№ 72
гр. Велико Търново, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20224001000044 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 58/ 10.12.2021 г. по Т.д. № 115/ 2021 г. по описа на ОС – Плевен
съдът е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на Н. ИВ. В.: обезщетение за претърпени
от него неимуществени вреди от смъртта на сина му Д. Н. В. при ПТП на 13.08.2017 г.
в размер на 200 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 19.02.2020 г. до
окончателното изплащане, като е отхвърлил претенцията за законна лихва върху него
за периода от 13.08.2017 г. до 19.02.2020 г., обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди от смъртта на Ю. А. К., с която е съжителствал на съпружески
начала без сключен брак, при ПТП на 13.08.2017 г. в размер на 150 000 лв., ведно със
законната лихва, считано от 19.02.2020 г. до окончателното изплащане, като е
отхвърлил иска за обезщетение за разликата над 150 000 лв. до претендираната сума от
200 000 лв. и за законна лихва върху него за периода от 13.08.2017 г. до 19.02.2020 г.
Решението е постановено при участието на ЗАД „Бул Инс“ като трето лице – помагач
на страната на ЗК „Лев Инс“ АД.
Производството пред ВТАС е по депозирана от ЗК „Лев Инс“ АД въззивна
жалба срещу в частта, с която съдът е осъдил дружеството да заплати на В.
обезщетение над 15 000 лв. за неимуществени вреди от смъртта на сина му и над
12 000 лв. – от смъртта на съжителката му. Счита решението за неправилно като
постановено в нарушение на материалния закон – на чл.52 ЗЗД и необосновано. При
1
формиране на правните си изводи съдът не обсъдил заявените в исковата молба
твърдения и ангажираните за установяването им доказателства и тяхната тежест,
определил обезщетение в размер, който значително надвишава справедливия и
достатъчен да компенсира претърпените вреди, като от мотивите му не ставало ясно
как са ценени доказателствата и е приет конкретният обем на причинените вреди.
Съдът неправилно оставил без уважение направеното възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалите, изразяващо се в непоставен обезопасителен
колан от Куницина и неполагане на дължима грижа за безопасния превоз на детето
чрез използване на система за обезопасяване или поне колан. Доказателствата по
делото и заключението на вещите лица установявали основателността на
възражението, което обуславяло редуциране на отговорността на застрахователя.
Освен това съдът неправилно отказал да вземе отношение по наведените твърдения, че
при конкретното ПТП приносът на застрахования при ЗК „Лев Инс“ АД водач е само
10 %, а изключителният принос е на другия участник в ПТП – водачът на лекия
автомобил З., в който са пътували двамата пострадали. Излага подробни съображения
за механизма на ПТП и поведението на двамата водачи, позовава се и на приетото в
решението на ВКС по наказателното производство относно приноса на водача З., за да
обоснове наличието на съизвършителство при соченото участие. Моли решението в
обжалваните му части да бъде отменено и съдът да отхвърли исковите претенции над
признатите суми, както и да приеме, че приносът при ПТП на застрахования при
дружеството водач на автобус е 10 %. Претендира разноски.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор от третото лице – помагач ЗАД
„Бул Инс“. Споделя становището на жалбоподателя, че размерът на присъдените
обезщетения е завишен. Счита обаче за неоснователни оплакванията му срещу извода
на съда, че в конкретното производство не подлежи на разглеждане въпросът за
наличието на съизвършителство и за разпределение на вината при ПТП. Независимо от
това сочи, че наказателният съд, чието решение има задължителен характер за
гражданския съд, е приел, че вината за ПТП е единствено на застрахования при ЗК
„Лев Инс“ АД водач на автобуса.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. Насрещната жалба е подадена в законовия срок. В
изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна
проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в
обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и
процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
2
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбата, намира следното:
Страните не правят оплаквания срещу възприетата от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, при което ВТАС намира за ненужно детайлно да я преповтаря.
Чрез събраните пред ОС – Плевен доказателства – писмени документи, свидетелски
показания и комплексна автотехническа и съдебно-медицинска експертиза – по делото
са безспорно установени като обективни факти от действителността релевантните за
спора обстоятелства, изложени в исковата молба: настъпилото по време – на
13.08.2017 г. около 14.45 ч., място – на път II-35 Плевен – Ловеч и като механизъм
ПТП: Водачът на лек автомобил „Форд Фокус“ Румен З. внезапно напуска собствената
си лента за движение и навлиза в насрещната, в която се движи автобус, управляван от
Р. В.. Водачът на автобуса предприема спиране и отклоняване на ППС наляво към
насрещната лента, но същевременно водачът на лекия автомобил предприел маневра за
връщане в собствената му лента и в областта на осевата линия, разделяща двете платна,
между двете ППС се осъществява челен кос удар. След удара движещ се зад лекия
автомобил „Форд Фокус“ лек автомобил „Фолксваген Голф“ се блъска в задната му
част. Водачът и всички пътници в лекия автомобил „Форд Фокус“, които са неговата
съпруга, дъщеря им – фактическата съжителка на ищеца Ю. Куницина и внукът им Д.
В. – син на ищеца и Ю. – са загинали на място. Ю. Куницина се е возила на задната
дясна седалка без поставен предпазен колан, а Д. В. – на 9 г., висок 121 см, се е возил
на задната лява седалка без допълнителна детска седалка и без поставен
обезопасителен колан. По отношение на водача на автобуса Р. В. има влязла в сила
присъда, с която той е признат за виновен, че е нарушил чл.21 ал.2 ЗДвП, като се е
движил със скорост 78 км/ч. и по непредпазливост е причинил смъртта на повече от
едно лице, с което е извършил престъпление по чл.343 ал.3 прел.пето б. „б“ предл.
едно, във вр. чл.343 ал.1 вр. чл.342 ал.1 НК. За автобуса има сключена със ЗК „Бул
Инс“ АД и валидна към датата на ПТП задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“.
ВТАС напълно споделя формираните въз основа на изяснената фактическа
обстановка правни изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения
иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ и на основание чл.272 ГПК препраща към
изложените в тази насока мотиви. Доказани са изискуемите от закона предпоставки за
ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, настъпили
вследствие на конкретното ПТП: Налице е виновно противоправно поведение на
водач, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното
застрахователно дружество, като на основание чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на
наказателния съд по отношение на водача В. е задължителна за гражданския съд
3
относно извършването на деянието, неговата противоправност и вината. Като пряка
последица от деянието е настъпила смъртта на съжителката и детето на ищеца и при
наличието на застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ застрахователят
следва да заплати застрахователно обезщетение на последния, чиято материална
легитимация да го получи не се спори по делото. Застрахователят не е упражнил
правото си да обжалва решението във връзка с така формирания извод, при което
страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос. Спорът по делото
пред въззивния съд е сведен само до справедливия размер на дължимото обезщетение
и относно наличието на принос от страна на пострадалите за настъпване на
вредоносния резултат.
В т. II на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС е разяснено, че
понятието "справедливост", което съгласно чл.52 ЗЗД ръководи съда при определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди, не е абстрактно понятие, а е
свързано със съвкупната преценка на редица обективно проявили се обстоятелства,
които в случай на смърт от деликт са: момент и начин на настъпване на смъртта,
възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между
пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителните отношения
между тях, изживяванията на пострадалия в пряка причинно-следствена връзка с
настъпилата смърт. Загубата на любим човек е изключително тежко негативно
емоционално изживяване за хората, за които починалият е бил най-близкият и значим
човек, и търпените от тях болки и страдания безспорно са неизмерими с паричен
еквивалент, защото какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, загубата за
тях е невъзвратима, мъката ги съпътства през целия им живот и обезщетението не е в
състояние да компенсира вредата. Същевременно изискването за справедливост по
чл.52 ЗЗД не допуска обезщетението да представлява средство за повишаване на
стандарта на живот на пострадалия, а то следва да служи единствено за репариране на
причинените му вреди, поради това съгласно многобройната практика на ВКС и
съдилищата при определяне на размера му се отчита и икономическата конюнктура в
страната към момента на увреждането.
В настоящия казус ищецът е претърпял и продължава да търпи изключително по
своята интензивност страдание от едновременната и внезапна смърт на своята
спътница в живота и единственото си дете. В един миг той е загубил цялото си
семейство, своите най-близки и любими хора. Свидетелите А. З. – брат на загиналата
Ю. и С. В.а – майка на ищеца излагат, че ищецът и съжителката му са били заедно 16
г., в семейството им царяли взаимно уважение и разбирателство, винаги се отнасяли
един към друг с голяма любов. Седем години нямали дете и били много щастливи с
раждането на сина им Д., който бил умно дете, надарен спортист с много медали,
ентусиазиран да бъде винаги пръв. Майката на ищеца сочи, че синът й изпаднал в
страхотна депресия, в продължение на три месеца всеки ден сутрин и вечер ходел на
4
гробищата, приятелят му бил плътно до него през този период и се притеснявали да не
посегне на живота си, защото като ловец притежавал оръжие и говорел за
самоубийство, за да иде при жена си и детето си. Никога не бил пушил, но след
случилото се започнал да пуши по 4 кутии на ден. Бил много изнервен и на нервна
почва се обострило неврологичното му заболяване от дискова херния. Към момента
работел в гр. София, но всеки петък си идвали в гр. Плевен и веднага отивали на
гробищата, а също и в двата почивни дни. Свидетелката заявява, че за тяхното
семейство празниците вече са на гробищата, при децата. Независимо, че предвид
родствената й връзка с ищеца и личната й трагедия от загубата на снаха й и внук й,
тази свидетелка не е безпристрастна, съдът изцяло кредитира показанията й, защото
именно поради родството си тя има най-непосредствени наблюдения върху
състоянието и преживяванията на сина си и показанията й не се опровергават от
ангажирани други такива.
При съвкупния анализ на така обсъдените обстоятелства и при съобразяване на
лимитите на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, минималната работна заплата за
2017 г. – 460 лв., и средната брутна по данни на НСИ – около 1090 лв., както, съдът в
настоящия му състав счита, че обезщетение в размер на 200 000 лв. за смъртта на
малолетния син на ищеца и в размер на 150 000 лв. за смъртта на фактическата му
съжителка е справедливо. Обезщетения в такива размери са присъждани от съдилищата
по сходни казуси за смърт при ПТП през 2017 г. Тъй като изводът на въззивния съд
съвпада с този на първоинстанционния съд, оплакването на жалбоподателя, че
определените размери са завишени, е неоснователно.
По направеното възражение за съпричиняване: Окончателният размер на
дължимото обезщетение е обусловен от основателността на възражението на ответника
за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалите, изразяващо се според него
в непоставяне на обезопасителен колан от Куницина и неизползване на допълнителна
детска седалка с обезопасяване от детето. В настоящия казус не е спорно, че двамата
пострадали са били без поставен обезопасителен колан, респ. детето без допълнителна
детска седалка с обезопасяване, и с това са допуснали нарушение на чл.137а и чл.137в
ЗДвП, но съгласно трайната практика на ВКС само по себе си нарушението на
установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се
приеме наличие на съпричиняване от пострадалия, а следва да се установи по
категоричен начин, че настъпилият вредоносен резултат е следствие на допуснатото
нарушение. Именно такава причинно-следствена връзка не е доказана по делото от
ответника, чиято е доказателствената тежест да я установи, тъй като с позоваване на
съпричиняването той цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. Това
е така, защото съгласно заключението на вещите лица, което съдът кредитира като
обосновано и компетентно дадено, годно въз основа на него да бъдат формирани
крайните му изводи, макар принципно употребата на предпазни колани да води до
5
намаляване на травмите, в конкретния случай предвид механизма на ПТП, действалите
инерционни сили и тежките деформации по купето на автомобила, наличието на
обезопасяване с предпазни колани не гарантира предотвратяването на леталния изход.
Съдебната практика е категорична, че изводът за наличие на съпричиняване по
смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а намаляването на
дължимото обезщетение изисква доказвани по безспорен начин конкретни действия
или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за настъпването
на вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неблагоприятните
последици. По делото само хипотетично е допуснато, че при поставени обезопасителни
колани е възможно травмите да са по-леки, но дори тогава според обясненията на
вещото лице в съдебно заседание те най-вероятно пак са щели да бъдат смъртоносни.
По изложените съображения възражението на ответника за съпричиняване е
неоснователно и определеното от съда обезщетение не подлежи на редуциране, а се
дължи в определения размер.
Неоснователно жалбоподателят счита, че дължимото обезщетение следва да
бъде разпределено между застрахователите на двете ППС, участвали в ПТП, тъй като и
двамата водачи имат вина за настъпването на произшествието и съответно за
причиняване на вредите. Първоинстанционния съд много подробно е отговорил на
това възражение на застрахователя и е разяснил, че КЗ в чл.499 ал.7 изрично урежда
солидарна отговорност на застрахователите пред увреденото лице в хипотезата на
независимо съизвършителство – когато причинителите на застрахователното събитие
отговарят солидарно. Съгласно чл.53 ЗЗД при вреда, причинена от неколцина,
пострадалият разполага с иск за солидарното им осъждане, т.е. той разполага и с иск за
солидарно осъждане на застрахователите на причинителите. Това обаче е установена в
негова полза материалноправна привилегия – той не е длъжен да предяви иск срещу
всички деликвенти/ техни застрахователи, а може да претендира осъждане само на
един от тях за целия размер на дължимото му обезщетение с оглед пасивната им
солидарна отговорност – чл.122 ал.1 ЗЗД. В настоящия казус ищецът е заявил своята
претенция само срещу ЗК „Бул Инс“ АД и основателността на иска му за ангажиране
отговорността на този застраховател е обусловена от установяването на виновно
противоправно поведение на застрахования при него водач. Наличието на виновно
поведение от страна и на друг водач или водачи за настъпване на конкретното ПТП и
обемът на участие на всеки един за реализирането му е извън предмета на настоящия
спор и съдът не дължи произнасяне в тази насока. Съгласно чл.127 ал.1 ЗЗД, ако не
следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на
кредитора, трябва да се понесе от тях по равно, като съгласно ал.2 всеки солидарен
длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите
съдлъжници за разликата. Ако жалбоподателят поддържа, че вредите на ищеца са в
причинно-следствена връзка освен с поведението на застрахования при него водач и с
6
поведението на загиналия водач на лек автомобил „Форд Фокус“ Румен З., застрахован
при третото лице – помагач ЗАД „Лев Инс“, той разполага с регресен иск спрямо
последния и именно в рамките на това исково производство подлежи на изследване
въпросът за наличието на съизвършителство и обема на отговорност на всеки един
деликвент.
Предвид съвпадането на изводите на ВТАС с тези на първоинстанционния съд,
решението на ОС – Плевен следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 58/ 10.12.2021 г. по Т.д. № 115/ 2021 г. по описа
на ОС – Плевен.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7