Р Е Ш Е
Н И Е
№285
гр.
Велико Търново, 29.09.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен съд –
Велико Търново, V-ти състав, в публично заседание на четиринадесети
септември две хиляди двадесет и първа година, в състав
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: МАРИЯ
ДАНАИЛОВА
при участието на секретаря С.М. разгледа докладваното
от съдия Данаилова адм. дело № 409/2021г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и
следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.
172, ал.5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).
Образувано
е по жалба на В.С.З. ***, чрез адв. Г.П.Т. от САК, против Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка № 21-4332-003149/07.05.2021г.
на полицейски инспектор в Отдел „Пътна полиция“ при Столична дирекция на
вътрешните работа (СДВР), с която на основание чл. 171, т. 2а, буква „а“ от ЗДвП е прекратена на регистрацията на ППС за срок от шест месеца.
В подадената жалба се твърди, че заповедта е неправилна и незаконосъобразна
поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на
административно- производствените правила. В съдебно заседание, чрез
упълномощения процесуален представител, навежда доводи за липса на предвидените
в закона предпоставки за издаване на процесната заповед и противоречие между
посочената материално правна разпоредба и обстоятелствената част. Представя
писмена защита с допълнителни доводи за незаконосъобразност на обжалваната
ЗПАМ. Моли, да се постанови решение, с което да се отмени ПАМ като
незаконосъобразна. Претендира разноски.
Ответникът – полицейски
инспектор в Отдел „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работа, не се явява и не заема
становище по жалбата.
От събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и извършвайки служебна проверка за
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146
от АПК, съдът установи от фактическа страна следното:
Със Заповед
за прилагане на ПАМ № 21-4332-003149/07.05.2021г.
на полицейски инспектор в Отдел „Пътна полиция“ при СДВР е прекратена на
регистрацията на ППС – лек автомобил марка „Хонда сивик“ с рег. № ***, собственост на В.С.З., за срок
от шест месеца, на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП.
Като фактическо основание за издаване на заповедта е посочено
обстоятелството, че на 22.04.2021г. около 23.58 часа, в град София, по у.
„Фритьоф Нансен“ с посока на движение от бул.“Патриарх Евтимий“ към бул. „Васил
Левски“ В.С.З. управлява горепосочения лек автомобил без да притежава СУМПС, валидно
за категорията, валидно за категорията, към която спада управляваното от него
МПС. В обстоятелствената част на заповедта е посочено, че притежава СУМПС №***,
издадено на 23.09.2019г. в САЩ-щата Илинойс, без легализиран превод на
български език – на основание чл.161,т.3 от ЗДвП.
За така установеното нарушение на В.С.З. е съставен АУАН серия „GА“ № 369438 от 23.04.2021г. и наказателно постановление
№ 21-4332-010467/27.05.2021 г. на Началник група към СДВР, Отдел „Пътна
полиция“.
Върху заповедта за прилагане на ПАМ има отбелязване за датата на връчване
срещу подпис на 07.06.2021г. Недоволен от нея, на 15.06.2021 г. я е оспорил по
съдебен ред с жалба, подадена чрез административния орган до Административен
съд – София град. След като е намерил, че делото не му е подсъдно съгласно чл. 133,
ал. 2 и ал. 4 от АПК, с Определение №4859 от 01.07.2021г. по адм.дело №6167/2021г.
го е изпратил по подсъдност на Административен съд – Велико Търново.
Като писмени доказателства по делото са приети материалите, съдържащи се в
административната преписка, изпратена с писмо УРИ № 433200-67036/21.01.2021
г. по делото от Отдел „Пътна полиция“ към СДВР, както и представения в съдебно
заседание от жалбоподателя легализиран превод от „Агенция ЕС България“ –
преводачески услуги, на СУМПС от САЩ на лицето В. М..
В
съдебно заседание е разпитан в качеството на свидетел лицето ССХ.– позната на
жалбоподателя, която е била в лекия автомобил към момента на проверката от
контролните органи в град София. Според показанията на св. Х.полицаите тръгнали
да се заяждат с жалбоподателя. Той бил представил на полицейските служители
лична карта, издаденото в САЩ свидетелство за управление на МПС. Всичко, било
във формат на лични документи. Не е
видяла документ с различен размер, но смята, че В. е представил превода на
чуждестранното СУМПС, който органите на реда отказали да приемат. Полицаите
казали, че документът е на английски език и не приемат документи на английски
език.
При така установените факти, от правна страна съдът съобрази следното:
Съдът приема, че жалбата е процесуално
допустима като подадена в срока по чл.
149, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, имаща правото и интереса да оспори
горепосочения индивидуален административен акт.
При разглеждането й по същество и след проверка на оспорения
административен акт по реда на чл.
168, ал. 1 от АПК, на основанията по чл. 146
от АПК, съдът намира, че жалбата е неоснователна по следните съображения:
Заповед за прилагане на ПАМ № № 21-4332-003149/07.05.2021г. на полицейски инспектор в Отдел „Пътна
полиция“ при СДВР е издадена от компетентен орган, в пределите на материалната и териториалната
му компетентност. Съгласно разпоредбата на чл.
172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 2а
се налагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно
тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е
представена Заповед № 8121з-1524/09.12.2016 г. на Министъра на вътрешните
работи на Република България с т. 3 от която на основание чл. 165 от ЗДвП е определил
СДВР като структура в МВР да осъществява контрол по ЗДвП, а със Заповед №513з-1618/26.02.2018г. на Директора
на СДВР на
основание чл. 172, ал. 1 от ЗДвП са оправомощени да прилагат принудителни
административни мерки по чл. 171, т. 1, т. 2,
т.
2а, т.
4, т.
5,буква“а“ и т. 6
от закона конкретни длъжностни лица, между които са и полицейски органи по чл. 142,
ал.1, т.1 от ЗМВР, отдел „Пътна полиция“ при СДВР, какъвто е издателят на
заповедта.
Съгласно чл. 171, ал. 1 от ЗДвП, принудителните
административни мерки се налагат за осигуряване безопасността на движението по
пътищата и за преустановяване на административните нарушения по този закон.
Волеизявлението за налагане на принудителна административна мярка се обективира
в заповед, която има характер на индивидуален административен акт по смисъла на
чл.
21, ал. 1 от АПК и се издава съобразно изискванията на този кодекс, като
специалният закон въвежда и изрично изискването същата да е мотивирана.
Оспорената
заповед съдържа изискуемите от чл.
59, ал. 2 на АПК реквизити, включително фактически и правни основания за
издаване на акта, което я прави надлежно мотивирана. В текста на акта
фигурира позоваване на фактическо обстоятелство, съставляващо едновременно с
това и възприетото от органа при произнасянето му материалноправно основание за
прилагане на принудителната административна мярка. В разпоредителната част на
същата като правно основание е посочена разпоредбата на чл.
171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП, с което е конкретизирана правната
норма, която отговаря на описаната фактическа обстановка.
Съдът намира, че при издаването на
заповедта не са допуснати съществени нарушения на
административно-производствените правила, водещи до отмяна на оспорения
административен акт.
Заповедта е издадена в съответствие и с
материалния закон, и неговата цел. С оспорената заповед административният орган
е приложил правилно относимите материалноправни разпоредби и е действал в
съответствие с целта на закона, издавайки законосъобразен административен акт.
Целта на законодателя е да се прекрати регистрацията на МПС, както когато е
управлявано от собственика, така и от друго лице, което не притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното
от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява
моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или
свидетелството му за управление е временно отнето.
От съдържанието на обжалваната заповед се
установява, че административният орган е приел, че жалбоподателят е управлявал собственото
си МПС без да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, за
която спада управляваното от него МПС, тъй като представеното от В.З. СУМПС е издадено
от държава извън ЕС, а именно в САЩ – щата Илинойс, и е без легализиран превод
на български език на основание чл. 161, т.3 от ЗДвП.
Съдът намира, че от страна на
жалбоподателя не се доказва различна фактическата обстановка, поради което в
случая са налице кумулативно предвидените от закона предпоставки за налагане на
процесната ПАМ на основание чл.
171, т. 2а от ЗДвП, цитирана като правно основание за издаване на процесния
акт.
Разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК указва,
че в тежест на издателя на акта е да установи съществуването на фактическите
основания, посочени в акта, и изпълнението на законовите изисквания при
издаването му. Но органът няма задължението да доказва отрицателния факт, че не
е изпълнена процедурата, даваща право на оспорващия да управлява МПС на
територията на Република България.
Правилата за валидността и признаването в
България на свидетелство за управление на МПС, издадено от чужди държави, са
уредени в ЗДвП, както и в няколко международни договора. Съгласно нормата на
чл. 161 от ЗДвП /ДВ, бр. 43 от 2002 г. /свидетелство за управление на моторно
превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на
Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1.
държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението
по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към
конвенцията; 2. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по
Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута
на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него;
3. свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4.
свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към
Конвенцията за движението по пътищата; 5. свидетелството е издадено от държава
- членка на Европейския съюз, или от друга държава-страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.
Приложима по отношение на правилата за валидност е и Женевската конвенция от
1949 г., но само за свидетелства, издадени от договарящите държави по нея,
които не са страни по Конвенцията за движението по пътищата от 1968г., т. к. по
силата на чл. 48 от Конвенцията, тя отменя и замества Женевската конвенция за
движението по пътищата от 1949 година в отношенията на страните по нея.
Следователно, за държави, подписали и двете конвенции, се прилагат правилата на
Конвенцията за движението по пътищата, а за тези, които не са страни по нея, се
прилага Женевската конвенция.
В случая, управлението на лекия автомобил
е извършено с издадено в САЩ свидетелство за управление на МПС №***
(л.33 от делото), което не отговаря на изискванията на чл. 161, т. 1 от ЗДвП, т. к. САЩ не
е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата, подписана във
Виена през 1968 г. Процесното СУМПС не
попада и в хипотезата на чл. 161, т. 2 от ЗДвП, тъй като независимо, че САЩ е
страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно
статута на техните въоръжени сили, жалбоподателят не твърди и не доказва да има
статут на член на въоръжената сила или цивилен компонент (ако имаше такъв
статут се признава самото свидетелство без необходимост да са изпълнени
допълнителни условия, като например легализиран превод или апостил). Представеното
от жалбоподателя СУМПС не съответства и на изискванията на Приложение № 7 от
Конвенцията за движението по пътищата, за да бъде приложена хипотезата на чл.
161, т. 4 от ЗДвП, т.к. освен че не представлява международно свидетелство за управление
на МПС, САЩ не е и страна по тази Конвенция. Не е приложима и хипотезата на чл.
161, т. 5 от ЗДвП, защото процесното СУМПС не е издадено от Конфедерация
Швейцария, а е издадено в САЩ, щата Илинойс, които освен това не са част от
Европейския съюз и не са страна по Споразумението за Европейското икономическо
пространство. В последната хипотезата на закона, а именно - по чл.
161, т. 3 от ЗДвП, се изисква представеното от водача при проверката
свидетелство за управление на МПС да е придружено от легализиран превод на
български език.
В съдебно заседание по делото е приет като
писмено доказателство единствено превод на български език на издаденото в САЩ СУМПС
№***, извършен от преводач към „Агенция ЕС България“ -
преводачески услуги, но при съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства съдът намира, че не може да се направи категоричен извод, че въпросният превод е бил действително
представен и неприет от контролните органи, в какъвто смисъл са твърденията на
жалбоподателя. Липсват възражения в подобен смисъл и в съставения АУАН. Този извод не се променя и от показанията на св. Христова,
според които жалбоподателят е представил на контролните органи изискващия се по
закон превод на притежаваното от него СУМПС, но е последвал отказ от страна на
полицейските органи да го приемат, тъй като от събраните доказателства по
никакъв начин не може да се направи категоричен извод, че представения превод
на свидетелството за управление на МПС е бил изготвен и е съществувал реално
към датата на проверката от органите доколкото въпросният превод на
американското СУМПС е без достоверна дата (дори не е отразена дата на неговото
изготвяне от преводача). Свидетелката не е сигурна в размера и формата, който е
бил легализирания превод, а и от нейните показания се потвърждава, че всичко
което е представил жалбоподателя очевидно е било на английски език, тъй като
полицаите са заявили, че не са длъжни да говорят английски и не приемат документи
на английски език. По тази причина съдът не кредитира показанията на св.
Христова.
