Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

Номер    173/    Дата   29.05.2019 година

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Пловдивски апелативен съд , търговско отделение, трети  търговски състав                                        

                                                       Председател: Красимир  Коларов

                                                               Членове:       Георги  Чамбов

                                                                                            Емил Митев

 

 Секретар:  Златка Стойчева

открито съдебно заседание на 15.05.2019 г.

разгледа докладваното от Емил Митев

 въззивно  търговско дело  № 180 по  описа за 2019  година

          Производството е  въззивно по реда на чл. 258 и сл.  ГПК. 

          Образувано е по въззивната жалба на ответниците  И.Ч. и Ю.Р.  Ч., представлявани от пълномощника си адвокат Т. *** против Решение № 10 от 04.01.2019 г., постановено от Пловдивският окръжен съд по  търг.дело № 601/2017 г. по описа на  съда.

       По силата на обжалваното решение съдът на основание чл.422,ал.1  ГПК е признал за установено  , че ответниците Ю.Р.Ч. с ЕГН: **********  и И.Ч. с ЕГН: **********  дължат  солидарно на ищеца  С.И.Г. с ЕГН: ********** сумата от 30 000 лева,представляваща част от неизплатена главница в пълен  размер от 100 000 лева,дължима по  запис на заповед, издаден от 06.06.2014 г. в град П., издател на който е Ю.Р.Ч.,авалиран от  И.Ч., с падеж :31.01.2015 г.,за  която  сума е издадена   Заповед за незабавно изпълнение по чл.417  ГПК от 28.06.2017 г. по  ч. гр. Дело № 9761/2017 г по описа на РС- П.,както и че дължат солидарно законната лихва  върху предявената част от главницата в размер на 30 000 лева, считано от 27.06.2017 г.,на която дата е подадено заявлението по  чл.417 ГПК до окончателното  изплащане на дължимите суми.

         Във въззивната жалба се поддържа оплакване за постановяване на  решението в нарушение на материалния закон.

         Въззиваемата  страна  С.И.Г. чрез  процесуалния си представител  адвокат А.Р. от САК поддържа писмен отговор, съгласно който въззивната жалба  е неоснователна.

         Пловдивският апелативен съд след  преценка на изложените във въззивната жалба  оплаквания  и  доводи, приема за установено следното:

         Предявеният иск е установителен с правно основание чл.422,ал.1 във връзка с чл.415,ал.1 ГПК.      

          Ищецът претендира да има вземане  към ответниците, произтичащо от редовен менителничен ефект -  Запис на заповед от  06.06.2014 г. ,издаден за  сумата  100 000 лева, с падеж: 31.01.2015 г. Издател  на процесният запис на заповед е първия ответник Ю. Р.Ч., а  ответника – нейн съпруг  И.Ч.  е авалист.

       По делото  е безспорно установено, че по приложеното  ч. гр.д.№ 9761/2017 г. по описа на Районен съд – гр.П.    е издадена  Заповед № 6035 от 28.06.2017 г за изпълнение на парично  задължение въз основа на документ по  чл.417  ГПК, с която е разпоредено  ответниците  Ю.Р.Ч. и И.Ч.  да заплатят солидарно на  ищеца  С.И.Г. сумата от 30 000 лева, произтичаща от запис на заповед,издаден на 06.06.2014 г.предявена  частично от вземане в общ  размер от 100 000 лева. Записът на заповед е издадена на 06.06.2014 г. за  сумата от 100 000 лева, платима на падеж : 31.01.2015 г.,ведно със законната лихва , считано от датата на постъпване на заявлението в съда -27.06.2017 г. до окончателното изплащане на  присъдената сума.  Въз основа на  заповедта за незабавно изпълнение по чл.417т.10 ГПК е издаден и изпълнителен лист от 30.06.2017 г. за присъдените суми в полза на молителя – ищец по настоящото дело.

И двамата ответници са подали  писмени възражения по чл.414 ГПК в определения от закона срок.

        Искът по чл.422 във връзка с чл.417,т.10  ГПК  е предявен  в срока  по чл.415,ал.4 ГПК против длъжниците по менителничния ефект и следователно е допустим.

           Ищецът  е предявил положителен установителен иск по чл.422 ГПК за установяване  съществуването на  вземане, произтичащо от  редовен и валиден менителничен ефект.

        Ответниците не оспорват автентичността  на  процесния  запис на заповед, но правят възражения относно неговата редовност като ценна книга. Конкретно оспорват, че записът на заповед е непълен тъй като  не съдържа реквизита по чл.535 т.2 ТЗ, а именно – „ не е налице „безусловно обещание „ да се плати определена сума пари. Вярно е ,че  процесния запис на заповед не съдържа  изрично изрази като „безусловно обещавам “ или „безусловно се задължавам“. В него обаче е отразено ,че издателят ще заплати на  поемателя сумата от 100 000 лева, посочена в записа на заповед  срещу представянето му.

         От съдържанието на  записа на заповед става ясно, че никакво друго  условие не  е поставено ,за да се породи поетото  от издателя  менителнично задължение за заплащането на сумата от100 000 лева.

          Правилна е  преценката на първоинстанционния съд,че липсата на изрази като „безусловно обещавам“ или „безусловно се задължавам“не водят до  невалидност на записа на заповед.

        Изрично в този смисъл първият съд е съобразил и  задължителните указания,дадени в Тълкувателно  решение № 1 от 28.12.2005 г. по тълкувателно дело № 1/2004 г на ОСТК на ВКС.  С  него е прието,че  смисълът на разпоредбата  чл.535 т.2 ТЗ е да не допусне задължаването на издателя по записа на заповед да става  под условие.  В конкретния случай  от съдържанието на процесния запис на заповед става ясно, че  не е поставено никакво условие за поетото от издателя  задължение за плащане на посочената парична сума. С оглед на това и възражението на ответниците за липсата на реквизита по   чл.535,т.2 ТЗ е неоснователно, както правилно е приел първоинстанционния съд.

          Второто възражение на ответниците е  че падежът на процесния запис на заповед  е неопределен, тъй като са посочени два падежа за плащане.

 Възражението е категорично неоснователно ,тъй като процесният запис за заповед е с падеж, който настъпва   на  определен ден – изрично е посочена датата    31.01.2015 г.

Няма каквато и да е  неяснота относно това кога настъпва падежа на процесния менителничен ефект, тъй като последният е

 определен при условията на чл.486,ал.1 т.4 ТЗ, т.е. на определен ден – 31.01.2015 г. След като датата е изрично  посочена няма как да се приеме, че падежът се определя на предявяване, тъй като  употребения израз за заплащане на сумата „срещу представянето на настоящия запис на заповед“ няма отношение към падежа на менителничния ефект. Изразът  смислово  се отнася  до  предявяването за плащане по смисъла на  чл.537  във вр. с чл.491 ТЗ, както правилно е приел първоинстанционния съд.

       Неоснователно е възражението за нищожност на ефекта на основание  чл.486,ал.2 ТЗ- не се касае  до два различни падежа, а до един единствен  ясно и точно  определен падеж -31.01.2015 г.

По тези съображения  въззивният съд приема ,че  процесният запис на заповед е редовен от външна страна и съдържа изискуемите по чл.535 реквизити.

        Третото възражение което се прави от ответниците е, че вземането по издадения запис на заповед е погасено по давност съгласно чл.531 от ТЗ , тъй като поемателят  е пропуснал  сроковете по чл.514 ТЗ и с оглед на това е пропуснал да реализира  правата си срещу поръчителя.

        И това възражение е неоснователно.

        Съгласно   чл.531,ал.1 ТЗ исковете по менителницата срещу  платеца се  погасяват с  изтичането на тригодишна давност от  падежа. Правилно първоинстанционния съд е приел, че специалната тригодишна давност е приложима не само  при предявения пряк осъдителен иск, но и при предявен  установителен иск по чл.422,ал.1 ГПК.  

       Последният има за предмет установяване съществуването  на вземане,възникнало от валиден менителничен ефект срещу издателя на  ефекта или неговия авалист.

        Съгласно чл.531,ал.1 ТЗ специалната  тригодишна давност започва да тече от падежа, т.е. считано от 31.01.2015г., която дата е посочена като падеж. Течението на давността е било прекъснато с депозирането на заявлението за издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, което  е  подадено пред заповедния съд на дата 27.06.2017 г.

        Исковата молба по чл.422,ал.1 ГПК  е депозирана в съда на дата 29.09.2017 г. поради което и към този по-късен  момент тригодишната погасителна давност по чл.531,ал.1 ТЗ не е била изтекла.

        При  всички  положения обаче тригодишната давност не е  изтекла към релевантната дата - 27.06.2017 г., на която дата е подадено заявлението по чл.417 ГПК .  Съгласно чл.422 ГПК искът за съществуване  на вземането се смята  за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

        На последно място ответниците  поддържат  възражението, че процесният запис на заповед обезпечава лихви по парични  задължения, произтичащи от „съвместно участие в  „Б.Г.„ООД на  ответника И.Ч.,А. Г. – син на ищеца и лицето Н.К.. В писмения си отговор ответника И.Ч. твърди, че ищецът е предоставил на сина си А. Г.  определена парична сума, която е послужила  да  финансира дейността на  „Б.Г.“ООД.

       Според ответника  процесния  запис на заповед „обезпечава лихвите по заема“,т.е.навежда се каузално правоотношение по договор за заем. В отговора на исковата молба ответника И.Ч. твърди, че  заемът,/ без  да посочва размера на предоставената в заем сума/ е предоставен на трето за спора лице.

       Изрично е посочено, че предоставената в заем сума е отпусната за да се финансира дейността на „Б.Г.“ООД.

       Становището на ответника И.Ч. е вътрешно противоречиво. От една страна в отговора на исковата молба последният твърди, че процесният запис на заповед обезпечава лихвите по заема. От  друга страна твърди, че  сумата в размер на 100 000 лева  представлява  неустойка, която се дължи по силата на  неустоечна  клауза. Отново не посочва тази клауза в кой точно договор се съдържа,не  става ясно  дали неустойка е предвидена в договора за заем,а и такъв писмен договор по делото не е представен.

