Решение по дело №78/2017 на Административен съд - Велико Търново

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 21 януари 2020 г. (в сила от 21 януари 2020 г.)
Съдия: Георги Колев Чемширов
Дело: 20177060700078
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 3 февруари 2017 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ


№1


гр. Велико Търново, 21.01.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 


Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание на шести януари две хиляди и двадесета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ                                                                                                             

при участието на секретаря М. Н. и прокурора ……………., изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм. д. №78 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 149 и сл. от АПК, вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО.

Образувано е по подадена жалба на М.М.С. от гр. В. Търново срещу Решение №1012-04-97#2/12.01.2017г. на директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново, с което решение е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане с №О-04-999-00-**********/23.11.2016г. на ръководителя по изплащане на обезщетенията и помощите при ТП на НОИ – В. Търново. Жалбоподателя твърди, че неправилно с обжалването решение е отхвърлена жалбата му срещу посоченото разпореждане. Счита, че изводите на административния орган са в противоречие с разпоредбите на КСО, тъй като той отговаря на изискванията на чл. 40 от КСО и са налице основния да му бъде изплатено обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване. Моли съдът да отмени обжалваното решение. Не претендира за присъждане на разноски.

Ответникът по жалбата – директора на ТП на НОИ – В. Търново, чрез процесуалния си представител заема становище за неоснователност на жалбата, тъй като жалбоподателят не отговаря на изискванията по чл. 40, ал. 1, вр. с § 1, т. 3 от ДР на КСО. Моли съдът да отхвърли жалбата. Не претендира за разноски.

Съдът като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното: 

С разпореждане №О-04-999-00-**********/23.11.2016г.  на ръководителя по изплащане на обезщетенията и помощите при ТП на НОИ – В. Търново на жалбоподателят е било отказано изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване. Това разпореждане е било обжалвано по реда на чл. 117, ал. 2 от КСО, като с Решение №1012-04-97#2/12.01.2017г. на директора на ТП на НОИ – В. Търново жалбата срещу разпореждането е била отхвърлена. Това решение е връчено лично на жалбоподателя на 16.01.2017г., видно от направеното отбелязване на самото решение, стр. 40/гръб/ от делото. Жалбата до административния съд е подадена чрез ТП на НОИ – В. Търново на 30.01.2017г., което се установява от поставения на нея вх. №1029-04-1917/30.01.2017г. по описа на ТП на НОИ – В. Търново. При така установеното от фактическа страна съдът намира, че жалбата е подадена от лигитимирано лице, адресат на оспорвания административен акт, в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е основателна.

 

Между страните по делото не е спорно, че оспорващият е депозирал в ТП на НОИ – В. Търново болничен лист №Е2016740796 от 21.11.2016г. за отпускане на парично обезщетение за общо заболяване за 16 дни/за периода от 16.11.2016г. до 01.12.2016г. включително/, от които режим на лечение „болничен“ 6 дни и режим на лечение „домашен“ 10 дни. При извършена проверка длъжностните лица от НОИ са приели, че осигуряването на жалбоподателя С. е прекъснато на 07.03.2016г. и към момента на настъпване на осигурителното събитие/временна неработоспособност поради общо заболяване/ същият не е осигурен за този осигурителен риск.

След подаване на жалбата по административен ред е била извършена проверка, при която от събраните доказателства е било установено, че със Заповед №ЗЦУ-233/01.03.2016г. на Изпълнителния директор на НАП на основание  чл. 100, ал. 2 от ЗДСл жалбоподателят М.М.С., държавен служител, който последно е заемал длъжността *** в ТД на НАП –  В. Търново, временно е отстранен от нея, считано от 07.03.2016г. От страна на осигурителя/НАП/ са били подадени данни за М. С. по чл. 5, ал. 4 от КСО, като последен ден в осигуряване е посочен 06.03.2016г.

При така установеното от фактическа страна ръководителят по изплащането на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ – В. Търново, а след него и ответникът са приели, че жалбоподателят не е имал качеството на осигурено лице по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО към момента на настъпване на временната неработоспособност и съответно не са налице основанията по чл. 40, ал. 1 от КСО за изплащане на парично обезщетение.

Възраженията на оспорващия се свеждат до съображения, че след като с Решение №5/12.05.2016г. по КД №2/2016г. Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционна разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, е отпаднало основанието той да бъде отстранен от работа като държавен служител. Поради това той се е явил на 25.05.2016г. в 09,00 часа на предишното си работно място и е заявил готовност да изпълнява служебните си задължения, подал е и писмено заявление за това, но не е бил допуснат до изпълнение на заеманата длъжност. Впоследствие е била оспорена заповедта за отстраняването му от длъжност, както и последвалите мълчаливи откази на органа по назначаването да отмени заповедта за отстраняването му от длъжност и да го допусне до изпълнение на служебните си задължения. Образуваните административни производства вече с приключили, като е налице произнасяне от съдилищата. Счита, че след като не е било налице правно основание за отстраняването му от длъжност и незаконно не е възстановен на работа, осигурителното му правоотношение не може да се счита за прекъснато. Направените възражения съдът намира за основателни.  

От събраните по делото писмени доказателства се установява от фактическа страна следното:

Жалбоподателят М.С. е държавен служител, който последно е назначен на длъжността ***на Дирекция "Събиране" в ТД на НАП – В. Търново.

 Със Заповед №ЗЦУ-233/01.03.2016г., на основание  чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, Изпълнителният директор на НАП е отстранил М. С. временно от посочената служба в ТД на НАП – В. Търново, тъй като срещу него е образувано наказателно производство за престъпление извършено в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. "а" от НК.. В заповедта е посочено, че служителят се отстранява за периода от датата на връчване на заповедта до отпадане на предпоставките за отстраняването, на основание  чл. 100, ал. 3 от ЗДСл държавният служител няма да получава заплата за времето, през което е отстранен. Заповедта на временното отстраняване е връчена на лицето на 07.03.2016г.

 

М.С. е оспорил Заповед №ЗЦУ-233/01.03.2016г. на Изпълнителния директор на НАП, с искане съдът да постанови съдебен акт, с който да прогласи нищожността й. Образувано е административно дело №366/2016г. по описа на Административен съд Велико Търново. В същата жалба се съдържа искане, съдът, на основание чл., чл. 256-257 от АПК да осъди ТД на НАП – В. Търново да извърши действието – осигуряване на условия  за изпълнение на  служебните задължения на жалбоподателя съгласно чл. 30, ал. 1 от Закона  за държавния служител и да допусне С. до работното му място като *** на Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – В. Търново, като определи срок за това. Първоинстанционният съд е отменил Заповед №ЗЦУ-233/01.03.2016г. на Изпълнителния директор на НАП и е отхвърлил искането с правно основание  чл., чл. 256-257 от АПК да бъде осъдена Националната агенция по приходите да извърши  действието – осигуряване на условия за изпълнение на служебните задължения на  жалбоподателя, съгласно чл. 30, т. 1 от Закона за държавния служител, и да бъде допуснат М.С. до работното му  място като зам. директор на Дирекция “Събиране“ при ТД на НАП – В. Търново, като бъде определен  срок за това.

С Решение №4625/11.04.2018г. по АД №1848/2017г. по описа на ВАС е обезсилено решението на Административен съд Велико Търново в частта, в която е отменена Заповед №ЗЦУ-233/01.03.2016г. на Изпълнителния директор на НАП, вместо което е постановил, че  отхвърля искането за прогласяване на нищожност на заповедта. В останалата част по отношение на отхвърленото искане с правно основание  чл., чл. 256-257 от АПК, решението е оставено в сила.

Първоначално настоящото производство е било спряно до приключване на производството по АД №366/2016г. по описа на АСВТ с влязъл в сила съдебен акт, като същото е възобновено с определение от з.з. от 13.04.2018г.

Междувременно М. С. е сезирал органът по назначаването си – изпълнителния директора на НАП, с искане за издаване на акт за възстановяването му на заеманата длъжност, което е входирано в ТД на НАП Велико Търново под №18515 от 25.05.2016г. Не е спорно, че по това искане няма произнасяне и акт за възстановяване на лицето на служба не е издаден и понастоящем.

На 25.05.2016г. жалбоподателят се е явил на работа и изразил готовност да изпълнява задължението си. Отказът да бъде допуснат до изпълнението на заеманата от него длъжност се удостоверява с констативен протокол №230, том 2, рег. №5633 от 25.05.2016г. на помощник-нотариус И.З. от Нотариална кантора №283.

Образувано е производство по АД №424/2016г. по описа на Административен съд Велико Търново по жалба на М.С. против мълчалив отказ на Изпълнителния директор на НАП да издаде акт за възстановяването му на заемната от него длъжност, от която преди това е бил временно отстранен със Заповед №ЗЦУ – 233/01.03.2016г. на Изпълнителния директор на НАП, поради отпадане на правното основание за такова отстраняване с отмяната на нормата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл от КС на Р България.

С Решение №231/11.05.2018г. е отменен мълчалив отказ на Изпълнителния директор на НАП по подадено искане от М. М. С. за отмяна на Заповед №  ЗЦУ-233/01.03.2016г. и преписката върната на Изпълнителния директор на Националната агенция по приходите за произнасяне в едномесечен срок по искането за отмяна на Заповед № ЗЦУ-233/01.03.2016г.

С Решение №6742/08.05.2019г. по АД №7716/2018г. по описа на ВАС е обезсилено решението по АД №424/2016г. по описа на Административен съд Велико Търново и делото върнато за ново произнасяне от друг състав на същия съд.

