. и има за предмет предоставянето на потребителски
паричен заем в размер на 750лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер на
35% и годишен процент на разходите в размер на 41,68%. Посочена е общата дължима
сума от заемателя, която възлиза на 822,51лв. Страните са уговорили
погасяването да стане на 13 равни
погасителни вноски по 63,27лв., както и техните падежи.
Съгласно чл.4 от договора, в 3-дневен срок от
неговото сключването заемателят е длъжен да представи обезпечение на кредитора
чрез поръчителство от две лица, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да работи по безсрочен трудов договор, нетният размер на
осигурителния доход да е над 1000лв., да не е заемател или поръчител по друг
договор за заем със същия заемодател, да няма неплатени осигуровки през
последните две години, да няма задължения към други банки и финансови
институции или ако има – те да не са просрочени. Предвидена е неустойка за
неизпълнение на това задължение в тежест на заемателя в размер на 339,04лв.,
платима на 13 равни вноски по 26,8лв., които се добавят към погасителните
вноски по кредита.
Спорът между страните се свежда до това дали тази
неустойката има присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция
по отношение на задължението, във връзка с което е уговорена, или тя е
уговорена така, че неминуемо води до възникване на вземането за неустойка и по
този начин представлява скрит разход по кредита за потребителя по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и поради това
подлежи на включване в годишния процент на разходите по кредита и в общата
сума, дължима от потребителя.
Касае се до договор за потребителски кредит по
чл.9 ЗПК, по отношение на който субсидиарно приложение намират общите правила за
сключване и изпълнение на договорите по ЗЗД, както и Глава шеста от ЗЗП.
Съдът намира за недействителна поради противоречие
с добрите нрави на оспорената от ищеца клауза за заплащането на компенсаторна
неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение чрез
поръчителство от двама поръчители. При преценката съдът съобрази разясненията в
т.3 от тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK. Там е посочено, че автономията
на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят
свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи
на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът
е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като се има предвид вида и размерът на задължението, чието
изпълнение се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди;
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
В случая уговорената компенсаторна неустойка
санкционира неизпълнението на акцесорно непарично задължение на заемателя да
представи на кредитора обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на
обезпечение не произтича пряка вреда за кредитора. Неблагоприятните последици
за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на необезпеченото
вземането. Те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и
след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй
като ще получи допълнителен солидарен длъжник, от който да претендира плащане.
В контекста на горното съждение е нелогично и необосновано поставянето на кратък
3-дневен срок от сключване на договора, в който заемателят да осигури
поръчителите. Уговарянето на такъв срок, както и завишените изисквания, на
които трябва да отговарят поръчителите и не на последно техния брой, показва,
че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон да
обезпечи изпълнението или да обезщети и санкционира неизпълнението.
Действителната цел на обсъжданата неустоечна клауза е да породи допълнително
парично задължение за заемателя, наред с това за връщане на главницата по заема
и заплащането на възнаградителна лихва.
Съдът счита, че това допълнително задължение
представлява косвен скрит разход за потребителя на кредитната услуга и
увеличава цената на кредита. Същото няма характеристиките на възнаградителна
лихва, тъй като не зависи от размера на заемната сума и от срока за ползване на
кредита, поради което може да доведе до увеличаване на уговорения лихвен
процент. То обаче със сигурност води до възникването на косвени разходи, който
трябва да са включени в годишния процент на разходите на основание чл.19, ал.1
и ал.2 ЗПК. ГПР представлява общата цена на кредита за потребителя, изразена
като годишен процент от сумата на отпуснатия и редовно обслужван кредит.
Неговото посочване в договора, както и посочването на общата дължима сума от
потребителя е важно, защото дава представа на потребителя за пълната цена на
финансовата услуга и му позволява да я съпостави с цената на другите предлагани
на пазара услуги. Затова в правилното посочване в договора на ГПР и на общата
дължима сума е въведено от законодателя като условие за действителност на самия
договор – чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗЗП.
От заключението на приетата СИЕ е видно, че ако
задължението за заплащане на компенсаторна неустойка се включи в ГПР, то
неговият размер би се увеличил от 41.68% на 109,75%, а общата дължима сума от
потребителя ще нарасне от 577,84лв. на 1161,55лв.
При това положение съдът намира, че ГПР и общата
сума, дължима от потребителя, не са посочени правилно в процесния договор за
потребителски кредит, поради което същият не отговаря на изискването на чл.11,
ал.1 т.10 ЗЗП и съгласно чл.22 ЗПК е недействителен. Ето защо искът за
недействителност на договора следва да се бъде уважен. Поради уважаването на главния
иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално предявения иск за
недействителност на клаузата по чл.4, ал.2 от договора за кредит, предвиждаща
заплащането на компенсаторна неустойка при непредставяне на обезпечение от
страна на заемателя.
По разноските:
При този изход на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ следва да заплати на М.С.Б. направените от
последния съдебни разноски в размер на 50лв. – внесена ДТ за производството и
200лв. – изплатено възнаграждение за вещо лице.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ПО ИСКА на М.С.Б. с ЕГН **********, настоящ адрес ***
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр.София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап.40-46, ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН
на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК сключения между страните договор
за паричен заем №3314090 от 03.09.2018г.
ОСЪЖДА ответника „Изи Асет Мениджмънт“ да заплати на
ищцата М.С.Б. съдебни разноски в размер на 250 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен
съд в 2-седмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: