Р Е Ш Е Н И Е
№ 176
гр. Габрово, 13.11.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ГАБРОВО
в публично заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ГИШИНА
при
секретаря РАДОСЛАВА КЪНЕВА и с
участието на прокурор АЛЕКСАНДЪР
АЛЕКСАНДРОВ като разгледа
докладваното от съдия Д. Гишина адм. дело
№ 152 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 285 и сл. от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ във връзка с чл. 203
и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Съдът
е сезиран с искова молба от Е.Г.М. от гр. Габрово,
понастоящем в Затвора Ловеч, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”
– гр. София с претенция за заплащане на неимуществени вреди за периода
18.12.2018 – 14.05.2019 година в размер на 1764 ведно със законната мораторна
лихва за забава от края на увреждането през 2019 година и законната
компенсаторна лихва от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане
на сумите.
В исковата молба ищецът твърди, че през претендирания период е бил настанен в килии №№ 1, 6, 5 и 4 на Арест Габрово, които били с размери 2.80/2.30 метра и обща площ от 5 кв.м.; килиите били еднакво оборудвани с масичка, неподвижно закрепена към стената, 2 малки стола, неподвижно закрепени към пода, 4 легла – 2 двойни вишки, между които имало малко разстояние и арестантите едва можели да преминават. В килиите нямало тоалетна и течаща вода, затова ищецът ползвал шишета и туби за малка нужда, а за друга – при почукване на вратата на килията се налагало често да чака, понякога и повече от час. Хигиената в килиите била крайно занижена, не се почиствали с препарати, а само с метла. Подът бил на циментова замазка, а стените с киречова замазка, което действало крайно много на психиката на ищеца като го депресирало – нямал желание да говори с другите съкилийници. Ремонт на Арест Габрово никога не бил правен. Дюшекът, одеялата и възглавниците на ищеца били изключително замърсени, на дюшека пишело, че е произведен 1982 година, а срокът му на годност е 2 години. Осветлението в килиите било слабо, като се осъществявало от 1 лампа, разположена над вратата и светеща денонощно, която силно дразнела очите на ищеца и той постоянно се оплаквал от сълзене, главоболие и невъзможност да спи пълноценно. Леглото на ищеца било тясно – 60 см, с начупени шини, а дюшекът бил с дебелина 2-3 см, на места без пълнеж, поради което ищецът твърди, че не можел да спи пълноценно. В килиите нямало климатизация, отопление и прозорци, поради което според ищеца климатичните условия вътре били нечовешки, а миризмата отвратителна. Имало изградена система за аспирация в коридора, която била включвана за малко, тъй като била много шумна и вибрираща, в килиите трябвало да се надвикват, за да се чуят. Банята била веднъж седмично, като имало 1 обща баня, топлата вода не стигала и често се налагало ищецът да се доизкъпва със студена вода; пускали се по няколко човека в банята и водата свършвала бързо. Телефонирането ставало по време на т. нар. „каре“, като служител от надзорно-охранителния състав стоял до арестантите, в частност до ищеца, за да слуша какво говори, вкл. и с адвокат, което било унизително и противозаконно. Ищецът твърди, че престоят му в Следствен арест Габрово рефлектирал отрицателно върху човешкото му достойнство, като същото претърпяло интензивно и непоправимо засягане. След преместването в Затвора Ловеч ищецът твърди, че често се оплаквал на част от съкилийниците си относно условията в Ареста и че очите го боляли и сълзели от осветлението, още имал главоболие.
Ищецът твърди, че неизпълнението на преките задължения, произтичащи от закона, от страна на ответника е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство – унищожило го е, породило е чувство за отритнатост, отхвърленост, незащитеност, като са му причинени яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за живот, унижение на човешкото му достойнство, обективирани в защитна реакция на организма при болка и стрес – сълзене на очите /плач/.
В открито съдебно заседание ищецът се явява лично и се представлява от процесуален представител – адвокат, определен по реда на Закона за правната помощ, поддържа се исковата молба, както и искането по същество.
Ответната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София, в депозирано по делото писмено становище /л. 75-82/, чрез надлежно упълномощен процесуален представил – юрисконсулт, заема становище за допустимост, но неоснователност и недоказаност на исковата претенция по основание и размер, с оглед което се прави искане да бъде отхвърлена изцяло. С молба вх. № СДА-01-974 от 08.06.2020 година /л. 58 и сл./ и с посоченото по-горе писмено становище ответната страна представя писмени доказателства за относимите към предмета на спора обстоятелства. В открито съдебно заседание ответната страна се представлява от своя надлежно упълномощен процесуален представител – юрисконсулт, оспорва се исковата претенция, по същество се прави искане за отхвърлянето ѝ и се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Габрово заявява становище за неоснователност и недоказаност на заявената от ищеца претенция, поради което счита, че същата следва да бъде отхвърлена изцяло.
След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Искът се явява допустим, доколкото е предявен срещу легитимиран ответник - юридическото лице на администрацията, към която се числи длъжностното лице/лица, от чиято неправомерна дейност се твърди да са настъпили вреди /арг. от чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 205 от АПК/, в който смисъл е Определение № 189 от 8.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10037/2017 г., III отд., Определение № 2929 от 7.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2280/2018 г., I отд. и др.
В съответствие с нормата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от закона. Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице. Тъй като имуществената отговорност по ЗИНЗС е обективна, безвиновна, вината не е елемент от фактическия състав на отговорността. Деликтната отговорност на Държавата не се презумира от закона, поради което в тежест на ищеца /по аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК във връзка чл. 144 АПК/ е да проведе главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция се простира и върху третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност – причинна връзка между нарушението на чл. 3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. В съответствие с нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Ал. 2 на същата норма предвижда, че за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
С оглед събраните по делото доказателства, ценени поотделно и в съвкупност, настоящият съдебен състав намира исковата претенция на Е.М. за неоснователна.
Между страните не е спорно, а се установява и от представените по делото доказателства, че в претендирания период 18.12.2018 – 14.05.2019, с изключение на периода от 05.03.2019-05.04.2019 година, през който е пребивавал в Специализирана болница за активно лечение на лишените от свобода с цел изготвяне на съдебно-психиатрична експертиза, ищецът М. е пребивавал в Следствен арест – Габрово, където е бил преведен на 18.12.2018 година в 17:30 часа с Постановление за задържане за 72 часа на Окръжна прокуратура – Габрово; с Определение № 83 от 21.12.2018 година на Окръжен съд – Габрово му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“; ищецът е бил обвиняем за престъпление по чл. 115 във връзка с чл. 18, ал. 1 от Наказателния кодекс, като на 14.05.2019 година в 13:00 часа е предаден за отпътуване и превеждане в Затвора Ловеч /л. 87-88, л. 121-122/.
Съгласно чл. 240 от ЗИНЗС доколкото Част четвърта от закона не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража. Редът в арестите, правата и задълженията на настанените в арестите лица са уредени и в Заповед № Л-4102 от 2.10.2016 година на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите.
Задължението на администрацията в местата за изтърпяване на наказанията и арестите да осигури на задържаните лица достатъчно жилищна площ произтича от нормата на чл. 3 от ЗИНЗС, както и от общия принцип, залегнал в чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, според който никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. Разпоредбата на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС /ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г./ въвежда като критерий за желателен стандарт за жизнена пространство наличието на минимална жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода, респ. задържан под стража, не по-малка от 4 кв.м. От посоченото в писменото становище от ответната страна /л. 75-82/, приложената към него писмена справка от впд Началник на РСИН – Габрово /л. 84-86/, писмена справка от впд Началник сектор РСИН – Габрово /л. 121-122/, както и от показанията на свидетеля П.Й./протокол от с.з. на 18.09.2020 година – л. 114-118/ се установява, че обитаваните от ищеца М. по време на престоя му в Следствен арест Габрово са със следните площи: килия № 1 – 8.476 кв.м.; килия № 4 – 11.05 кв.м.; килия № 5 – 12.155 кв.м. и килия № 6 – 12.376 кв.м., като при съпоставка с представената извадка от Дневника на задържаните лица по килии /л. 89-92/ се установява, че броят на настанените заедно с ищеца лица в съответната килия и за съответния период не е нарушавал горепосоченото изискване за жилищна площ не по-малко от 4 кв.м., от което следва извод, че във всеки един момент от престоя си през претендирания период М. е разполагал с минимална жилищна площ в спалното помещение не по-малка от 4 кв.м. и не е налице нарушение на критерия за желателен стандарт за жизнена пространство, както и на чл. 3 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКПЧОС.
Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с правилника за прилагане на закона, като чл. 21, ал. 1 от ППЗИНЗС предвижда, че спалните помещения се обзавеждат с отделни легла за настанените лица, снабдени със спални принадлежности, шкафчета за лични вещи, маса, столове, осветителни и отоплителни тела, като се осигуряват условия за пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване. В същия смисъл е и т. 20 от Заповед № Л-4102 от 2.10.2016 година на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите. Описаното от ищеца в исковата молба оборудване на килиите, като последното е подробно посочено и в писменото становище от ответната страна /л. 75-82/, приложената към него писмена справка от впд Началник на РСИН – Габрово /л. 84-86/, писмена справка от впд Началник сектор РСИН – Габрово /л. 121-122/, както и от показанията на свидетеля П.Й./протокол от с.з. на 18.09.2020 година – л. 114-118/, съответства на законово изискуемото наличие на отделни легла за настанените лица, шкафчета за лични вещи, маса и столове.
Съгласно чл. 20,
ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. Тъй като Арест Габрово не спада към посочените в цитираната правна
норма заведения от закрит тип и арести в затворите, не съществува задължение за
осигуряване на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения. Видно от
събраните по делото доказателства - писменото становище от ответната страна /л. 75-82/, приложената
към него писмена справка от впд Началник
на РСИН – Габрово /л. 84-86/, писмена справка от впд Началник сектор РСИН –
Габрово /л. 121-122/, както и от показанията на свидетеля П.Й./протокол от с.з.
на 18.09.2020 година – л. 114-118/, в Арест Габрово през процесния период
достъпът до течаща вода е бил осъществяван на мивка извън килиите, която
задържаните са можели да ползват без ограничение, разбира се, след подаване на
сигнал до лице от надзорно-охранителния състав и извеждане от килията. Арестът
разполага с 1 баня и 2 тоалетни – мъжка и дамска, разположени извън килиите,
като банята се ползвала най-малко 2 пъти седмично, което съответства на
изискването на чл. 21, ал. 6 от ППЗИНЗС и т. 24 от Заповед № Л-4102 от 2.10.2016
година на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за
вътрешния ред в арестите, изискващи създаването на условия за къпане не
по-малко от два пъти седмично, както и за изпиране на дрехите и бельото. Вярно
е, че за ползването на санитарен възел
задържаните, в частност и ищецът, е следвало да подадат сигнал до НОС
посредством звънчева инсталация и монтиран на вратата на всяка килия звънец, но
това не означава, че достъпът до санитарен възел е препятстван. Възприетият ред
за ползване на санитарния възел и на течаща вода от мивката има за цел да
осигури реда и сигурността в Ареста, а не цели лошо и унизително отношение към
задържаните лица. В тази връзка настоящият съдебен състав намира за недоказани
твърденията на ищеца, че често се е случвало да чака да бъде изведен до
санитарен възел повече от час, а за облекчаване на физиологични потребности се
е налагало да ползва пластмасови бутилки от вода. Твърденията на ищеца в тази
насока, както и изобщо в исковата молба, са общи, без каквато и да било
конкретика относно определена дата, на която достъпът му до санитарен възел и
течаща вода да е бил препятстван или неоснователно затруднен, респ. забавен.
Ако наистина е имало случай на ползване на пластмасова бутилка във връзка с
физиологични нужди, то това е станало единствено и само по усмотрение и желание
на ищеца, а не поради поведение на лица от НОС на Арест Габрово.
Съгласно чл. 21, ал. 2 от ППЗИНЗС лишените от свобода, а по аргумент от чл. 240 от ЗИНЗС и по силата на т. 26.1 от Заповед №Л-4102/2.10.2016 г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите, и задържаните под стража са длъжни да спазват реда и хигиената в спалните помещения. От събраните по делото доказателства - писменото становище от ответната страна /л. 75-82/, приложената към него писмена справка от впд Началник на РСИН – Габрово /л. 84-86/, писмена справка от впд Началник сектор РСИН – Габрово /л. 121-122/, както и от показанията на свидетеля П.Й./протокол от с.з. на 18.09.2020 година – л. 114-118/ - се установява, че на задържаните ежедневно са били предоставяни парцал и кофа с вода с разтворен в нея дезинфектант, доставян централно по заявка, с които те е следвало да почистват килиите. Ако хигиената в килиите не е била на очакваното от ищеца ниво, то това се дължи на собственото му и на останалите задържани поведение, а не на поведение от страна на служителите в Арест Габрово.
Събраните по делото доказателства опровергават и твърденията на ищеца относно предоставения му постелъчен инвентар. Такъв безспорно е бил предоставен на ищеца, като т. 18.3 от Заповед №Л-4102/2.10.2016 г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите допуска и ползването на собствено постелъчно бельо. Настоящият съдебен състав намира, че датата на производство на дюшека, твърдяна от ищеца, освен че не е доказана, не води автоматично до извода, че дюшекът не е бил годен за използване. Постелъчното бельо е било подменяно и изпирано ежеседмично чрез фирма за химическо чистене, като чистотата му зависи не само от периода на подмяната му, но и от личната хигиена на ползващото го лице.
По отношение на оплакванията за липса на достатъчно количество дневна светлина, силата на осветлението в килията, притока на свеж въздух и климатизацията следва да се отбележи, че законът гарантира достъп до чист въздух и естествено проветряване – чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, който достъп в случая се осъществява от прозорци с размери 120/50 см, разположени на нивото на тротоара и вътрешния двор на сградата, отварящи се от външната страна. Тук следва да се отбележи, че различните хора имат различно усещане за чист въздух и проветряване, поради което доколко въздухът в дадено затворено помещение ще бъде свеж е въпрос, който е поставен в зависимост от това колко време ще бъдат отворени прозорците на помещението, което от своя страна зависи от обитаващите го лица. По отношение на климатизацията и вентилацията на помещенията липсват нормативни изисквания за монтаж и параметри на такива технически съоръжения в арестите. Законово гарантиран е само достъпът до чист въздух, който може да се осъществява чрез проветряване. В процесния случай е установено, че килиите имат отварящи се прозорци, като е изградена и вентилационна система, изградена пред 2012 година, наличието на която ищецът не отрича. Чрез същата система въздухът в килиите през зимата са били затоплян до 22°С, при необходимост са били предоставяни допълнителни завивки. Твърдението за липса на необходима дневна светлина съдът намира също за неоснователно, доколкото няма нормативни изисквания за степента на осветеност на помещенията в арестите. В чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС се посочва, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина. Предвид обстоятелството, че в ЗИНЗС и ППЗИНЗС не са посочени конкретни параметри за необходима осветеност, както и големина на прозорците в арестите, настоящият съдебен състав намира, че е достатъчно да е осигурен достъп до естествена дневна светлина, какъвто в случая е наличен. Достатъчното количество светлина е въпрос на лично усещане и възприятия, но при установения факт, че килиите в Арест Габрово имат прозорци, оплакванията в тази връзка се приемат за неоснователни. Установява се от събраните доказателства, че в килиите в Арест Габрово е налична и осветителна инсталация, като чрез монтиран т. нар. димер ключ е налице възможност за промяна на осветеността по искане на лицето до НОС.
Правото на
задържаното лице на телефонна връзка е било осигурено чрез възможността за
ползване от 8:30 до 17:00 на телефон,
монтиран в общото помещение на арестния блок, като видно от представената и
приета като доказателство по делото заверена извадка от Дневника за проведените
телефонни разговори от задържаните лица, ищецът се е ползвал от тази възможност
многократно и редовно. Ищецът не доказа, като не се установява и от събраните
по делото доказателства, лица от НОС да са стоели твърде близо до ищеца по
време на провеждане на телефонни разговори, за да слушат съдържанието на
провеждания разговор. Възможността да бъде чут даден разговор безспорно зависи
и от височината на гласа на говорещия, като силният говор може да бъде чут на
голямо разстояние, дори и лицата от НОС да са спазили разумно разстояние от
провеждащия разговора с цел осигуряване на неприкосновеност в границите,
гарантирани от закона и нормите за вътрешния ред в ареста. И тук следва да се
посочи, че твърденията на ищеца в тази насока са общи и лишени от всякаква
конкретика за случай, при който провеждан от него телефонен разговор да е
станал умишлено достояние на служител на Ареста, още по-малко евентуално добита
по такъв начин информация да е била разпространена в нарушение на правата и
законните интереси на ищеца.
Видно от доказателствата касателно здравословното състояние на ищеца /л. 59-61, 127-128/, последният редовно е бил посещаван за преглед от медицински специалист, като само на 20.02.2019 година се е оплакал от болки в коляното, за които му е бил даден медикамент. Установява се, че през процесния период 2 пъти на ищеца е било предоставяно болкоуспокояващо и един път успокоително /сънотворно/, като липсват каквито и да било данни за оплаквания за проблеми с очите, главоболие, лош сън, извършени прегледи от лекар по повод на тези оплаквания и евентуално изписани медикаменти.
Съдът кредитира с доверие показанията на свидетеля П.Й., като ги намира за обективни, подробни и конкретни, кореспондиращи с и подкрепени от други събрани доказателства. Съдът не кредитира с доверие показанията на свидетелите Ц.С. и Е.И., тъй като същите са доста бедни откъм факти, отговорите и на двамата свидетели са лаконични, като очевидно се избягва конкретика, ползват се изрази, които не дават добра и надеждна информация, а и преценката за условията в Ареста, както и за физическото и емоционалното състояние на едно лице е субективна. Свидетелят Ц.С. в голяма част от своите показания говори за личните си преживявания и усещания, както и за факти и обстоятелства, на които ищецът не се позовава в исковата си претенция и които не са предмет на делото и не могат да докажат за целите на настоящото производство нито факта на незаконосъобразно действие/бездействие на затворническата администрация, нито на причинена вреда на ищеца, нито на причинна връзка между твърдяни действие/бездействие и вреди. На свидетеля И. е известно, че ищецът излежава присъда за опит за убийство, по повод на което се чувствал зле и съжалявал много. В тази връзка следва да се посочи, че изпитаният от ищеца дискомфорт може да се дължи на отношението му към деянието, за което е бил обвинен и впоследствие осъден и/или поради нормативно регламентираните ограничения, при които се реализира мярката за неотклонение „задържане под стража“, а впоследствие и изтърпяването на наказание „лишаване от свобода“. Не е невъзможно да се установи каква е причината за дискомфорта и страданията, които ищецът твърди, че е изпитвал, но такава диференциация в показанията на свидетелите С. и И. липсва.
В настоящото производство не се установи и намерение у затворническата администрация за унижаване или принизяване на задържания под стража чрез поставянето му в неблагоприятни условия.
Настоящият съдебен състав намира, че Е.М. не е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“, вследствие на което да произтичат подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди. Цялостната преценка на условията в Арест Габрово през процесния период не обосновава извод, че те са сурови, унизителни и нехуманни, довели до сериозни неудобства и тежки емоционални страдания на ищеца. Дори и престоят през процесния период в Следствен арест Габрово да е причинил известен дискомфорт на ищеца, то той не би могъл да се определи като такъв със значително и интензивно въздействие върху психиката и физическото здраве на ищеца, за да се приеме, че за него са настъпили подлежащи на обезщетяване морални вреди.
Възможно е определени обстоятелства действително да са се осъществили, но поради факта, че те са останали недоказани в производството пред настоящата инстанция, съдът намира, че ищцовата претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. След като фактическият състав на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС не е осъществен, за ответната страна не възниква задължение за заплащане както на обезщетение, така и на акцесорното задължение за заплащане на лихва върху главното задължение.
Относно искането на ответната страна за осъждане на ищеца да ѝ заплати юрисконсултско възнаграждение, съдът съобрази, че разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 8 от ГПК, съгласно което в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Ето защо, въпреки неоснователността на исковата претенция и факта на осъществено представителство на ответната страна от юрисконсулт, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява неоснователно.
Водим от горното и на основание чл. 235 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на Е.Г.М. от гр. Габрово с ЕГН **********,***,
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София с претенция за заплащане
на неимуществени вреди за периода 18.12.2018 – 14.05.2019 година в размер на
1764 ведно със законната мораторна лихва за забава от края на увреждането през
2019 година и законната компенсаторна лихва от датата на завеждане на иска до
окончателното изплащане на сумите.
Решението подлежи на оспорване с касационна жалба и касационен протест пред тричленен съдебен състав на Административен съд – Габрово в четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: