Р Е
Ш Е Н И Е
В
И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
№……………гр.София, 06.04..2021год.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАСКА
КОЛЕГИЯ, ІV”в” състав, в открито заседание на първи октомври, две хиляди двадесет и първа година
в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия
Любомир Игнатов
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Зл.Чолева гр.дело № 6444 по описа
за 2019 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 – чл.274 от ГПК.
С решение № 437650 на СРС, 159 състав от 26.06.2018г., постановено по гр. дело № 29961/2017г. Столична община /СО/ е осъдена да
заплати на С.С.С., на основание чл.49 от ЗЗД, във вр. чл.45 ЗЗД - сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от увреждане на здравето,
настъпило на 23.01.2017 г. в гр.София, при падане на необезопасен и необозначен
заледен тротоар на ул. „Татарли", непосредствено до уличното платно пред
магазин на фирма „П.К." ЕООД, ведно със законната лихва за забава, считано
от датата на увреждането /23.01.2017г./ - до окончателното й изплащане, както и
сумата от 2 528,19 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди - за
заплатени медицински консумативи, такси и лекарствени медикаменти във връзка с
увреждане на здравето, настъпило на 23.01.2017 г. в гр.София, при падане на горепосочения
необезопасен и необозначен заледен тротоар, ведно със законната лихва за
забава, считано от датата на увреждането / 23.01.2017 г./ - до окончателното й
изплащане. С решението предявеният иск по чл.49, вр. с чл.45 от ЗЗД – за
обезщетението за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от 5 000,00лв.-
до пълния заявен размер от 15 000 лева,
като е отхвърлена и претенцията по чл.49, вр. с чл.45 от ЗЗД – за обезщетението
за имуществени вреди за разликата над сумата от 2 528,19 лева – до пълния заявен размер от 3 428,19
лева.
С решението СО е осъдена да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК на С.С.С. сумата от 147,06 лева, представляваща направени по
делото разноски за депозити за експертизи; на адвокат Я.В.С. на основание
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА - сумата от 530,82 лева, с вкл. ДДС за процесуално
представителство в исковото производство и на основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка СРС, сумата от 301,12 лева,
представляваща държавна такса.
На основание
чл.78,ал.3 от ГПК, С.С.С. е осъден да заплати на СО сумата от 118,29 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от
исковете.
Решението от
26.06.2018г. се обжалва от двете страни по делото.
Въззивникът-ответник, Столична община обжалва първоинстанционното решение в частта
на уважените искове по чл.49, вр. с чл.45 от ЗЗД за имуществени и неимуществени
вреди. Счита, че ищецът е насочил иска
си към ответник, който не разполага с пасивна процесуална легитимация, тъй като
разпоредбата на чл. 67, ал.1, т.2 от Наредбата за управление на отпадъците и
поддържане и опазване на чистотата на територията на СО императивно предписва,
че е задължение на собственици, ползватели, лица, които фактически владеят или
държат недвижими имоти или части от тях да почистват тротоарите пред и около
сградите на имотите от сняг и лед, а така също и ледените висулки от сградите,
нарушена мазилка и други застрашаващи живота и здравето на преминаващите до
сградите. В конкретния случай твърди, че отговорност за почистването и
обезопасяването на тротоара носи „П.К.“ ЕООД. Счита, че в случая липсва елемент
от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно възлагане на работа
от негова страна - на трето лице. Заявява възражение за съпричиняване от страна
на пострадалия ищец, който е потърсил медицинска помощ часове след като е
настъпила травмата. Въззивникът-ответник поддържа, че фирмата с която е сключил
договор да поддържа на общинската собственост – „Чистота-Искър“ ЕООД, е
изпълнила задълженията си, като е извършила обработка на уличните платна и
тротоари. На последно място счита, че
присъденото с обжалваното решение обезщетение за неимуществени вреди , ако
се приеме от настоящата инстанция, че е
дължимо, е прекомерно и противоречи на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Намира за неоснователна претенцията за обезщетението за имуществени вреди,
като възразява, че не са представени годни доказателства за направените разходи от
ищеца за медицински услуги и лечение. С
изложените доводи въззивникът-ответник мотивира искането си за отмяна на
решението на първата инстанция в обжалваната част и вместо него- постановяване
на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни,
евентуално - в случай, че съдът намери претенцията за обезщетение за
неимуществените вреди- да намали размера на присъденото обезщетение. Заявява
искане за присъждане на разноските по делото, включително юрисконсултско
възнаграждение.
По жалбата
на ответника е подаден писмен отговор от насрещаната страна по нея –ищеца С.С. С.
в срока по чл.263,ал.1 от ГПК, с искане жалбата да бъде оставена без уважение ,
като неоснователна.
Въззивникът-ищец, С.С.С. атакува с подадена в срока
по чл.263,ал.2 от ГПК насрещна въззивна жалба първоинстанционното решение в
частта, с която е отхвърлен искът му за обезщетение за неимуществените вреди за
разликата между уважения размер от 5 000лв. - до пълния предявен размер от
15 000лв. Ищецът поддържа постановяване на решението в обжалваната част в
нарушение на принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 от ЗЗД. Твърди, че от първата инстанция не
е съобразен дългият период на време, през който се е възстановявал, както и
фактът, че и към настоящия момент продължава
да изпитва физически болки. Поддържа, че от съда не е отчетен фактът, че в
резултат на обездвижването е качил телесна маса над нормалното, което е
довело до натоварване на психиката и на самия организъм, което впоследствие е
наложило спазване на хранителен режим със специални храни. Поддържа, че при неправилна
преценка на фактите и обстоятелствата, имащи значение за определяне на
обезщетението, няма как то да бъде определено справедливо по смисъла на закона.
С изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът- ищец мотивира
искането си за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната от него част и уважаване
на предявения иск за обезщетение за неимуществените вреди в пълния заявен
размер, с присъждане на направените по делото разноски.
По
насрещната въззивна жалба на ищеца е подаден писмен отговор от насрещната
страна по нея- ответника СО, с който жалбата е оспорена като неоснователна по
подробно развитите в отговора съображения.
Третото лице помагач на -ответника „Ч.И.“ ЕАД заявява становище
за неоснователност на подадената от
ищеца С.С. въззивна жалба. Счита, че първоинстанционното решение в обжалваната
от ответника част е недопустимо, евентуално- незаконосъобразно.
Софийският
градски съд, като взе
предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по
делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено
следното:
Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими,
като подадени в срока по чл.259 ГПК, от лица, имащи правен интерес от обжалването и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на
доводите, заявени с въззивните жалби, от които е ограничен, съгласно нормата на
чл.269, предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав приема, че следва да се произнесе първо по въззивната жалба на
ответника срещу първоинстанционното решение от 26.06.2018г., тъй като с нея заявен довод за липса на
пасивна материално-правна легитимация, както и възражения, изключващи дължимостта на претендираните от ищеца
обезщетения, а жалбата на ищеца касае
само размера на едно от присъдените обезщетения.
По жалбата на ответника
Жалбата е неоснователна.
Съдът е
сезиран с обективно съединени искови
претенции с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр. с чл.45 от ЗЗД , с предмет -
обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, за които ищецът поддържа, че са
претърпяни от него в резултат на
неизпълнението на нормативно възложени задължения на ответника , които той
упражнява чрез своите служители – да поддържа в изправно състояние общинската
пътна инфраструктура, част от която е процесният тротоар.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е
обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни
противоправни действия. По иска с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр. с чл.45 от ЗЗД следва да се установят следните елементи от фактическия състав, пораждащ посочената
обективна гаранционно-обезпечителна отговорност за ответника: противоправно
действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на
някаква работа от страна на ответника, причиняване на вреда - при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение /действие или бездействие/ и вредоносния резултат. Доказателствената тежест за установяване
наличието на изброените елементи от фактическия състав е на ищцовата страна в
процеса, съгласно правилото на чл.154,ал.1 от ГПК, както законосъобразно е
постановил и първоинстанционният съд с доклада по делото. Вината на лицето, на
което е възложена работата, се презюмира, съгласно нормата на чл.45,ал.2 от ГПК,
като доказателствената тежест за оборване на презумпцията е на ответника-
правилно разпределена с доклада по делото на първата инстанция.
Настоящият съдебен състав намира за
законосъобразен и обоснован извода на първата инстанция, с който е прието, че по
делото е доказано противоправното бездействие на служителите на ответника,
представляващо неизпълнение на нормативно възложените им задължения да
поддържат в изправност тротоара на който ищецът е претърпял травматично
увреждане в състояние, отговарящо на изискванията на движението, което означава
отстраняване на всякаква настъпила неизправност на настилката, която създава
опасност за пешеходците. Легалната дефиниция на термина "тротоар" е
дадена в § 6, т. 6 от ЗДвП, според който тротоар е изградена, оградена или
очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за
движение и предназначена само за движение на пешеходци. Тротоарът е част от пътното платно по смисъла на § 6, т. 7
от ЗДвП. Нормата на чл.31 от ЗП постановява, че изграждането, ремонтът и поддържането на
общинските пътища се осъществяват от общините. От законовата разпоредба на
чл.31 от ЗП произтича задължението на общините като юридически лица за
поддръжка на тротоарите, като част от общинската пътна инфраструктура /част от
пътното платно/ в състояние на изправност, гарантираща безопасното им ползване
по предназначение , включващо и движението на пешеходците по тях, съответно-
задължението за отстраняване на всяка неизправност, която създава опасност за
пешеходците.
В конкретния
случай от събраните по делото гласни доказателства /показанията на св.Д. и св.К.-очевидци/
и неоспореното заключение на СТЕ се установява, че падането на ищеца е
настъпило при придвижването му пеша на заледен участък на тротоара на ул.“
Татарли“ в гр.София, пред магазин на фирма „П.К.“ ЕООД, а този тротоар
представлява публична общинска собственост на ответника- Столична община, на
основание чл. 7, т. 4 от Закона за местното самоуправление и местната
администрация (ЗМСМА). Като собственик ответникът е титуляр на задължението за поддръжка на процесния тротоар
в изправно състояние. В случая ответникът противопоставя възражение, че
упражняването на това задължение той е възложил по силата на договор за
обществена поръчка на третото лице-негов помагач „Чистота - Искър" ЕООД. Това възлагане , обаче , има правно значение
само във вътрешните правоотношения между ответника и третото лице и е
ирелевантно и непротивопоставимо в правоотношението между ищеца и ответника.
Ответникът отговаря за неизпълнението на дейностите по поддържане и почистване
на пътните платна, част от които са и тротоарите, независимо дали е възложил изпълнението на
това задължение на свои служители или е
възложил изпълнението му на трето лице- и в двата случая на основание чл.49 от ЗЗД ответникът носи отговорност като възложител за вредите, претърпени от неизпълнението
на задължението.
Съдът намира
за неоснователно възражението на ответника, че не е пасивно материално-правно
легитимиран да отговаря по предявения иск, основано на нормата на чл. 67, ал. 1,
т. 2 от Наредба за управлението на отпадъците и поддържане и опазване на
чистотата на територията на Столична община и твърдението, че задължение на третото
лице- „П.К." ЕООД, пред чийто търговски обект е настъпило падането, е било
почистването на тротоара от лед и сняг. Действително
с цитираната разпоредба е установено в задължение на собственици и ползватели
на недвижими имоти или част от тях да почистват прилежащи на тези имоти
територии от лед и сняг, но това задължение касае само съответните прилежащите територии , определени
със скица, изготвена от кмета на района
и връчена на собствениците/ползуватели , съгласно чл.62,т.2 от Наредбата, както
правилно е приел и първоинстанционният съд. При настоящия казус от ответника не
са представени доказателства за наличие на такава скица, определяща процесният
участък от тротоара, като прилежаща площ към търговския обект на третото лице „П.К.“
ЕООД. Нещо повече, дори да се приеме, че мястото на падането на ищеца попада в
обхвата на прилежащия терен към търговския обект на третото за спора лице, този факт не освобождава ответника от законово възложеното му задължение да поддържа в изправно състояние
тротоарите, като част от пътното платно, /чл.31 от ЗП/. Адресат на законовото задължение е ответникът
и именно поради това той носи и задължението за упражняване на контрола за
изпълнението на дейностите по поддръжка, превъзложени от него на третите лица с
горепосочената Наредба. Т.е., дори да се приеме, че от третите лица не е
изпълнено задължението , произтичащо от Наредбата, то спрямо увредените лица
отговорността отново е на ответника, доколкото той е титуляр на задължението по
закон и неизпълнението му е последица и от неупражненото задължение за контрол
за изпълнение от третите лица, посочени в Наредбата. За третите лице в тази
хипотеза възниква само административно-наказателната отговорност по раздел І от глава 8 на Наредбата. Ето
защо,настоящата инстанция намира за законосъобразен извода на СРС, с който е
прието, че ответникът е пасивно-материално правно легитимиран да отговаря по предявените искове.
