Р Е Ш Е Н И Е
№170 25.05.2018г. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
На
седемнадесети май 2018г.
в
открито заседание в следния състав:
СЪДИЯ: ДАРИНА ДРАГНЕВА
Секретар: Ива Атанасова
Като разгледа докладваното от съдия
Драгнева административно дело №205 по описа за 2018г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.26 ал.4
от Загора за гарантираните вземания на работниците и служителите при
несъстоятелност на работодателя вр. с чл.128 и сл. от АПК, образувано по
жалбата на П.И.П. срещу Разпореждане №4506-40-541/07.03.2018г. на Директор Фонд
„Гарантирани вземания на работниците и служителите“, с което на основание чл.
26 ал.3 от ЗГВРСНР вр. §41 от ПЗР на Закона за пазарите на финансови
инструменти е отказано изплащане на гарантирано вземане по негово заявление от
№4502-23-485/09.02.2018г.
Със Заявление-Декларация за отпускане
на гарантирано вземане №4502-23-485/09.02.2018г., подадено до ТП НОИ Стара Загора, П. е поискал
отпускане ан гарантирано вземане по ЗГВРСНР въз основа на следните декларирани
обстоятелства: Работил е при работодател „РЕМОТЕКС-РАДНЕВО“ ЕАД на длъжност
Ръководител „Направление“ от 06.02.2003г. до 14.07.2014г., а към момента на
началната дата на неплатежоспособността, посочена в съдебното решение по чл. 6
от същия закон няма качество на лице по чл.7 т.1, т.2 или т.3 от закона. Към заявлението са приложени справка за
размера на начислените, но неизплатени трудови възнаграждение от работодателя
по КТ, доказателства за образувано изпълнително дело при частен съдебен
изпълнител за събиране на неизплатените трудови вземания, Заповед
№311/14.07.2014г. за прекратяване на трудовото правоотношение, извлечение от ТР
по партидата на работодателя, от което е видно, че е обявен в несъстоятелност
по силата на съдебно решение, вписано в ТР на 06.07.2015г. т.е. по действащата
към тази дата редакция на чл.4 ал. 1 т.1 и т.2 от ЗГВРСНР/ ДВ бр.18/2011г. в
сила до 22.12.2017г., когато е изменена с отпадане на условията по т. 1 и т.2/
за П. не е възникнало право на гарантирано вземане към датата на вписване на
съдебното решение за обявяване на работодателя в несъстоятелност. Съгласно чл.4
ал.1 т.1 и т.2 от ЗГВРСНР / ДВ бр.18/2011г/ право на гарантирани вземания по
закона имат работниците и служителите, които са или са били в трудово
правоотношение с работодателя, независимо от срока му и продължителността на
работното време, и на които правоотношението не е прекратено към датата на
вписване в ТР на решението по чл.6, съответно е прекратено през последните три
месеца преди вписване в ТР на решението по чл.6 от същия закон. Предвид тази
редакция на чл.4 от ЗГВРСНР, който определя съдържанието на правото на
гарантирано вземане, за П. към датата на вписване на решението по чл.6 от с.з.
в ТР за обявяване в несъстоятелност на работодателя му, не е възникнало право
на гарантирано вземане.
С изменението на чл.4 ал.1 от ЗГВРСНР в
сила от 22.12.2017г., отпаднаха условията на т.1 и т.2 от разпоредбата за
съществуване на трудово правоотношение към датата на вписване на решението по
чл.6 от с.з. в ТР, съответно за прекратяването му през последните три месеца
преди тази дата, и въз основа на новата законова редакция П. е подал на
09.02.2018г. заявление-декларация с убеждение, че вече разполага с право да
получи гарантираната част от неизплатените му трудови възнаграждения.
За да постанови оспорения отказ за тяхното
изплащане ответника Директор Фонд „ Гарантирани вземания на работниците и
служителите“ е приел, че за заявителя не са налице ограничителните условия на
§41 от ПЗР към ЗПФИ в сила от 16.02.2018г., според които на работниците и
служителите с прекратено трудово правоотношение в срок по-дълъг от три месеца
преди датата на вписване в ТР на решението по чл.6 от ЗГВРСНР се гарантират
само вземанията, които са начислени, но неизплатени за периоди след
31.01.2015г. Тъй като неизплатените
възнаграждения на П. са за период от 02.2013г. до 14.07.2014г. е прието, че
преходната разпоредба не е основание да му се признае право на гарантирано
вземане по закона.
С жалбата се твърди, че отказа е
постановен при неправилно приложение на §41 от ПЗР към ЗПФИ, тъй като нормата е
в сила от 16.02.2018г., а заявлението е подадено на 09.02.2018г. и ако е било
разгледано в сроковете за произнасяне т.е. преди 16.02.2018г., то би му се
признало правото да получи гарантирания размер от неизплатените трудови
възнаграждения. От съда се иска да бъде отменено Разпореждане
№4506-40-541/07.03.2018г. на Директора на Фонд „Гарантирани вземания на
работниците и служителите“ и да се постанови съдебен акт, с който да се признае
правото на изплащане на гарантирано вземане и въз основа на който същото да
бъде изплатено.
Ответника – Директор Фонд „ГВРС“, чрез
процесуалния си представител – редовно упълномощен, поддържа доводи за
неоснователност на жалбата и иска от съда да бъде отхвърлена.
Административен съд Стара Загора като
взе предвид доводите на страните, съобразно доказателствата и закона, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена от лице-адресат на
неблагоприятен за него административен акт на 23.04.2018г. в рамките на
14-дневния срок от връчването му на 10.04.2018г., поради което е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Сроковете за произнасяне по
заявление-декларация за упражняване правото на гарантирано вземане са общите
срокове по АПК, тъй като ЗГВРСНР не определя специален срок за постановяване на
индивидуален административен акт за признаване съществуването на заявеното
право и нареждане да бъде изплатен гарантирания размер от неизплатените трудови
възнаграждения. Общия срок по АПК за издаване на ИАА е до 14 дни от започване
на производството, а за актовете по чл.21 ал.2 и ал.3 от АПК, какъвто е
настоящия акт и без необходимост от събиране на допълнителни доказателства и
становище на друг орган или на помощен такъв, е до 7 дни. Срокът не е
преклузивен и не погасява правомощието на органа да разреши по същество
подаденото до него искане за издаване на административен акт, въпреки че с
изтичането му по силата на презумпцията за постановен мълчалив отказ за
заявителя се поражда правото в едномесечен срок да го оспори пред съда. В
настоящия случай заявлението е подадено на 09.02.2018г., поради което срока
тече от 10.02.2018г. и изтича на 16.02.2018г. включително / петък, работен
ден/. Към този момент влиза в сила и разпоредбата на §41 от ПЗР на ЗПФИ, която
всъщност придава обратно действие на материално правната разпоредба на чл.4
ал.1 от ЗГВРСНР, но само за онези неизплатени трудови възнаграждения, които са
начислени, но неизплатени за периоди след 31.01.2015г. по договори, които се
прекратени преди повече от три месеца от датата на решението по чл.6 от
ЗГВРСНР. Нормата на чл.4 ал.1 от ЗГВРСНР е материална, поради което нейното
изменение от 22.12.2017г. има действие занапред и не създава права за онези
работници, за които не е съществувало право на гарантирано вземане при
действието на същата разпоредба до изменението й, какъвто е настоящия случай.
Единствено и на основание §41 от ДР на ЗПФИ на по-благоприятната редакция на
чл.4 ал.1 от ЗГВРСНР, в сила от 22.12.2017г., е придадено обратно действие, но
за ограничен период – след 31.01.2015г.
По причина на правния характер на разпоредбата на чл.4 ал.1 от ЗГВРСНР,
а именно материално правна норма, уреждаща съдържанието на правото на
гарантираното вземане на трудовото възнаграждение на работника при
несъстоятелност на работодателя, с нейното изменение не е възникнало право на
гарантирано вземане и за онези лица, които поради ограниченията на чл.4 ал.1
т.1 и т.2 от ЗГВРСНР не са придобили правото към датата на вписване на
решението по чл.6 от същия закон. Както се посочи и по-горе, по-благоприятната
редакция се прилага само за онези хипотези, които са възникнали след датата на
нейното влизане в сила, а по аргумент от §41 от ДР на ЗПФИ и за прекратените
трудови правоотношение в период по-дълъг от три месеца, считано от датата на
вписване в ТР на решението по чл.6 от ЗГВРСНР, за начислени и неизплатени
трудови възнаграждения по тях за периода след 31.01.2015г. Нормата създава права,
но е ограничителна и не може да се тълкува разширително. Жалбоподателя отговаря
на първото условие на §41 от ДР на ЗПФИ, но не и на второто – да се гарантира
част от неизплатени трудови възнаграждения, начислени след 31.01.2015г. Само за яснота – приложимия материален
закон е онзи, който е действал към момента на възникване на фактите т.е.
посочената по –горе редакция на чл.4 ал.1 от ЗГВРСНР от 2011г., а по неговата
разпоредба жалбоподателя няма право на гарантирано вземане. Действалия към
момента на произнасяне на органа закон – чл.4 ал.1 от ЗГВРСНР вр. с §41 от ПЗР
на ЗПФИ също не създава право да се иска изплащане на гарантирания размер на
неизплатените трудови възнаграждения, поради което жалбата е изцяло
неоснователна. На жалбоподателя да се върне недължимо платената държавна такса
в размер на 10лв. въз основа на изрична негова писмена молба с посочен номер на
сметка за изплащане.
Воден от тези мотиви, Административен съд
Стара Загора
РЕШИ
ОТХВЪРЛЯ жалбата на П.И.П. против
Разпореждане № 4506-40-541/07.03.2018г. на Директор Фонд „ГВРС“
Решението подлежи на
обжалване пред ВАС на РБ в 14-дневен срок от връчването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: