№ 715
гр. София, 23.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IX ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Александра Йорданова
Членове:Стоян Михов
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АТ. С.
в присъствието на прокурора Р. Ст. И.
като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно
административно наказателно дело № 20251100604991 по описа за 2025
година
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С Решение от 10.03.2025 г., постановено по НАХД № 13687/2024 г. по
описа на СРС, НО, 132 с-в, съдът е признал обвиняемия К. Х. Х. за виновен в
това, че на 05.03.2022 г. около 13:00 часа в гр. София, в къща, находяща се на
адрес: гр. София, ул. ****, не изпълнил Заповед за незабавна защита №
176301/13.08.2020 г. на СРС, 158 с-в, издадена по гр.д. № 36572/2020 г., с която
на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН)
му било указано да се въздържа от домашно насилие спрямо Г.С.Д., като на
посочената дата и място стъпвал по краката й, като й причинил отток и
кръвонасядане на четвърти пръст на левия крак – престъпление по чл. 296, ал.
1 от НК, поради което и на основание чл. 378, ал. 4, т. 1 от НПК, вр. чл. 78а от
НК го е освободил от наказателна отговорност, като му е наложил
административно наказание „глоба“ в размер на 1000,00 лева.
С решението обвиняемият К. Х. Х. е осъден на основание чл. 189, ал. 3
НПК да заплати в полза на държавата по сметка на СДВР сумата от 444,60
лв., представляваща сторените в хода на досъдебното производство разноски.
Срещу решението са подадени въззивна жалба и допълнение към нея от
обвиняемия К. Х., чрез упълномощените му защитници – адв. П. Т. и адв. К.К.,
в които се излагат подробни съображения за необоснованост на решението.
1
Поддържа се становище за недоказаност на обвинението по несъмнен начин,
като се твърди, че контролираният съд, вследствие на неправилна оценка и
анализ на събраните по делото доказателства, е достигнал до неправилен
извод за наличието на осъществен от физически контакт между обвиняемия
Х. и свидетелката Д., от който на последната са причинени травматични
увреждания. Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което обвиняемият да бъде оправдан по така
повдигнатото му обвинение.
В разпоредително заседание от 15.09.2025 г. въззивният съд е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата по делото, не се налага разпит на
обвиняемия и свидетели, както и ангажирането на нови доказателства във
въззивното производство.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
упълномощеният защитник на обвиняемия – адв. К., поддържа подадената
въззивна жалба и допълнение към нея. Оспорва възприетата от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и изведените от нея
изводи за съставомерност от обективна и субективна страна на извършеното
от обвиняемия деяние, като счита, че същите са формирани при неправилен
анализ на събраните по делото доказателства. Сочи, че неправилно съдът не е
ценил в пълнота дадените от свидетеля П. показания, а е основал изводите си
единствено въз основа на дадените от пострадалата Д. и св. Х.а противоречиви
показания, като намира, че съдът е следвало да съобрази явната
заинтересованост на тези лица от крайния изход на спора. Счита, че
обвинителната теза не се подкрепяла от събраните в хода на производството
доказателства, тъй като липсвали обективни такива (медицинско
удостоверение, снимков материал или съдебно-медицинска експертиза), които
да подкрепят посочения механизъм на причиняване на травмите на
пострадалата. В тази връзка намира, че възприетият от контролирания съд
извод касателно начина на причиняване на увредите, бил вътрешно
противоречив, нелогичен и невъзможен за извършване, като не били обсъдени
всички възможни начини Д. да претърпи инкриминираните увреждания,
включително и сама да си ги причини. Предвид изложените съображения
отправя искане обжалваното решение да бъде отменено, а обвиняемият – да
бъде признат за невиновен по повдигнатото му обвинение.
