РЕШЕНИЕ
№ 7
гр. Троян, 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТРОЯН, I-ВИ СЪСТАВ - ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Антоанета М. Симеонова
при участието на секретаря Ценка Т. Банчева
като разгледа докладваното от Антоанета М. Симеонова Гражданско дело №
20214340100135 по описа за 2021 година
Производство с правно основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415, ал.1, т.2 от
ГПК, предявен от „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ООД, ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от **а, против Д. М. М. от гр.Троян. Претендира се установяване
съществуване на вземане, за заплащане на което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№ 1045/2020г. по описа на Троянски районен съд.
Ищецът обосновава своя правен интерес от предявяване на иска, като твърди, че по
ч.гр.д. № 1045 по описа на Троянски районен съд за 2020г. в полза на ищеца е издадена
заповед за изпълнение, с което е разпоредено на длъжника-ответник в настоящето
производство Д. М. М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ** ***, да заплати на
кредитора „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ООД, ***, за сумата 72.83 лв., представляваща
падежирали и непогасени лизингови вноски по главница по Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № АG0004153,
дължими за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г., ведно със законната лихва, считано от
25.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата 239.15 лева, представляваща
падежирали и непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва по Договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив
№ АG0004153, дължими за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г.; сумата 0.49 лв.,
представляваща неустойка за забава за заплащане на лизинговите вноски за периода
1
05.12.2019 г. до 22.01.2020 г.; сумата 367.47 лв., представляваща неустойка за прекратяване
на договора по вина на лизингополучателя, начислена еднократно към датата на
прекратяване на договора на основание чл. 15.5 от ОУ; сумата 305.00 лв., представляваща
разходи за възстановяване на лизинговия актив на основание чл. 14.4 във връзка с чл.8.7.10
от ОУ.
Предвид, че издадената заповед е връчена на длъжника по реда на чл.47 от ГПК,
заповедният съд е указал на заявителя да предяви иск за установяване съществуване на
претендираните вземания.
Ищецът основава претенцията си на договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив № AG0004153, сключен на
10.08.2018г. между Д. М. М. и „Мого България“ ООД. В молбата се излга, че в изпълнение
на задължението си по договора лизингодателят–ищец е придобил собствеността върху
посочения от лизингополучателя-ответник лек автомобил „БМВ 530“ с рег. **** и е
предоставил ползването му на лизингополучателя. Последният е заплатил авансово
първоначалните разходи и уговорената първоначална вноска, като е поел задължение да
изплаща задължението си в размер на 3 150.00 лв. на 60 месечни вноски, всяка в размер на
122.49 лв. и да използва вещта по предназначение с грижата на добър стопанин.
Твърди се, че ответникът е преустановил плащане на месечните вноски, като
последната направено от него е на 19.11.2019 г. Към 15.01.2020 г. се твърди, че са неплатени
вноска № 16 с падеж 05.12.2019г. и вноска № 17 с падеж 05.01.2020г.
Същевременно се твърди, че лизингополучателят е продължил да ползва лизинговия
актив до 22.01.2020г., на която дата, след връчено изявление от ищеца за разваляне на
договора, лизинговият актив е върнат във владение на собственика-лизингодател.
В ИМ се твърди, че ответникът дължи на ищеца сумата 72.83 лв., представляваща
падежирали и непогасени лизингови вноски по главница по Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № АG0004153,
дължими за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г.; сумата 239.15 лв., представляваща
падежирали и непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва по посочения договор
за финансов лизинг, дължими за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г., сумата 0.49 лв.,
представляваща неустойка за забава за заплащане на лизинговите вноски за периода
05.12.2019 г. до 22.01.2020 г. , сумата 367.47 лв., представляваща неустойка за прекратяване
на договора по вина на лизингополучателя, начислена еднократно към датата на
прекратяване на договора на основание чл. 15.5 от ОУ, сумата 305.00 лв., представляваща
разходи за възстановяване на лизинговия актив на основание чл. 14.4 във връзка с чл.8.7.10
от ОУ.
Ищецът прави искане съдът да постанови решение, по силата на което да бъде
признато за установено по отношение на ответника, че същият му дължи сумите, за които е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1045 по описа на ТРС за 2020г. Претендират се
направените в настоящото производство разноски, както и разноските в заповедното
2
производство.
Ответникът Д. М. М. се представлява в процеса от назначения му особен представител
– адв.В.Г. от ЛАК, който е представил писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК. В него
адв.Г. е взел становище за неоснователност на иска, който оспорва, както по основание, така
и по размер. Процесуалният представител на ответника е релевирал възражение за
недействителност на клаузите на чл.5 от договора, чл.2.5.1, чл.2.5.2. и чл.12.1 от договора.
Освен това е направил възражение, че с процесния договор се накърняват добрите нрави,
което обосновава нищожност на същия.
Адв.Г. е посочил, че уговорената между страните възнаградителна лихва е
недействителна, тъй като е уговорена в размер, надвишаващ трикратния размер на законната
лихва. Направил е искане съдът да отхвърли иска като неоснователен и недоказан.
В съдебно заседание за ищцовото дружество „Мого България“ ООД, редовно
призовани, не се явява представител и същото не се представлява от процесуален
представител. По делото е постъпила молба - становище чрез пълномощника юриск.К.К., в
която се поддържа предявения иск и се моли същият да бъде уважен, а на дружеството-
ищец да бъдат присъдени направените в производството разноски съгласно списък по чл.80
ГПК.
Ответникът Д. М. М. не се явява в с.з., а се представлява от назначения му особен
представител – адв.В.Г. от АК-Ловеч, който прави искане да бъде отхвърлен предявения иск
по съображенията, изложени в отговора на ИМ и подробно доразвити в представена по
делото писмена защита.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК, намира за установено
следното:
От приложеното ч.гр.д. № 1045/2020 г. по описа на Районен съд гр.Троян се
установява, че на 26.11.2020 г. ищецът е подал заявление до Районен съд гр.Троян за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, като е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение № 260135 от 30.11.2020г. г., с която е разпоредено на Д. М. М., ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес: ** ***, да заплати на кредитора „МОГО
БЪЛГАРИЯ“ ООД, ***, със седалище и адрес на управление: **, адрес за кореспонденция:
**, представлявано от **а, за сумата 72.83 лв., представляваща падежирали и непогасени
лизингови вноски по главница по Договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив № АG0004153, дължими за периода
05.12.2019 г. до 22.01.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 25.11.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането; сумата 239.15 лева, представляваща падежирали и
непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва по Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № АG0004153,
дължими за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г.; сумата 0.49 лв., представляваща
неустойка за забава за заплащане на лизинговите вноски за периода 05.12.2019 г. до
22.01.2020 г.; сумата 367.47 лв., представляваща неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя, начислена еднократно към датата на прекратяване на договора
3
на основание чл. 15.5 от ОУ; сумата 305.00 лв., представляваща разходи за възстановяване
на лизинговия актив на основание чл. 14.4 във връзка с чл.8.7.10 от ОУ; сумата 25.00 лв. -
разноски за платена държавна такса и сумата 50.00 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника М. по реда на чл.47, ал.5 от
ГПК, поради което съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск за установяване
съществуване на вземането си.
По делото е представен e договор за финансов лизинг със задължително придобиване
на собствеността върху лизинговия актив № АG0004153, сключен на 10.08.2018г. между Д.
М. М. и „Мого България“ ООД. От него се установява, че предмет на договора е лек
автомобил „БМВ 530Д“ рег. ****, с рама ** със стойност на лизинга 5 500.00 лв.,
първоначална вноска 2 350 лв. и главница 3150.00 лв. Срокът на лизинга е уговорен на 60
месеца, като месечните вноски са в размер 122.49 лв. Лихвеният процент е 40.20 %. Върху
главницата е уговорена лихва в размер на 4 185.33 лв. ГПР е 49.48% . Уговорена е такса
ангажимент в размер на 50.00 лв. и разходи за регистрация на МПС в КАТ, вкл. държавни
такси-120.00лв.
По искане на ищеца е назначена съдебно - счетоводна експертиза, от чието
заключение, се установява, че ответникът е заплатил по договора за финансов лизинг сума в
общ размер 4 634.24 лв., в която се включва и първоначалната вноска и такси в общ размер
2 520.00лв.
Размерът на неизплатената главница по процесния договор за лизинг е в
размер 72.83 лв., а размерът на дължимата договорна лихва възлиза на 239.15 лева. Вещото
лице е изчислило, че дължимата лихва за забава е в размер на 0.49 лв. Неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, начислена съгласно договора, е в
размер на 367.47 лв.
В заключението е отразено, че ищецът е заплатил разноски за възстановяване на
владението на лизинговия актив лек автомобил „БМВ в размер на 305.00 лв. Това свое
заключение вещото лице е базирало на две фактури, издадена ** на ищцовото дружество с
основание „Репатриране на л.а. „БМВ“ рег. ****“.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира
следното:
Искът по чл. 422 ГПК е положителен установителен иск на кредитора за
установяване на вземането му срещу длъжника, за което вземане е издадена съответната
заповед за изпълнение. Правният интерес в посочената хипотеза е абсолютна процесуална
предпоставка, за която съдът следи служебно и ако същата не е налице, предявеният
установителен иск е недопустим. По принцип, за да съществува интерес от установителен
иск, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано
от него право. В хипотезата на иск за съществуване на вземането на основание чл. 422 ГПК,
специалните положителни предпоставки за допустимост на този установителен иск са: 1/
4
издадена заповед за изпълнение; 2/ подадено в срок възражение от длъжника или връчване
на заповедта за изпълнение по реда на чл.47, ал.5 от ГПК; 3/ спазване на срока за
предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Искът е предявен в едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК и е допустим.
Съществуването на процесното притезателно материално право и респективно
основателността на предявения иск са обусловени от наличието на следните, подлежащи на
установяване, при условията на пълно доказване факти относно съществуване на
облигационно правоотношение по договор за лизинг и дадена въз основа на него парична
сума, както и поето насрещно задължение на ответника да върне предоставената сума
/възникването на задължението на ответника, размера на същото, основанието за
пораждането му, настъпилата изискуемост на вземането и изпълнението на насрещните
задължения по процесния договор от страна на ищеца/.
Съдът счита, че по делото се доказаха твърденията, изложени в исковата молба, че
страните са установили помежду си облигационни правоотношения, произтичащи от
сключения между тях договор за лизинг.
Ищецът претендира главница в размер на 72.83 за неплатени лизингови вноски,
включени в анюитетните вноски с падеж от 05.12.2019г. до 22.01.2020г. За същия период се
претендира договорна лихва в размер 239.15 лв.
Видно е от заключението по ССчЕ, че ответникът е направил последно плащане на
19.11.2019г. , като със заплатената от него сума в размер на 570.00 лв. е погасена частично
вноска № 12 със сумата от 1.04 лв. и са погасени вноски № № 13, 14, 15 и частично вноска
№ 16 от погасителния план със сумата 0.17 лв.
Към 15.01.2020 г. неплатени са частично вноска № 16 с падеж 05.12.2019г., вноска
№ 17 с падеж 05.01.2020г. и частично вноска № 18 с падеж 05.02.2020г.
Ищецът твърди, че лизингополучателят е следвало да върне на лизингодателя
лизинговия актив на 15.01.2020г., а той го е ползвал до 22.01.2020г.
Особеният представител на ответника-адв.Г. оспорва твърденията, изложени в ИМ,
че не е доказано лизингополучателят да е ползвал автомобила до 22.01.2020г. Съдът намира
това възражение за основателно. Видно е от представения приемо – предавателен протокол (
л.40), че в него не е посочена дата, на която е предаден автомобила от ответника на ищеца.
В протокола фигурира само цифрата „22“, без да е посочено през кой месец и коя година е
изготвен документа. В протокола не е посочен номера на рама на автомобила, не е пълен и
изписания рег.номер на същия.
С оглед констатациите на съдебно-счетоводната експертиза следва да се приеме за
доказана и основателна претенцията на ищеца за установяване на вземането за главница в
размер на 72.83 лв., както и на неустойка за забава в размер на 0.49 лв. за периода от
05.12.2019г. до 22.01.2020г.
По отношение на претендираната договорна лихва в размер на 239.15 лв. адв.В.Г. -
5
особен представител на ответника, е направил възражение за нищожност на клаузата за
договорната лихва поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно чл. 10 от ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер, определен от
Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този
размер. Към настоящия момент Министерският съвет не е определил максимален размер на
договорните лихви. Подобна липса на обща уредба на максималния размер на договорната
възнаградителна лихва на практика води до определяне на свръхголеми по своя размер
възнаградителни лихви.
Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество и на
които законът придава правно значение, като последиците от накърняването им
е приравнено на противоречие на договора със закона. Дали има засягане на добрите нрави
следва да бъде преценено конкретно, съобразно установените по делото юридически
факти, обуславящи спорното правоотношение. Накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
изрично закрепен законодателно. Такива са принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на неоснователното обогатяване. Противоречие с добрите нрави има
тогава, когато със сделката се договарят необосновано високи цени, третират се
неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът
на материални средства на един субект за облагодетелстване (или дори само създаване на
такава възможност) на друг. /Решение № 1270/9.І.2009 г. на ВКС, 2-ро г. о. по гр. д. № 5093/2007 г./
Настоящият съдебен състав възприема трайната съдебна практика, наложила
критериите за добри нрави при уговаряне на възнаградителната лихва и приема, че
уговарянето на по-голям от 3-кратния размер на законната лихва накърнява добрите нрави.
В настоящият случай е уговорена договорна лихва от 40.20 % лв., която надхвърля
посочения обективен критерий. Поради което се споделя доводът на адв.Г., че клаузата за
възнаградителната лихва е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
С оглед изложеното искът следва да бъде отхвърлен в частта на претенцията за
договорна лихва.
По отношение претенцията за неустойка в размер 305.00 лв.
Според клаузата на т.13.5 от Общите условия към договора за в лизинг,
лизингодателят има право да прекрати договора при забава в плащането на лизингови
вноски и др. с повече от пет дни. Съгласно т.13.6., прекратяването на договора се упражнява
с изпращане на писмено уведомление до лизингополучателия, без предизвестие. Договорът
се прекратява от датата посочена в известието.
Според клаузата на т.15.5 от Общите условия към договора за в лизинг, при
предсрочно прекратяване на договора за лизинг по вина на лизингополучателя, той дължи
неустойка в размер на 3 лизингови вноски, които се начисляват въз основа на последните
три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора.
6
От приетото като доказателство по делото уведомление от ищеца до ответника с
посочена дата на изпращане 15.01.2020г., не се доказва кога то е получено от Д.М., тъй като
липсва посочване на дата на връчване/ получаване. В цитираното уведомление изрично е
посочено, че прекратяването на договора е считано от датата на получаване на същото. С
оглед на което съдът приема, че ищецът не доказва кога процесния договор за лизинг е
прекратен.
Анализът на тази уговорка сочи на случай на виновно неизпълнение на задължение
от страна на лизингополучателя – това за заплащане на лизинговите вноски по договора.
Тази норма от договора има за цел да улесни изправния лизингодател, а именно при
неполучаване изпълнение на насрещното по договора задължение да прекрати договора като
отправи писмено уведомление до насрещната страна. На тази клауза би могъл да се
позовава лизингополучателят, доколкото същата визира неизпълнение от насрещната
страна. Основната функция на развалянето е освобождаването на изправната страна от
задължението й по облигационното задължение, щом насрещната по него страна не
изпълнява своето.
С разпоредбата на чл.92, ал.1 от ЗЗД е предвидена възможността страните да
обезпечат изпълнението на поетите с договор задължения, като предвидят неустойка, която
да послужи за обезщетяване на претърпените от евентуално неизпълнение вреди, без да е
нужно същите да се доказват. В случая, тълкувайки волята на страните по реда на чл.20 от
ЗЗД, съдът намира, че посочената клауза регламентира дължимост на неустойка не само в
случай на неизпълнение, но и в случай на разваляне. В този смисъл по арг. от ТР
№7/13.11.2014г. по т.д. №7/2013г. на ОСГТК на ВКС претенцията за неустойка е принципно
съвместима с преобразуващия ефект на развалянето. Надлежното упражняване на
потестативното право на разваляне обаче е елемент от правопораждащия фактически състав
на вземането за неустойка, тъй като е уговорена именно за този етап от развитието на
облигационното правоотношение. Доколкото не е уговорено друго, следва да се приеме, че
надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл.87,
ал.2 от ЗЗД. Писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма.
Писмената форма за доказване произтича както от изричната регламентация в чл.87, ал.2 от
ГПК, така и по арг. от чл. 164, ал.1, т. 5 от ГПК, предвиждаща забрана за установяване
прекратяването на писмени съглашения с гласни доказателства. С оглед уговорения
алгоритъм за изчисляване на неустойката, установяването на факта на получаване на
писменото предизвестие от лизингополучателя е от значение не само доказването на
основанието, но и на размера на претенцията.
По изложените съображения съдът намира, че кредиторът не е упражнил надлежно
правото си да прекрати договора, поради което в неговата правна сфера не е възникнало
вземане за неустойка при предсрочно прекратяване на договора.
По отношение претенцията за разходи за възстановяване на лизинговия актив в
размер на 305.00 лв.
Съгласно т.14.4 във вр. чл.8.7.10 от ОУ, лизингодателят дължи възстановяване на
7
направените разходи от лизингодателя във връзка с възстановяване владението на
лизинговия актив при ползване услугите на трето лице.
Основанието за това вземане на ищеца е оспорено своевременно с исковата молба.
В случая не са представени доказателства, установяващи основанието и размера на
тази претенция на ищеца. Единствено в ССчЕ е посочено, че са издадени две фактури от
фирма *** на ищцовото дружество с основание „Репатриране на л.а. „БМВ“ рег. ****“.
От представения приемо-предавателен протокол без посочена дата също не могат да
се установят обстоятелства във връзка с твърденията на ищеца .
Съдът намира претенцията за недоказана и неоснователна, тъй като не са
представени никакви доказателства, установяващи основанието на претенцията и доказващи
участието на трето лице - *** в изземване на лизинговия актив. Предвид което съдът
намира, че претенцията на ищеца в тази част следва да се отхвърли.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 и ал.8 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски съразмерно с уважената
част от иска. В производството ищецът е заплатил ДТ в размер на 25.00 лв., 300.00 лв. за
ССчЕ и претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00лв. Ответникът
следва да заплати и разноски за възнаграждението за назначения му особен представител в
размер на 300.00 лв., както и разноските в заповедното производство в общ размер 75.00 лв.
Съразмерно с уважената част от иска в тежест на ответника следва да се възложат разноски
в общ размер 53.65 лв. в исковото производство и 5.55 лв. в заповедното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл.235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено по отношение Д. М. М., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес: ** ***, наличието на вземане на „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ООД, ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от **а, за сумата 72.83 ( седемдесет и
два лева и 83 ст.) лв., представляваща падежирали и непогасени лизингови вноски по
главница по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността
върху лизинговия актив № АG0004153, дължими за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г.,
ведно със законната лихва, считано от 25.11.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането и сумата 0.49 лв. ( четиридесет и девет стотинки) , представляваща неустойка
за забава за заплащане на лизинговите вноски за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г.; като
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК за сумата
239.15 лева, представляваща падежирали и непогасени лизингови вноски за възнаградителна
лихва по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността
върху лизинговия актив № АG0004153, дължими за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г.;
сумата 367.47 лв., представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, начислена еднократно към датата на прекратяване на договора на
8
основание чл. 15.5 от ОУ; сумата 305.00 лв., представляваща разходи за възстановяване на
лизинговия актив на основание чл. 14.4 във връзка с чл.8.7.10 от ОУ, като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК Д. М. М., ЕГН **********, с постоянен
и настоящ адрес: ** ***, да заплати на „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ООД, ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от **а, сумата 53.65 (петдесет и три лв. и 65
ст./ лева, представляваща разноски в настоящето исково производство, съразмерно с
уважената част от иска.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК Д. М. М., ЕГН **********, с постоянен
и настоящ адрес: ** ***, да заплати на „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ООД, ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от **а, сумата 5.55 /пет лв. и 55 ст./ лева,
представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 1045/2020г. по описа на
Троянски районен съд, съразмерно с уважената част от иска.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд гр.Ловеч в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Троян: _______________________
9