РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 10.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
двадесет и седми май две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Теодора Вутева, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 90 по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на „Г.Р.“ ЕООД, подадена чрез адв. Б. против
решение № 198 от 06.08.2019 г., постановено по гр. дело № 1426/2018 г. по описа
на Районен съд – Ботевград, пети състав, с което са уважени предявените от „В.т. ....“ ЕООД
против жалбоподателя обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 372, ал. 1 от ТЗ, вр.
чл. 367, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
сумата от 5171,52 лева, представляваща вземане по договор за превоз от
01.09.2016 г. по фактура № ……………../……………. г., ведно със законната лихва от 02.03.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата и с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 309а, ал. 1 от ТЗ за сумата от 308,19 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от
31.08.2017 г. до 01.03.2018 г., за които суми е издадена заповед № 2081 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 24.04.2018 г. по ч.гр.д.
№ 370/2018 г. по описа на Районен съд – Ботевград.
Въззивникът обжалва
решението като неправилно. Твърди, че по делото не се установява ищецът да е
извършил превоз в полза на ответника. Счита, че исковата молба е нередовна, тъй
като не е конкретизирано кога е извършен превоза, с какво превозно средство и
какъв е бил товарът. Поради изложените аргументи моли съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените
искове изцяло.
Уведомен за въззивната
жалба на 13.01.2020 г., ищецът в първоинстанционното
производство „В.т.
….“ ЕООД, не се е възползвал от възможността да подаде в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба.
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна
жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното
решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на „В.т. ….“ ЕООД,
с която са предявени против „Г.Р.“ ЕООД обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове, а именно: иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 372,
ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 367, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 5171,52 лева,
представляваща вземане по договор за превоз от 01.09.2016 г. по фактура № ……………/………………. г.,
ведно със законната лихва от 02.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумата
и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
309а, ал. 1 от ТЗ за сумата от 308,19 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 31.08.2017 г. до 01.03.2018 г. Исковата молба е депозирана
по реда на чл. 422 от ГПК, след като в законоустановения
срок е постъпило възражение срещу издадената на 24.04.2018 г. в полза на ищеца заповед № 2081 за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 370/2018 г. по описа на Районен съд
– Ботевград за процесните
суми.
Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
представлява предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане,
ведно с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално право в заповедното производство, като
искът се счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С
предявяването му се цели да се установи дали оспореното в заповедното
производство вземане съществува. При уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза
в сила. За да постанови своето решение, районният съд е приел, че
между страните е сключен договор за превоз, по силата на който ищецът е
извършил транспортни услуги, а ответникът не е заплатил уговорената насрещна
парична престация. Решението на първата инстанция се обжалва в неговата цялост, като по съществото
на спора и с оглед наведените доводи, настоящият състав на въззивния
съд намира следното:
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 372, ал. 1 от ТЗ, вр. чл.
367, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
Според
чл. 367, ал. 1 от ТЗ с договора за превоз превозвачът се задължава срещу
възнаграждение да превози до определено място лице, багаж или товар. Възнаграждението
се заплаща от товародателя при сключването на договора, освен ако не е
уговорено друго /чл. 372, ал. 1 от ТЗ/. Съгласно чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ако
длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска
изпълнението заедно с обезщетение за забавата. Следователно за уважаване на
предявения иск следва да бъдат установени следните предпоставки: 1/ между ищеца,
в качеството му на превозвач и ответника, в качеството му на товародател
/възложител на превоза/, е възникнало валидно търговско правоотношение по
договор за превоз; 2/ ответникът да не е заплатил уговореното възнаграждение в
срок. Договорът за автомобилен превоз представлява консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, тъй като неговата
действителност не зависи от издаването, редовността или изгубването на
товарителницата. Чрез съставянето на този удостоверителен документ се доказва
сключването на тази двустранна сделка – арг. чл. 61 от
ЗАвП.
По
делото е представен договор за транспортни услуги, сключен на 01.09.2016 г.
между ищеца „В.т. ….“ ЕООД, в качеството му на изпълнител
/превозвач/ и ответника „Г.Р.“ ЕООД, в качеството му на възложител
/товародател/. По силата на този договор страните са уговорили ищецът да
извърши по възлагане на ответника транспортни услуги с товарни автомобили срещу
определено възнаграждение. В чл. 2 от договора страните са уговорили, че цената
на транспортната услуга се определя индивидуално преди извършване на превоза и е
в зависимост от разстоянието. В чл. 3 е определен и срокът на плащане на
възнаграждението – фактурирането на превозната услуга се извършва на всеки 15
или 30 дни на календарния месец, а плащането по фактурите се извършва в срок до
30 календарни дни от получаването на фактурата, след представяне на подпечатани
товарителници, подписани от представител на възложителя. Сключването на този
договор не се и оспорва от ответника. Основният довод на въззивника
е, че не е бил извършен конкретният превоз, за който се претендира
възнаграждение от ищеца.
Изпълнението по договора от страна на ищеца се установява от представените по делото пътни листове /№ ……от ……… г., № …… от ……….. г., № ……от ………. г., № …… от ……….. г., № …… от ………. г., № …… от ……….. г., № …… от ………….. г., № …… от ………… г./ и товарителници към тях /съответно № ……./……….. г., № ……./…………. г., № ……./……….. г., № ……./……….. г., № ……./…………. г., № ……. от ……….. г., № ……. от …………..г., № ……./……………. г./ с маршрут от гр. Т. до гр. Ш., съставени и подписани от водача на камион с рег. № .. …. .., в съответствие с приложение № 14 към чл. 89 от Наредба № 33/03.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ, данните от които кореспондират с показанията на свидетеля Д. М. Свидетелят работи при ищеца като шофьор на камион. От показанията му става ясно, че през лятото на 2017 г. е извършвал превози от гр. Т. до гр. Ш. по възлагане на ответника. Съдът приема свидетелските показания по отношение обстоятелството, че е сключен процесният договор и е изпълнено задължението на ищеца, за достоверни, тъй като те са логични, последователни, непротиворечиви, а и се подкрепят от всички останали събрани по делото доказателства. По делото е представен и опис на товарителници от ищеца, от който се установява, че представените товарителници са на обща стойност 5171,52 лева с ДДС.
По делото
е представена и фактура № ………….. от …………… г., издадена от ищеца за сумата 5171,52 лева с ДДС,
представляваща възнаграждение за транспортни услуги по договор и дестинация гр.
Т. – гр. Ш. Въззивникът се позовава на обстоятелството, че фактурата е
подписана единствено от представител на ищеца, но не и от представител на
ответното дружество. Действително фактурата не е подписана от представител на
ответника. Въпреки това дори фактурата да не съдържа всички предвидени в Закона
за счетоводството реквизити, в т. ч. и подпис на получателя, или да е оспорена
в процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото
ѝ значение за удостоверените в нея факти заедно с всички останали
доказателства по делото, включително с извънсъдебното признание на оспорващата
страна, за каквото следва да се счита частичното плащане по фактурата,
вписването ѝ в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача,
отразяването на стойността ѝ в справките-декларации по ЗДДС и ползването
на данъчен кредит /в този смисъл решение № 252 от 3.01.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 1067/2011 г., II т. о., ТК/. В настоящия случай от заключението на вещото
лице по съдебно-счетоводната експертиза, допусната от първоинстанционния
съд, се установява, че фактурата е била осчетоводена от ответника и е била
включена в дневника за покупките. Същевременно не е било извършено плащане по
нея, а към ищеца се води задължение в размер на 5 171,52 лева. По този
начин ответникът е направил извънсъдебно признание на своето задължение към
ищеца. Съобразявайки и останалите по делото доказателства, в това число
представените пътни листове, товарителници и показанията на свидетеля М., настоящият състав на въззивния съд счита, че по делото се установява както
наличието на търговско правоотношение между страните по договор за превоз, така
и изпълнението на задължението на ищеца да извърши превоза. По делото не се
установи от ответника да е заплатил своето насрещно задължение за
възнаграждение. Ето защо предявеният иск се явява основателен.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 309а, ал. 1 от ТЗ
Настоящият
съдебен състав квалифицира иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
309а, ал. 1 от ТЗ. Първоинстанционният съд го е
квалифицирал с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Настоящият състав счита,
че приложение следва да намери специалната разпоредба на ТЗ, тъй като
правоотношението между страните, които са търговци, е възникнало от двустранна
търговска сделка. Въпреки различната правна квалификация първоинстанционният
съд не се е произнесъл по непредявен иск, доколкото фактическите твърдения,
изложени в исковата молба са идентични. Съгласно разпоредбата на чл. 309а,
ал. 1 от ТЗ когато кредиторът е изпълнил
задълженията си, а длъжникът е в забава за плащане, ако не е уговорено друго,
кредиторът има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата, както и на обезщетение за разноски за събиране на вземането в размер
на не по-малко от 80 лева, без да е необходима покана. Следователно за
уважаване на предявения иск е необходимо да се установи наличието на следните
предпоставки: 1/ възникването на главен дълг; 2/ изпадането на длъжника в
забава. В случая страните са уговорили в договора за превоз, че плащането на
фактурираните суми се извършва в срок до 30 календарни дни от получаването на
фактурата. По делото не се установява на коя конкретна дата е била получена процесната фактура № ………………от …………… г. От
заключението на вещото личе по ССчЕ
става ясно, че фактурата е била осчетоводена от ответника и е била включена в
дневник за покупките за м. август 2017 г. Ето защо настоящият състав счита, че
към 31.08.2017 г. фактурата е била получена от ответното дружество. Когато
денят на получаване на фактурата или поканата за плащане не може да се установи,
срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или
услугата /чл. 303а, ал. 3 от ТЗ/. Видно от представените по делото
товарителници и пътни листове, последният извършен превоз е от 19.07.2017 г.,
тоест на тази дата е получена услугата. Ето защо от следващия ден е започнал да
тече и 30-дневният срок за изпълнение на задължението на ответника за заплащане
на възнаграждение по договора за превоз. Мораторната
лихва се претендира от ищеца за периода от 31.08.2017г. до 01.03.2018 г. и доколкото
към началната дата на периода ответникът е бил изпаднал в забава, то
предявеният иск се явява установен по основание. Размерът на дължимото
обезщетение за забава определен от съда по реда на чл. 162 от ГПК е 262,88
лева, за която сума предявеният иск следва да бъде уважен и отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 308,19 лева.
Поради
съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, решението на районния съд
следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход
на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, на въззиваемата страна „В.т. ….“ ЕООД се дължат разноски в пълен размер. Дружеството е било
представлявано от адвокат и е заплатило 650 лева адвокатско възнаграждение, което се
установява от представения по делото договор за правна защита и съдействие,
който в тази част има характер на разписка. Ето защо тази сума следва да му бъде
заплатена от въззивника.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 198 от 06.08.2019 г., постановено по гр. дело № 1426/2018 г. по
описа на Районен съд – Ботевград, пети състав.
ОСЪЖДА „Г.Р.“ ЕООД, ЕИК:………, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя В.К. да заплати на “В.Т. ….“
ЕООД, ЕИК: ………, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя С.Д., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 650
лева – представляваща разноски по делото пред въззивния
съд.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.