Представителят на Софийска градска прокуратура изразява становище
за правилност и законосъобразност на обжалваното решение, като моли
същото да бъде потвърдено. Посочва, че механизмът на причиняване на
травматичните увреди на пострадалата не е предмет на деянието, за което е
повдигнато обвинение, а именно за неизпълнение на заповед за незабавна
защита. Намира, че доказателствената съвкупност е събрана законосъобразно,
единна и непротиворечива е и от нея без съмнение се установява, че
обвиняемото лице е осъществило от обективна и субективна страна
престъплението, в извършването на което е обвинен.
2
Обвиняемият К. Х. Х., редовно уведомен за съдебното заседание, се
явява лично, присъединява се към становището на защитника си, а в
предоставеното му право на последна дума моли да бъде оправдан.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните, изложени във въззивната жалба и
допълнението към нея и като провери законността и обосноваността на
атакувания съдебен акт съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намери, че не
са налице основания за неговата отмяна или изменение поради следните
съображения:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от
легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на въззивен съдебен
контрол, поради което се явява допустима. Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Настоящият въззивен съдебен състав, след като извърши самостоятелен
анализ на доказателствения материал по делото, се солидаризира с
възприетата от контролирания съд фактическа обстановка, която е следната:
Обвиняемият К. Х. Х. е роден на **** г. в гр. София, българин,
български гражданин, неосъждан, разведен,с адрес по лична карта: гр. София,
ул. ****. Към момента на извършване на деянието не е освобождаван от
наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК.
Между обвиняемия Х. и свидетелката Д. е бил сключен граждански
брак, прекратен с развод с влязло в сила решение № 20210182 от 10.11.2021 г.,
постановено по гр. д. № 47774/2020 г. по описа на СРС, 158 с-в.
От съвместния си брак лицата имали две общи деца – Х.К. Х. и
свидетелката М.К.Х.. С решението съдът е постановил упражняването на
родителските права по отношение на децата да бъде предоставено на майката
– свидетелката Д., като местоживеенето им да бъде при нея, в семейното
жилище, находящо се в гр. София, ул. ****. Определен е режим на лични
отношения между всяко от децата и бащата – обвиняемия Х.. Той включвал
правото на обвиняемия да взема и вижда малолетния Х. всяка първа и трета
събота и неделя, в посочени в решението часови диапазони и при определени
условия, съобразно възрастта на детето, като до навършването на
шестгодишната му възраст, това е следвало да бъде в присъствието на майката
или на трето, посочено от нея лице.
След развода отношенията между двамата бивши съпрузи се изострили,
като свидетелката Д. неколкократно e подавала жалби и сигнали до
компетентните органи относно възприети от нея като агресивни постъпки на
обвиняемия.
На 13.08.2020 г. по гр.д.№ 36572/2020 г., по описа на СРС, 158 с-в, е
издадена заповед за незабавна защита срещу обвиняемия, с която последният
е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо
свидетелката Д. и двете им общи деца. Заповедта подлежи на незабавно
изпълнение и има действие до постановяването на окончателен съдебен акт –
3
в случая Решение № 20055400/29.08.2022 г., постановено по гр. д. №
37187/2020 г. по описа на СРС, 158 с-в, потвърдено с Решение №
1988/20.04.2023 г. по в.гр.д. № 12198/2022 г. по описа на СГС, I въззивен
брачен с-в. За издадената заповед обвиняемият е бил уведомен лично срещу
подпис с протокол за полицейско предупреждение от 25.02.2022 г.