На следващо
място, съдът приема, че от представените
по делото медицински документи, събраните гласни доказателства и неоспореното
заключение на СМЕ се установява причинно-следствената връзка между процесния
инцидент от 23.01.2017 г. и претърпяните от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в контузия
на лява колянна става, частично разкъсване на предна кръстна връзка на лява
колянна става, увреда на заден рог на медиалния мениск на лява колянна става,
които по своя медикобиологичен характер представляват трайно затруднение на
движенията на ляв долен крайник за срок повече от 30 дни. От представените
медицински документи заключението на СМЕ се установява, че на ищеца е извършена
артроскопска операция на увредата на предна кръста връзка. При оперативното
лечение на увредата на предна кръста връзка е направена пластика на кръстата
връзка с материал, взет от сухожилията намиращи се зад колянната става. При извършения
преглед на 31.10.2017 г. вещото лице установява наличие на три белега на предна
лява колянна става от по 2 см. - типични за артроскопско лечение на колянна
става. Запазен обем на движение, но болезнен
в крайните си фази. От представените по делото медицински документи и заключението на СМЕ не
се установява да са настъпили усложнения
през периода на възстановяване. От експертното заключение се установява, че към момента на извършване на прегледа от
вещото лице /9 месеца след процесния
инцидент/ ищецът съобщава за болки в левия крак при влошаване
на времето и при натоварване. Проявата на болка при смяна на времето при ищеца
се потвърждава и от показанията на св.К..
Видно от заключението на СМЕ, забавянето
на операцията с няколко дни, не е оказало влияние върху общото състояние на
ищеца, респ. върху процеса на лечение на увредената връзка и не е довело до
влошаване на тежестта на травмата и последиците от нея. Експертът изрично
уточнява също така, че отказаната от ищеца операция в УМБАЛСМ „Пирогов" в деня на
настъпване на процесния инцидент не е повлияла негативно върху извършената на
по-късен етап от лечението оперативна намеса и проведеното лечение и този отказ
не е довел до утежняване на положението на ищеца , респ.- не се е отразил
негативно върху възстановяването му в посока на продължаване на
възстановителния процес. С оглед на така установените факти със заключението на
СМЕ, съдът намира за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на ищеца, основано на твърдението, че от
ищеца не е потърсена соевременно медицинска помощ и е отказана операцията в
УМБАЛСМ „Пирогов“.
