Р
Е Ш Е Н И Е № 260223 /5.10.2020г.
гр.
П., 05.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди и двадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Теодора Тодорова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 8054
по описа на ПРС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД („АКПЗ“
ЕООД) срещу С.И.С. обективно кумулативно съединени искове за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищцовото
дружество сумата от 742,76 лв., представляваща непогасена главница по
договор за кредит № ***г., законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 29.05.2018 г.,
до окончателното изплащане на вземането, сумата 132,45 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 09.12.2015 г. до 03.11.2016 г., сумата
80,00 лв., представляваща административна такса за събиране на
задължението, сумата 458,13 лв., представляваща такса за гаранция по
договор за гаранция от 09.11.2015 г. за периода от 08.03.2016 г. до 03.11.2016
г., сумата 36,21 лв., представляваща лихва за забава за периода от
04.11.2016 г. до 17.05.2018 г., за които суми по ч. гр. дело № 03570/2018 г. по
описа на Районен съд – П., ГО, V-ти състав е издадена Заповед № 2744 от
30.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД твърди, че между ответницата С.И.С., в качеството ѝ на
заемател и третото за процеса лице „Фератум България“ ЕООД, в качеството му на
заемодател, бил сключен договор за кредит от разстояние № ***г., с който на
ответницата бил предоставен паричен заем в размер на сумата от 800 лв., в
съответствие с разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, Закона за потребителския кредит и Закона за електронния документ и
електронния подпис. Същата следвало да бъде върната от заемополучателя заедно с
възнаградителна лихва в размер от 184 лв. за срок от 360 дни – до 03.11.2016 г.
Твърди се, че по предложение на ответницата, одобрено от „Фератум България“ ЕООД,
на 09.11.2015 г. между С.С. и „Фератум Банк“ ЕООД бил сключен договор за
гаранция № 317273, по силата на който дружеството-гарант се е задължило да
гарантира пред заемодателя изпълнението на задълженията на ответницата, в
качеството ѝ на заемател, по договора за кредит при условията на
солидарна отговорност помежду им, срещу насрещното задължение на С. да заплати
такса за предоставената гаранция в размер на 616 лв. Посочва се, че поради
неизпълнение от страна на ответницата на задълженията ѝ да върне заемната
сума с договорната лихва в уговорения срок, заемодателят поискал изпълнение от
дружеството-гарант, което я погасило в пълен размер. От този момент същото е
встъпило в правата на заемодателя по договора за кредит срещу ответницата. Поддържа
се, че поради допусната забава с повече от 20 дни на ответницата била начислена
административна такса за събиране на задълженията, изразяващо се в изпращане на
напомнителни писма, обаждания по телефона, в размер на сумата от 80 лв. Посочва
се, че процесните вземания били прехвърлени от „Фератум Банк“ ЕООД на ищцовото
дружество на 01.12.2017 г., за което С. следва да се счита за уведомена с
връчването на препис от исковата молба и приложеното към същата уведомление.
Поради допуснатата забава била начислена и лихва в размер на сумата от 36,21
лв., дължима за периода от 04.11.2016 г. до 17.05.2018 г. Поддържа се, че
ответницата извършила частични плащания по договор за кредит в общ размер от
266,66 лв., като след приспадане на платените суми продължавала да дължи
вземания в размерите, предмет на настоящите искове.
С тези доводи ищецът отправя искане за
уважаване на исковите претенции. Намира за дължима и претендира и законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 29.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор особеният представител на ответницата – адв. Р.М., оспорва
исковете по основание и размер с твърдението, че по делото не са ангажирани
доказателства за реално постигнато съгласие между страните, обективирано в
процесните договори за кредит и гаранция. Неустановено е обстоятелството
„Фератум Банк“ ЕООД като гарант да е погасило задълженията по договорите и да е
платило на „Фератум България“ ЕООД като кредитор, сочените суми. Намира, че
твърдяната цесия не е произвела действие спрямо ответницата, доколкото не
ѝ е била надлежно съобщена преди процеса. Няма такова действие връчването
на уведомлението като приложение към исковата молба, тъй като в настоящото
производство С. се представлява от особен представител. Счита, че наред с
лихвата за забава не е възможно присъждането и на неустойка.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 101 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр.
чл. 6 ЗПФУР за заплащане на непогасена главница и законна лихва по договор за
кредит № ***г., както и такса гаранция, административна такса, и законна лихва по
договор за гаранция от 09.11.2015 г.
Възникването на процесните вземания е
обусловено от установяване от ищеца, при условията на пълно и главно доказване,
наличието на валидно облигационно правоотношение с ответника по договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, в частност, че кредиторът
/доставчик на финансовите услуги и праводател на ищеца/ е изпълнил задълженията
си за предоставяне на информацията по чл. 8 от ЗПФУР на потребителя, както и,
че е получил съгласието на последния за сключване на договора с обективирана
именно от него воля за предоставяне на заемната сума, по което същата е
предадена на заемополучателя, уговорения падеж на връщане и изискуемостта на
вземането, включително наличието на валидно постигната договореност за връщане
на кредита с договорна лихва и заплащането на такса за извънсъдебно събиране на
задълженията. Също така, в тежест на ищеца е установяването наличието на
валидно облигационно правоотношение между ответницата и третото за процеса лице
– „Фератум Банк“ ООД, по силата на което в полза на дружеството е възникнало
правото да получи от ответницата такса за предоставяне на гаранция и нейния
размер и, че ищецът е станал титуляр на сочените вземания на твърдяното от него
основание – договор за цесия, сключен с „Фератум Банк“ ООД като дружество,
придобило вземанията.
Ищецът извежда материалноправната си
легитимация по спора в качеството на цесионер по договор за прехвърляне на
вземания от 01.12.2017 г., сключен между него като цесионер и цедента „Фератум
Банк“ ЕООД, за когото се твърди, че като солидарно задължено лице е погасил
задължението на С.С. към „Фератум България“ ЕООД по договора за потребителски
кредит.
Обстоятелството, че „Фератум Банк“ ЕООД
е прехвърлил на ищеца „АКПЗ“ ЕООД изцяло вземанията си срещу С.С., се
установява от представения Договор от 01.12.2017 г. за покупко-продажба на
отписвания на необслужвани потребителски кредити и Приложение към него. Видно
от чл. 3.2 от Договора за цесия, както и приложените Потвърждение по чл. 99,
ал.3 ЗЗД и Пълномощно, ищцовото дружество-цесионер е било упълномощено от
цедента да съобщи на длъжника за извършената цесия. По делото е представено
уведомление до С.С. за извършената цесия, но няма данни дали и на коя дата
същото е било изпратено и получено от нея. След изпълнение на процедурите по
чл. 47, ал. 1-5 от ГПК, на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК на ответника е
назначен особен представител, на когото е връчен препис от исковата молба,
ведно с приложенията към него. Относно валидността на връчването на особен
представител по чл. 47, ал. 6 ВКС в Решение 198/18.01.2019г. по т.д. 193/2018г.
на I Т.О. е приел, че то е надлежно, която практика съдът намира за приложима и
в настоящия случай, доколкото се отнася до възможността на особения
представител надлежно да получава уведомления с материално правни последици,
адресирани до лицето на което е назначен за процесуален представител. При тези
факти съдът намира, че редовното връчване на особения представител на книжата
по делото, сред които и уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, е достатъчно да
се приеме, че ответницата като длъжник е уведомена за цесията и същата има
действие спрямо нея.
Отделен е въпросът дали на ищеца са
цедирани валидно възникнали права, съобразно изложените по-долу аргументи.
Твърдението на ищеца за постигнато
съгласие между „Фератум България“ ЕООД (трето, неучастващо по делото лице) и
ответницата за сключване на договор за потребителски кредит се основава на
подадена по интернет заявка за отпускане на кредит в размер на 800 лв., поради
което отношенията между страните се уреждат по реда на специалния Закон за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги (загл. изм. - ДВ, бр. 85 от 2017
г.), Закона за потребителския кредит, както и общите правила на гражданското
законодателство.
Договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние се сключва между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние,
т.е. не е необходимо едновременното им физическо присъствие (арг. чл. 6, вр. §
1, т. 2 ДР на ЗПФУР) – напр. електронни формуляри в интернет, разговори по
телефон, кореспонденция по имейл и др.
Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗПФУР доставчикът е длъжен да
докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на
потребителя, като за доказване на преддоговорната информация и изявления, се
прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за електронния
документ и електронния подпис (ЗЕДЕУУ, загл., изм. ДВ, бр. 85/2017 г.).
Електронното изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията,
като негов автор е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов
извършител, а титуляр – лицето, от името на което е извършено електронното
изявление (чл. 2, ал. 1, вр. чл. 4 ЗЕДЕУУ). По смисъла на дефинитивната
разпоредба на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) №
910/2014 г. „електронен документ“ означава всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, включително в текстови запис. За „електронен подпис“ по смисъла
на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г. се
считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна
форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис
използва, за да се подписва.
В настоящия случай се твърди, че
кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била изцяло
електронна.
По делото са приложени Общи условия
(ОУ), неподписани, в сила от 08.12.2014 г., уреждащи конкретната процедура от
последователни действия, извършването на които обуславя възникването на
договорно правоотношение. Съгласно чл. 3.4 от ОУ кредитополучателят
кандидатства за отпускане на заем чрез попълване на електронна форма за
регистрация-заявка на някоя от web-страниците
на дружеството или лично в партньорски офис или чрез търговски представител,
като попълва пълни и верни данни и подписва по реда на чл. 6.3 от ОУ
попълнените данни, както и своето запознаване, съгласие и приемане на общите
условия и индивидуалните такива по договора за заем. Съгласно чл. 4.2 от ОУ
преддоговорната информация се предоставя на web-страницата
на дружеството, по електронен път, на
посочения от заемателя електронен адрес или на хартиен носител. Преди
сключването на договора е необходимо дружеството да одобри отпускането на
заема, както и да уведоми заемателя за това по три възможни начина – чрез СМС с
конкретните условия по заема, чрез изпращане на условията по заема и
индивидуален код за потвърждение на посочения от заемателя имейл адрес или чрез
партньорски офис (чл. 6.1 и 6.2 от ОУ). След като заемателят е бил информиран
за одобрението от страна на кредитодателя, е необходимо да изрази изрично
съгласие за сключване на договора отново по три възможни начина – чрез СМС,
чрез попълване на кода за потвърждение на интернет-страницата на дружеството
или чрез собственоръчно подписване на условията на хартиен носител (чл. 6.3
ОУ). Договорът се счита сключен след изпращането на съгласието на заемателя за
сключване на договора (чл. 6.6), като за да произведе действие, е необходимо то
да бъде изразено в срок до 48 часа след получаване на съобщението, че
заемателят е одобрен за отпускане на
кредит (6.4, 6.5 от ОУ).
Видно от извлечение от електронна
система, в същата е отразена заявка за отпускане на заемна сума в размер на 800
лв. със срок за връщане на предоставения кредитен ресурс от 360 дни с падеж 02.07.2016
г., с договорна лихва в размер на 184 лева, и гаранция в размер на 616 лева. В
процесния случай заявката е подадена на 11.09.2015 г. от IP 151.237.15.204 и съдържа
три имена и ЕГН на ответницата, с посочени номер и дата на издаване на документ
за самоличност, постоянен и настоящ адрес, имейл адрес, мобилен телефон и
банкова сметка.
***а кредит № ***г., за който се твърди,
че е сключен между „Фератум България“ ЕООД като кредитодател и ответницата С.И.С.
като кредитополучател за предоставяне в заем на парична сума в размер на 800
лева, договорна лихва в размер на 184 лева, лихвен процент 40,61% и ГПР 49,11%.
В пункт 2 и 3 от договора е отразено, че общата сума, която следва да бъде
върната, възлиза на 984 лв., на 12 равни месечни вноски от 82 лв. Договорът не
е лично подписан от кредитополучателя, като на мястото за подпис е изписан код
„9770“, за който се твърди, че е предоставеният от дружеството код за
потвърждение, респ. електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ.
Тъй като договорът за кредит е сключен
под формата на електронен документ, последният, ведно с Общите условия към
него, е представен по делото на хартиен носител на основание чл. 184, ал. 1 ГПК. Съдът намира, че процесният договор представлява електронен документ,
който не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕУУ.
Независимо че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен
подпис, не се ползва с формална доказателствена сила, последното не е тъждествено
на пълна липса на волеизявление и не може да бъде игнорирано, в който смисъл е
практиката на ВКС, формирана с Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012
г., ІV г. о. и Определение № 169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г., І т.
о. В посочената практика се приема, че „принципно представянето на документ
върху който липсва подпис на издателя му предпоставя, че фактът на писменото
изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други доказателствени
средства при оспорване кой е издателят му“.
Заемът е реален договор и изисква освен
постигане на съгласие между страните и предаване, респ. получаване на дадената
сума. От приложеното преводно нареждане, реф. № 01000384880774 от 09.11.2015 г.
и уведомление, изх. № 468/07.01.2020 г. от
„Изипей“
АД се установява, че на посочената дата лице, легитимирало се като С.И.С., е
получило на каса на дружеството „Изипей“ АД сума в размер на 800 лв. Видно от завереното копие на платежно
нареждане, същата е наредена от „Фератум България“ ЕООД с посочено основание
„317273“, съвпадащо с номера на договора за паричен заем.
По делото е назначена и приета
съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните, която съдът кредитира
изцяло като изготвена компетентно и изчерпателно на поставените въпроси във
връзка с размера на задълженията по договора за кредит и договора за гаранция.
Вещото заключение е констатирало, че по кредита са извършвани плащания в общ
размер на 286,66 лв., чрез които са погасени следните задължения: такса в
размер на 20 лв., такса по договор за гаранция в размер на 102,66 лв.,
договорна лихва за периода от 09.11.2015 г. до 08.01.2016 г. в размер на 30,66
лв., както и главница по Договор за кредит № 317273 в размер на 133,34 лв.
Липсват обаче данни от кого са извършвани съответните частични плащания – по
делото не са представяни писмени доказателства в този смисъл, като данни за
този факт не се извличат и от заключението по СИЕ. Следователно в конкретния
случай плащанията не биха могли да бъдат преценени като извънсъдебно признание
на неблагоприятен за ответната страна факт, още повече предвид твърденията, че
трето лице е солидарно отговорно с кредитополучателя за заплащане на задълженията
по договора.
В процесния случай общите условия
предвиждат конкретна процедура във връзка със сключването на договора за
предоставяне на кредит от разстояние. В настоящия случай по делото не са
събрани доказателства за размяна на електронни съобщения нито под формата на
СМС, нито под формата на e-mail, каквото е изискването на чл. 4 от ОУ. Не са
събрани и доказателства, че доставчикът на финансови услуги е изпълнил изискванията
на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 и чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР, т. е. че задължителната за
сключване на договора информация е достигнала до потребителя, както и че е
получил съгласието на потребителя за сключването на договора. Същевременно не
се установява извършването от ответницата на електронно потвърждение, за да се
приеме, че същата е дала съгласие за сключване на договор за заем при описаните
в исковата молба условия.
От страна на ищеца не бяха ангажирани
доказателства относно установяване на факта на получаване на съгласието на
ответницата за сключване на процесния договор, с оглед на което същият е
нищожен съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД и не е породил твърдените права и задължения,
поради което и исковете за главница и договорна лихва, претендирани по
договора за кредит, следва да бъдат отхвърлени.
Същевременно съдът счита за недоказано
твърдението на ищеца, че „Фератум Банк“ ЕООД като солидарен длъжник реално е
изпълнил задължения на ответника към заемодателя „Фератум България“ ЕООД, за да
може същият да стане носител на вземанията на това дружество срещу заемателя.
Въпреки разпределената му доказателствена тежест и изричните указания на съда,
дадени на ищеца с проекто-доклада /л.62-63/, че същият не сочи доказателства
твърденият негов праводател „Фератум Банк“ ООД да е платил в полза на
заемодателя дължимите суми по твърдения договор за заем от разстояние, такива
не са ангажирани, поради което и праводателят му не е встъпил в правата на
заемодателя. Нещо повече, вещото лице по приетата СИЕ посочва, че при изготвяне
на заключението му е било предоставено единствено потвърждение от „Фератум
България“ ЕООД, че гарантът „Фератум Банк“ ЕООД му е изплатил всички дължими от
кредитополучателя суми, но от предоставените му за работа документи изобщо
липсва яснота на коя дата е извършено плащане от „Фератум Банк“ към „Фератум
България“ по договора за гаранция, нито в какъв размер е било същото и дали
кредитът е осчетоводен изцяло като погасен.
Ето защо, съдът намира за недоказано
твърдението, че „Фератум Банк“ ЕООД е станало носител на описаните вземания,
поради което и същото не е могло и да ги прехвърли в полза на ищеца. Доколкото
по делото не установи соченото за негов праводател дружество „Фератум Банк“
ЕООД да е станало носител на процесните парични притезания, то и
правоприемникът – „АКПЗ“ ЕООД не би могъл да придобие права, каквито
праводателят му не притежава, поради което не е материално легитимиран по
настоящата претенция.
Това обстоятелство представлява
самостоятелно основание за отхвърляне на тази исковете за главница и договорна
лихва, дори и да се приеме, че договорът за кредит и договорът за гаранция са
произвели действие.
По делото е приобщено и копие от Договор
за гаранция (поръчителство), за който се твърди да е сключен между „Фератум
Банк“ със седалище в Малта като гарант и ответницата С.И.С. като клиент.
Договорът отново не е подписан саморъчно от клиента, а на мястото за негов
подпис е изписан същият идентификационен код – „9770“. С договора „Фератум
Банк“ LTD се е задължил да отговаря солидарно с клиента за задълженията му,
произтичащи от Договор за потребителски кредит № 317273/09.11.2015 г., като от
своя страна клиентът се задължава да заплати на гаранта такса за предоставянето
на гаранцията в общ размер на 616 лв., платими на дванадесет равни месечни
вноски от 51,33 лв. Представен е и погасителен план към договора, съгласно
който за периода между 09.12.2015 г. и 03.11.2016 г. кредитополучателят следва
да заплати общо 12 равни месечни вноски в размер на 51,33 лв. В клаузата на т. 2.3,
пункт 4 от договора за гаранция е предвидено, че при неизпълнение от страна на
клиента на задължението си да върне заемната сума на заемодателя, то същата ще
бъде платена от гаранта при първо поискване, като след плащането последният
встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу заемополучателя.
Съдът намира, че по своята правна
същност съглашението има характера на встъпване в дълг по см. на чл. 101 ЗЗД,
осъществено със знанието и съгласието на кредитора „Фератум България“ ЕООД,
обективирано в клаузата на т. 5 от процесния договор за предоставяне на
финансови услуги /заеми/ от разстояние от 09.11.2015 г., а не на договор за
поръчителство съгласно чл. 138 и сл. ЗЗД, доколкото страни по договор за
поръчителство биха били поръчителят и кредиторът на длъжника. Независимо от
начина, по който е наименован договорът, същественото за определяне на
характера на правоотношението са уговорените права и задължения между страните.
По силата на процесния договор за гаранция от 09.11.2015 г., между дружеството-гарант
„Фератум Банк“ и ответницата е възниква солидарна отговорност спрямо
заемодателя по договора за заем за изпълнение на задълженията по него.
Съгласно чл. 2.3, пункт 3 от съглашението,
договорът в електронна форма се счита сключен с получаване на изрично съгласие
от страна на клиента, изпратено по електронен път или по друг начин, че същият
е съгласен да бъде обвързан от Договора и Общите условия, съгласно реда,
посочен в Общите условия. По делото обаче липсват доказателства – електронна
или друг вид кореспонденция, от които да се установява изричното съгласие на
ответницата като клиент да бъде обвързана от Договора за гаранция и общите
условия към него. При съобразяване на чл. 180 ГПК, едностранно извършеното от
ищеца вписване в договора на данни на ответника, който не носи подпис на
ответника, не се ползва с доказателствена сила. Същевременно няма доказателства
ответницата да се е запознала с общите условия към договора за гаранция и да ги
е приела. Клаузата за съгласие на потребителя с общите условия на договора,
включена в индивидуалните договори, не е доказателство за действителното
приемане на общите условия от потребителя (арг. чл. 147а, ал. 5 ЗПК, вр. чл. 24 ЗПК). Впрочем, общи условия към Договора за гаранция по делото не са
представени, за да може ищецът да се ползва от тях.
Ето защо съдът намира, че договорът за
гаранция също е нищожен, поради липса на съгласие на ответницата за неговото
сключване – съответно същият не е породил правно действие и исковете за
установяване на произтичащите от него вземания (за такса гаранция,
административна такса и лихва) са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
За пълнота, следва да се посочи, че доколкото
по делото не се установи сключването на валиден договор за заем и възникването
в полза на „Фератум България“ ЕООД на вземания срещу ответницата, то
последващият договор между нея и „Фератум Банк“ ЕООД би бил нищожен, поради
липса на основание – поради липсата на задължения, чието изпълнение дружеството
– гарант да обезпечава.
Наред с изложеното, от значение за
наличието на валидна уговорка за стъпване в дълг са както волеизявленията, обективирани
в клаузата на чл. 5 от Договора за потребителски кредит, така и волеизявленията
обективирани в Договора за гаранция между „Фератум Банк“ и ответницата. По
процесния договор за потребителски кредит на ответника е предоставена сума от 800
лв., при уговорен годишен лихвен процент в размер на 40,61 %, и годишен процент
на разходите 49,11%, като е уговорено и личното обезпечение на трето лице – „поръчителство“
от страна на „Фератум Банк“ ЕООД, като одобряването на обезпечението се
извършва с одобряването на кредита. При съвкупна преценка на посочената клауза
в договора за потребителски кредит наред с клаузите в договора за гаранция
(поръчителство), предвиждащи такса за предоставяне на гаранция в размер на
сумата 616 лв., се установява, че последните клаузи са нищожни на основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, като нарушаващи
принципа на справедливост и създаващи условия за неоснователно обогатяване на гаранта.
Посочените клаузи, наред с горепосочените ГЛП и ГПР, водят до нееквивалентност
на насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на
значителни разходи или риск, поети от заемодателя за срока на договора, които
да оправдават договарянето на такса в такъв висок размер. Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран,
но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването
на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на
другата. За да се приеме, че е налице нищожност, е необходимо да се установи
значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на
едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация,
като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какъвто е
настоящият случай. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните
и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали
поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява
"добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на
собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали са налице
действия, които да правят договорката нищожна поради накърняване на добрите
нрави. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие
в гражданските отношения. В случая е налице такова явно несъответствие и липса
на еквивалентност на насрещните престации - при потребителски кредит за сума, в
невисок размер – 800 лв., със сравнително кратък срок на ползване – година, при
договорени високи годишен лихвен процент – 40,61 %, и годишен процент на
разходите в размер на 49,11%, уговорената такса в размер, съизмерим със
стойността на заетата сума – 616 лв., и то за услуга с предмет предоставяне на
допълнително обезпечение, не е обяснима нито с разходите, които правят
заемодателя и гарантът, нито с риска, който носят, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба.
По
разноските:
При този изход от спора ищецът няма
право на разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски поначало
има ответната страна, но в конкретния случай тя не е сторила такива, а се е
представлявала от особен представител.
В светлината на гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
изцяло като неоснователни предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, район Оборище, ул. „Панайот Волов“ № 29,
етаж 3, представлявано заедно и поотделно от управителите Ивелина Цанкова
Кавурска, Неделчо Йорданов Спасов и Янислав Бориславов Янакиев, срещу С.И.С.,
ЕГН **********,*** – чрез особен представител адв. Р.М., обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 101 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6
ЗПФУР и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че С.И.С. дължи на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД сумата 742,76 лева,
представляваща непогасена главница по договор за кредит № ***г., законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 29.05.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, сумата от 132,45 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 09.12.2015 г. до 03.11.2016 г.,
сумата от 80,00 лева, представляваща
административна такса за събиране на задължението, сумата от 458,13 лева, представляваща такса за
гаранция по Договор за гаранция от 09.11.2015 г. за периода от 08.03.2016 г. до
03.11.2016 г., сумата от 36,21 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 04.11.2016 г. до 17.05.2018 г., за
които суми по ч. гр. дело № 03570/2018 г. по описа на Районен съд П., е
издадена Заповед № 2744 от 30.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд
П..
СЪДИЯ_________________