РЕШЕНИЕ
№ 1371
гр. Пловдив, 08.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Пламен П. Чакалов Въззивно гражданско дело
№ 20225300501485 по описа за 2022 година
Обжалвано е Решение № 1320/18.04.2022г., постановено по гр. д. № 2547/2021г. по
–ти
описа на Пловдивския районен съд ХV граждански състав, с което се отхвърлят
предявените от „Теленор България” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: *** против Й. З. И. с ЕГН ********** обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл. 92 от ЗЗД и чл. 286, ал.1 от ТЗ, с което се претендира да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите:
68.40лв. - абонаментни такси и използвани услуги по Договор за мобилни фиксирани
услуги от 05.02.2018г.; сумата 284.84лв. - неустойка за предсрочно прекратяване на
Договор за мобилни услуги № ***от 04.11.2017г., изменен с допълнително
споразумение № ***към договор за мобилни фиксирани услуги от 05.02.2018г.; сумата
от 61.87 лв. – лизингови вноски по Договор за лизинг от 05.02.2018г., за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2964 от
–ми
18.06.2020г. На РС – Пловдив, VIIIгр. с.
Жалбоподателят „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: ***, ***моли съда
да отмени решението на районния съд, по съображения подробно изложени в жалбата,
като постанови друго, с което уважи иска.
1
Въззиваемата страна Д.З.Г., чрез особения си представител адв. Н.Г., счита жалбата
за неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира
присъждане на възнаграждение в качеството ú на особен предтавител.
Предвид доказателствата съдът установи следното:За да отхвърли исковете
районният съд е приел, че ищцовото дружество не доказва по несъмнен и убедителен
начин, че на ответника са предоставяни далекосъобщителни услуги за процесния
период. Освен това счита, че по делото няма доказателства дали мобилният оператор
вярно е отчел и фактурирал посочените във фактурите мобилни услуги.
При разпределение на доказателствената тежест следва да се съобразят
твърденията на страните, като се прецени характера на обстоятелствата, които се
оспорват. С отговора на исковата молба особеният представител на ответника е
направил две основни групи възражения: против допустимостта на предявените искове
и поради несъответствие между претендираното вземане и задължението, посочено в
Заповедта за изпълнение издадена по ч. гр. д. № 5914 от 14г. и против тяхната
основателност като оспорва исковете, както по основание, така и по размер. Прави
възражение за нищожност на каузата за неустойка по съображения изложени в
отговора на исковата молба.
С оглед на така направените възражения трябва да се посочи, че въпросът за
допустимостта на предявените искове е разрешен с влязлото в сила определение
постановено по ч. гр. д. № 1337 от 21г.
По отношение на основателността: Ответната страна, тук въззиваем, оспорва
исковете по основание, а основанията, на които се претендират процесните суми са
съответните договори за мобилни услуги от 04.11.2017г. с допълнително споразумение
към него от 05.02.2018г. и договор за лизинг от същата дата. И трите документа носят
подписите на Й. З. И.. Особения представител на ответника не уточнява какво точно
оспорва от посочените три акта, но ако това значи тяхната автентичност,
доказателствената тежест да установи, че те не те подписани от Й. З. И. е върху него, а
доказателства в тази насока не са ангажирани.
Ето защо, договорите са действителни.
По отношение на техните размери: След като договора за предоставяне на
мобилни услуги и споразумението към него са действителни и на потребителя му е
предадено изправно мобилно устройство е налице валидно правоотношение, според
което за Й. И. е възникнало задължението да заплаща съответните суми за доставените
мобилни услуги. Вярно е, че ответникът е направил възражение относно размера на
предявените искове, но без конкретизация за период или конкретна сума, поради което
не може да се вмени в задължение на мобилния оператор да установява размера на
всяко едно перо по издадените фактури. Ето защо посочените във фактурите суми
удостоверяват действително дължимите суми за предоставени мобилни услуги. Затова
2
искът за установяване дължимостта на сумата 68.40лв. представляваща стойност на
предоставени мобилни услуги за периода 15.01.18г. – 15.03.18г. е основателен и следва
да се уважи.
По иска за лизинговата вноска: В договора за лизинг страните са посочили, че
лизингодателят предоставя на лизингополучателя подробно индивидуализирано
устройство срещу заплащането на сумата от 116.87лв. като в чл. 4 от същия договор е
посочено, че лизингополучателят е получил мобилното устройство и към датата на
сключване на договора дължи първоначалната лизингова вноска в размер на 55лв.,
която не се претендира в настоящето производство. Като се приспадне тази вноска
остават дължими 61.87лв и доколкото въззиваемият не представя доказателства за
извършено плащане, то този иск е основателен до размера от 61.87лв. и следва да се
уважи в указания размер.
По отношение на претендираната неустойка: В т.4 от Допълнителното
споразумение към договор за мобилни услуги е уредено задължението на потребителя
при прекратяване на договора по негова вина да заплати неустойка в размер не по –
висок от трикратния размер на стандартните месечни абонаменти, а в т. 6 е уговорена
възможността на оператора да променя месечния абонамент веднъж годишно.
Като се има предвид, че според допълнителното споразумение месечния
абонамент възлиза на 30.99лв., то претендираната неустойка в размер на 284.84лв.,
както и обстоятелството, че доставчикът на услугата има право едностранно да
променя месечния абонамент веднъж годишно, следва да се квалифицира като
дължима по неравноправна клауза по смисъла на нормата на чл. 146, ал.1 и ал.2 от
ЗЗП, във връзка с ч. 143, т.5, 9 и 14 от същия закон, поради което тази претенция
следва да се отхвърли. На следващо място така уговорената неустойка излиза извън
присъщите и обезпечителна и обезщетителна функции, както е указано в т. 3 от
ТР1/15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 182009г. на ОСТК.
Изложеното налага извода, че решението на районния съд следва да се потвърди
в частта, с която се отхвърля иска за заплащане на неустойка, а в частта, с която се
отхвърлят исковете за дължимостта на сумите за използвани абонаментни такси и
услуги, както и оставащи лизингови вноски, решението ще се отмени, като вместо него
си постанови друго, с което се уважат тези искове.
С оглед изхода на делото въззиваемата страна следва да заплати разноски на
жалбоподателя в размер на 372.65лв. съразмерно на уважената част от исковете,
включително и за заповедното производство, а жалбоподателят следва да заплати
държавна такса за въззивното производство в размер на 25лв. по сметка на ПдОС в
полза на съдебната власт.
Воден от горното съдът
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1320/18.04.2022г., постановено по гр. д. № 2547/2021г.
–ти
по описа на Пловдивския районен съд ХV граждански състав в частта, с която се
отхвърля предявения от „Теленор България” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: *** против Й. З. И. с ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422, ал.1
от ГПК във вр. с чл. 92 от ЗЗД и чл. 286, ал.1 от ТЗ, с което се претендира да бъде
признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата 284.84лв. - неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни
услуги № ***от 04.11.2017г., изменен с допълнително споразумение № ***към
договор за мобилни фиксирани услуги от 05.02.2018г., за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2964 от 18.06.2020г. На РС –
–ми
Пловдив, VIIIгр. с.
ОТМЕНЯ Решение № 1320/18.04.2022г., постановено по гр. д. № 2547/2021г. по
–ти
описа на Пловдивския районен съд ХV граждански състав в частта, с което се
отхвърлят предявените от „Теленор България” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление: *** против Й. З. И. с ЕГН ********** обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД
, с което се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца сумите: 68.40лв. - абонаментни такси и използвани
услуги по Договор за мобилни фиксирани услуги от 05.02.2018г.; и сумата от 61.87 лв.
– лизингови вноски по Договор за лизинг от 05.02.2018г., за които е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2964 от 18.06.2020г. На РС –
–ми
Пловдив, VIIIгр. с. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Й. З. И. с ЕГН ********** дължи на „Теленор България” ЕАД,
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: г*** сумите: 68.40лв. - абонаментни
такси и използвани услуги по Договор за мобилни фиксирани услуги от 05.02.2018г.; и
сумата от 61.87 лв. – лизингови вноски по Договор за лизинг от 05.02.2018г., за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2964 от
–ми
18.06.2020г. На РС – Пловдив, VIIIгр. с.
ОСЪЖДА Й. З. И. с ЕГН ********** да заплати на „Теленор България” ЕАД,
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: *** сумата 372.65 (триста седемдесет и
два лева и шестдесет и пет стотинки) разноски.
ОСЪЖДА Теленор България” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: *** да заплати по сметка на Пловдивския окръжен съд в полза на
съдебната власт държавна такса за въззивното обжалване в размер на 25 (двадесет и
пет) лева.
4
Решението е осончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5