№ 122320
гр. С., 04.10.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Частно гражданско дело № 20231110143785 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
**** срещу Й. Н. З., с което се претендират следните суми: 800 лв. – главница по Договор за
паричен заем № ****/16.07.2022 г., ведно със законната лихва от 10.07.2023 г. до изплащане
на вземането; 40.05 лв. – възнаградителна лихва за периода от 16.07.2022 г. до 30.08.2022 г.;
94.50 лв. – законна лихва за забава за периода от 01.10.2022 г. до 01.06.2023 г.; 366.15 лв. –
неустойка за непредоставяне на обезпечение; 120.62 лв. – неустойка за забава, начислена
еднократно; 40 лв. – разходи за събиране на вземането поради забава в плащането.
Разгледано по същество искането за издаване на заповед за изпълнение е частично
неоснователно по следните съображения:
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК на отхвърляне подлежи заявление, когато
искането за издаване на заповед за изпълнение противоречи на закона и добрите нрави,
както и когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, или е налице обоснована вероятност за това.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл.
19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК и да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на
база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да
съобрази и представените към заявлението договор, всички негови приложения и изменения
и приложимите общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.
В случая освен главницата, възнаградителната лихва и мораторната лихва се
претендира и договорна неустойка, дължима при непредоставяне на поне едно от
обезпеченията, посочени в договора. Неустоечната клауза в договора предвижда задължение
за длъжника за заплащане на неустойка за непредставяне в срок на обезпечение (банкова
гаранция или поръчител) на задълженията му по договора. Така уговорената неустойка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на кредитора за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. С тази клауза кредиторът по вече отпуснат заем получава
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова
страна, респективно без да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до
неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако
1
не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Същевременно от неизпълнението на задължението за даване на обезпечение по
кредита не произтичат преки вреди за кредитора. Поставените прекомерни изисквания
относно дължимото от длъжника обезпечение за изпълнение на задължението му за връщане
на главницата по договора сочат на единствената цел, противоречаща на добрите нрави –
задължението за предоставяне на обезпечение да не може да бъде изпълнено от длъжника и
като последица от това неизпълнение кредиторът да получи претендираната неустойка.
Въпреки че е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита, поради което
целта излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й
нищожна. В този смисъл са и задължителните разяснения на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009
г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Тази клауза за неустойка е нищожна и поради заобикаляне на закона
(чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД), доколкото чрез прехвърлянето на риска от неосигуряване на
обезпечение върху потребителя кредиторът си осигурява приход по договора над
определения годишен процент на разходите в чл. 19, ал. 4 ЗПК. По този начин кредиторът
постига незаконен резултат – неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника, което представлява заобикаляне на закона, и следователно клаузата за неустойка
е нищожна и на това основание.
На следващо място, претендира се и неустойка за забава, начислена еднократно, в
размер на 10 % от размера на главницата, свързана с направените от кредитодателя такси и
разходи за извънсъдебно събиране на вземанията. Касае се за вземане, чиято изискуемост
следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава, чиято цел е да служи за
обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
обаче при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава в случая е лихвата за забава,
която се претендира със заявлението. Процесната клауза преследва забранена от закона цел,
а именно да се присъди още едно обезщетение за забава. Същата противоречи на
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и е нищожна. Тази наказателна клауза е и в
пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си
представлява неустойка, излизаща извън присъщите й от закона функции, което също влече
нищожността й.
На последно място, претендираните разходи /в смисъла на такса/ за събиране на
вземането поради забава в плащането не попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта на това вземане
следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това
вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи.
Истинската цел на клаузата е сумата да служи за обезщетение за вреди от забавата,
противоречи на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и преследва забранена от
закона цел, поради което клаузата е нищожна. Тази наказателна клауза е и в пряко
противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява
неустойка, излизаща извън присъщите й от закона функции, което също влече нищожността
й.
След като неустоечните клаузи и клаузата за дължимост на разходи за събиране на
вземането поради забава са нищожни, вземанията, произтичащи от тях, не могат да се
отнесат към категорията на безспорните вземания, поради което не могат да бъдат защитени
по реда на заповедното производно. Ето защо заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в посочената част подлежи на отхвърляне.
Така мотивиран, съдът
2
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ частично заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от **** срещу Й. Н. З. – за следните суми по Договор за паричен заем №
****/16.07.2022 г.: 366.15 лв. – неустойка за непредоставяне на обезпечение; 120.62 лв. –
неустойка за забава, начислена еднократно; 40 лв. – разходи за събиране на вземането
поради забава в плащането.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3