РЕШЕНИЕ
№ 884
гр. София, 24.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000500591 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК/въззивно обжалване/.
Срещу решение № 612 от 22.12.2024 г., по гр.д. № 140/2023 г. на ОС –
Благоевград, 11 състав, постановено в производство по иск по чл.2, ал.1,т.3
ЗОДОВ са постъпили въззивни жалби:
1. от ответника пред първоинстанционния съд- Прокуратура на Р
България.
Решението се обжалва в частта, в която са уважени претенциите на
ищеца И. И. З. срещу ответника-въззивник, относно неимуществени /за
сумата от 10 хиляди лева/ и имуществени вреди /за сумата от 1 800 лв. по
предявените искове по чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постанове-
ното решение в обжалваната му част. Мотиви не били значителни в частта, в
която се обсъжда срока в досъдебната фаза на процеса. Не било взето предвид,
1
че прокуратурата няма ръководно-решаващи функции в съдебната фаза, а
досъдебното производство било заело във времето по-малка част от общото
времетраене на наказателния процес. Следвало да се вземе предвид и, че
прокурора се подчинявал на принципа за дирене на обективната истина.
Прокурорът не можел да оттегля обвинението, а в хода на пренията можел да
пледира и за оправдателна присъда. По отношение на срока, в който ищецът
бил търпял вреди, приложение намирало ТР №3/2004 г. на ОСГК на ВКС. По
арг. от това ТР следвал извод, че иска не е доказан по основание за
претърпяното увреждане в период на цялото времетраене на наказателния
процес. Счита, че повдигането на обвинение не е незаконосъобразно
действие; същото било с цел изясняване на обективната истина. Затова от
това действие не настъпвали вреди за ищеца. По размера на присъденото
обезщетение, счита че същия е завишен и не съответства на евентуално
търпените от ищеца, неимуществени вреди. В този смисъл присъденото
обезщетение не отговаряло на смисъла по чл.52 ЗЗД и апр.1 от ЗР на ЗОДОВ.
Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част и да отхвърли ищцовите претенции изцяло
като неоснователни.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца в
първоинстанционния съд- И. И. З., в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното
решение в частта, в която претенциите му са уважени. Счита, че при
постановяването му не са допуснати сочените от въззивника/ответник
нарушения на материалния и процесуален закон. Сочи, че отговорността на
Прокуратурата при незаконно повдигнато обвинение била обективна, арг. от
чл.4 ЗОДОВ. Сочи, че по първото обвинение наказателното производство било
прекратено, а по второто- бил оправдан. От тук възниквала отговорността на
Прокуратурата на РБ да обезщети увредения за причинените му
неимуществени и имуществени вреди. Търпените неимуществени вреди били
установени от изслушаната по делото съдебно-психологична и психиатрична
експертиза. В случая размерът на обезщетението не само не бил завишен, а
точно обратното – бил занижен. Съдът не бил съобразил, че срещу ищеца са
повдигнати две обвинения като и двете били за тежко по смисъла на чл.93, т.7
НК, престъпления, за които се предвиждало наказание лишаване от свобода до
десет години. Не било взето предвид, че ищеца бил задържан за срок от 72
2
часа, а за един период от време /от 27.07.2010 г. до 03.08.2010 г./ по отношение
на него била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Не било
отчетено, че за периода от 27.10.2010 г. до 17.05.2017 г. му била наложена
мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Р
България“. Не било взето предвид, че с присъда по нохд 298/2011 г. ищеца бил
признат за виновен и по двете обвинения като му било наложено най-тежко
общо наказание лишаване от свобода за срок от три години при първоначален
строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор или затворническо
общежитие от закрит тип, т.е. за един период от време била съществувала
реална възможност ищеца да бъде задържан с оглед изтърпяване на
наказанието, което обстоятелство се било отразило на психиката му. Не било
взето предвид броя на инстанциите и проведените съдебни заседания на които
ищецът се бил явявал лично и не бил ставал повод за отлагане на делото. Не
било взето предвид, че от образуването на наказателното производство до
приключването му с постановяване на оправдателната присъда били
изминали 7 години, 6 месеца и 12 дни. Не било взето предвид, че деянията, за
които ищецът бил обвинен били разгласени чрез медиите като по такъв начин
било засегната честта и достойнството на ищеца. Последният изпитвал срам,
притеснение и неудобство, имайки предвид, че живее в малко населено място;
променил общуването в семейната среда и социално значимия кръг от
приятели и познати. Изпитвал страх за бъдещето си и страх за оцеляване на
семейството му. Не могъл да напуска пределите на страната, да полага труд и
да издържа семейството си; да функционира като успешна личност. В този
смисъл при определяне на размера на обезщетението не били спазени
критериите по чл.52 ЗЗД за справедливост, ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на
ВКС, т.11 и т.11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., както и съдебната практика на
ВКС по въпросите на справедливостта.
По допустимостта на въззивната жалба:
Обжалваното решение е връчено на въззивника на 08.01. 2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 10.01. 2025 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
3
2. от ищеца пред първоинстанционния съд – И. И. З..
Решението се обжалва в частта, в която претенцията му за неи-
неимуществени вреди е приета за неоснователна относно присъждането
на сумата в размер на 50 000 лв. от незаконното повдигнато обвинение за
престъпление по чл.321, ал.3, предл.3,т.2 вр. с ал.2 НК, по ДП № 419 от
2010 г. на РУ МВР-Сандански, заедно със законната лихва върху тази
сума, считано от 06.02.2018 г. до окончателното изплащане, както и за
разликата над присъдената сума от 10 хиляди лева до претендираните 50
хиляди лева ведно със законната лихва от 06.02.2018 г. до 05.02.2020 г. по
обвинението за престъпление по чл. 354в, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр., ал. 1 от
НК.
Излагат се доводи за неправилност и незаконосъобразност на така
постановеното от първоинстнационния съд, решение в обжалваната му част.
Счита, че претенциите му по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ са доказани. Твърди, че
първоинстанционния съд бил допуснал нарушение на чл.4 от ЗОДОВ. Съдът
неправилно бил установил фактическата обстановка по спора, което довело до
неправилни правни изводи. Сочи, че съдът не се бил съобразил със
състоянието на ищеца към настоящия момент като разстройството в
социалната адаптация не било обсъдено в цялост и в съответствие с всички
събрани по делото доказателства – писмени и гласни. Съдът не бил взел
предвид преживяното от ищеца във връзка с предприетото наказателно
производство и отражението, което същото имало към настоящия етап-почти
15 години след зрелищното му и публично задържане. По делото не били
ангажирани доказателства, че ищеца е преодолял негативните преживявания.