С Решение №298/17.06.2019г. по АД №274/2019г. по описа на АСВТ/образувано след отмяната на решението и връщането да ново разглеждане на производството по АД №424/2016г./ е отменен мълчаливия отказ на Изпълнителния директор на НАП да се произнесе по молбата на С. да бъде възстановен на заеманата от него длъжност като държавен служител в НАП и преписката е върната на Изпълнителния директор на НАП за произнасяне по молбата с административен акт, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението.

С Решение №16277/29.11.2019г. по АД №8833/2019г. по описа на ВАС е оставено в сила решението по АД №274/2019г. по описа на Административен съд Велико Търново.

 Настоящото производство е било спряно повторно до постановяване на влязъл в сила съдебен акт по АД №424/2016г./респ. АД №274/2019г./ по описа на АСВТ, като след постановяване на последното съдебно решение на ВАС производството е възобновено.

По делото няма данни за съдбата на наказателното производство, образувано срещу жалбоподателя, но не се претендира същото да е приключило и досега.

Заповед №ЗЦУ - 233/01.03.201г. за временно отстраняване на жалбоподателя от длъжност е изчерпила своето действие с влизането в сила на Решението на КС. Тази заповед е била издадена и влязла в сила при действието на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, който е позволявал прилагане на ПАМ „временно отстраняване от работа“, поради образувано наказателно производство. След като по надлежния ред е отпаднала занапред изобщо възможността за прилагане на ПАМ от този вид, то приложението и на заварените принудителни мерки е правно нетърпимо и незаконосъобразно.

 Тъй като обаче заварените ПАМ, приложени с влезли в сила заповеди са стабилни актове, които са били породени от юридическия факт, регламентиран с обявената за противоконституционна норма, то последиците от тяхната отмяна занапред трябва да бъдат уредени съобразно извършеното от КС пренормиране, при това от органа, който е издал акта за тяхното приложение.

Заповед №ЗЦУ-233/01.03.2016г. на Изпълнителния директор на НАП, издадена при действието на  чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, не е нищожна, но след отпадане на правното основание за издаването й органът по назначаването дължи произнасяне с нарочен акт по направеното искане за възстановяване на правното положение, съществувало преди временното отстраняване. При наличието на заповед, с която служителят е отстранен временно от работа, без при това да е определен срокът за това, то логично е след като са отпаднали условията за отстраняването, да следва произнасяне по искането му за възстановяване. Липсата на такъв акт оставя служителя в неизяснено положение, предвид съществуващите служебни отношения, които не са се осъществявали по обективни причини.

По тези съображения съставът на АСВТ по АД №274/2019г. е приел, че е налице незаконосъобразен мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП да се произнесе по молбата на М.С. да бъде възстановен на длъжността, от която е бил временно отстранен и този мълчалив отказ като незаконосъобразен е бил отменен, а делото е върнато като преписка на ответника като орган по назначаването за произнасяне с мотивиран положителен или отрицателен акт. Това решение е било оставено в сила, като съставът на ВАС в решението по касационното производство изрично е посочил, че отпадането на основанието за временно отстраняване от служба не води до автоматично възстановяване на служебното правоотношение, съответно възстановяването не настъпва служебно, а по искане на лицето. Такова искане е било налице, а мълчаливият отказ по това искане се явява незаконосъобразен. 

При тези съображения относно установените факти, настоящият състав намира, че в актовете си ръководителят по изплащането на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ – В. Търново и ответникът неправилно са приели, че за жалбоподателя не са налице предпоставките по чл. 40, ал. 1 от КСО.

Съгласно цитираната норма правото на парично обезщетение вместо възнаграждение е регламентирано в полза на осигурените лица за общо заболяване и майчинство, за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск, като последното изискване не се отнася за лицата, ненавършили 18-годишна възраст. За да възникне на правото на посоченото обезщетение КСО изисква кумулативното наличие на две предпоставки: лицето да има най-малко 6 месеца осигурителен стаж за осигурения социален риск и да има качеството на осигурено. Съответно за отпускане и изплащане на паричното обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, от една страна е необходимо съществуването на възникнало право по чл. 40, ал. 1 от КСО за осигуреното лице, а от друга – липса на правоизключващите факти и обстоятелства, посочени в разпоредбата на чл. 46, ал. 1, т., т.  1 – 5 и чл. 46, ал. 3 от КСО. В настоящият случай е спорна втората материално правна предпоставка, обуславяща твърдяното право, а именно – дали С. има качество на осигурено лице за риска общо заболяване към датата на настъпване на състоянието на неработоспособност.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 3, изр. първо от ДР на КСО „осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. По делото не е спорно, че жалбоподателят е бил назначен по служебно правоотношение като държавен служител през 2016г., и като такъв е задължително осигурен за общо заболяване съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от КСО. Спорен е въпросът дали жалбоподателят е имал качеството на „осигурено лице“ за периода от отстраняването му от длъжност/07.03.2016г./ до настъпването на осигурителното събитие, съгласно представения болничен лист.

Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 3, т. 1, пр. първо от КСО за осигурителен стаж се зачита и времето, през което лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1, 2, 3 и 4 и чл. 4а, ал. 1 не са работили поради незаконно недопускане или отстраняване от работа.    

Жалбоподателят е бил отстранен от работа посредством издаването на Заповед №ЗЦУ-233/01.03.2016г. на Изпълнителният директор на НАП, мотивирана с разпоредбата на  чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, която  е била обявена за противоконституционна. Решенията на КС, с които се прогласява противоконституционност на норма имат действие занапред. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на Република България обявеният за противоконституционен закон не се прилага от деня на влизане в сила на решението на КС на РБ, а то влиза в сила три дни след обнародването му. В случая решението на КС е обнародвано в ДВ бр. 38/20.05.2016г. и нормата не следва да се прилага от 23.05.2016г. След този период отстраняването на жалбоподателя от работа е незаконосъобразно, тъй като не почива на нито едно правно основание в ЗДСл. Не се спори, че на 25.05.2016г. жалбоподателят се е явил на работа и изразил готовност да изпълнява задълженията си, но не е бил допуснат до работното си място. Не е спорно, че М. С. е сезирал органът по назначаването си – изпълнителния директор на НАП, с искане за издаване на акт за възстановяването му на заеманата длъжност. Действително изрична разпоредба, която да задължава компетентния орган да се произнесе по искане с такъв характер в ЗДСл не е предвидена, но това задължение следва от характера на служебното правоотношение. Последното възниква след волеизявление на лицето, което желае да заеме държавна служба и изричен акт на органа по назначаване /чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1, вр. чл. 6, ал. 1 ЗДСл/. Следователно, както е прието и в цитираните по-горе съдебни актове, непроизнасянето на органа по заявлението за възстановяване на държавна служба формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Този мълчалив отказ е приет за незаконосъобразен, отменен с влязъл в сила съдебен акт, а ново произнасяне от органа по назначаването не се установява от данните по делото. 

Следователно единственото правилно тълкуване на изнесените факти, в контекста на законовите разпоредби на КСО и приетото от различните съдебни състави по посочените производства е, че за периода от влизане в сила на решението на КС по КД №2/2016г./23.05.2016г./ до настъпване на осигурителното събитие/16.11.2016г./ жалбоподателят е бил незаконно отстранен, респ. недопускан на работа. Няма данни през този период жалбоподателят да е бил отстраняван от работа на друго основание, посредством друг акт на органа по назначаването, или служебното му правоотношение да е било прекратено тогава. Поради това той има качеството на осигурено лице съгласно цитираните разпоредби на чл. 9, ал. 3 ,т. 1, пр. първо, вр. с чл. 4, ал. 1, т. 2 от КСО. Обстоятелството, че за посочения период на отстраняване от работа не са декларирани данни и внасяни осигурителни вноски от осигурителя не влияе върху осигурителното правоотношение.

При липса на спор относно другите предпоставки по чл. 40, ал. 1 от КСО следва да се приеме, че жалбоподателят има право на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване.

По изложените съображения, обжалването решение на директора на ТП на НОИ – В. Търново, с което е отхвърлена жалбата на М.С. срещу разпореждането на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите при ТП на НОИ – В. Търново, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за временна нетрудоспособност поради общо заболяване е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Тъй като произнасянето на съда е в хипотезата на чл. 172, ал. 2, пр. ІІ от АПК, като естеството на акта не позволява решаване на делото по същество, преписката следва да се върне на административния орган за произнасяне по същество, съобразно указанията в настоящото решение.

Страните по делото не са претендирали за разноски и съдът не се произнася по дължимостта им.

По арг. от разпоредбата на чл. 119, вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „е“ от КСО решението на съда не подлежи на касационно обжалване.

Водим от горното и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, вр. с 118, ал. 2 от КСО, Административният съд – В. Търново, ІІ-ри състав

 

Р   Е   Ш   И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №1012-04-97#2/12.01.2017г. на директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново, с което решение е отхвърлена жалбата на М.М.С. срещу разпореждане с №О-04-999-00-**********/23.11.2016г. на ръководителя по изплащане на обезщетенията и помощите при ТП на НОИ – В. Търново.

ВРЪЩА делото като преписка на ТП на НОИ – В. Търново за произнасяне по заявлението на М.С. за отпускане на обезщетението по подадения болничен лист за временна неработоспособност, съгласно изложеното в мотивите на настоящото решение.  

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ  :