По отношение на размера на дължимото на ищеца
обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди- болките и страдания,
претърпяни от него в резултат на увреждането на долния ляв крайник и вредите, настоящият съдебен състав приема, че същото,
определено при спазване принципа за справедливост, установен с нормата на чл.52
от ЗЗД, възлиза на сумата от 6 500,00лв. При определяне на този размер на
обезщетението за неумищуствени вреди настоящият съдебен състав зачита, че характерът на причиненото на ищеца увреждане
е наложило оперативна намеса, като след
извършената операция на ищеца е била поставена шина за 45 дни, като същата е ограничавала движенията на
ищеца за посочения период от време и през този период той е имал нужда при обслужването в ежедневните
битови и хигиенни дейности. В резултат на причиненото на ищеца увреждане той е
бил в отпуск по болест 2 месеца. На следващо място, настоящият съдебен състав
отчита, че 9 месеца след настъпване на процесния инцидент ищецът не е
възстановил напълно, тъй като вещото лице отчита болезненост при крайните фази
на движение на увредения крайник /СМЕ/, както и наличието на болков синдром 1
година след инцидента- при промяна на времето, /това обстоятелство освен от СМЕ
се потвърждава и от гласното доказателство/, като последните два факта не са
зачетени от първата инстанция и те обосновават приетия от настоящата инстанция
извод за по-висок размер на обезщетението, дължимо на ищеца за неимуществените
вреди. От друга страна, съдът при определяне размера на обезщетението зачита и
факта, че от събраните по делото доказателства /СМЕ/ не се установява в рамките
на възстановителня период за ищеца да са настъпили усложнения, отчита факта, че
проявата на болков синдром има инцидентен, а не постоянен характер, както и
че не се дава неблагоприятна прогноза от
вещото лице във връзка с пълното възстановяване на ищеца. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че обезщетението в размер на 6 500 лева адекватно и в съответствие с
принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД репарира
претърпените от ищеца
неимуществени вреди. Като
последица от това, съдът приема, че предявеният иск за неимуществени вреди се
явява доказан и основателен в размер на 6 500 лв., а въззивната жалба на
ответника срещу решението в частта, с която тази претенция е уважена за сума,
по-малка от приетата за дължима от настоящия съдебен състав – за неоснователна.
По отношение
на претенцията за имуществени вреди, представляващи заплатени от ищеца суми за
медицинско лечение, медицински изделия и лекарства, съдът приема, че тя е
доказана до размера на сумата от 2 528,19лв. , за която сума по делото са
представени писмени доказателства за извършени разходи, за които от СМЕ е
потвърдено, че са именно във връзка с лечението на ищеца на увреждането на
здравето вследствие на процесния инцидент, както правилно е прието и от първата
инстанция с решението в обжалванато от ответника част.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият
съдебен състав приема, че жалбата на ответника е неоснователна и
първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част следва да бъде потвърдено като
законосъобразно и правилно.
По жалбата на ищеца срещу решението в
частта, с която е отхвърлен искът по чл.49,вр. с чл.45 от ЗЗД за неимуществени вреди за разликата между
уважения размер от 5000лв.- до пълния предявен размер от 15000лв.
С оглед
изложените по-горе подробни мотиви, относно дължимия според настоящата
инстанция размер на обезщетението, жалбата се явява частично основателна за
сумата от 1 500,00лв., /като разлика над присъдения от първата инстанция
размер от 5 000,00лв. – до дължимия
според настоящата инстанция размер от 6 500,00лв./, поради което
атакуваното с нея първоинстанционно
решение следва да бъде отменено за посочената разлика и вместо него - постановено
друго, с което искът да бъде уважен допълнително за сумата от 1 500 лв. В
останалата обжалвана от ищеца част, с която искът за обезщетение за
неимуществени вреди е отхвърлен за
разликата на 6 500,00лв.- до пълния предявен размер от 15 000,00лв. ,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По
разноските по делото:
При горния изход на делото пред настоящата инстанция по предявените искове, на основание чл.78,ал.1
от ГПК на ищеца се дължат разноски да първата инстанция , съразмерно на уважената
част от исковете и на основание чл.78,ал.1 от ГПК, на ищеца се дължат
разноски за първата инстанция от 176,36 лв.
или допълнително следва да му бъдат присъдени още 29,30 лв. извън присъдените с
първоинстанционното решение разноски от 147,06 лв. На адвокат Я.В.С.
следва да му се присъди на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 636,59 лв. с
ДДС или допълнително следва да му бъдат присъдени още 105,77 лв. извън
присъдените с първоинстанционното решение разноски от 530,82 лв. с ДДС.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответникът
има право на разноски за първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от исковете от 102,01лв.,
поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата
над тази сума- до пълния присъден размер от 118,29лв. Ответникът следва да бъде
осъден и да внесе на основание чл.78,л.6 от ГПК допълнително сумата от 60,00
лв. по сметка на СРС – допълнително дължима държавна такса съобразно
допълнително уважената част от иска за неимуществени вреди от настоящата
инстанция.