Неправилен бил извода на съда, че определяне на по-голям размер на
обезщетение би нарушило принципа на справедливостта. Счита, че с оглед
търпените от ищеца неимуществени вреди, справедлив размер е този, който е
предявен. Относно критериите по чл.52 ЗЗД се излагат отново доводите,
изнесени в отговора по въззивната жалба на ответника. Не бил взет
неразумния срок на проведеното наказателно производство; не било взето
предвид, че по отношение на ищеца била взета мярка за неотклонение
„задържане под стража“. Съдът не бил съобразил, че срещу ищеца са
повдигнати две обвинения като и двете били за тежко по смисъла на чл.93, т.7
НК, престъпление. Не била взета предвид продължителността на
4
наказателното преследване от почти 8 години, както и интензитетът на
наказателното производство. Не била взета предвид и извършената
полицейска регистрация по чл.68 от ЗМВР. Не било взето предвид, че заради
обвинението в престъпление ищецът не могъл да работи, страхувал се и го
било срам да излиза от дома си. Ищецът се бил откъснал от обичайната си
социална, работна и семейна среда. Влошили се отношенията му с приятели и
роднини; страхувал се да не бъде изоставен от приятелката си. Не било взето
предвид общественото положение на ищеца, както и последиците от
отразяването на случая в медиите. След освобождаването му с по-лека мярка
за неотклонение бил сочен с пръст и то не само той, а и семейството му.
Установено било, че преди задържането на ищеца баща му Ив.З. нямал
никакви здравословни проблеми и същият придружавал сина си навсякъде,
но поради предприетото наказателно преследване срещу ищеца, баща му
заболял и починал. От заключението на съдебната експертиза било
установено, че търпените болки и страдания са в причинна връзка с
наказателното преследване. Доводът на въззивника/ответник в обратния
смисъл били неоснователни. Следвало да се обсъдят и показанията на
свидетелите, разпитани на страната на ищеца, които установявали търпените
от него неимуществени вреди. Показанията съответствали на писмените
доказателства по делото. При определяне на обезщетението следвало да се
държи сметка и за обществено-икономическите отношения в страната.
Позовава се на съдебна практика на ВКС по чл.2 б от ЗОДОВ. Сочи, че
презумпцията за търпени обичайни вреди не била оборена. В този смисъл
първоинстанционният съд не се съобразил със съдебната практика на ВКС
относно размера на обезщетенията при обичайни /типични/ неимуществени
вреди. Неоснователно било възражението на Прокуратурата за погасяване на
претенцията по давност. При основателност на претенцията му, основателно
било и искането за присъждане на законна лихва.
Иска се решението да бъде отменено в обжалваната част и претенциите
да се уважат в пълен размер. Претендират се разноски.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРС-
Прокуратура на Република България. В течение на производството се излага
становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на
първоинстанционното решение в частта, в която ищцовите претенции са били
отхвърлени.
5
По допустимостта на въззивната жалба:
Обжалваното решение е връчено на въззивника на 14.01.2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 23.01. 2025 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
Установява се от данните по делото, че ищеца и останалите обвинени и
впоследствие подсъдими лица са предявил заявления по Глава ІІІ-а от ЗСВ. На
ищеца и останалите лица е предложено обезщетение в размер на по 1300 лв. С
оглед депозираното от процесуалния им представител – адв.Г. Ю., том І л.107
от първоинстанционното производство, лицата, вкл. и ищеца не са се
съгласили с така предложеното им обезщетение.
По доводите във въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният
съд е приел, че иска по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ за обезщетяване за
търпените неимуществени вреди от наказателното производство спрямо
ищеца за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр., ал. 2 от НК е
предявен извън срока по чл.110 ЗЗД като се е позовал на разясненията дадени
в т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г.
на ОСГК на ВКС. Съгласно това ТР, когато образуваното наказателно
производство бъде прекратено, отговорността на Държавата за вреди
възниквала от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване,
като от този момент започвала да тече и погасителната давност за реализиране
на споменатата отговорност. В случая наказателното производство спрямо
ищеца за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр., ал. 2 от НК било
прекратено с постановление на Окръжна прокуратура Благоевград, влязло в
6
сила на 10.10.2013 г. От тази дата започвала да тече общата петгодишна
погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, която била изтекла на 10.10.2018 г.
Искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от това
обвинение бил депозиран на 06.02.2023 г., т. е. след изтичането на
петгодишния срок, поради което претенцията от 50 000 лева е приета за
погасена по давност и като такава отхвърлена като неоснователна. В този
смисъл, акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху същата,
претендирана от 06.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, също
била неоснователна.
Отговорността на Държавата, в лицето на Прокуратурата, следвало да
бъде ангажирана за неимуществените вреди от другото обвинение - това по
чл. 354в, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр., ал. 1 от НК, по което З. бил оправдан.
Налице били предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ. Касаело се за специално установена от закона гаранционна
отговорност за вреди от непозволено увреждане, която била следствие от
неизпълнението на задължението на прокуратурата да повдига и поддържа
обосновани обвинения, както и от задължението й да доказва и установява
виновността на привлеченото към наказателна отговорност лице.
Незаконосъобразността на обвинението било основанието за търсене на
обезщетение. Всяко наказателно производство се явявало източник на
повишен стрес за обвиненото лице /Решение № 311 от 14.03.2018 г. на ВКС по
гр. д. № 300/2017 г., IV г. о., ГК/. Първоинстанционният съд се е позовал на
приетото в Решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г.
о., ГК, както и е посочил, че вредите се изразяват в нравствените,
емоционалните, психическите и психологическите терзания на личността,
както и в накърнените чест, достойнство и добро име в обществото. Целта на
обезщетението била не да поправи вредите, а да възстанови психическото,
емоционалното и психологическото равновесие на пострадалото лице.
Нормално било да се приеме, че по време на цялото наказателно
производство, лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва
неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, накърнявали се
моралните и нравствените аспекти на неговата личност, както и социалното
му общуване. В този смисъл било прието и в Решение № 55 от 11.03.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 1107/2012 г., IV г. о., ГК. Съгласно т. 11 на Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС,
7
Държавата отговаряла за вредите, които са пряка и непосредствена последица
от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължало при
причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и
претърпените вреди. В случая такава причинна връзка несъмнено била
налице. Прокуратурата била повдигнала обвинение на З., внесла била
обвинителен акт срещу него в съда и била поддържала обвинението.
Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е
посочил, че същият се определя по справедливост като се е аргументирал с чл.
52 от ЗЗД, т. II на Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС, т. 11 на
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК
на ВКС, и Решение № 50202 от 06.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3415/2021 г.,
IV г. о., ГК. Понятието "справедливост" не било абстрактно, а било свързано с
преценката на редица конкретни и обективно съществуващи при всеки
отделен случай обстоятелства, които следвало да се вземат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива
обстоятелства били видът, характерът, интензитетът и продължителността на
увреждането на ищеца, тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно
или за няколко отделни престъпления, продължителността на наказателното
преследване срещу ищеца, дали то е в рамките или надхвърля разумните
срокове за провеждането му, видът и продължителността на взетата мярка за
неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на
наказателното производство, както и по какъв начин всичко това се е отразило
на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен
и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца предвид данните за
неговата личност, възраст, начин на живот и обичайна среда, и изобщо
цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване
върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална
реализация, разгласяването и публичността на производството, общественият
отзвук и пр. Като ориентир за определяне на паричния еквивалент на
неимуществените вреди, следвало да служат още и общата икономическа
среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането.
В конкретния случай на З.било повдигнато обвинение за умишлено
престъпление от общ характер, което не било тежко по смисъла на закона. Към
момента на привличането му като обвиняем, той бил на 26 години и с "чисто"
съдебно минало. Наказателното производство спрямо него продължило 7
8
години, 6 месеца и 11 дни. 7 дни ищецът бил с мярка за неотклонение
"Задържане под стража", а после - с "Подписка". За период от близо 7 години
му било забранено да напуска пределите на страната. С поведението си
същият не бил ставал повод за отлагане на наказателните дела. Обвинението
срещу него било отразено в интернет медии, публикациите на които обаче
били концентрирани върху личността на водача на ОПГ и само мимоходом
споменавали името на З. като участник в същата. От показанията на
свидетелите ставало ясно, че в резултат на воденото наказателно производство
ищецът получил психически стрес и имал притеснения за изхода на
наказателния процес. Той приел много лично и емоционално наказателното
преследване, не можел да спи, не можел да се храни и не бил на себе си.
Приятелите му се отдръпнали от него. Всички в селото го одумвали, че се
занимава с престъпления. Било му трудно да си намери работа.
По въпроса за заинтересоваността на свидетелите в хипотезата на чл.
172 от ГПК съдът е счел, че е длъжен да извърши преценка на тяхната
обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото
изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на
показанията му, така било прието в Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК. В случая свидетелските показания не били
противоречиви, а и не били оборени. Нормата на чл. 172 от ГПК не
забранявала кредитирането на показания на роднини и близки, а предвиждала
преценката им да става в съответствие с останалите доказателства по делото, а
от тях в случая показанията не били опровергани, в този смисъл било
приетото и в Решение № 639 от 02.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2398/2008 г., I
г. о., ГК. Не можели да се игнорират свидетелски показания само защото
изхождат от близък или роднина /Решение № 428 от 15.07.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 843/2009 г., I г. о., ГК/. Съгласно Решение № 457 от 06.08.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 477/2009 г., III г. о., ГК, роднинската връзка на свидетеля със
страната, която го е посочила, сама по себе си не била основание показанията
на този свидетел да се считат недостоверни. Не съществувала забрана да
бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания
да бъдат приети за установени факти, които ползват довелата ги страна
/Решение № 34 от 22.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2015 г., I г. о., ГК, и
Решение № 338 от 20.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., ГК/. В
случая съобщеното от тримата свидетели следвало да се приеме за
9
характеризиращо се с висока степен на достоверност, защото не
противоречало на никой от останалите елементи на доказателствената
съвкупност. Разказаното от тези свидетели било вътрешно хармонично,
последователно и изчерпателно, които били водещи критерии за оценка на
свидетелските показания според "Разпит на свидетели в гражданското
производство" от Цеко Цеков, "Сиела", София, 1997 г., стр. 55. Вещите лица
посочвали, че обвинението, арестуването и съдебните дела били оказали
негативно влияние върху емоционалното и психологичното състояние на
ищеца и му причинили разстройство в адаптацията. Понастоящем
неприятните му психични преживявания вече били със силно намален
интензитет.
Предвид така приетите за установени релевантни факти и обстоятелства
по казуса и тяхното значение за границите на обезщетяването, както и с оглед
на социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към
момента на приключване на наказателното производство, съдът е счел, че
справедливото обезщетение, което би репарирало процесните
неимуществени вреди, претърпяни от ищеца от незаконното обвинение в
престъпление по чл. 354в, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр., ал. 1 от НК доколкото те
изобщо можели да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично
обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до
неоснователно обогатяване /в съответствие с общоприетия критерий за
справедливост/ - възлизал на 10 000 лева. При определянето на този размер
съдът се е позовал и на това, че самото осъждане на ответната прокуратура,
като процесуален субституент на държавата, има основно репариращо
действие предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
За разликата между присъдените 10 000 лева и претендираните 50 000 лева,
искът за главница бил неоснователен и като такъв е отхвърлен.
Първонистанционният съд е присъдил и законна лихва за забава като
се е позовал на т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.
дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, но не както е поискана - от 06.02.2018 г., а
от 06.02.2020 г., защото за частта от вземането преди последната дата била
изтекла тригодишната погасителна давност /така било прието и в Решение №
230 от 19.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1425/2014 г., III г. о., ГК/.
Относно иска за имуществени вреди съдът е приел, че са заплатени
10
адвокатски хонорари в рамките на наказателните производства, поради което
претенцията следвало да се уважи за доказаните 1800 лева, а за горницата- да
се отхвърли.
Апелативен съд- София, действащ като въззивна инстанция като взе
предвид доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото
доказателства, приема следното:
Относно отговорността на Прокуратурата:
На 25.07.2010 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем
/постановление от същата дата, том І, л.124 от първоинстанционното
производство/ по ДП № 419 от 2010 г. на РУМВР Сандански, за престъпления
от общ характер, за това, че от ноември 2009 г. до 24.07.2010 г. е участвал с
други лица, в организирана престъпна група от 11 лица /първоначално/,
ръководена от И. С. Д., създадена с цел да върши престъпления по чл. 354а,
ал. 1 и 2 от НК на територията на Благоевградска област и страната -
престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр., ал. 2 от НК, и че от пролетта
на 2010 г. до 24.07.2010 г., в местността Казаните, землище на с. Ковачево,
община Сандански, в съучастие, като извършител, с П. К. Ш., К. Г. К.и Р. К.
Ш., също като извършители, е отглеждал растения от рода на конопа в
нарушение на установените в ЗКНВП правила престъпление по чл. 354в, ал. 1
вр. чл. 20, ал. 2 вр., ал. 1 от НК. Към момента на привличане на ищеца като
обвиняем, същият е бил задържан за 72 часа с постановление на ОП
Благоевград. С искане от 27.07.2010 г. Прокуратурата е поискала вземане на
мярка за неотклонение „задържане под стража“ , вкл. и по отношение на
ищеца З., л.365, том ІІ от първоинстанционното производство. На 27.07.2010
г. Окръжен съд Благоевград е взел по отношение на З. мярка за неотклонение
"Задържане под стража", л.371, пак там. На 03.08.2010 г. Апелативен съд
София променил мярката в по-лека - "Подписка" /л.132, том І от
първоинстанционното производство/. На 27.10.2010 г. Окръжна прокуратура
Благоевград е наложила на ищеца мярка за процесуална принуда "Забрана за
напускане пределите на Република България" /л.134-135, том І от
първоинсатнционното производство/, която е продължила до 17.05.2017 г.
На 11.02.2011 г. обвиненията спрямо З. са били прецизирани /л.137, том І
от първоинстанционното производство/ в насока, че от ноември 2009 г. до
24.07.2010 г., той е участвал с други лица, в организирана престъпна група от
11
11 лица, ръководена от И. С. Д., създадена с цел да върши престъпления по чл.
354а, ал. 1 и 2 от НК на територията на Благоевградска област и страната
престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр., ал. 2 от НК, и че от пролетта
на 2010 г. до 24.07.2010 г., в местността Казаните, землище на с. Ковачево,
община Сандански, в съучастие, като извършител, с П. К. Ш., К. Г. К.и Р. К.
Ш., също като извършители, е отглеждал 92 растения от рода на конопа, с
нетно тегло 3, 680 кг, със съдържание на наркотично действащ компонент
тетрахидроканабинол 0, 74 %, на стойност 22 080 лева, в нарушение на
установените в ЗКНВП правила - престъпление по чл. 354в, ал. 1 вр. чл. 20, ал.
2 вр., ал. 1 от НК. Предявено е новото постановление за привличане като
обвиняем. С обвинителен акт от 17.06.2011 г., л.163, том І от
първоинстанционното производство/ ищецът е бил предаден на съд и в
Окръжен съд Благоевград, заедно с още 4 лица, е било образувано и водено
срещу него наказателно производство по НОХД № 298 от 2011 г., по което
дело на 03.04.2012 г. с присъда № 84 от същата дата /л.202, том І от
първоинстанционното производство/ З. е бил признат за виновен в
извършване на описаните две престъпления като, съответно е осъден да
изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от три години и две години и
пет месеца. На основание чл.23, ал.1 НК е наложено едно общо най-тежко
наказание, а именно – лишаване от свобода за срок от три години и глоба в
размер на 5 хиляди лева. На основание чл.66, ал.1 НК изтърпяването на
наказанието е отложено за срок от 4 години от влизане в сила на присъдата.
Осъдителната присъда е била обжалвана на 17.04.2012 г. На 30.05.2012 г.
делото е било изпратено на САС, пред който било образувано като ВНОХД №
553 от 2012 г. С решение от 25.03.2013 г. САС е отменил първоинстанционната
присъда и върнал делото за ново разглеждане от стадия "действия на
прокурора след завършване на разследването". След връщане на делото на ОП
Благоевград и предвид промяната в процесуалната компетентност на ОС
Благоевград, делото е било изпратено на Специализираната прокуратура,
която на 31.05.2013 г. внесла в Специализирания съд обвинителен акт срещу
ищеца и останалите четирима. Образувано е било НОХД № 810 от 2013 г. на
Специализирания наказателен съд. С разпореждане от 14.06.2013 г. съдебният
състав приел, че внесеният обвинителен акт отново не отговоря на
изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и че не са изпълнени в цялост
указанията на апелативната инстанция, поради което прекратил образуваното
12
пред този съд съдебно производство и върнал делото на СП.
Междувременно, на 24.09.2013 г., с постановление на Окръжна
прокуратура Благоевград /л.222,том ІІ от първоинстанционното
производство/наказателното преследване спрямо ищеца за престъпление
по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр., ал. 2 от НК е било прекратено. Видно от
мотивите за това, прието е, че от данните по делото не се установявало
обвиняемите да са участвали трайно в ОПГ.По досъдебното производство не
били събрани доказателства в достатъчен обем, които да установят и докажат
от обективан и субективна страна участието на всеки един от обвинемите /в
това число ищеца/ в ръководената от И. Д. организирана престъпна група
/ОПГ/. Постановлението подлежи на обжалване в 7-дневен срок от получаване
на преписа пред ОС-гр.Благоевград. Видно от представените по делото /л.229,
том ІІ от първоинстанционното производство/ обратни разписки,
постановлението за прекратяване е връчено на И. З., лично, на 02.10.2013 г.
Следователно постановлението за прекратяване е влязло в сила на
10.10.2013 г.
На 18.10.2013 г. е внесен обвинителния акт срещу ищеца и останалите 4
лица за престъплението по чл.354 в, ал.1 вр. с чл.20, ал.2, вр.ал.1 НК, л.232,
том ІІ от първоинстанционното производство. Образувано е нохд 378 от 2013
г. по описа на ОС-Благоевград.
С присъда от 06.04.2015 г. по нохд № 378 от 2013 г. на ОС-Благоевград
И. И. З. е признат за невиновен и оправдан в извършване на престъпление по
чл. 354в, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр., ал. 1 от НК, л.272-273, том ІІ от
първоинстанционното производство. Със същата присъде е потвърдена
мярката за неотклонение „подписка“ по отношение на З..
Горната присъда е протестирана, вкл. от ОП-Благоевград. След
изпращане на делото на САС е било образувано внохд № 872 по описа за 2015
г.
С решение № 219 от 31.05.2016 г. по внохд № 872 по описа за 2015 г.
САС, НК, ІV състав е потвърдил присъдата от 06.04.2015 г. по нохд № 378 от
2013 г.
Присъдата е била протестирана от Прокуратурата. Делото е изпратено
на ВКС, където е образувано н.д.№ 965 по описа за 2016 г. На 04.01.2017 г. е
постановено решение, с което касационната инстанциа е върнал делото за
13
ново разглеждане от САС. Пред САС е било образувано внохд № 19 по описа
за 2017 г. На 17.05.2017 г. САС обявил присъдата. Същата е била
протестирана. Делото е изпратено на ВКС, пред който е образувано н.д.№ 978
по описа за 2017 г.
С решение № 312 от 06.02.2018 г. ВКС, Първо НО по наказателно дело
№ 978 по описа за 2017 г. е оставил без разглеждане протеста на
Прокуратурата като нередовен с оглед изискванията на чл.351, ал.1 НПК и
като оттеглен на основание чл.352, ал.1 НПК.
Следователно съдебнота производство е приключило на 06.02.2018 г.
Установява се, че Blitz.bg и DarikNews.bg са отразили арестуването на
групата на Д..
Противно на соченото от въззивника/ответник, предпоставките на чл.2,
ал.1,т.3 от ЗОДОВ са доказани:
Съгласно чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани в случаите на обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или
поради това, че наказателното производство е образувано, след като
наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано.
Следователно незаконността на обвинението съставлявала основание за
носене на отговорност от страна на Държавата, в случая в лицето на
правозащитните органи по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ – Прокуратурата на Р
България.
По иска за обезщетяване за търпените неимуществени вреди от
наказателното производство спрямо ищеца за престъпление по чл. 321,
ал. 3, предл. 3, т. 2 вр., ал. 2 от НК:
По въпроса за давността:
Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2004 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, началният момент на
забавата (съответно - началният момент на дължимостта на мораторната
лихва) и началният момент на погасителната давност при незаконни актове на
14
правозащитни органи, изразили се в незаконно обвинение за извършено
престъпление, възниква от влизане в сила на прокурорския акт за
прекратяване на наказателното производство, съответно - от влизане в
сила на оправдателната присъда за извършено престъпление (чл. 2, т. 2,
хипотеза 1 /сега - т. 3, хипотеза 1/ ЗОДОВ). Това разрешение е възприето,
съобразявайки принципа, че ЗОДОВ определя специален ред и условия за
обезщетяване на пострадалите лица, като за неуредените в закона случаи се
прилагат общите разпоредби на ЗЗД. В развитие на тези задължителни
постановки, с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 197 от
17.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2010 г., III г. о., ГК, е прието, че
постановлението за прекратяване на наказателното производство не е
предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК (на който съответства
разпоредбата на чл. 371, ал. 2 НПК (отм.)), които влизат в сила. Според чл.
243, ал. 9 НПК постановлението за прекратяване на наказателното
производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия
или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно
да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а когато е
обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т. 1 и т. 2 НПК подлежат
на проверка по реда на глава тридесет и трета "Възобновяване на наказателни
дела” (чл. 419, ал. 1 НПК). С оглед цитираните разпоредби е прието, че когато
не е обжалван прокурорският акт за прекратяване на наказателното
постановление, не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати
лица по чл. 243, ал. 3 НПК, защото може служебно да бъде отменен от по-
горестоящ прокурор. Следователно, стабилитета на постановлението за
прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на ТР № 3
от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване
отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на
правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което
претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега - т. 3) ЗОДОВ и лицето
да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с
оправдателна присъда.
В случая постановлението за прекратяване е съобщено на ищеца на
02.10.2013 г., от последния не е поискало наказателното производство да
продължи и да завърши с оправдателна присъда. Следователно,
постановлението за прекратяване е влязло в сила на 10.10.2013 г. От тази
15
дата започва да тече общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от
ЗЗД, която е изтекла на 10.10.2018 г. Исковата молба е предявена на
06.02.2023 г., т. е. след изтичането на петгодишния срок, поради което
правилно първоинстанционният съд е приел, че претенцията от 50 000 лева за
обезщетяване на вредите от това обвинение, е погасена по давност и като
такава е отхвърлена като неоснователна. Правилен е извода,че акцесорната
претенция за заплащане на законна лихва върху същата, претендирана от
06.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, също е неоснователна.
По претенцията за неимуществените вреди от обвинението по чл.
354в, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр., ал. 1 от НК:
Разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ предвижда, че на обезщетяване
подлежат тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от
повдигнатото обвинение,т.е. само вредите, които са настъпили и се дължат на
наличието на незаконно обвинение и не биха се проявили, ако такова
обвинение липсваше.
Следва да се подчертае, че доколкото отговорността на държавата е
обективна, ответникът носи риска от продължителността на цялото
производството, а не само за досъдебната фаза, вж. решение по чл. 290 ГПК №
206/03.10.2018 г. по гр. д. № 694/2018 г. на ВКС, IV ГО. Ето защо доводът на
въззивника/ответник в обратния смисъл, се явява неоснователен.
Търпените от ищеца болки и страдания по повод проведеното по
отношение на него наказателно преследване, приключило с оправдателна
присъда, се установяват от събраните по делото /пред първата съдебна
инстанция/ писмени и гласни доказателства, както и от заключението на
комплексната съдебно-психиатрична и психологичната експертиза /КСППЕ/.
От същите се установява, че повдигнатото по отношение на З. обвинение,
ареста и последвалите близо осем години съдебни дела безспорно са оказали
негативно влияние върху емоционалното му и психологическо състояние.
Вещите лица сочат, че повдигнатото по отношение на З. обвинение, ареста и
последвалите близо осем години съдебни дела са предизвикали състояние на
значим субективен дисстрес /разстройство в адаптацията/. Разстроили са
емоционално и волево З.. Същият се чувствал безсилен, тревожен, с нарушен
сън и апетит, трайно подтиснат, непълноценен, финансово зависим от
родителите си, отхвърлен от околните, а впоследствие се обвинявал за смъртта
16
на баща си. З. изпитвал негативни емоции от това, че е набеден за
„разпространение на наркотици“. Същевременно вещите лица сочат, че към
момента на изследването /две интервюта на 08.11.2024 г. и 11.11.2024 г. в
гр.Благоевгра/ в значителна степен З. е преодолял субективния емоционален
дисстрес, чувства се психически и физически добре, работи, има хармонично
семейство, има сравнително оптимистини очаквания за бъдещето и е добре
вграден в социалната и семейна среда. Относно някои негативни психични
преживявания /вина и тъга по загубата на баща си, предпазливост при
олщуване, избягване на срещи с униформени полицаи и др./, които вещите
лица констатират, че били налични към момента и имали връзка с преживения
хроничен стрес, считат, че същите са със силна намален интензитет. З. е
сравнително адаптиран към тях и те не му пречат на нормалното психо-
социално функциониране.
Пряка причинно-следствена връзка е налице, когато деянието е
решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата
поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като
вредата закономерно произтича от деянието (решение по чл. 290 ГПК,
постановено по гр. д. № 3026/2008 г. на IV ГО ВКС).
Въззивната инстанция намира, че изводите на първоинстанционния съд
досежно наличието на причинно-следствена връзка между действията на
Прокуратурата и търпените от ищеца вреди във връзка с второто незаконно
обвинение, е налице; същата се установява от събраните по делото писмени и
гласни доказателства.
Доводът на въззивника, ответник пред ОС-Благоевград, че не е доказана
причинно-следствената връзка между действията на Прокуратурата и
търпените от ищците вреди, въззивната инстанция намира за неоснователен.
Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Действително, с оглед указанията дадени в т.II от ППВС № 4 от
23.12.1968 г понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано
с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на
обезщетението. С оглед това разбиране, при определяне на размера, съдът
следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към
твърдяните от ищеца неимуществени вреди-това са продължителността на
17
проведеното наказателно преследване, наложените принудителни мерки за
неотклонение, интензитета и продължителността на душевните болки,
страдания и неудобства с оглед тежестта и характера на обвинението, в което
пострадалият е бил незаконно обвинен. В този смисъл с решение №
123/23.6.2013 г по гр. дело № 254/14 г на ВКС, Трето ГО, постановено за
уеднаквяване практиката на съдилищата е прието, че моралните вреди са
индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да
съответства на необходимото за преодоляването им, и че не е пряка проява на
справедливост, а е в дисхармония със справедливостта определяне на парично
обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените
вреди като се обсъдят всички наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи
по-нисък размер на обезщетение. При определяне на дължимото обезщетение
така също следва да се държи сметка и за обществените представи за
справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически
условия на живот.
Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху
здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни
преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и
социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със
семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства,
естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на
наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за
всеки конкретен случай.
В конкретния случай след привличането на ищеца като обвиняем на
25.07.2010 г. наказателното производство е приключило на 06.02.2018 г. с
постановеното от ВКС, решение, потвърждаващо оправдателната присъда, т.е.
7 години и половина.
Съгласно чл. 354в, ал.1 НК, който засява или отглежда растения от
опиев мак и кокаинов храст или растения от рода на конопа в нарушение на
установените в Закона за контрол върху наркотичните вещества и
прекурсорите правила, се наказва с лишаване от свобода от две до пет
години и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева.
Съгласно чл.93, т.7 НК "Тежко престъпление" е това, за което по
закона е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години,
18
доживотен затвор или доживотен затвор без замяна.
Следователно повдигнатото обвинение след прекратяване на
наказателното преследване по обвинението по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр.,
ал. 2 от НК не е за извършване на тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7
НК.
Действително, по общо правило при незаконно обвинение за
извършване на умишлено престъпление на лице от сферата на неговата
професионална реализация, търпените неимуществени вреди не са обичайни.
В случая, обаче, към момента на привличане на ищеца като обвиняем
същият е бил на 26 години, безработен като трудовия му доход е равен на нула
„0“, както и несемеен. Последните два факта са декларирани от З. на
25.07.2010 г., когато му е предявено постановлението за привличане като
обвиняем, виж том І, л.127 и л.128 от първоинстанционното производство.
Следователно търпените от ищеца негативни последици от това
незаконно обвинение са обичайни.
Противно на соченото от въззивника/ищец предприетото срещу него
незаконно наказателно преследване не се е отразило върху възможностите му
за професионална изява и развитие в служебен план, авторитета и името му на
професионалист.
От събраните по делото /л.117-118 пред първата съдебна инстанция/ се
установява, че за периода 18.12.2003 г. до 06.08.2018 г. ищецът е полагал труд
като: бетонджия, монтьор на ел.мрежи и системи, общ работник, монтажник,
щофьор, снабдител. Видно от заявеното от процесуалния представител на З. в
качеството му на подсъдим по нохд 298 по описа за 2011 г., л.197, том І от
първоинстанционното производство/ към 19.07.2011 г. същият работи като
монтажник на щори. С оглед трудовата заетост на З., адв. Ю. е поискала да
бъде отменена мярката по чл.68 НПК "Забрана за напускане пределите на
Република България" /което искане не е било уважено/.
Видно от протокола, съставен за о.с.з. на 16.12.2013 г., л.258, том ІІ от
първоинстанционното производство, ищецът /там подсъдим/ е заявил, че към
този момент се занимава със земеделие.
Противно на соченото от въззивника/ищец същият не е останал без
работа, както се твърди, поради предприетото незаконно преследване, тъй
19
като за периода от 14.07.2011 г. до 06.08.2018 г. е полагал труд по трудово
правоотношение. В този смисъл показанията на свидетелката К. А., че ищеца
не могъл да си намери работа „защото никой не искал да го вземе на работа,
защото срещу него се водело дело“ не следва да бъдат кредитирани, тъй като
същите противоречат на събраните писмени доказателства, установяващи
трудова заетост на ищеца.
От друга страна, както вече беше посочено по-горе, на основание чл.66,
ал.1 НК изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено за
срок от 4 години от влизане в сила на присъдата. Поради което не можем да
споделим изложеното от ищеца, че след постановяването на
първоинстанционното присъда е бил налице основателен страх, че ще влезе в
затвора за ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“.
Взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е най-
тежката, е била за периода от 27.07.2010 г. до 03.08.2010 г., т.е. за няколко дни.
След това мярката за неотклонение на ищеца е била „подписка“, която е лека,
виж л.414, том ІІ от първоинстанционното производство.
От показанията на свидетелката К. А., живееща на съпружески начала с
ищеца, се установява, че от пролетта на 2009 г. с И. станали гаджета. През
пролетта на 2014 г. заживели заедно. Обстоятелството, че И. е „бил замесен в
нещо нередно“, за което свидетелката е разбрала от родителите на И., не е
преустановило връзката им: „аз продължих да поддържам отношения с тези
хора, аз останах с него“. Дори двамата имат общо дете, родено през 2016 г.
виж л.351-353, том ІІ от първоинстанционното производство.
Следва да отбележим, че показанията на тази свидетелка в по-голяма
степен отразяват търпените от родителите на ищеца притеснения по повод
предприетото наказателно производство, отколкото тези на ищеца.
Впечатленията й по отношение на ищеца са след освобождаването му от
ареста. Тогава И. бил като сянка, бил рухнал психически, блед и отслабнал;
бил съсипан емоционално и всякак. Ищецът се срамувал и не смеел да я
погледни в очите; не гледал никой в очите. Погледът му бил отвеян. Всяко
едно дело за ищеца било „като края на света“, защото той го приемал много
лично и много емоционално. Не можел да спи, да се храни, нямал
самочувствие. Последното се потвърждава и от показанията на свидетелката
З.а, майка на ищеца. Свидетелката А. сочи, че дори когато излязло решението,
20
че е невинен, дори тогава не бил на себе си. Понастоящем ищецът също не
можел да спи и трябвало да пие мента, глог или валериан, които тя му давала.
Голяма част от хората се отдръпнали както от ищеца, така и от нея. Вследствие
на повдигнатото обвинение срещу И., свидетелката А. сочи, че ищеца загубил
истински приятели. Наложило се да се явяват във Върховния съд и в „другия
съд“ с малолетното дете /което според настоящия състав не е правдоподобно,
тъй като съгласно чл.265, т.1 НПК на съдебно заседание не могат да
присъстват лица, които не са навършили осемнадесетгодишна възраст, ако не
са страни по делото или свидетели/. Ищецът го боляло, че детето му върви в
съда вместо да е някъде другаде и да си има нормално ежедневние. Ищецът
бил наясно, че миналото ще го преследва винаги. Свидетелката сочи, че дори
сега, когато шофират и ги спре полиция, ищецът пребледнявал, защото го
било страх пак да не бъде несправедливо обвинен. Ищецът се притеснявал
какво ще обяснява на детето си, което искало да стане полицай, във връзка с
незаконното му обвинение. Необяснимо, обаче, остава поведението на ищеца
в случаите, за които свидетелката споменава, че детето им се възхищава на
полицаите и се запознава с тях, когато види полицаи. Дали И. З., когато
придружава детето си при тези „запознанства“ също пребледнява или
показанията на свидетелката просто са противоречиви.
