Р Е Ш Е Н И Е
Гр. С.,
14.04.2015
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Административно отделение, ІІІ-Б състав в публично
съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и петнадесета
година, в следния състав:
|
Председател: |
ТЕМЕНУЖКА
СИМЕОНОВА |
|
|
Членове: |
АНЕЛИЯ
МАРКОВА |
|
|
|
ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ |
|
|
Секретар |
Н.С.
|
|
|
|
|
|
сложи за
разглеждане докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 19411
по
описа за 2014 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
Образувано е по:
1-
въззивна
жалба, подадена от И.Х.Д.
и Х.П.Ц. /ищци пред СРС/ срещу решение № І-34-146 от 21.07.2014
г., постановено от СРС, І ГО, 34 с-в по гр.д.№ 21666 по описа за 2012 г., в
частта, в която са отхвърлени претенциите им- исковете по чл.26, ал.1, предл.1 във връзка с чл.143,т.3 от
ЗЗП за недействителност на чл.3, ал.1, ал.5,чл.4,чл.6,ал.3, чл.13,ал.1,чл.24 и чл.29 от договора за кредит от 08.08.2008 г., като
неоснователни, както и исковете по чл.26, ал.1,предл.1
във връзка с чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП за недействителност на чл.4, чл.13,ал.1
и чл.24 и чл.29 от договора за кредит 08.08.2008 г., като неоснователни, както
и е отхвърлен иска по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за сумата 8 039,14 лв., представляваща разликата от промяната в обменния курс на
швейцарски франк и лева, за периода от усвояване на кредита до датата на
исковата молба;
2-
въззивна
жалба, подадена от „Ю.Б.” АД /ответник пред СРС/ срещу
решение № І-34-146 от 21.07.2014 г., постановено от СРС, І ГО, 34 с-в по гр.д.№ 21666 по описа за 2012 г., в частта, в която са уважени срещу него претенциите по чл.26, ал.1,предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.143,
т.10 и т.12, предл.2 от ЗЗП и по чл.55 ЗЗД, както и по
чл.86 ЗЗД, в частта, в която СРС е прогласил нищожност
на чл.3, ал.1 и ал.5 и чл.6, ал.3 от договора за
потребителски кредит от 08.08.2008 г. като е осъдил Б. да заплати на
въззиваемите /по тази жалба/ сумата от 447, 46 швейцарски франка,
представляващи разликата между предварително уговорени и реално заплатени
анюитетни вноски по договора за кредит за периода от 26.10. 2008 г. до
26.04.2009 г. , както и сумата 274,14 швейцарски франка- надплатена годишна
такса за управление на кредита за периода от 26.08.2008 г.- 02.05.2012 г.,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от 02.05.2012 г. до
окончателното им плащане, както и сумата 2 546,58 лв.- разноски по делото.
Във въззивната жалба, подадена от И.Х.Д. и Х.П.Ц. /ищци пред СРС/ се сочи, че решението е неправилно
и немотивирано, както и несъобразено със събраните по делото доказателства.
Относно клаузата на чл.3, ал.5 от договора за кредит се сочи, че същата неправилно не е
обявена от СРС за нищожна. СРС правилно бил приел, че клаузата е нищожна в
частта, в която действащия БЛП на Б. не подлежи на договаряне и промените
стават незабавно задължителни за страните. От тук следвал и извода, че
останалата част от клаузата „че Б.
уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която влиза в
сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони”, също следва да бъде обявена за нищожна. В тази част решението не
съдържало мотиви. Тази клауза не била индивидуално уговорена. Относно клаузата
на чл.4 от договора за заплащане от страна на кредитополучателя на
комисионна за управление на кредита
решението също било неправилно и незаконосъобразно, както и немотивирано.
Счита, че годишната такса за управление на кредита следва да бъде включена при
формиране на лихвата по кредита.Не следвало да се
начислява годишна такса за управление, защото същата участвала при формирането
на възнаградителната лихва. Относно клаузата на чл.13,
ал.1 от договора за кредит, съдържаща възможността
Б. да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, както и
приложимите лихви по процесния кредит в швейцарски франкове или друга валута
при евентуалното му превалутиране по реда на чл.20. В тази клауза било
посочено, че измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на
приемането им от компетентните банкови органи и били задължителни за страните
по настоящия договор. Считат, че тази клауза попада в приложното поле на чл.143, т.3,т.10 и/или т.12 от ЗЗП, защото едностранното
приетите от Б. изменения влияели на приложимата лихва.Сочат, че през исковия
период този процент бил завишен многократно без потребителите да имат
възможност да възразят или изкажат несъгласие с това. Такова поведение не
можело да се определи като добросъвестно. Именно тук се виждала
неравнопоставеността между страните по договора. Макар документа да бил наречен
Тарифа, същата имала характер на Общи условия /ОУ/. Без значение било, че тази
клауза не влияела на базовия лихвен процент /БЛП/. Тази клауза противоречала и
на чл.143, т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП, защото потребителя не можел да влияе на
съдържанието на Тарифата. Наред с това се сочи, че установено по делото било,
че такава Тарифа не съществува в правния мир. Относно клаузата по чл.24 от договора относно поемането от страна на
кредитополучателите на риска от промените в размера на дължимите погасителни
вноски във връзка с промяната на обявения от Б. курс на швейцарския франк,
както и превалутирането по чл.22 от договора, както и че кредитополучателите се
съгласявали да поемат всички вреди, вкл. пропуснати
ползи, произтичащи от тези промени.Реално Б. не била отпуснала на
кредитополучателите швейцарски франкове. Считат, че нестабилността на
финансовия пазар не можело да се влияе от потребителя, поради което той не следвало
изключително да понася отговорността за тази нестабилност. Сочат, че били
подведени да обвържат левовия кредит с швейцарския франк. Налице била
хипотезата на пар.13, т.25 от ЗЗП. Тази клауза попадала в хипотезата на чл.146
ЗЗП, защото не била индивидуално уговорена. Тези клаузи следвало да бъдат
обсъдени и в приложното поле на чл.2, ал.1 от ЗКИ,
защото се касаело да прехвърляне на риска върху кредитополучателя. Б. била
търговец и тя трябвало да носи риска. Относно клаузата на чл.29 от договора
за възможността Б. да прехвърли вземанията си и даването на съгласие за това от
страна на кредитополучателите, счита, че същата е нищожна, защото банковата
дейност била специална и не можело да се прехвърля на други лица. Относно отхвърлената
част на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД решението било
неправилно и немотивирано, защото кредита бил усвоен в
лева и трябвало да се връща в лева, а не в швейцарски франкове. Усвояването в
лева се потвърдило и от заключението на СЧЕ. Налице били кухи счетоводни
операции и риска не можел да се поеме от кредитополучателите.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго, с което и
останалите клаузи да бъдат приети за нищожни. Претендират разноски.
Постъпил е отговор от „Ю.Б.”
АД /ответник пред СРС/, в който се излагат доводи, че въззивната
жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение, в частта, в която
претенциите са отхвърлени е правилно и законосъобразно. Сочи се, че частта
от чл.3, ал.5 от договора, която била приета от СРС за валидна, касаела
само начина на уведомяване на кредитополучателите относно изменението на БЛП.
Такава възможност била предвидена в чл.58, ал.4 ЗКИ.
Относно валидността на чл.4 от договора се
сочи, че с тази клауза страните били уговорили метода на изчисление на
разходите за ежемесечно управление на кредита, а не годишна. Клаузата
била напълно ясна и разбираема. Относно валидността на чл.13,
ал.1 от договора във връзка с допуснатата
възможност Б. да променя Тарифата при всички видове банкови операции, се сочи,
че същата била в съответствие с предвидената възможност в чл.58, ал.3 ЗКИ и в чл.41-чл.43 от Закона за платежните услуги и платежните
системи/а преди 01.11.2009 г. в чл.29 от Закона за паричните преводи,
електронните платежни инструменти и платежните системи/, които Б. била длъжна
да прилага при операциите си. Прилагането на тази Тарифа не водело до
значително неравновесие между правата и задълженията по смисъла на чл.143 ЗЗП. Освен това Б. се била задължила и изпълнявала
задължението си да уведомява клиентите си за тези изменения чрез съобщения в
банковите салони и на Интернет страницата си. Невярно било твърдението, че
Тарифата влияе върху приложимата лихва. Несъстоятелно било, че Тарифата хем не
съществува, хем оказва такова влияние. Същевременно се признавало и от
въззивниците, че няма такова влияние.Наред с това било уговорено с договора
допълнително условие- по чл.22 за превалутиране на кредита. Това се извършвало,
обаче, само по искане на кредитополучателите. Ясно било, че за това страните
щели да подпишат допълнително споразумение. Относно валидността на чл.24 от договора се сочи, че тази клауза има
декларативен характер; в случая ставало въпрос за превалутиране, което биха
могли да поискат кредитополучателите.Тази клауза препращала към чл.22 от договора. Сочи се, че нивата на швейцарски франк не
зависят от волята на Б.. Възможно било за остатъка от
договора /15 години/ този курс да стане по-нисък. Клаузата на чл.24 следвало да
се тълкува и във връзка с чл.6, ал.2, която не била оспорена. Напомня се, че в
чл.1,ал.1 от договора страните договорили кредита да
се отпусне в швейцарски франкове и в тази валута да се върне. Твърди се, че Б.
разполагала с възможност да осигури швейцарски франкове. Затова и неоснователни
били доводи, че кредитополучателите били заблудени да обвържат левовия си
кредит с швейцарски франкове. Не било
вярно, че решението на СРС съдържало признание, че клаузата на чл.24 не била
индивидуално уговорена. Точно обратното било прието на с.11
от обжалваното решение. Относно клаузата на чл.29,
ал.1 от договора се сочи, че от ищците не било
уточнено така договорената възможност за прехвърляне на вземането на коя
законова разпоредба противоречи.Възможността за цедирането на вземането била
уредена в чл.99 ЗЗД. Относно частта, в която била
отхвърлена претенцията по чл.55, ал.1 ЗЗД решението
било правилно, защото било налице индивидуално договаряне на валутен кредит. Счита се, че
всички курсови разлики логично и разбираемо били за кредитополучателя.
По допустимостта на въззивната
жалба:
За обжалваното решение въззивниците са
били уведомени на 22.08.2014 г. Въззивната жалба е подадена на 05.09.2014 г.,
т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е
допустима.
Във въззивна жалба, подадена от „Ю.Б.” АД /ответник пред СРС/ се излагат доводи за
недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по нередовна
искова молба и от некомпетентен съд. Сочи се, че се касае до оценяеми искове, а
цената на установителните искове не била уточнена; дължимата държавна такса не
била внесена. Счита, че цената на иска относно лихвата е в размер на
75 628,79 швейцарски франка, дължима до края на срока на договора и тази
цена надхвърляла 25 000 лв. Дори да се приемело, че предмет е разликата,
която би се получила между сбора на първоначално уговорените месечни анюитетни
вноски и сбора на увеличените вноски, считано от деня на увеличението, до края
на срока на договора за кредит, то цената пак щяла да надхвърли. Същевременно се сочи, че решението е неправилно в частта, в
която претенциите са уважени като постановено в нарушение на материалния закон
и при допуснати процесуални нарушения. Не било доказано, че договора е сключен
при ОУ и, че въззиваемите не били имали възможност да влияят върху съдържанието
на договора. Не били налице визираните нарушения на ЗЗП при сключването на
договора. Наред с това се сочи, че в договора не била уговорена активна
солидарност между кредитополучателите, а СРС осъдил Б. да плати сумите по чл.55, ал.1 ЗЗД в условията на солидарност. Твърди се, че
СРС бил допуснал нарушение на чл.146, ал.1 и 2 ГПК,
тъй като не дал указания на ответника във връзка с доказателствената тежест и
по-конкретно във връзка с представяне на доказателства за установяване на
индивидуалния характер на договарянето. Не били обсъдени всички доводи на ответника,
както и представените доказателства. Не били обсъдени и показанията на
свидетеля Мирослав Д.. СРС не обсъдил и подписаните
между страните четири броя допълнителни споразумения, от които щяло да се
установи индивидуалното договаряне на клаузата за размера и механизма на
формиране на лихвата по договора. Сочи се, че в допълнителното споразумение от
26.03.2009 г. било постигнато съгласие между страните за нов начин на
определяне на възнаградителната лихва. С това споразумение клаузите на чл.3,
ал.1,чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 били изменени по искане на кредитополучателите.
Не било обсъдено и заключението на СИЕ. Счита, че е доказано индивидуалното
уговаряне на клаузите по договора. Сочи се, че договора за кредит е сключен с
цел рефинансиране на предходно ипотечно задължение на ищците /въззиваеми по
тази въззивна жалба/ към ТБ „И.Б.” АД. Счита, че
въззиваемите са взели информирано решение за сключване на договора за кредит
като свободно били избрали коя конкретно банка и при какви условия да сключат
договора, за да получат сумата, необходима им за рефинансиране на предишен
ипотечен кредит и при лихва, която ги устройва. Това обстоятелство не било
обсъдено от СРС. От представения нот.акт за учредяване на ипотека се
установявало, че кредитополучателите са имали достатъчно време да преосмислят
всички клаузи на договора и дори след подписването му. Кредитополучателите са
имали възможност да се откажат от договора без каквито и да е санкции като
откажат и не поискат да усвоят договорената сума. Вместо това те подали искане
за усвояване на сумата и я получили в пълен размер, както и изпълнявали
задълженията си по договора. Тези обстоятелства не били обсъдени от СРС. Сочи
се, че от въззивниците не се твърдяло, нито се доказвало, че при сключването на
договора не са разбрали смисъла на някоя от неговите клаузи, вкл. оспорените по
чл.3, ал.1,чл.3,ал.5 и чл.6, ал.3 от същия. Дори да се приемело, че оспорените
от кредитополучателите клаузи не са уговорени индивидуално, то същите не били
неравноправни. Всички клаузи изпълнявали изискването за добросъвестност по
смисъла на чл.143 ЗЗП във връзка с чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.58, ал.1 и 2 ЗКИ.