На 05.03.2022 г. около 13:00 ч. свидетелката Д. била заедно с майка си и
децата си – свидетелката Х.а и малолетния Х. в семейното им жилище къща в
гр. София, ул. ****. На същата дата и час съобразно предоставения му режим
на виждане с децата, обвиняемият Х. пристигнал пред къщата заедно със свой
приятел - свидетелят Й.А.П., и неговото дете, за да вземат малолетния Х. и да
изведат двете деца да си поиграят. Двамата дошли с различни автомобили,
като П. останал на входната врата на двора на къщата, без да влиза до
жилищната й част, като между него и стълбището на дома имало отстояние
около 7-8 м. и прилежащи постройки, обслужващи сградата – вратник,
тоалетна. Обвиняемият Х. влязъл до входната част на къщата, качил се по
стълбите с парапет до входното антре на втория етаж, където си разменил
няколко реплики със свидетелката Х.а, че не може да я закара на уроците й,
тъй като е дошъл да вземе брат й. През това време Д. и малолетния Х. се
приготвяли да тръгват с обвиняемия, като майката щяла да придружи детето
на срещата с баща му, но били все още необути. В този момент Д. помолила
обвиняемия да се подпише върху протокол за вземането на детето. Между
двамата възникнал скандал, в разгара на който обвиняемият грабнал за
дрехите малолетния Х. и започнал да слиза по стълбите, за да тръгва. Това
поведение на обвиняемия свидетелката Д. възприела като опит да отвлече
детето и в уплахата си за въздействието върху детето, който бил със
специални потребности и податливост към стрес, тръгнала след обвиняемия
Х. все още необута и по чорапи. Докато двамата се намирали един след друг,
но на различни стъпала на стълбите – отпред обвиняемия, а зад него
свидетелката Д., последният започнал да я настъпва в предната част на
краката й, в областта на пръстите. В това време свидетелката Х.а също се
намирала на стълбите, но в тяхна по-горна част, което и позволило да види
настъпването. Поради настъпилата ситуация свидетелката Д., макар и да
почувствала болка в левия крак, не казала нищо, слязла по стълбите надолу и
помолила да й подадат обувките, за да се обуе. В това време, чувайки виковете
между бившите съпрузи, се намесил и свидетелят П., който приканил
обвиняемия Х. да подпише документа, за да могат да тръгнат. Обвиняемият,
свидетелката Д. и малолетното им дете се качили незабавно в автомобила на
обвиняемия, а свидетелят П. – в неговия, при детето му, и всички заедно се
отправили към ж.к. Младост, където децата щели да играят. Междрувременно
свидетелката Х.а подала сигнал до тел. 112 и останала на адреса да изчака
полицейски патрул. В компанията на обвиняемия, свидетелят П. и децата им,
Д. не се оплакала, че изпитва болка в крака и не накуцвала видимо предвид
опората на обувките си. След 17:00 ч. на същия ден, когато се прибрала в дома
си, тя се оплакала на майка си и дъщеря си, че я боли крака. След като си
4
свалила обувката установила, че четвъртият пръст на левия й крак е подут и
синьо-лилав на цвят. Още същата вечер уведомила обвиняемия по
приложението „Вайбър“, че не може да ходи, тъй като той искал на следващия
ден отново да се види с детето си. На следващия ден Д. посетила „Съдебна
медицина“, където било констатирано наличието на оток и кръвонасядане на
четвърти пръст от левия крак.
Установената от първостепенния съд фактология е била изведена след
анализ на събраните в хода на съдебното следствие пред първата инстанция
доказателства, а именно: показанията на свидетелите Й.А.П. (частично),
Г.С.Д., М.К.Х.; съдебно удостоверение № 64.03/2020 г., писмо с изх. дата
11.11.2024 г. от СРП с приложение справка за образувани преписки и
досъдебни производства срещу обвиняемия, жалби на л. 17, л. 30-31, л. 32-33
от досъдебното производство; преписите от Решение № 20210182 от
10.11.2021 г., постановено по гр. д. № 47774/2020 г. по описа на СРС, 158 с-в,
заповед за незабавна защита от 13.08.2020 г., издадена по гр.д. № 36572/2020 г.
от СРС, 158 с-в, Решение № 20055400/29.08.2022 г., постановено по гр. д. №
37187/2020 г. по описа на СРС, 158 с-в, Решение № 1988/20.04.2023 г.,
постановено по в.гр.д. № 12198/2022 г. по описа на СГС, I въззивен брачен с-в,
протокол за полицейско предупреждение от 25.02.2022 г.; заключението на
съдебно-психологичната и психиатрична експертиза касателно годността на
свидетелката Г.С.Д. да депозира показания в настоящото производство.
Настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение е постановено при изяснена фактическа обстановка, след цялостен,
задълбочен и всестранен анализ на събраните в хода на съдебното следствие
доказателства, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от
въззивния състав. Събрани са необходимите и възможни гласни и писмени
доказателствени средства, относими към предмета на доказване, и са
положени необходимите процесуални усилия за попълване на делото с
необходимия обем доказателствени източници - както обвинителни, така и
оправдателни такива. Оценката на доказателствата по отношение на
фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, е направена в
съответствие с правилата на формалната и правната логика, като не са
допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му
убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателства, без някои от тях да са
били подценени или игнорирани за сметка на други.
Когато и доколкото се изразява съгласие с доказателствения анализ,
направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда
отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези
които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в
жалбата или протеста или тези, които счита за неправилно анализирани /
Решение № 372 от 01.10.2012г. по НД № 1158/2012г., НК, III НО на ВКС/.
Поради изложеното, настоящият въззивен съдебен състав не намира за
необходимо да преповтаря доводите на контролирания съд, а следва да
отговори изчерпателно на възраженията на защитата.
5
Въззивният съд намира, че правилно в основата на фактическите си
изводи за инкриминирано деяние първата инстанция е поставила показанията
на свидетелките Д. и Х.а, които са и настоящият съд намира за ясни,
последователни, вътрешно непротиворечиви и обективни. Неоснователни в
тази връзка се явяват изложените от защитника на подсъдимия съображения за
противоречия в техните показания. Такива не се установяват, дори напротив,
и двете подробно описват пред съда събитията, случили се на
инкриминираната дата и ясно пресъздават последователността от действия,
извършени от участниците в тях, като изложеното от тях намира пълна
подкрепа в приетите писмени доказателства по делото. Първоинстанционният
съд е подложил на внимателен анализ показанията на горепосочените
свидетелки и е отчел тяхната евентуална заинтересованост от изхода на
делото, като правилно ги е кредитирал в цялост, поради което и направеното
от защитата възражение в тази насока се явява неоснователно. В допълнение
следва да се посочи, че спецификата на престъплението по чл. 296, ал. 1 НК
предполага наличието на множество фактори, довели до необходимостта от
защита от посегателство на живота и здравето на едно лице в производството
по ЗЗДН и осъществяване на престъпните деяния прикрито от обществото,
най-често в присъствието единствено на жертвата и насилника й, поради което
настоящата инстанция прецени, че въпреки влошените отношения между
страните, не се установява неправилно отразяване на непосредствените
възприятия на свидетелките от събитията.
Настоящият състав споделя и изводите на проверяваната инстанция, че
показанията на свидетеля П. не следва да бъдат кредитирани в частта им,
касаеща последователността от движенията, довели до настъпването на Д..
Изложената от защитата теза за незаинтересованост на П. и правдимост на
показанията му, е неоснователна. Последователно защитниците на
обвиняемия обосноват, че единствено този свидетел давал правдиви
показания за инкриминираното събитие, доколкото се явявал еднакво близък
както с обвиняемия Х., така и с бившата му съпруга Д., тъй като тримата били
съученици и се познавали отдавна. На първо място, според настоящия съдебен
състав, именно приятелските му отношения с обвиняемото лице, включително
към инкриминираната дата, се явяват основание дадените от него показания
да бъдат ценени със засилена критичност. Отделно от това същият, при
разпита си пред първоинстанционния съд, заявява, че не е влизал в жилището,
а е бил застанал до вратата, водеща до двора на къщата, следователно не може
да се възприеме, че е имал възможност да възприеме събитията пряко. В
подкрепа на подобен извод е посоченото от П., че макар да се е намирал на
около 7-8 м. от стълбището и да е имал пряка видимост към него, в това
число към краката и телата на лицата, намиращи се там, няма спомен дали при
слизането по стълбите Д. и детето са били с обувки. В тази им част, а именно
касателно развилите се събития на стълбите, показанията на П. се явяват
изолирани, вътрешно противоречиви и некореспондиращи с останалия събран
доказателствен материал, поради което и няма как да бъдат достоверен
6
източник на данни.
Не могат да бъдат споделени изложените от защитника на обвиняемия
доводи, че описаният механизъм на причиняване на телесната увреда на
пострадалата, бил нелогичен и физически невъзможен за извършване. В
показанията си както Д., така и Х.а, описват ясно и конкретно
последователността от действията, случили се на инкриминираната дата, а
именно, че обвиняемият, грабвайки малолетния си син и опитвайки се да
слезе по тясното стълбище с него, със задния край на ходилата си, без да се
обръща с лице към Д., е започнал да я настъпва по предната част на краката й.
Този механизъм се явява логичен и достоверен предвид местоположението и
характеристиката на мястото, където събитията са се случили, като същият
кореспондира със събраните по делото писмени и гласни доказателства. В тази
връзка въззивната инстанция се солидаризира изцяло с извода на
първоинстанционния съд, че обясненията на подсъдимия представляват
единствено негова защитна позиция за инкриминираното деяние, като не
намират подкрепа в събрания и проверен по делото доказателствен материал,
поради което и са недостоверен източник на информация.
Неоснователни се явяват изложените от защитника твърдения за липса
на обективни доказателства, установяващи травмата на Д.. По делото е прието
съдебно-медицинско удостоверение, в което след извършен преглед на
пострадалата Д., са установени оток и кръвонасядане на четвърти пръст,
получени в резултат от действието на твърд тъп предмет. Предвид естеството
на причиненото увреждане и липсата на необходимост да бъдат извършвани
последващи медицински прегледи и манипулации на пострадалата, то
правилно първоинстанционният съд е приел, че същото се явява категорично
установено, като описаните в удостоверението травми кореспондират със
свидетелските показания.
При съвкупният анализ на всички доказателства, събрани по делото,
правилно първият съд е приел, че обвиняемият Х. е осъществил от обективна
и субективна страна състава на престъплението по чл. 296, ал. 1 от НК, поради
което и в съответствие със закона го е признал за виновен по това обвинение.
От обективна страна безспорно се установява, че е налице съдебен акт,
издаден от компетентен съд по Закона за защита от домашното насилие, а
именно заповед за незабавна защита от 13.08.2020 г., издадена по гр.д.№
36572/2020 г., по описа на СРС, 158 с-в, с която обвиняемият К. Х. е задължен
да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо свидетелката Д. и
двете им общи деца – М.Х. и Х. Х.. Заповедта е била връчена на обвиняемия
на 25.02.2022 г.
Установява се от обективна страна, че на 05.03.2022 г. около 13:00 ч. в гр.
София, в къща, находяща се на адрес: гр. София, ул. ****, обвиняемият не
изпълнил вмененото му със заповедта задължение да се въздържа от домашно
насилие спрямо Г.С.Д., като на същите дата и час е стъпвал по краката й,
причинявайки й отток и кръвонасядане на четвърти пръст на левия крак.
7
От субективна страна деянието е осъществено при форма на вина пряк
умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2 НК – обвиняемият е съзнавал
общественоопасния му характер, предвиждал е настъпването на
общественоопасните последици и пряко е целял този резултат.
Правилни са развитите от контролирания съд изводи, към които
настоящата инстанция се присъединява напълно, че неприложима в случая се
явява разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК. За приложението й водеща роля има
оценката на степента на обществена опасност на деянието, а на втори план
стои степента на обществена опасност на дееца. В този смисъл, ако деянието е
такова, че въобще не може да окаже отрицателно въздействие върху обекта на
посегателство или това негово въздействие е толкова лишено от значение, че в
действителност не застрашава този обект, ще е налице малозначителност в
най-висша степен, то няма да бъде обществено опасно и следователно няма да
бъде престъпно. Дори и когато малозначителността не изключва обществената
опасност на деянието, но обосновава една нейна явна незначителност - т.е.
такава ниска степен, която не е достатъчна, за да бъде третирано като
престъпление, отново ще сме изправени пред хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК.
За обществената опасност на деянието следва да се преценяват всички
фактически обстоятелства, които се отнасят до извършеното деяние,
включително начина по който деянието уврежда или застрашава защитаваните
обществени отношения.
Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че процесното
деяние не може да се характеризира с критериите на нито една от двете
хипотези на чл. 9, ал. 2 НК. С оглед механизма на самото деяние, чистото
съдебно минало на обвиняемия не може послужи за обосноваване липсата на
обществена опасност на извършеното деяние или явно незначителната такава.
В действителност, в разпоредбата на чл. 296, ал. 1 НК не са инкриминирани
други вредни последици от деянието освен формалното неспазване на заповед
за защита от домашно насилие. В същото време обаче, наличието или липсата
на такива няма как да не бъде отчетено при определяне обществената
опасност на деянието.
В случая е безспорно, че обвиняемият не е изпълнил заповедта за
незабавна защита, връчена му на 25.02.2022 г. Същата без съмнение е
насочена към недопускане на възможност за противоправен контакт между
насилника и жертвата, като видно от съдържанието й тя касае както
пострадалата Д. – бивша съпруга на обвиняемия, така и двете им деца. Според
настоящия въззивен съдебен състав следва да бъдат отчетени както
влошените отношения между бившите съпрузи, за които са събрани
достатъчно доказателства по делото, но и фактът, че обвиняемият е извършил
деянието именно в присъствието на двете си деца, когато е следвало да
упражни предоставеното му право на личен контакт с тях. Не следва да бъде
пренебрегвано и обстоятелството, че деянието е извършено пред семейното
жилище, като при извършването му обвиняемият не е зачел не само личния
интегритет на малолетното си дете, но и неговото емоционално състояние.
8
От изложеното следва, че извършеното от обвиняемия деяние е с
достатъчно висока степен на обществена опасност, за да обоснове неговия
престъпен характер, а оттам и неприложимостта на чл. 9, ал. 2 НК.
Първостепенният съд е извършил правилна преценка, че в случая са
налице основанията на чл. 78а от НК за освобождаване на обвиняемия от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание, а именно
престъплението, за което е повдигнато обвинение, се наказва с лишаване от
свобода до три години или глоба до 5 000 лв.; извършено е умишлено, като
обвиняемият Х. не е осъждан и не е освобождаван от наказателна
отговорност; от деянието не са причинени съставомерни имуществени вреди и
не са налице изключенията, визирани в чл. 78а, ал. 5 НК.
Правилно е определен размерът на наказанието, като при
индивидуализацията е взел предвид като смекчаващо отговорността
обстоятелство чистото съдебно минало на обвиняемия, а като отегчаващи
такива естеството на нарушението, причинените от него последици за
здравословното състояние на пострадалата, както и влошените семейни
отношения между нея и обвиняемия. За определяне размера на наказанието,
въззивният съд прецени, че в случая се касае за деяние насочено срещу
правосъдието, като с него се засягат обществените отношения, гарантиращи
изпълнението на съдебните актове и издадените с тях разпореждания, както и
че същото е извършено в семейното жилище, в присъствието на двете деца на
обвинямия.
Правилно в тежест на обвиняемото лице са възложени на основание чл.
189 НПК и сторените в производството разноски.
Предвид изложеното и с оглед липсата на основания за отмяна или
изменение на обжалваното решение, то същото като правилно следва да бъде
потвърдено.
Водим от горното и на основание чл. 338, вр. чл. 378, ал. 5 НПК, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 10.03.2025 г., постановено по НАХД №
13687/2024 г. по описа на СРС, НО, 132 с-в.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9