Въззивната инстанция намира, че изнесеното от свидетелката К. А., че
ищеца не може да си намери добре платена работа не може да е главно поради
предприетото спрямо него наказателно преследване, тъй като от данните по
делото се установява, че ищеца е със средно образование като липсват
доказателства за придобита от него квалификация, която да позволява същият
да бъде нает на работа за висококвалифициран труд, който да бъде
възнаграден с висока заплата. При положение, че преди привличането на
ищеца като обвиняем същият не е работил и с оглед декларираното от него в
досъдебното производство, че го издържат родителите му /заявено и от
свидетелката З.а при разпита й/, то изложеното от свидетелката А., че
родителите му се притеснявали за бъдещето на И. : „че не можеда си намери
работа“ не може да бъде споделено в подкрепа на тезата на ищеца. Въззивната
инстанция констатира и противоречие в показанията на свидетелката К. А.,
която на въпросите на адв. Ю. отговаря, че поради наказателното преследване
ищецът не могъл да си намери работа, а на въпроса на представителя на
Прокуратурата отговоря : „Той започна да работи в гр.Благоевград през 2014
21
г., когато излезе оправдателната присъда“, виж л.353 и сравни с изнесеното на
л.351, том ІІ от първоинстанционното производство.
Действително, с. Катунци е малко населено място, но свидетелката К. А.
сочи, че с ищеца са заживели на съпружески начала в гр.Благоевград, който
никак не е малко населено място. Свидетелката З.а също сочи, че И. З. и К. А.
живеят в гр. Благоевград при бащата на К..
Доказва се, че „Операцията Трафикантите“ е отразена в медийното
пространство, но главно по отношение задържането на Д. и неговите синове.
Останалите членове на „групата“ са отбелезяни като брой : „9 задържани“,
виж л.327 и следв., том ІІ от първоинстанционното производство. Името на И.
З. е споменато в публикацията от 27.05.2013 г. на л.343; в тази от 27.07.2010 г.,
виж л.337 и следв., том ІІ от първоинстанционното производство, и тази от
DarikNews.bg ,л.339, пак там, където е споменато, че И. З. е част от групата на
Д. за трафик на дрога, културно-исторически предмети и боеприпаси; тази на
л.341. Следва да отбележим, че публикацията на л.339 е във връзка с
изявлението на адв. Г. Ю., че ще обжалва мерките за неотклонение „задържане
под стража“ пред САС, виж л.340 /пак там/. Тази на л.341 - също – в която адв.
Г. Ю. е съобщила, че И. З. „излиза от килията с мярка „подписка“ още тази
вечер“. Публикация е направена и във вестник „България сега“, където също е
споменато името на ищеца.
Следователно за воденото срещу ищеца наказателно производство са
узнали голям брой хора и случаят е бил дълго коментиран от обществеността.
Както сочат свидетелките А. и З.а ищецът станал известен с оглед тези
публикации. Хората започнали да говорят за семейството, че са престъпници;
разпитвали ги какво е станало. Същевременно ще отбележим, че свидетелката
З.а признава, че брат й е осъден, както и синовете му са осъдени.
„Отдръпването“ на хората, както и приказките и коментарите на
обществеността, следователно, не се дължат само на предприетото срещу
ищеца наказателно преследване, а и по отношение на останалите му роднини-
вуйчо му и братовчедите му.
Правилно от съда по първоинстанционното производство е наблегнато
на факта, че медийното отразяване е главно заради „Д. и синовете му“. Както
и свидетелката К. А. сочи в показанията си: „споменаваше се и за И., като
името му не беше включено в заглавията“. Връзката с „Д.“ е роднинска, тъй
22
като И. Д. е вуйчо на И. и е брат на майка му- свидетелката С. С. З..
Липсват и доказателства информацията, съобщаваща името на ищеца
като част от групата на Д., да е била предоставена от Прокуратурата.
Представители на медиите са имали възможност да следят публичните
съдебни заседания /доколкото в съдебните протоколи не е посочено делото да
се гледа при закрити врати/ съответно да предадет информацията. Видно от
заявеното от прокурор С. в о.с.з. от 27.09.2024 г., л.348, том ІІ, статията
„Арестуваха деветима за разпространение на наркотици“, действително, е по
информация на Прокуратурата, но както посочихме по-горе, в нея името на
ищеца не фигурира; там е посочена само бройката на лицата 9. Статията „К.
погна Д. и наркогрупата му“ касае действия на КОНПИ.
Обстоятелството, въведено от свидетелката К. А., че медиите не били
разгласили, че ищеца е оправдан, не може да се вмени във вина на
Прокуратурата.
Липсват доказателства, че кончината на бащата на ищеца през 2017 г. е в
причинно-следствена връзка с предприетото срещу ищеца наказателното
производство. Действително, свидетелката К. А. сочи, че това е така, но
същата не се доказа да има медицински познания, респ. да са събрани
доказателства по реда на чл.195 ГПК. Такива нито са поискани за събиране от
страна на ищеца, комуто е доказателствената тежест, нито са събрани. Следва
да отбележим, че единият от медицинските документи – епикризата на л.324
от първоинстанционното производство касае „болки в ставите“ и извършена
по този повод операция.
Ще отбележим и, че оправдателната присъда по нохд 378 по описа за
2013 г. е от 06.04.2015 г.; същевременно ищецът е създал семейство със
свидетелката К. А. и през 2016 г. е роден внука на починалия, т.е. последният е
имал „стимул за живот“. Установен, обаче, е фактът, че ищеца изпитва вина от
кончината на баща си.
При гореприетите за установени от въззивната инстанция, факти,
определеното обезщетение в размер на 10 000 лв. се явява „справедливо“
по смисъла на чл.52 ЗЗД. Същото отговаря на търпените от ищеца
неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му обвинение,
емоционалния и психически дискомфорт, негативната намеса в социалния му
живот, младата възраст на която ищецът е бил към момента на привличането
23
му като обвиняем, както и с продължителността на наказателното
преследване. Следва да отбележим, че размера на обезщетението се
съобразява с обществено-икономическите условия в страната към 2018 г.,
когато ищецът е бил оправдан.
Приема се още, и решаващият състав изцяло се присъединява към това
разбиране, че справедливостта налага и сходно разрешаване на аналогични
случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото
разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради
което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези.
Така например, с ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1125 ОТ 16.05.2023 Г. ПО ГР. Д. № 4524/2022
Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно
решение № 1097/25.07.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 3451/2021
г. на Апелативен съд – София, във връзка с присъдено обезщетение по чл.2,
ал.1,т.3 ЗОДОВ в размер на 10 хиляди лева по отношение на друг подсъдим от
„групата“, който е оправдан по същото нохд, по което е оправдан и ищеца И.
З.. Касационната инстанция е приела, че е спазен принципа за справедливост
по чл.52 ЗЗД.
В останалата част, в която ищцовата претенция е приета за
неоснователна, въззивната инстанция споделя мотивите на
първоинстанионния съд, както и препраща към мотивите си по-горе във
връзка с действително търпените от ищеца неимуществени вреди по повод на
това незаконно обвинение. В тази връзка ще отбележим, че срещу
въззивника/ищец са били предаявени две обвинения, т.е. той е търпял
едновременно неимуществени вреди и по отношение и на двете обвинения
като по второто това е продължило до постановяването на съдебният акт на
ВКС на 06.02.2018 г., с който е потвърдена оправдателната присъда.
Изрично ще подчертаем, че вредите, които се обезщетяват по реда на чл.
2б ЗОДОВ, са различни от тези, които се обезщетяват по реда на чл. 2, ал. 1, т.
3 ЗОДОВ - двата иска са различни, отделно уредени, и дори да се предявяват
кумулативно, имат различен обект на обезщетяване; различни са
предпоставките за ангажиране отговорността на държавата,
правопораждащите факти, съответно твърдените неимуществени вреди, чието
обезщетяване се търси, са породени от различни обстоятелства при двата иска;
при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ може да се съобрази
24
продължителността на производството, водено против ищеца, и по-голямата
продължителност на процеса до доведе до по-голям размер на обезщетение,
но това е период на търпене на последиците от незаконно обвинение, а не
обезщетение за бавно правосъдие, като голяма част от претендираните
неимуществени вреди са в причинна връзка с незаконното обвинение, а не с
продължителния период на досъдебното производство. В този смисъл
въведените от процесуалния представител на въззивника ищец доводи във
връзка с неспазване съдебната практика на ВКС по искове с правно основание
чл.2б ЗОДОВ са неотносими в настоящия правен спор, виж така и в
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 60643 ОТ 06.10.2021 Г. ПО ГР. Д. № 1537/2021 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС,
където е разгледан аналогичен казус.
Налага се извод, че обжалваното решението е правилно и като такова
ще следва да бъде потвърдено. И двете въззивни жалби са неоснователни
в частта, в която съдът се е произнесъл по претенциите по чл.2, ал.1,т.3
ЗОДОВ за неимуществени вреди.
Относно законната лихва върху главницата, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди:
Въззивникът/ответник с оглед заявения петитум на жалбата, не обжалва
първоинстанционното решение в частта, в която главницата е присъдена ведно
със законна лихва.
Въззивникът/ищец счита, че законната лихва му се дължи, считано от
06.02.2018 г., когато била постановена оправдателната присъда до 05.02.2020
г. Исковата молба била предявена на 06.02.2023 г. Позовава се на 5-годишна
погасителна давност.
По въпроса за давността:
Отговор е даден в: РЕШЕНИЕ № 60158 ОТ 14.07.2021 Г. ПО ГР. Д. № 3409/2020 Г.,
Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, РЕШЕНИЕ № 168 ОТ 19.03.2025 Г. ПО ГР. Д. № 605/2024 Г., Г. К., ІІІ
Г. О. НА ВКС и др., а именно: вземанията за лихва съгласно чл. 111, б. "в" ЗЗД се
погасяват с тригодишна давност.
Искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е предявен на 06.02.2023 г., от който
момент давността е прекъсната. Срокът по чл. 111, б. "в" ЗЗД се изчислява към
датата на предявяване на иска. Следователно, доколкото давностният срок е
тригодишен и вземането за лихва възниква ден за ден, погасени по давност са
лихвите, които са извън тригодишния период преди датата на исковата молба,
25
т.е. за периода от 06.02.2018 г. до 05.02.2020 г., както и правилно е приел
първоинстанционния съд. Законната лихва се дължи 06.02.2020 г. до
окончателното плащане на главницата присъдена като обезщетение за
неимуществени вреди.
В тази му част обжалваното решение следва да бъде прието за
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Относно обезщетението за имуществени вреди:
С оглед указаното в т. 11 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г.
по т.д № 3/2004 на ОСГК относно прекия характер на вредите, обезщетението
за имуществени вреди се определя при наличие на причинна връзка с
незаконните актове на правозащитните органи.
В случая предмет на въззивната жалба на ответника пред
първоинстанционния съд е претенцията за имуществени вреди в частта, в
която същата е уважена. По тази претенция, обаче, липсват конкретни доводи
във въззивната жалба поради което по арг. от чл.269 ГПК въззивната
инстанция не следва да излага мотиви.
В тази му част обжалваното решение следва да бъде прието за
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
В частта, в която претенцията за имуществени вреди е приета за
неоснователна и като такава отхвърлена, липсва въззивна жалба от
ищеца пред първоинстанционния съд, т.е. в тази си част
първоинстанционното решение не е предмет на въззивен контрол;
същото е влязло в сила.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта
за разноските.
Процесуалният представител на въззивника/ищец не е правила искане по
чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в срока за
обжалване. Такова искане се прави едва в хода на устните състезания пред
въззивната инстанция и е отправено до въззивната инстанция; същото не
подлежи на обсъждане.
Пред въззивната инстанция:
26
Като се прие, че и двете въззивни жалби са неоснователни, разноските
остават за сметка на страните по начина по който са направени.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, АПЕЛАТИВЕН СЪД- СОФИЯ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 612 от 22.12.2024 г., по гр.д. № 140/2023 г. на
ОС – Благоевград, 11 състав, в частта, в която се: ОТХВЪРЛЯ иска,
предявен от И. И. З., ЕГН **********, срещу Прокуратурата на Република
България, за присъждане на сумата от 50 000 /петдесет хиляди/ лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно
повдигнато обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр., ал.
2 от НК, по ДП № 419 от 2010 г. на РУМВР Сандански, заедно със законната
лихва върху тази сума, считано от 06.02.2018 г. до окончателното изплащане;
ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, Прокуратурата на
Република България, да заплати на И. И. З., ЕГН **********, сумата от 10
000 /десет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинените му
неимуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение за
престъпление по чл. 354в, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр., ал. 1 от НК, по ДП № 419
от 2010 г. на РУМВР Сандански, по което е оправдан с влязла в сила присъда,
заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.02.2020 г. до
окончателното изплащане, и ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на главница -
за разликата между присъдените 10 000 лева и претендираните 50 000
лева, както и иска за законна лихва - за периода от 06.02.2018 г. до
05.02.2020 г.; ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ,
Прокуратурата на Република България, да заплати на И. И. З., ЕГН
**********, сумата от 1800 /хиляда и осемстотин/ лева, представляваща
обезщетение за причинените му имуществени вреди от незаконно
повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 354в, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр.,
ал. 1 от НК, по ДП № 419 от 2010 г. на РУМВР Сандански, по което е оправдан
с влязла в сила присъда, както и в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба при условията
27
на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването
му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
28