За въззивното производство право на разноски има само
ищецът, /предвид частичната основателност само на подадената от него жалба/, като на основание чл.78,ал.1 от ГПК, вр.
чл.38, ал. 2 ЗА на адвокат Я.С. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 176,40 лв. с
ДДС, съразмерно на уважената част от въззивната жалба на ищеца и сумата от
330,00 лв. с ДДС- адвокатско възнаграждение, дължимо за защита по отхвърлената
жалба на ответника.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на
основание чл.78,л.6 от ГПК по сметка на СГС – сумата от 30,00лв.- дължима
държавна такса , съразмерно на уважената част от жалбата на ищеца.
Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 437650 на СРС, 159 състав от 26.06.2018г., постановено по гр. дело № 29961/2017г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от С.С.С.
*** с правно основание чл.49, вр. с чл.45 от ЗЗД – за разликата над сумата от 5 000
лв.- до размера на 6 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди –
претърпени от ищеца болки и страдания от
увреждане на здравето, настъпило на 23.01.2017 г. в гр.София, при падане на
необезопасен и необозначен заледен тротоар на ул. „Татарли",
непосредствено до уличното платно пред магазин на фирма „П.К." ЕООД, ведно
със законната лихва за забава, считано от датата на увреждането /23.01.2017г./
- до окончателното й изплащане, както и в частта, с която С.С.С. е осъден
да заплати на СО, на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК – разликата над
дължимата сума от 102,01лв.- до пълния присъден размер от 118,29лв.- разноски
по делото и ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Столична община да заплати на С.С.С., на основание чл.49,вр. с чл.45 от ЗЗД разликата
над сумата от 5 000лв.- до размера на 6500 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди - претърпени от ищеца болки и страдания от увреждане на
здравето, настъпило на 23.01.2017 г. в гр.София, при падане на необезопасен и
необозначен заледен тротоар на ул. „Татарли“, ведно със законната лихва от 23.01.2017г.-
до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на С.С.С. на основание
чл.78,ал.1 от ГПК – сумата от 29,30лв.- допълнително дължими разноски по делото
за първата инстанция.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на адвокат Я.В.С. на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА - сумата от 105,77 лв. – допълнително дължимо адвокатско
възнаграждение за първата инстанция.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на адвокат Я.В. Д. – сумата от 176,40 лева – разноски
по делото за въззивното производство, на основание чл.38, ал. 1, т. 2 ЗА вр.
чл. 78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС сумата от 60 лв. –
допълнително дължима ДТ, съразмерно на уважената част от исковете, а по сметка
на СГС – сумата от 30,00лв.- дължима държавна такса, съразмерно на уважената
част от жалбата на ищеца.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 437650 на
СРС, 159 състав от 26.06.2018 г., постановено по гр. дело № 29961/2017г. в останалата обжалвана част, с която Столична община е осъдена да заплати на С.С.С., на основание чл.49, вр. с чл.45 от ЗЗД
: 1./ сумата от 2 528,19 лв., ведно със
законната лихва от 23.01.2017г.- до окончателното изплащане,
представляваща обезщетение за имуществени вреди- за заплатени медицински
консумативи, такси и лекарствени медикаменти във връзка с увреждане на
здравето, настъпило на 23.01.2017 г. в гр. София и 2./
сумата от 5000 лв., ведно със законната лихва от 23.01.2017г. - до
окончателното изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
резултат от гореописания деликт, както и в
частта, с която СО е осъдена да заплати на С.С.С., на основание чл.78,ал.1
от ГПК разноски по делото в размер на 147,06лв., на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗА на адвокат Я.В.С. сумата от 530,82 лв. с ДДС и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС сумата от 301,12 лв.
В останалата
отхвърлителна част за обезщетението за имуществени вреди – за разликата над
сумата от 2 528,19лв.- до пълния предявен размер от 3 428,19лв.,
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на страната на ответника на „Чистота – Искър“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в 1
месечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.