Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 12.03.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен
състав, в публичното заседание на тринадесети февруари през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Екатерина
Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 4035 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273
от ГПК.
С решение № 516021 от 25.10.2018 г. по гр. дело № 29373/2017
г. по описа на СРС, ІI
ГО,
53 състав, съдът е осъдил С.К.Г., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, сумата от
176,49 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.12.2012
г. до 30.04.2015 г., лихва в размер на 50,83 лв. за периода от 31.01.2013 г. до
31.10.2016 г., ведно със законна лихва от 10.05.2017 г. до окончателното изплащане
на сумите, както и сумата от 450 лв., разноски в исковото производство.
Недоволен от постановеното решение, с което е уважен
иск с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, е останал ответникът в първоинстанционното
производството – С.Г., който чрез процесуалният си представител, в срока по чл.
259 от ГПК го обжалва при твърдения за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност, с подробно изложени във въззивната жалба съображения.
Процесуалният представител на въззивника – адв. А.В.,
депозира молба от 12.02.2020 г., с която моли да се даде ход на делото в
отсъствието й. Заявява, че поддържа въззивната жалба, не представя
доказателства и моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Твърди, че по делото има писмени доказателства, от които се
установява, че Г. е направил отказ от наследство. Представя експертно решение
от ТЕЛК, от което е видно, че въззивника не работи, но е трудоспособен.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД с молба от 12.02.2020
г. моли да се даде ход на делото в тяхно отсъствие, излага съображения по
съществото на спора и моли съда да отхвърли въззивната жалба, а решението да
бъде потвърдено. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззивника и претендира юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр.
д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр.
д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр.
д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното първоинстанционно решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано следното:
Предявеният пред първоинстанционния съд иск е осъдителен,
при правна квалификация чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна
енергия на процесния адрес.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в исковата
молба по реда на чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ по предявените осъдителни искове.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в редакцията,
действаща към процесния период, "потребители на топлинна енергия" са
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Съобразно легалната дефиниция, дадена в §1, т. 42 от ДР на ЗЕ (в
редакцията релевантна за част от периода), "потребител на енергия за
битови нужди" е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване.
Следователно по изричното разпореждане на
закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот,
потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Съгласно Тълкувателно решение 2/2017 г.
по тълкувателно дело № 2 от 2017 г. на ОСГК на ВКС собствениците, респективно
бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право
на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. Сключването на такъв
договор се установява чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК,
включително чрез молба за откриване на партида от ползвателя на договорно
отношение.
Решаващият въззивен състав не споделя
извода на СРС за основателност на предявените осъдителни искове.
Съвкупната преценка на събраните по
делото писмени доказателства не установяват, че ответника е собственик, респ.
титуляр на вещно право на ползване на процесното жилище, както и да е налице
валидно облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия
с ответника С.Г., което обуславя липсата на материално правната му легитимация.
С
оглед твърденията на ответника, направени с отговора на исковата молба, както и
с въззивната жалба същият поддържа, че не е нито собственик, нито ползвател на
топлоснабдения имот, тоест той няма качеството на потребители на топлинна
енергия, поради което и не дължи исковата сума за доставяна до обекта топлинна
енергия. По делото, ищецът, чиято е доказателствената тежест да докаже
противното не е ангажирал доказателства от които да е видно, че въззивникът е
собственик или ползвател на процесния топлоснабден имот. От представените пред
СРС доказателства се установява, че процесния недвижим имот е бил общински и
със заповед е бил отдаден за ползване под наем на майката на въззивника – Л. Г..
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че ищецът не е доказал
наличието на облигационна връзка още с наследодателката на ответника Г.. Видно
от удостоверение за наследници Л. Г. е починала на 13.10.2014 г. От Заповед от
27.10.2014 г. се установява, че заповедта за настаняване е отменена, поради
смърт на ползвателя. Тоест остава недоказано и обстоятелството, че С.Г. е бил
ползвател на процесния имот. Нещо повече, същият е направил отказ от наследство
на 19.11.2014 г., поради което и не може да се сподели извода на
първоинстанционния съд за дължимост на претендираните суми.
По делото ищецът не е ангажирал и други
доказателства, които да установяват качеството му на кредитор на спорното
вземане, респективно да доказват исковете по основание и размер. Изложеното
обосновава извода за неоснователност на главния иск, с оглед на което
неоснователен се явява и акцесорният такъв за обезщетение за забавено
изпълнение. Ето защо исковете следва да бъдат отхвърлени.
При този изход на спора право на разноски пред настоящата
инстанция има въззивникът и ответник в първоинстанционното производство.
Въззивникът претендира разноски в размер на 300 лева за първоинстанционното
производство и 100 лв. за въззивната инстанция, както и 50 лв. заплатена ДТ.
Въззииваемата страна прави възражение за прекомерност, но същото е
неоснователно.
При
тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
№ 516021 от 25.10.2018 г.
по гр. дело № 29373/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО,
53 състав, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ исковете предявени
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, с адрес: *** с правно основание
чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ срещу С.К.Г.,
ЕГН **********, със съд.адрес: *** за сумата от 176,49 лв., представляваща цена за доставена от
дружеството топлинна енергия през периода от 01.12.2012 г. до 30.04.2015 г.,
лихва в размер на 50,83 лв. за периода от 31.01.2013 г. до 31.10.2016 г., ведно
със законна лихва от 10.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумите, като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:*********, с адрес: ***
да заплати на С.К.Г., ЕГН **********, със
съд.адрес: *** сумата от общо 450
лв., представляваща
разноски сторени в производствата пред СРС и СГС.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1. 2.