РЕШЕНИЕ
№ 1458
гр. Пловдив, 01.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330100639 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от ЗК „Лев инс“ АД, ЕИК ********* против Г.
К. П., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни
искове с правно основание по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 500, ал.1, т.1, т.3 КЗ и
чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 13.05.2016 г. в гр. Х., ответникът управлявал т.а.
„Волво“ ФМ 12380 с ДК № ***, маневрирайки, със задната част на своето ремарке,
ударил метален стълб за улично осветление, който увредил паркирания до него л.а.
„Сузики Игнис“ и му причинил материални щети. Бил съставен протокол за ПТП от
14.05.2016 г., а на отв. – АУАН.
Към датата на ПТП била налице валидна застраховка ГО за МПС на
ответника, съгл. ЗП № ***, при ищеца.
След отправена претенция от увредения, застрахователят определил и платил
обезщетение от 284,60 лева. Въпреки изпратената покана към ответника, той не
погасил.
Твърди, че поради напускане на местопроизшествието, без да уведоми
органите на МВР, при което не могъл да бъде тестван за алкохол и причиняване на
ПТП, на осн. чл. 500, ал.1, т.1 и т.3 КЗ, възникнало регресно вземане в размер на
платеното обезщетение, ведно с лихвата за забава.
Ищецът се снабдил със заповед по чл. 410 ГПК № 261798/19.11.2020 г. по
ч.гр.д. № 15133/20 г. на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за
недължимост. Моли се за установяване дължимостта на сумите от: 284,60 лева –
главница, представляваща регресно вземане; 86,73 лева – обезщетение за забава за
1
периода 12.11.2017 г. – 12.11.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от
постъпване на заявлението в съда – 13.11.2020 г. до окончателното погасяване.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете,
в т.ч. – към датата на ПТП увреденият автомобил да е бил собственост на А.Р.;
напускането на произшествието не можело да се приравни на отклонение от проверка
за алкохол и да обоснове презумпция за употреба на такъв; посещението на органите на
МВР не било задължително по закон, съгл. чл. 125 ЗДвП. Предпоставките за регресна
отговорност не били налице. Разбирайки за извършеното, ответникът се явил в
полицията и доброволно съставил изискуемия протокол, като в екземпляра, с който
разполагал, не били посочени претенции от лицето Р.. Освен това нямало данни за
разногласия помежду им. Моли за отхвърляне на исковете. Релевира възражение за
изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство
съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е
подадено в срок, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в
месечния такъв по чл. 415, ал. 1 ГПК. Допустими са и подлежат на разглеждане по
същество.
По същество:
За основателност на главния иск, в тежест на ищеца е да докаже пълно и
главно, че в причинна връзка с противоправно поведение на ответника е настъпило
събитие - ПТП, което съставлява покрит риск по договор за застраховка „Гражданска
отговорност”, за което в качеството си на застраховател носи риска; че поради
причиняване на описаните имуществени щети, е заплатил обезщетение на увреденото
лице в размер не по-голям от стойността на действителните вреди; твърдения
механизъм на ПТП, в причинна връзка с който са нанесени повреди на автомобила и
размера на обезщетението, както и, че ответникът е причинил виновно събитието, след
което е напуснал местопроизшествието преди идването на органите за контрол на
движение по пътищата, а посещаването на местопроизшествието от тях е било
задължително по закон, както и, че виновно се е отклонил от проверка за алкохол.
Предвид въведеното възражение за изтекла давност, в негова тежест е и да установи
наличие на обстоятелства, довели до спиране и прекъсване на предвидената в закона
давност.
В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване, както и да установи
обстоятелства, които изключват, унищожават или погасяват вземането, както и да
докаже възраженията си в отговора, вкл. за изтекла погасителна давност, а при
установяване на горните факти от ищеца – да докаже, че е платил търсената сума.
2
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира иска за
неоснователен по следните съображения:
Съставен е протокол за ПТП. В същия не е отразено, че ответникът е напуснал
мястото на соченото произшествие. Същият оспорва механизма на събитието, относно
който документът не се ползва с мат. док. стойност, съгл. чл. 179 ГПК. За него не са
ангажирани доказателства в процеса. Разпитаният по делегация свидетел А. А. Р.
/сочен в протокола за уч. 2 и увреден/ заявява, че изобщо не си спомня да е настъпвал
такъв инцидент, не знае и не си спомня за такъв случай. На всички зададени му
въпроси отговаря с отрицание и незнание за случилото се. Отделно, твърди с
категоричност никога да не е притежавал сочения за увреден автомобил „Сузуки“ /без
рег. №/.
Само с оглед изложеното, доколкото при изрично оспорване на ответника,
ищецът не доказва самия механизъм на соченото ПТП, искът следва да се приеме за
неоснователен, като недоказан, поради липса на установяване на един от елементите
на ФС на претенцията.
Отделно, ищецът не доказва и да е платил на правоимащо и увредено от
соченото ПТП лице. Както се посочи Р. изобщо отрича да е притежавал описания с
рама л.а. „Сузуки“, като доказателства в тази насока няма и ангажирани в
производството. От данните от МВР, отдел ПП, се установява, че същият е
регистриран за първи път на 12.08.2016 г. със собственик различно лице „Доми Ауто“
ЕООД, след което прехвърлен на други лица. Представеният от ищеца договор за
покупко – продажба бе изключен от док. материал по делото, т.к. въпреки
своевременното му оспорване и изрични указания по чл. 183 ГПК с посочени
последици при неизпълнение, съобразно нормата, страната не представи оригинал или
официално заверен препис от този документ. Поради това, доказателства за надлежно
извършено плащане именно на увреден от твърдяното ПТП няма, при което и този
елемент от ФС на претенцията е недоказан.
За пълнота се посочва, че - съгласно чл. 500, ал.1, т.3 КЗ - застрахователят има
право да получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение заедно с
платените лихви и разноски, когато виновният водач е напуснал мястото на
настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за
контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от
тях е задължително по закон, освен в случаите, когато е наложително да му бъде
оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина; в този случай тежестта
на доказване носи виновният водач.
За да възникне регресното право, е необходимо освен водачът да е напуснал
ПТП, преди идването на органите на КАТ, тяхното посещение да е задължително по
закон. Хипотезите са изброени в чл. 125 ЗДвП.
Единствено възможно приложимата в случая е тази на т.7. Същата обаче
остава изцяло недоказана, т.к. не се установява да е имало разногласие между
участници в ПТП, доколкото соченият за уч.2 изобщо не помни, не дава сведения и
отрича да е участвал по някакъв начин в подобен инцидент. Липсата на данни за
механизма и тези показания препятстват възможността за преценка наличието на
сочената хипотеза, при което и това поддържано основание за възникване на
регресното право.
В полза на застрахователя не е възникнало правото на регрес по чл.500, ал. 1,
т.3 КЗ да претендира от застрахования изплатеното обезщетение. Претендираното
3
право възниква само при наличието на предвидените в чл. 500, ал. 1, т.3 КЗ
предпоставки, а не при всички случаи на напускане на мястото на ПТП /дори в случая
да се приеме, че отв. е сторил това, което не е доказано с категоричност/ /в т. см.
Решение № 337/19.03.2019 г. по в.гр.д. № 122/19 г. на ПОС/.
Относно соченото виновно отклонение от проверка за алкохол – дори да се
приеме за доказано напускане на ПТП – сам по себе си този факт не може да се
квалифицира като виновно поведение за отклоняване от проверка за алкохол,
каквото поведение подлежи на доказване от ищеца. Само при наличие на данни за
предприети мерки за извършване на проверка за алкохол на участник в ПТП, от която
той виновно да се отклонил, би могло да се приеме, че е налице твърдяното основание
за регресна отговорност на застрахования - в т.см. трайна, непротиворечива съд.
практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 113 от 11.01.2012 г. на
ВКС по т. д. № 741/2010 г., I т. о., ТК; Решение № 16 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. №
374/2010 г., II т. о., ТК; Решение № 183 от 22.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 30/2010 г., II
т. о., ТК, както и Определение № 184 от 17.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 2578/2014 г., I
т. о., ТК; Определение № 818 от 28.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 203/2011 г., I т. о., ТК,
Определение № 137 от 31.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 137/2011 г., II т. о., ТК и др.
Няма доказателства и за това – ответникът да е бил санкциониран за
нарушение по чл. 174, ал. 3 ЗДвП - виновно да се е отклонил от проверка за алкохол.
С оглед горното, виновно отклонение от проверка за алкохол, не се установява,
т.е. и тази предпоставка от ФС не е установена.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи
обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването
следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на
правопораждащите факти. Доколкото ищецът не установи всички описани елементи
от фактическия състав на претенцията си, пълно и главно доказване не е проведено и
предявеният иск като неоснователен, следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл. 86 ЗЗД:
Съдът не достигна до извод за наличие на главен дълг, поради което и
акцесорният иск, като обусловен, следва да бъде отхвърлен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ответника, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Направено е искане, представен списък по чл.
80 ГПК и док. за плащане на 300 лева – адв. възн., съгл. ДПЗС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от ЗК „Лев инс“ АД, ЕИК
********* против Г. К. П., ЕГН ********** обективно съединени искове за признаване
за установена в отношенията между страните дължимостта на следните суми: 284,60
лева – главница, представляваща регресно вземане за платено застрахователно
обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност“, съгл. ЗП № ***, за
вреди от ПТП от 13.05.2016 г. в гр. Х.; 86,73 лева – обезщетение за забава за периода
12.11.2017 г. – 12.11.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от
постъпване на заявлението в съда – 13.11.2020 г. до окончателното погасяване, за
4
които е издадена Заповед по чл. 410 ГПК № 261798/19.11.2020 г. по ч.гр.д. № 15133/20
г. на ПРС.
ОСЪЖДА ЗК „Лев инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А да плати на Г. К. П., ЕГН
**********, с адрес: ***, сумата от 300 лева /триста лева/ - разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
5