        В  отговора  на  исковата молба ответницата Ю.Ч.  поддържа становище, че  процесният запис на заповед обезпечава  изплащането на уговорените възнаградителни лихви.

         Или  ответницата  навежда   довода, че  записа на заповед е издаден във връзка с конкретно каузално правоотношение.

        Последното е възникнало по силата на договор на заем, но липсва конкретика относно това какъв е размера на предоставената в заем сума и най-вече кои са страните по договора за заем. От писмените отговори на ответниците става ясно по-скоро това,че не те са получили твърдения от тях паричен заем,а последният е предоставен от ищеца на търговско дружество „Б.Г.“ООД . В това търговско дружество е бил съдружник и управител сина на ищеца  А. Г..

       Ако  сумата е предоставена в заем на  търговското дружество, то  очевидно се получава  разминаване  между страните по менителничния  ефект и твърдяното каузално правоотношение.

         Ответниците  твърдят, че  процесният запис на заповед обезпечава  изплащането на възнаградителни лихви, дължими по  договор за паричен заем. Дори не посочват размера на предоставената в заем сума,а само че  издадения запис на заповед обезпечава изплащането на възнаградителните лихви, които са в размер на 100 000 лева. Не представят  обаче   писмен  договор за заем. Сключването на писмен договор за заем на стойност над 5000 лева е недопустимо да се установява

 със свидетелски показания с оглед на забраната по чл.164,ал.1, т.3 ГПК.

        Следователно ответниците не  установяват твърдяното от тях  каузално правоотношение по договор за заем във връзка с която е бил издаден процесният запис на заповед. Нещо повече, дори да бяха установили, че е сключен договор за заем, то предоставената в заем парична  сума не е получена от тях лично,а е предоставена на  едно трето лице- „Б.Г.“ООД. Както вече бе  отбелязано съществува разминаване между страните по твърдяното каузално правоотношение и страните по менителничния ефект.  Издателят на ефекта и поръчителят   практически не са страна по твърдяната  каузална  сделка,т.е. по договора за заем.

         На  последно място в отговора на исковата молба ответника И.Ч. пъддържа  възражението ,че вземането по издадения запис на заповед е изцяло заплатено от него.

       Това  плащане  е осъществено преди завеждането на делото, поради което към момента на  предявяване на исковата молба   вземането по  менителничния ефект  не  съществува.

        С оглед  твърдението за погасяване на сумата по  записа на заповед ответниците са  представили  едно единствено писмено доказателство – това е разписка от 16.12.2014 г., подписана от ищеца С.Г..  

       Този  писмен документ  е представен в оригинал и се намира  на л.172 от делото, като  в него  дословно е отразено следното:

„получих  парите на 16.12.2014“. Според  ответниците разписката е подписана от  ищеца С.Г. и представлява доказателство  за извършено плащане и погасяване на сумата 100 000 лева.  Ответниците обозначават този  документ като „разписка за  погасени средства“ , макар че от съдържанието му  следва , че това е по-скоро  разписка за  получени парични  средства. Не  е посочен  нито размера на  получените пари, нито  правното основание,на което сумата е получена от получателя.

    Въобще израза „погасявам“ не се съдържа в разписката.  

    Дори не е посочено лицето, което е предоставило парите .От  съдържанието на документа не може да се извлече  волеизявление за  погасяване на задължение,а  още по-малко  за погасяване на менителнично задължение . Няма как да се направи връзка между въпросната разписка и процесния запис на заповед.

       Освен това ако  действително ответниците са извършили частични погасявания на поетото  менителнично задължение, то последните следва да се отбележат  върху  самия самия  ефект.

        В крайна сметка правилно първия съд е преценил,че представената разписка от 16.12.2014 г.,дори  ако  е подписана от ищеца  не установява обстоятелства относими към  спора.

       В  заключение ищецът С.Г.  се легитимира като титуляр на вземане, възникнало  по силата на валиден менителничен ефект- запис на заповед от 06.06.2014 т.,издадена от Ю.Р.Ч. за сумата 100 000 лева,авалист по който е съпруга  И.  Ч.. Менитеничният ефект има всички необходими реквизити по чл.535 ТЗ.

         След като  отетниците не са установили конкретно каузално правоотношение ,по повод или във връзка с което да е издаден процесния запис на заповед – съдът правилно е уважил иска  по чл.422,ал.1 ГПК във вр. с чл.417,т.10 ГПК.     

         Следва да се потвърди обжалваното решение, при постановяването на което съдът е приложил правилно материалния закон  и не е допуснал процесуални нарушения.

          Не  следва да се присъждат  съдебни разноски в полза на въззиваемата страна,тъй като не се представиха доказателства такива да са направени пред въззивната инстанция.

        По тези съображения  Пловдивският апелативен съд

               

                                  Р  Е  Ш  И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА Решение № 10/ 04.01.2019 г,постановено от  Пловдивският  окръжен съд  по търг.дело № 601/2017 г. по описа на съда.

         Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок, считано от връчването му.

 

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:            ЧЛЕНОВЕ:1.              2.