Неправилно изводите си СРС бил направил с изчисленията на СИЕ. СРС не бил
извършил преценка на фактите към датата на сключване на договора така, както
изисквал чл.145, ал.1 ЗЗП. Счита, че изменението на БЛП не съставлява изменение
на договора, поради което не попада в хипотезата на чл.143,
т.10 ЗЗП.Действително, БЛП не подлежал на договаряне,
но от това не следвал извода, че Б. прави това без да
сочи каквото и да е основание, както неправилно бил приел СРС. Още повече, че
кредитополучателите се били съгласили с това чрез подписването на договора.
Сочи се, че такава промяна в процесния период била извършена само един път. От
заключението на СИЕ се установило, че това било извършено в съответствие с,
одобрената от Б. Методология за изчисляване на БЛП и при настъпване на
изменение в обективните компоненти, които зависели от външни фактори; позовава
се на отговора на въпрос № 8 от СИЕ. Не се оспорва факта, че в резултат на
промяната на БЛП се променял размерът на дължимата лихва, както и това, че
цената на ползуваната от кредитополучателя услуга се променяла след усвояването
на отпуснатия кредит. Те, обаче, можели във всеки един момент да се откажат от
договора като върнат остатъка от заетата сума, съгласно чл.70, ал.3 ЗЗД. Такава
възможност изрично била предвидена в чл.8 от договора. Ето защо изводът на СРС,
че такава възможност не е предвидена не отговарял на действителното положение.
Изменението на БЛП било обявено в банковите салони. Неправилно СРС приемал, че
по отношение на оспорените клаузи не е налице изключението на чл.144, ал.3 , т.1 във връзка с чл.143, т.10 и т.12
от ЗЗП. В случая се касаело до
предоставяне на финансови услуги, поради което логично било други обективни
фактори като Либор да влияят на БЛП. Тези фактори, обаче, били обективни. Сочи,
че на с.10 СРС се бил позовал на Наредба № 8, раздел VІ, без да посочил точното
й наименование.по същия начин вещото лице се било позовала на с.5 от СИЕ на
такава наредба. Сочи се, че обезпечението чрез учредяване на ипотека не можело
да редуцира риска още повече, че се касаело до продължителен период от време –
15 години. Съгласно чл.58 от ЗКИ кредитните институции
можели да уговарят променлива лихва. В заключението на СИЕ било посочено, че
изменението на ГЛП било обусловено от обективни фактори. При това положение
неоснователен и недоказан се явявал иска за връщане на вече платени месечни
анюитетни вноски, както и за платени годишни такси за управление на кредита.
Неоснователен бил и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, който бил акцесорен. Сочи се, че
страните не били уговаряли фиксирана лихва.
В хода по същество излага доводи, че
обясненията на страните по чл.156, ал.3 и чл.176 ГПК, дадени пред въззивната инстанция, противоречат
на събраните по делото доказателства. Сочи се, че
преговорите между страните
били продължили повече от месец. Въззивникът Х.Ц. бил признал, че не са
подавали писмено каквито и да било възражения по проекта на договора. Сочи се,
че дори след подаване на исковата молба, било сключено допълнително
споразумение от 20.11.2012 г., с което лихвата по кредита била намалена и
установена във фиксиран размер за 6-месечен период.
Иска се от настоящата инстанция да обезсили
обжалваното решение и
да
препрати делото за разглеждане на СГС като първа съдебна инстанция или да го
отмени в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли претенциите
като изцяло неоснователни. Претендират се разноски.
Въззиваемите
/по тази
въззивна жалба/ изразяват становище за нейната
неоснователност
като се позовават и на съдебна практика на СГС, която представят.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За
обжалваното решение въззивниците са били уведомени на
29.08.2014 г. Въззивната жалба е подадена на 08.09.2014
г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице
е правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
Съгласно
чл.
269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Относно довода на въззивника „Ю.Б.” АД /наричан по-долу за краткост „Б.”/ за
недопустимост на процесното решение в частта му по предявените установителни
искове за нищожност поради родова непосъдност на делото, съдът приема
следното:
Действително,
в разпоредбата на чл. 69, ал. 1 законодателят
урежда конкретни правила, установяващи основните хипотези, при които се
определя цената на иска. Същевременно в разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ГПК е
въведено общото изключение от правилата по ал. 1 на същата норма, а именно, че
цената на иска се определя от съда, когато няма специални правила в тази
насока.
Оспорените
от ищците клаузи като нищожни – неравноправни по смисъла на ЗЗП, са свързани с
размера на уредените в процесния договор възнаградителна лихва, такси и
комисионни – т. е. несъмнено е, че се касае за имуществени /оценяеми/ права.
Предмет на предявените установителни искове за нищожност не е целият договор,
включително и размерът на кредита, а само на няколко негови клаузи /чл. 26, ал.
4 ЗЗД/, поради което въззивната инстанция приема, че е неприложимо буквално
правилото на чл. 69, т. 4 ГПК.
В
хипотезата на сключен договор за банков кредит и при наличието на погасителен
план задължението на кредитополучателите е разделено на вноски и се изпълнява
на предварително определени интервали от време чрез частични плащания – арг.
чл. 66 ЗЗД. Доколкото с евентуалното установяване на нищожността на
неравноправната клауза за кредитополучателите ще отпадне обвързващото й
действие още от момента на сключването на договора, то въззивният съд приема,
че материалният им интерес е съизмерим с част от това, което е договорено да
върнат на Б., а именно една месечна вноска, чийто размер в случая не се пори,
че не надхвърля 25 000 лв. В подкрепа на тази теза е и обстоятелството, че
по този начин, отричайки възможността да бъде увеличен размерът и само на една
месечна вноска, ищците ще постигнат отричане на фактическия състав на правото
на Б. за едностранно изменение на договора. Отделно от това следва да се има
предвид, че цената на иска не може да зависи от настъпването на бъдещи
събития, а същевременно защитата чрез предявяване на иск за нищожност е
допустима както ако неравноправната клауза вече е била употребена, т. е.
установените в нея права са били упражнени, така и преди това, но само ако
договорът между страните е все още действащ и е в процес на изпълнение.
Ако
приемем, че цената на исковете за нищожност следва да бъде определена на база
стойността на недължимите суми за лихви /разлика между първоначално уговорения
и увеличения им размер/ за целия срок на договора, това би означавало да бъде
възпрепятстван достъпа на потребителите до съдебна защита – последната би
станала прекомерно скъпа, поради което и непосилна за тях.
Ето защо
въззивната инстанция намира този довод на Б. за неоснователен.
По
доводите във въззивните жалби:
Основни
принципи на договорното право при условията на пазарна икономика са свободата
на договаряне и равноправното третиране на страните по договорното
правоотношение. Безспорно, спазването на
тези принципи е от съществено значение за потребителските договори. Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл.