Дори да се приеме съвсем хипотетично, че
жалбоподателят е представил пред контролните органи превода на СУМПС от САЩ към
момента на проверката на 22.04.2021г., за да бъде валидно в Република България
и да послужи пред българските институции, е необходимо да отговаря на
определени изисквания. За да се използват в страната издадените в чужда държава
документи се изисква да бъдат удостоверени с „апостил“ или легализирани като от
значение е това дали съответната чужда държава се е присъединила към Конвенция
за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове
(Хагската конвенция), по която е договаряща страна и Република България, дали
между нея и Република България има влязъл в сила и действащ Договор за правна
помощ или тази държава не попада в нито една от първите две групи държави. В
хипотезата на подписан двустранен договор за правна помощ и наличието на
разпоредби в него за освобождаване на документи от легализация и други
удостоверявания, то издадените от чуждата държава документи ще се признават от
българските институции при положение, че имат превод на български език и
заверка на превода.
В тази връзка следва да се посочи, че
между Република България и САЩ няма подписан двустранен договор за правна помощ
(справка в официалната страница на Министерството на външните работи - www.mfa.bg), но от друга страна САЩ е страна по
Хагската конвенция, което означава, че документите, попадащи в обхвата на тази
Конвенция следва да бъдат удостоверени по установения в нея ред. Свидетелството
за управление е административен документ по смисъла на чл. 1, буква „б“ от
цитираната Конвенцията и съобразно чл. 3 и чл. 4 от същата върху документа
следва да бъде поставено специално удостоверение с печат от държавата, от която
е издадено свидетелството, а именно Apostille ("апостил"), поставен от определени органи,
и така притежаващите „апостил“ документи се освобождават от всякаква друга
форма на легализация и заверка. Последният се полага върху документа или в
приложение към него като служи за удостоверяване на истинността на подписите и
печатите, съдържащи се в свидетелството и има точно определени реквизити, които
са еднакви за всички страни подписали Хагската конвенция. В този смисъл е и
чл.17а (Нов – ДВ, бр. 39 от 2020 г.) от Правилника за легализациите, заверките
и преводите на документи и други книжа (Утвърден с ПМС 184 от 1958 г., обн., ДВ,
бр. 73 от 12.09.1958 г.)., според който удостоверяването на документи по реда,
който е посочен в Конвенцията за премахване на изискването за легализация на
чуждестранни публични актове, се извършва чрез издаване на удостоверението
"апостил" по чл. 3, ал. 1 от Конвенцията.
По преписката не се съдържат доказателства
жалбоподателят да е представил при проверката от контролните органи изискуемото
по Конвенцията удостоверяване на издаденото в САЩ свидетелство за
правоуправление, който като административен документ по смисъла на чл. 1, буква
"б" от Конвенцията е било необходимо да притежава „апостил“ (В този
смисъл е Решение № 16282 от 28.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4957/2018 г.).
Представеният в съдебно заседание превод на чуждестранното СУМПС не може да се
квалифицира като легализиран такъв по смисъла на чл. 161, т. 3 от ЗДвП. Същият не е извършен
от компетентен на държавата издател орган (чл.3 от Конвенцията), а от преводач
към преводаческа фирма, и липсва изискуемото удостоверяване посредством
„апостил“ по Хагската конвенцията. При това, правилно е прието, че лицето не е
представило свидетелство за управление на МПС, валидно към датата на проверката.
Вън от горното, съдът намира за необходимо
да отбележи, че ако САЩ не се бяха присъединили към Хагската конвенция, за да
бъдат валидни на територията на Република България и да се ползват издадените
от тази държава документи, щеше да е необходимо да бъдат легализирани по реда,
определен в Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и
други книжа, а не обикновен превод. Представеният от жалбоподателя по делото
превод на чуждестранното СУМПС не представлява "легализиран превод"
по смисъла на чл. 161, т. 3 от ЗДвП и цитирания Правилник, тъй като
легализираният превод освен превод на съдържанието на документа, установява и автентичността
и верността на същия, докато представеният от оспорващия превод на СУМПС не
удостоверява тези обстоятелства. Намиращият се в преписката превод на български
език от преводач на чуждестранния документ – СУМПС, подписът на преводача,
положен в извършения от него превод, не е нотариално удостоверен от български
нотариус съобразно
разпоредбата на чл. 21а, ал. 1 от Правилника, нито е заверено от дипломатическо
или консулско представителство на страната (чл. 8 и чл. 11 от Правилника).
В допълнение, разпоредбата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП
предвижда възможност българските граждани да могат да управляват моторни
превозни средства на територията на Република България с чуждестранно
национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на
Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до
3 месеца от датата на влизането им в страната. Липсват данни за датата на
влизане в страната на жалбоподателя, но в случая не се и твърди управлението на
лекия автомобил към датата на проверката от контролните органи да е извършено в
рамките на този срок. Дори да се приеме противното, при всички положения е
следвало водачът на лекия автомобил да предприеме всички необходими действия по
снабдяване с валидно издадено СУМПС за Република България и да бъдат изпълнени
изискванията на закона за легализиран превод на български
език/удостоверяване с апостил на притежаваното СУМПС, издадено от трета
държава, извън ЕС, преди да управлява МПС в Република България. Доколкото САЩ
не е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата, приложение
намира чл. 162, ал. 5 от ЗДвП и
българско свидетелство за управление на моторно превозно средство се
издава след успешно полагане на изпит. Видно от представената по делото справка
за водач В.З. е издържал изпитът за категория „В“ за управление на МПС на
08.06.2021г., т.е повече от месец след проверката от 22.04.2021г., и към датата
на проверката жалбоподателят не е притежавал валидно свидетелство за управление
на МПС. Отделно от това, видно от съдържанието издаденото в САЩ свидетелство №*** (т.9 от него) категорията, за която е издадено
не съответства на управлявания от жалбоподателя лек автомобил.
Изложеното обосновава категоричния
извод, че към датата на управление на МПС, респ. към датата на издаване на
оспорената заповед за прилагане на ПАМ - 07.05.2021 г., жалбоподателят не е
притежавал СУМПС, валидно на територията на РБ за категорията, за която е
издадено, поради което и законосъобразно в съответствие с чл. 171, т. 2а, б.
"а" от ЗДвП на собственика е наложена атакуваната ПАМ. В случая
посочените в нормата материалноправни предпоставки за прилагане на мярката са
били налице.
Следва да се има предвид, че ПАМ има
превантивен характер и цели осуетяване възможността на дееца да извърши други
подобни нарушения, като същата не съставлява вид административно наказание.
Производството по налагане на ПАМ е самостоятелно производство, във връзка с
което е и константната и непротиворечива практика на ВАС, относно
самостоятелния характер на отделните производства по ангажиране отговорността
по ЗДвП. Ангажирането на административнонаказателната отговорност на водач на
МПС за допуснато нарушение на ЗДвП е неотносимо към заповедта по чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП.
При приложението на ПАМ не се цели административнонаказателна санкция и не се
подчинява на режима на ЗАНН. Прилагането на предвидената от закона ПАМ е вид
административна принуда без санкционни последици. С налагането на подобни мерки
се прилага диспозицията на съответната правна норма и затова тя не е средство
за реализиране на правна отговорност, а цели обезпечаване изпълнението на
конкретно правно задължение.
Срокът на мярката, определен от административният орган, е в минимума
визиран в нормата на чл.
171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП, поради което съдът намира, че
наложената принудителна административна мярка е съобразена не само с
материалния закон, но и с целта на същия - осигуряване безопасността на
движението по пътищата, както и с принципа за съразмерност по чл. 6 от АПК.
Въз основа на изложените съображения съдът
приема, че Заповед за прилагане на ПАМ № 21-4332-003149/07.05.2021г.
на полицейски инспектор в Отдел „Пътна полиция“ при СДВР е валидна и
законосъобразна, включително и в частта й относно определения срок на ПАМ, а
жалбата срещу нея е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Предвид изхода от спора на жалбоподателя
не следва да се пресъждат разноски в производството, а от ответника такива не
се претендират.
Водим от изложеното и на основание чл.
172, ал. 2 от АПК, Административният съд – В. Търново, пети състав,
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.С.З. ***,
против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 21-4332-003149/07.05.2021г., издадена от полицейски
инспектор в Отдел „Пътна полиция“ при СДВР – прекратяване на регистрацията на
ППС за срок от шест месеца, на основание чл. 171, т. 2а, буква „а“ от ЗДвП.
Решението
e окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 172, ал. 5, изр. последно от ЗДвП.
Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по
реда на чл.
137 от АПК.