19, ал. 2 от Конституцията на Република България и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това
отношение ЗЗП реципира редица
норми от европейското законодателство и в частност от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Тези норми въвеждат система на защита на потребителя, която се основава на
идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или
доставчика от гледна точка както на преддоговорните си възможности, така и на
степента си на информираност. Когато са налице необходимите за това правни и
фактически обстоятелства националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директивата и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща
между потребителя и продавача или доставчика, като установителните решения на
националните юрисдикции следва да имат правно действие не само по отношение на
участвалите в съдебното производство лица, но освен това и по отношение на
всички, които са сключили договор със съответния продавач или доставчик,
използващ клаузата, с оглед постигането на преследваната с Директивата цел.
Не се спори по делото, а и от
събраните писмени доказателства се уста-
новява,
че страните са обвързани от облигационно
отношение- по договор за потребителски кредит № НL
41758, сключен на 08.08.2008 г.
Не се спори, че предоставената
от Б. сума е усвоена от кредитополучателите Х.П.Ц. и И.Х.Д.
/въззивници по делото/. Това се потвърждава и от заключението
на допуснатата, изслушана и приета /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза
/СЧЕ/. Видно от последното това е станало на 26.08.2008 г. като размерът е
118 524 швейцарски франка/л.177/.
Видно от чл.1,ал.1,т.1 от договора /л.18
пред СРС/ кредита е отпуснат от праводателя на ответника /пред СРС/ - „ЮИЕДБ”
АД за рефинансиране на ипотечен кредит към ТБ „И.Б.” АД, произтичащ от
сключен между кредитополучателите Д. и Ц. и ТБ „И.Б.”
АД. Че в случая става дума за „рефинансиране”, се установява и от искането на Х.
и Ц. до „Ю.Б. „ АД /сегашно наименование/, виж л.119 по делото пред СРС.
Кредитополучателите
са дали съгласие и са оправомощили Б. служебно да преведе сумата в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 123 070 лв. по
курс „купува” за швейцарски франк към лева в деня на усвояване на кредита по
сметката на И.Х. Ц. /сега Д./ в ТБ „И.Б.” АД, с цел
окончателно погасяване на ипотечния кредит и заличаване на ипотеката.
Разрешената сума в размер на 17 060 лв. по курс
„купува” за швейцарски франк към лева на Б. в деня на усвояването на кредита,
предоставена за текущи нужди се усвоява по блокираната сметка на И.Х., открита
в процесната Банка
след представяне в 10-дневен срок на вписана в агенцията по вписванията молба-съгласие
на ТБ „И.Б.” АД за заличаване на първата ипотека, както и представяне на
удостоверение за тежести. В ал.4 на
чл.2 е изразено съгласие на кредитополучателя Б. служебно да извърши
превалутиране в лева по търговския курс „купува”. За това превалутиране
кредотополучателите не дължат такси и комисионни- ал.5
от същия чл.2 от договора.
В ал.3 на този чл.1 от договора страните са постигнали съгласие
относно курс „продава” за щвейцарския франк с подписването на приложение № 1,
представляващо неразделна част от договора/л.122 по делото пред СРС/.
Видно от ал.4
на чл.1 от договора уговорена е солидарна отговорност,
поради
което този довод на Б. също се явява неоснователен.
В атакувания от ищците чл.3, ал.1 от договора
/въззивна жалба на Б./ е посочено, че :
за усвоения кредит кредитополучателят дължи на Б. годишна лихва в размер на
сбора на базовия лихвен процент на Б. за жилищни кредити в швейцарски франкове
/БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна
надбавка от 2,2 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП е в размер на 5 %. В ал.5 е посочено, че
действащия БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните. Б. уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП
и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони. Договорените в договора надбавки се променят. В чл.6, ал.3 е
посочено, че при промени на БЛП, размерът на погасителните вноски се променя
автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателя с
подписването на договора, дава своето неотменимо и безусловно съгласие. В чл.4
от договора са посочени, таксите, които се заплаща от кредитополучателя, а
именно: комисионна за управление на кредита. В чл.13,
ал.1 от договора Б. е запазила правото си по време
на действието на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага при операциите, както и приложимите лихви по процесния
кредит при евентуално превалутиране по реда на чл.22/последната клауза дава
такава възможност на кредитополучателите за превалутиране на кредита от
швейцарски франкове в български лева/. Измененията в Тарифата и/или дължимите
лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и
са задължителни за страните по договора. В чл.24,
ал.1 от договора кредитополучателят е декларирал,
че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от Б. курс
купува/и/или продава на швейцарския франк към българския лев, както и
превалутирането по чл.22 от договора, може да има за последица, вкл. случаите
по чл.6, ал.2 /същата сочи, че погасяването на кредита
се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен-швейцарски
франкове/ повишаване на размера на дължимите вноски по кредита изразени в лева
като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /вкл.пропуснати
ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими
по превалутиран кредит. В ал.2 на
чл.6 от договора е предоставена възможност на кредитополучателя да извърши
плащане и в други парични единици – лева или евро, след превалутиране.
Последната клауза не е атакувана от ищците. В ал.2 на
чл.24 кредитополучателя е декларирал, че е изцяло запознат и разбира
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбата на чл.6, ал.2 и чл.чл.22-24 от договора, както и че е съгласен с
настъпването им. В чл.29, ал.1 от договора е предоставена възможност на Б., с което
кредитополучателите с подписването на договора са изразили съгласие, във всеки
един момент от действието на договора за кредит, едностранно да прехвърли
вземанията си, произтичащи от договора на дружества или институции от групата
на Еуро Груп, вкл. на „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД,
или на други финансови или нефинансови институции или дружества. В този случай Б.
има право да предостави и всяка информация, свързана с кредита, представляваща
банкова тайна или лични данни, като това прехвърляне ще има действие спрямо
кредитополучателите при уведомяването им от страна на Б..
На 19.08.2008 г. е учредена ипотека в
полза на процесната банка.
С молба, вх. № на ответника /пред СРС/
0524/23.03.2010 г. И.Х., понастоящем Д., е поискала преструктуриране на кредита
чрез намаление на текущата погасителна вноска до 50 % за период от 12 месеца/л.123/. Такава молба е подал и другия кредитополучател – Х.Ц. /л.125/ като мотив за това е посочено намаляване на
оборота и поръчките в осъществяваната от него дейност „производство на бетонови
изделия”.
На 15.12.2010 г. е подадена нова
молба за преструктуриране на кредита/л.132/, този път
до 70 %.
На 28.06.2011 г. е подадена нова
молба – от Х.Ц.., а на 18.07.2011 г. и от И. Ц.. Последната е подала молба и на 07.11.2012 г.
В резултат на тези молби, между
страните са сключени допълнителни споразумения:
1-от 26.03.2009 г. /л.312/ за преструктуриране на задълженията и 12 месечно
облекчено погасяване на дълга като през този период кредитополучателя погасява
дълга на равни месечни вноски като е постигнато съгласие за подписване на нов
погасителен план /л.314 и следв. по делото/;
2- от
30.03.2010 г./л.148/ за преструктуриране на задълженията и 12 месечно
облекчено погасяване на дълга като през този период общия дълг ще се олихвява с
фиксирана годишна лихва в размер на 5,82 %. Договорен е и нов начин за
определяне на БЛП след изтичането на този 12 –месечен
срок. Уговорен е и нов погасителен план;
3- от
22.12.2010 г. /л.145/ за преструктуриране на задълженията и 6
месечно облекчено погасяване на дълга като през този период общия дълг ще се
олихвява с фиксирана годишна лихва в размер на 3,84 %. Договорен е и нов начин
за определяне на БЛП след изтичането на този 6 –месечен
срок. Уговорен е и нов погасителен план;
4-
от 15.12.2010 г. , с което страните са се
съгласили да прекратят действието на въведеното облекчено погасяване на общия
дълг. Страните са постигнали съгласие за изготвяне на нов погасителен план;
5-
от 29.07.2011 г. за ново преструктуриране
на дълга и 6 месечно облекчено погасяване на дълга като през този период общия
дълг ще се олихвява с фиксирана годишна лихва в размер на 4,04 %, а плащането
ще се извърши на равни месечни вноски в размер на 426 швейцарски франка.
Договорен е и нов начин за определяне на БЛП след изтичането на този 6 –месечен срок.
Уговорен е и нов погасителен план.
От Б. е представена по делото /л.158/ Методология за определяне на базисен лихвен процент и
стойности на БЛП.
От заключението на допуснатата,
изслушана и приета /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза /СЧЕ/ се
установява, че съгласно първоначалния погасителен план месечната анюитетна
вноска е 1 078,62 шв.франка; същата превалутирана
по курс „купува” към датата на усвояване на кредита е 1 275,25 лв. Общата
стойност на месечните погасителни вноски от датата на усвояване на кредита до
завеждане на ИМ е 44 бр., които преизчислени в лева по курс 1,1823 шв.франка
възлизат на 56 111 лв. В резултат на промяната на БЛП е увеличен размера
на погасителната вноска като от такава в размер на 367,48 швейцарски франк
/първа/ се достига до такава в размер на 1 146,10 швейцарски франка. В резултат
на това надплатените суми над първоначално договорената месечна анюитетна
вноска за периода от датата на усвояване на кредита до 26.04.2009 г- възлиза на 447,46 швейцарски франка. В резултат на
промяната на БЛП и съответно годишната лихва за същия период е платена
по-висока стойност на лихвата общо в размер на 681,63 швейцарски франка, но е
платена по-ниска стойност на главницата – в размер на 234,17 швейцарски франка/л.178/. При месечната комисионна за управление на кредита
разликата е в размер на 276,14 франка в повече. В резултат на проверка
на прилаганата от Б. Методика, вещото лице приема, че същата включва обективни
критерии, но счита, че с учредяването в полза на Б. на първа ипотека, кредитния
риск е бил предварително редуциран. Вещото лице констатира, че през процесния
период е настъпила промяна на два компонента Либор и CDS
/рискова премия, компонент, измерващ кредитния риск на страна/. Индексът Либор
представлява средния лихвен процент, на който банките от Лондонския междубанков
пазар разменят необезпечени кредити. Измененията на стойността му изразяват
търсенето и предлагането на финансов ресурс от банките на Лондонския
междубанков пазар, както и риска от предоставяне, респ. връщане на тези
средства, поради което този индекс не било могъл да компенсира валутни разлики
в курса на швейцарския франк. Рисковата премия е приложена от Б. и представлява
застраховка за риск от фалит. Тези два компонентна не зависят от процесната
банка, а от международната агенция, която следи рейтинга на страната
/България/, рисковия фактор и информира инвеститорите дали да инвестират в
страната, като става дума за риск на самата държава. По отношение на
швейцарския франк в методиката не било уточнено как се определя БЛП за ипотечни
кредити, отпуснати в швейцарски франкове, но от Б. обяснили на вещото лице, че
се използува 3 –месечния швейцарски франк либор.
Последният по време на сключването на процесния договор е стабилна величина; от
м.11.2008 г. започва устойчиво снижаване на
стойностите и от средата на м.12.2008 г.- стойностите са под 1% - до 0,66 %
Тази тенденция на снижаване се запазва през периода от 2009 г.- 2012 г. Линията
на движение на CDS /рискова премия, компонент, измерващ кредитния риск на
страна/ е показана на л.181 по делото /пред СРС/ като
тя е една непрекъснато променяща се линия. Вещото лице сочи, че по начина по който се изчислява БЛП съгласно тази Методика,
всички компоненти са динамични и биха могли да променят стойностите си. Затова
и във всеки момент БЛП по вече отпуснати кредити може да се променя. В случая
БЛП е определян съгласно тази Методика. Вещото лице е констатирало, че за
периода от 10.03.2009 г. до 02.05.2012 г. спрямо Методиката е имало основание
за намаляване на БЛП, но това не е сторено. Тази Методика важи само за България
като вещото лице констатира, че същата е била прилагана и за процесния кредит
/виж изслушването на експертизата в публичното съдебно заседание, състояло се
на 16.05.2013 г., л.293/. Вещото лице установява, че
са налице взети решения от Комитета по управление на активите и пасивите на Б.
за промяна в посока увеличаване на БЛП по предоставените ипотечни кредити на
ФЛ, вкл. относно такива в швейцарски франкове. За периода от 26.08.2008 г. –
датата на сключване на процесния договор до 02.05.2012 г. – датата на подаване
на ИМ, е извършено едно увеличение на БЛП и това е станало именно с
решение на Комитета. Увеличението е с 2,2 % и е в сила от 10.10.2008 г. разликата от влиянието на промяната в обменния
курс на швейцарския франк за първите 8 месеца от погасителния период /до
преструктурирането на кредита/ е в размер на 99,61 лв., а за целия период – от
датата на усвояване на кредита до завеждане на ИМ- 8 039,14 лв.
Съгласно
чл. 143 от ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма,
измежду които: т. 3 –поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля; т. 10 - при предвидена възможност на
търговеца да променя едностранно условията по договора въз основа на
непредвидено в него основание; т. 11 - при
възможност за търговеца да променя едностранно без основание характеристиките
на стоката или услугата и т. 12 - при предвиждане цената да се
определя при получаването на стоката или услугата или при предоставено право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП
неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално /чл. 146, ал. 1
от ЗЗП/. Клаузи, които не са уговорени индивидуално,
са дефинирани в чл. 146, ал. 2
от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен пример за
такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не
е изчерпателно. В чл. 144 от ЗЗП са посочени
изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни
клаузи в договори с потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП, са неприложими. Така
според чл. 144, ал. 3
от ЗЗП нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки
с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията /измененията на борсовия курс или индекс или с размера
на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца
или доставчика на финансови услуги. От гореизложеното следва,
че за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с
потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от
фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не попада в някое
от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
Процесните договорни клаузи от договора
за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са били изготвени
предварително от Б. - ответник и ищците не са имал възможност да влияят върху
съдържанието им. Тежестта за
установяване, че договорната клауза е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, е върху Б..
Обстоятелството, че клаузите от договора са уговорени индивидуално не се доказа
и от разпита на свидетеля на страната на ответника, бивш негов служител. Същият
изрично сочи, че отделните клаузи не са били обсъждани.
Като неиндивидуално уговорени, клаузите биха могли да са
нищожни, ако са неравноправни по смисъла на чл. 143 - 144 от ЗЗП и
договора не попада в изключенията.
Относно отхвърлянето на исковете по чл.26,
ал.1, предл.1 във връзка с
чл.143, т.3 от ЗЗП за недействителност на чл.3, ал.1 и
ал.5 /относно задължението на Б. да уведомява
кредитополучателя/, чл.4, чл.6, ал.3, чл.13, ал.1, чл.24 и чл.29 от договора за кредит от 08.08.2008 г., като
неоснователни, настоящата инстанция споделя мотивите на СРС, поради което
по арг. от чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви
на настоящето решение; в нито една от тези клаузи не се съдържа условие за
изпълнение на задължението на Б., чието изпълнение да зависи единствено от
волята на кредитодателя. Следва да се отбележи, че във въззивната жалба на
ищците /пред СРС/ са изложени доводи за неправилност на решението по тази т.3
само по отношение на претенцията по чл.3, ал.5, предл.2 от договора и по чл.13,
ал.1 от същия.
Относно претенциите по чл.26, ал.1,предл.1 от ЗЗД във
връзка с чл.143, т.10 и т.12, предл.2 от ЗЗП за недействителност на чл.3, ал.1
и ал.5, чл.4, чл.6, ал.3, чл.13, ал.1, чл.24 и чл.29 от договора за кредит от
08.08.2008 г.:
Постигнатото е съгласие
между съконтрахентите в чл. 3, ал. 1 от
процесния договор за променлива годишна лихва, представляваща сбор от
базовия лихвен процент на Б. за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден
за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка, като в ал. 5 е прието, че действащия базовия лихвен процент за
швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните. В чл.6,
ал.3 е посочено, че при промени на БЛП, размерът
на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с
промяната, за което кредитополучателя с подписването на договора, дава своето
неотменимо и безусловно съгласие. В чл.13,
ал.1 от договора е посочено, че Б. си запазва
правото да променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които Б. прилага при операциите си,
както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране по реда на чл.22. Измененията на Тарифата и/или
приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните
банкови органи и са задължителни за страните по договора.
От заключението на вещото лице се установи, че изменението на БЛП е
извършвано на база на приетата от Б. Методология.
За промените по предходната алинея Б. е поела задължение да уведомява
кредитополучателя чрез съобщения като е посочила интернет страницата си- ал.2 на чл.13 от договора. Видно
от обстоятелствата изложени в исковата молба, за промените кредитополучателите
са били уведомени. В този смисъл въззивната инстанция приема, че освен, че е
неоснователна претенцията за прогласяване за нищожна уговорката между страните по
чл.3, ал.5, предл.2 от договора, съдържаща задължение за Б. да уведоми кредитополучателя
за новия размер на БЛП и датата от която той е в сила, тъй като тази клауза е в
полза на кредитополучателя, т.е. за последния не е налице и правен интерес да я атакува.
Въззивната инстанция намира, че изводите на СРС относно действителността
на атакуваната клауза на чл.13, ал.1 от договора, са правилни.
Решението на СРС, обаче, се явява противоречиво във връзка с приетото от
него, че клаузата на чл.13, ал.1 е
действителна, а тази на чл.3, ал.1 от същия договор,
не е. Въззивната инстанция приема, че тези клаузи са обвързани и касаят БЛВ.
При това положение съдът приема като
се позовава и на изводите на вещото лице, че за определяне на БЛП са използувани от Б. обективни
критерий, че уговорката по чл.3, ал.1 от договора не е недействителна на основание чл.143, т.10 от
ЗЗП.
Установява се от разпита на свидетеля
Д., че ищците са търсели кредит с най-ниска лихва и такса. Затова и свидетелят
им е предложил кредит в швейцарски франкове с кеш бонус /допълнителни
средства, които не се връщат на Б./. В чл.10, ал.1 от раздел ІІІ от договора, озаглавен именно „Кеш бонус” е
посочено, че при усвояването на кредита или част от него, Б. предоставя на
кредитополучателя сума в размер на 5 % от размера на усвоения кредит / равностойността
в лева на отпуснатия кредит възлиза на 140 130 лв./. Сумата по алинея
първа представлява отстъпка от страна на Б. на част от дължимите й
плащания за лихва за предоставения кредит, като размерът й е отчетен при
определяне на дължимите месечни вноски по чл.6, ал.1 от договора- ал.2 от чл.10 от
договора. Съгласно ал.3 на
чл.10 от договора кредитополучателя може да ползува кеш бонуса за каквито и
да е свои потребителски нужди и не е длъжен да го връща на Б.. Че
последните са усвоени от кредитополучателите се установява и от заключението на
вещото лице. Кеш бонуса подлежи на връщане при промяна на кредитния продукт,
извършена по инициатива на кредитополучателя.
При това положение не можем да
приемем, че е налице значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца /Б./ и потребителя /ищците/ по смисъла на
чл.143 ЗЗП, тъй като с предоставянето на кеш бонуса ищците са компенсиране за
риска от променливия курс на БЛП.
Видно от разпита на свидетеля Д. и от
заключението на СЧЕ по времето на сключване на процесния договор, това е бил
най-изгодния кредит и такъв е бил до 2012 г., видно от заключението на СЧЕ.
Ето защо независимо, че не е
предвидена възможност за отказ от договора /т.12,предл.2
от чл.143 ЗЗП/, тъй като ищците /кредитополучатели/ са
били компенсирани още със сключването на договора за
променлива годишна лихва, то не е налице неравноправна клауза.
При това положение решението на СРС
ще следва да бъде отменено в частта, в която СРС е прогласил недействителност
на чл.3, ал.1 от договора,
тъй като не са налице предпоставките на чл.143, т.10 и т.12, предл.2 от ЗЗП по отношения на нея. Претенциите ще следва да бъдат
отхвърлени.
Решението се явява правилно в
частта, в която е прогласена недействителност на чл.3,
ал.5, предл.1 от договора и
чл.6, ал.3, на основание чл.26, ал.1,предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.143,
т.12,предл.2 от ЗЗП. Това е така, защото противно
на твърдяното от Б., в договора липсва възможност кредитополучателят да се
откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Клаузата на чл.8 на
която се позовава Б. касае предсрочно погасяване на задълженията от страна на
кредитополучателя, а не възможност за отказ от договора.
Решението, обаче, се явява неправилно
в частта, в която е прието от СРС, че клаузите на чл.3, ал.5, предл.1 от
договора и чл.6, ал.3 са недействителни на основание т.10 от чл.143 ЗЗП /виж
по-горе досежно чл.13, ал.1 от договора/. В тази му част решението ще следва да
бъде отменено и вместо това претенциите – отхвърлени.
Въззивната инстанция споделя мотивите
на СРС относно клаузата на чл.4 от договора във връзка с установителния
иск. Действително, същата не е неясна и неразбираема и съдържа критерии по
който да бъде изчислена.
При това положение в тази му част
обжалваното решение се явява правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Относно нищожността на уговорката по
чл.24 от договора:
Въззивната инстанция напълно споделя
мотивите на СРС в тази им част като същите по арг. от чл.272 ГПК следва да се
считат и за мотиви на настоящето решение. Установи се от разпита на свидетеля Д.
/виж по-горе/, че ищците са сключили именно този вид договор за кредит,
мотивирани от изгодния курс на швейцарския франк към този момент. В този смисъл
основателен е довода на Б., че обясненията на въззивниците /ищци пред СРС/ по
реда на чл.176 ГПК не кореспондират на останалите
събрани /пред СРС/ доказателства. В ал.2 на чл.24 от договора
кредитополучателите са декларирали, че са запознати изцяло и разбират
икономическия смисъл и правните последици на чл.6, ал.2 и
чл.22-24 от договора, както и са се съгласили с настъпването им.
В тази част
СРС правилно е приел , че в договора за кредит и в
споразуменията към него е уговорен кредит в тази валута. Извършените
плащания в левова равностойност не променят този извод. Клаузата не
противоречи на повелителни норми на закона , нито на
добрите нрави .
Факт е , че ищецът е сключил неизгоден договор за кредит , като е нарушил един много важен
икономически принцип на разумния кредитополучател – да се ползва кредит във
валутата , в която се получава трудов или друг доход / за България това е
българския лев или евро /. Със сключване на договор в швейцарски франкове е
поет неразумен валутен риск, който се е оказал неоправдан
, тъй като впоследствие швейцарският франк се е повишил.
Безспорно,
сделка
с валутен риск определено е рискова и спекулативна,
т.е.
са възможни както печалби , така и загуби.
Действително,
Б.
разполага с дългогодишна информация и съответните специалисти, които са
уведомени за
движението в краткосрочен и дългосрочен план на котировките
на швейцарския франк . Това, обаче, доказва
тяхната компетентост; този факт ищците не могат да се облагодетелстват. След
като ищците са нямали информация, респ. необходимите
познания, то е следвало да се допитат до компетентни специалисти, които
да го консултират за валутния риск или просто да се откажат от сделката. Още
повече, че кредитополучателят Х.Ц. се
е легитимирал пред Б. като биснесмен.
Следва
да посочим, че нито една от нормите на чл.143 и сл.ЗЗП не предвижда забрана за сключване на договори с елемент на
валутен риск. Такива договори са действителни и клаузите за плащане на
равностойност в чужда валута са равноправни и добросъвестни ,
защото се отнасят и до двете страни ; както и са извън техния субективен
контрол .
Следва
да се отбележи и, че Тълкувателно решение
№2/97 г на ОСГК на ВКС “легализира” клаузите за плащане на равностойност на
чужда валута. А разпоредбата на ал.1 на чл.10 ЗЗД е отменена.
Наред
с това в чл.22 от договора изрично е предвидена
възможност за превалутиране по искане на кредитополучателя.
Решението
на СРС в тази му част е правилно и като
такова ще следва да бъде потвърдено.
Относно нищожността на уговорката по
чл.29 от договора:
Липсва законова забрана за прехвърляне на права от банка в полза на небанкова
институция. Б. е
упражнила в рамките на правомощията си регулираната от закона дейност по
отпускане на кредит, като са уговорени и условията на връщане. Прехвърлянето на вземането е вече при условията на предоставен заем
с определени условия, които следва да се изпълняват. Доколкото
Б. не се освобождава от отговорностите си по договора, няма пречка да бъде
изпълнявано и на нея, доколкото с
договора за цесия е уговорено, че всички суми, изпълнени в полза на Б. се
превеждат на цесионера. Няма забрана за продажба на
задължението, като цесионера се явява изпълняващ договора, касателно приет ред
за олихвяване, размер на вноски и ред за погасяване съгласно приет план.
По отношение на тази клауза изобщо е
неприложима т.1 на чл.143 от ЗЗП, на която се
позовават въззивниците /ищци пред СРС/ в жалбата си до настоящата инстанция.
Решението
на СРС в тази му част е правилно и
като такова ще следва да бъде потвърдено.
По иска за
курсови разлики от използване на валоризация в швейцарски франкове
/за сумата от 8 039,14 лв./:
Въззивната
инстанция напълно споделя мотивите на СРС в тази им част като същите по арг. от
чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви на настоящето решение. Следва да се
има предвид и изложените в насотящето решение мотиви по установителния иск във
връзка с клаузата на чл.24 от договора.
Решението
на СРС в тази му част е правилно и
като такова ще следва да бъде потвърдено.
По
иска с правно основание чл.55, ал.1,предл.1
ЗЗД за сумата от 447,46 швейцарски франка, представляващи разликата между
предварително уговорените и реално заплатени анюитетни вноски по договора за
кредит, за периода от 26.10.2008 г.- 26.04.2009 г.:
Доколкото
се установи от заключението на вещото лице, че в резултат на промяната на БЛП и
съответната годишна лихва за същия период, че е платена по-ниска стойност на
главницата, а по отношение на лихвата се прие, че ищците са били компенсирани
чрез уговорения в чл.10 кеш бонус, то настоящата
инстанция приема, че не е налице неоснователно разместване на блага. Следва да
се има предвид, че настоящата инстанция не сподели извода на СРС за
недействителност на клаузата по чл.3, ал.1 от договора.
Де
факто, ищците искат да бъде приложен първоначално уговорения лихвен процент- 5 %, а както посочихме първоначалния договор не
съдържа такава уговорка. Последващите споразумения, сключени между страните,
предвиждат доста по-ниски нива, виж изложеното на л.12-13
от настоящите мотиви.
Ето
защо обжалваното решение в тази му част е неправилно и като такова ще следва да
бъде отменено, а претенцията – отхвърлена.
По
иска с правно основание чл.55, ал.1,предл.1
ЗЗД за сумата от 274,14 швейцарски франка, представляващи надплатена /според
ищците/ годишна такса за управление на кредита за периода от 26.08.2008 г.- 02.05.2012 г. въззивната инстанция
приема, че решението на СРС по този иск противоречи на приетото относно
клаузата на чл.4 от договора. Следва да се има предвид, че между страните е
договорено преструктуриране на дълга като първото споразумения датира от 26.03.2009
г.
При
това положение тази претенция е неоснователна, поради което обжалваното решение
ще следва да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което иска като
неоснователен ще следва да бъде отхвърлен.
С
оглед на изхода по горните две претенции съдът ще следва да се произнесе и
относно евентуалния – за заплащане на сумата в размер на 100 швейцарски франка,
представляваща /според ищците/ надплатено, поради неправилно начисляване на
лихвата от Б. за периода от усвояването на кредита до датата на завеждане на
ИМ-02.05.2012 г.
Тази
претенция също е неоснователна като съдът препраща към мотивите си досежно
претенцията по чл.55, ал.1,предл.1
ЗЗД относно сумата в размер на 447,46 швейцарски франка. Затова и като
неоснователна ще следва да бъде отхвърлена.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При
това положение обжалваното решение ще претърпи промени и в частта за
разноските:
При
този изход на спора на ищците се следват разноски в размер на 1 341,50 лв.Затова и решението в частта, в която са присъдени
разноски над тази сума до 2 546,58 лв.следва да
бъде отменено.
По
отношение на ответниците не следва да бъдат променени / в посока увеличение/ по
размер разноските, тъй като присъдената от СРС сума напълно овъзмездява
ответника по отношение на направените от него разноски, както
и, че там възражение за прекомерност от ищците не е направено /за да се
намалят същите/.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивниците И.Х. Ц. и Х.П.Ц.
се следват разноски в размер на 608,95 лв.
На
„Ю.Б.” АД съдът определя разноски в общ размер на
1 350 лв. като намира направеното от адв.А.
възражение за прекомерност на адв.възнаграждение /
4 693,99 лв./ за основателно; такова се следва в
размер на 1 200 лв. Адвокатско възнаграждение се следва за един адвокат, а
не на адвокатско дружество.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ
решение № І-34-146 от 21.07.2014 г., постановено от СРС,
І ГО, 34 с-в по гр.д.№ 21666 по описа за 2012 г., в
частта, в която на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД
във връзка с чл.143, т.10 и т.12, предл.2 ЗЗП, е
прогласена недействителност на чл.3, ал.1 от договора за кредит № HL 41758 от 08.08.2009 г.,
сключен между И.Х. Ц., ЕГН ********** и Х.П.Ц., ЕГН ********** и „ЮИЕДБ” АД с
настоящо наименование „Ю.Б.” АД, както и в частта, в която са прогласени за
недействителни клаузите на чл.3, ал.5, предл.1 и чл.6, ал.3 от същия договор, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД във връзка с т.10 от
чл.143 ЗЗП, както и в частта, в която са уважени исковете по чл.55,
ал.1,предл.1 ЗЗД за сумата от 447,46 швейцарски
франка, представляващи разликата между предварително уговорените и реално
заплатени анюитетни вноски по договора за кредит, за периода от 26.10.2008 г.- 26.04.2009 г., както и исковете с правно основание
чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за сумата от 274,14 швейцарски
франка, представляващи надплатена /според ищците/ годишна такса за управление
на кредита за периода от 26.08.2008 г.- 02.05.2012 г.,
както и исковете по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за
заплащане на сумата в размер на 100 швейцарски франка, представляваща /според
ищците/ надплатено, поради неправилно начисляване на лихвата от Б. за периода
от усвояването на кредита до датата на завеждане на ИМ-02.05.2012 г.
И
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от И.Х. Ц.,
ЕГН ********** и Х.П.Ц., ЕГН ********** и двамата със съдебен адрес:***-адв.В.В.,срещу „ЮИЕДБ” АД с настоящо наименование „Ю.Б.”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.С., бул.”О.П.” № ***, съдебен адрес: гр.С., бул.”П.Е.” № **-адв.К.Ч., искове с
правно основание чл.26, ал.1, предл.1
ЗЗД във връзка с чл.143, т.10 и т.12, предл.2 ЗЗП, за
прогласяване на недействителност на чл.3, ал.1 от договора за кредит № HL 41758 от 08.08.2009 г.,
както и исковете с правно основание чл.26, ал.1, предл.1
ЗЗД във връзка с чл.143, т.10 ЗЗП, за прогласяване на
недействителност на чл.3, ал.5,предл.1
и чл.6, ал.3 от договора
за кредит № HL 41758 от 08.08.2009 г.,
както и исковете по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за сумата
от 447,46 швейцарски франка, представляващи разликата между предварително
уговорените и реално заплатени анюитетни вноски по договора за кредит, за
периода от 26.10.2008 г.- 26.04.2009 г., както и
исковете с правно основание чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за
сумата от 274,14 швейцарски франка, представляващи надплатена /според ищците/
годишна такса за управление на кредита за периода от 26.08.2008 г.- 02.05.2012 г. и исковете по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 100
швейцарски франка, представляваща /според ищците/ надплатено, поради неправилно
начисляване на лихвата от Б. за периода от усвояването на кредита до датата на
завеждане на ИМ-02.05.2012 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № І-34-146 от 21.07.2014 г., постановено от СРС,
І ГО, 34 с-в по гр.д.№ 21666 по описа за 2012 г., в
частта, в която е прогласена недействителност на чл.3, ал.5, предл.1 и чл.6, ал.3 от договора за кредит № HL 41758 от 08.08.2009 г.,
на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД във връзка с чл.143, т.12, предл.2 ЗЗП, както и в частта, в която са
отхвърлени исковете по чл.26, ал.1, предл.1 във връзка с чл.143, т.3 от
ЗЗП за недействителност на чл.3, ал.1 и ал.5, предл.2-ро /относно задължението на Б. да уведомява
кредитополучателя/, чл.4, чл.6, ал.3, чл.13, ал.1,
чл.24 и чл.29 от договора за кредит от 08.08.2008 г., както и в частта, в която
са отхвърлени исковете с правно основание чл.26, ал.1,предл.1 във връзка с
чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП за недействителност на чл.4, чл.13, ал.1,чл.24 и чл.29 от
същия договор за кредит, както и в частта, в която са отхвърлени исковете
по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за сумата от 8039 лв., представляваща
разликата от промяната в обменния курс между швейцарския франк и лева, за
периода от усвояване на кредита до датата на исковата молба- 02.05.2012 г.
ОТМЕНЯ
решение № І-34-146 от 21.07.2014 г., постановено от СРС,
І ГО, 34 с-в по гр.д.№ 21666 по описа за 2012 г., в
частта, в която в полза на И.Х. Ц., ЕГН ********** и
Х.П.Ц., ЕГН ********** са
присъдени разноски над сумата от 1 341,50 лв. до
2 546,58 лв.
ОСЪЖДА И.Х. Ц., ЕГН ********** и Х.П.Ц., ЕГН ********** и двамата със
съдебен адрес:***-адв.В.В., да
заплатят на „Ю.Б.” АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр.С., бул.”О.П.” № ***, съдебен
адрес: гр.С., бул.”П.Е.” № **-адв.К.Ч.,
сумата в размер на 1 350 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
„Ю.Б.” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.”О.П.”
№ ***, съдебен адрес: гр.С., бул.”П.Е.” № **-адв.К.Ч.,
да заплати на И.Х. Ц., ЕГН ********** и Х.П.Ц., ЕГН ********** и двамата със
съдебен адрес:***-адв.В.В., сумата
в размер на 608,95 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и
не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.2,предл.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: