№ 67
гр. Тетевен, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20244330100481 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от С. В. Й., с ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Тетевен, ул. Т. М. № 4, чрез адв. К. В. - САК срещу „Б.“
АД, ЕИК121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „хххххх“ № 19, с
цена на предявения иск в размер на 1000 /хиляда лева/ - частичен иск от иск в пълен размер
на 9 702.01 лева.
Предявен е отрицателен установителен иск за установяване на недължимост,
съответно прогласяване на Нищожност на договор, алтернативно въз основа на нищожни
клаузи, включени в него, алтернативно — вземането е погасено по давност, обективирани в
Договор за кредит от 28.09.2007 г. като противоречащи на императивните изисквания на
ЗЗД, ЗЗП, ЗПК.
Излага се от ищеца, че на 28.09.2007г. майката на ищцата — В. П. К., сключила
Договор за кредит за текущо потребление, по силата на който изтеглила кредит в размер на 7
800 лева. Срокът за издължаване на кредита е 84 месеца. В т. 6 от договора бил посочен
лихвеният размер, като за първите 6 месеца кредитополучателят заплаща първоначална
лихва в размер на 6.69%. За останалия срок на кредита кредитополучателят заплаща лихва,
формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка. Към
датата на сключване на настоящия договор БЛП е 5.19%, стандартната надбавка е в размер
на 7.51% или лихвеният процент е общо 12.70%. Т. 7 от договора определяла ГПР по
кредита, а именно: 14.26%, като може да бъде променян при предпоставките, предвидени в
ОУ. Кредитът е обезпечен с поръчителство.
Сочи се, че майката на ищцата е погасявала задълженията си към банката, като
последната погасителна вноска е била на 01.08.2010 г. По силата на чл. 19.2. от ОУ банката
отнесла остатъка от кредита в просрочие и започнала да го олихвява с договорения лихвен
процент, увеличен с наказателна надбавка от 10 процентни пункта.
Заявява се, че в хода на ЧГД № 1431 по описа за 2011 на Районен съд - Ловеч „Б.“ АД
се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу майката на
ищцата и нейният поръчител. Съгласно така издадения изпълнителен лист от 10.08.2011 г.
1
майката на ищцата и нейният поръчител дължат на банката сумата от 8 055.82 лева,
договорна лихва в размер на 1 219.14 лева за периода от 01.08.2010 г. до 07.08.2011 г., 611.84
лева - мораторна лихва за периода 08.08.2010 г. до 07.08.2011 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда — 08.08.2011 г. до окончателното
изплащане на вземането, заемни такси в размер на 35 лева, както и разноски по делото:
внесена държавна такса в размер на 198.44 лева и юрисконсултско възнаграждение в
минималния размер от 473 лева.
Твърди се в исковата молба, че с договор за цесия от 02.07.2012 г. банката е
прехвърлила вземането си по изпълнителния лист на „фирма“ ЕАД, което с молба с вх. №
592/08.08.2016 г. е образувало ИД № 20168800400536 по описа на ЧСИ Румен Димитров, рег.
№ 880, район на действие: ОС-Ловеч. По изпълнителното дело има постъпили суми.
На следващо място ищцата заявява, че в хода на изпълнителното дело майка й
починала и ищцата получила Съобщение с изх. № 1485/24.01.2024 г., с което била уведомена
за страните по делото, в това число за сливането на „фирма“ ЕАД и „Б.“ АД, както и за
размера на дълга.
Заявява, че и е връчена Покана за доброволно изпълнение /ПДИ/ с изх. №
2699/14.02.2024г., с която С. Й. била конституирана като по длъжник делото /наследник на
В. П. К./ и отговаря за нейния дълг до размера на наследствения й дял, а именно за % (една
втора) идеална част от 19 404.01 лева, от които главница в размер на 8 055.82 лева, със
законна лихва в размер на 6 365.85 лева за периода 09.08.2016 г. - 14.02.2024 г., 3 399.61
неолихвяеми вземания, такси по ТЧСИ в размер на 484.20 лева, такса за изпълнение на
парично вземане в размер на 1 557.53 лева, дължими към 14.02.2024 г.
Ищцата заявява, че е налице нищожност на договора за кредит, като сочи, че в т. 6 от
договора е посочен лихвеният размер, като за първите 6 месеца кредитополучателят заплаща
първоначална лихва в размер на 6.69%. За останалия срок на кредита кредитополучателят
заплаща лихва, формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от кредитора
и надбавка. Към датата на сключване на настоящия договор БЛП е 5.19%, стандартната
надбавка е в размер на 7.51% или лихвеният процент е общо 12.70%. в т. 7 от договора било
уговорено ГПР по кредита, а именно: 14.26 %, като може да бъде променян при
предпоставките, предвидени в ОУ.
Ищцата счита, че от разпоредбата се извежда, че след изтичането на 6 месечния
първоначален срок кредитополучателят ще заплаща променлива лихва, която е формирана
от Базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит, определян периодично от кредитора и
надбавка. Ако надбавката е фиксирана, то за кредитополучателят остава неяснота относно
размера на БЛП, доколкото същият се определя периодично едностранно от банката. Т.е.,
още при подписване на договора, за кредитополучателят остава неясен размера на
лихвеният процент, който ще заплаща и начина на формирането му след изтичане на
първоначалния шест месечен срок. Сочи, че е изправена пред хипотеза, в която в договора
липсва ясна методология за начина на определяне на лихвения процент, което от своя страна
прави същия нищожен.
На следващо място заявява, че нищожността на процесния договор се доказва и с
размера на договореното възнаграждение в полза на банката /размера на дължимите лихви,
в това число и наказателни такива/. Подобни размери определено накърнявали добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Нарушавали се правен принцип, който може и да не
е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право. Такива били принципите на справедливостта, на
добросъвестността и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя
от страните за сметка на другата. Сочи, че е налице значителна липса на еквивалентност на
насрещните престации. Подобно несъответствие по-скоро цели обогатяване, а не само
възнаграждение. Поведението на кредитора съставлява действие, което накърнява „добрите
2
нрави“, злепоставя чужди интереси и цели извличане на собствена изгода и то за сметка на
икономически по-слаба страна.
На следващо място счита за нищожни на посочените по-горе основания чл. 6, второ и
трето изр., чл. 7 от Договор за кредит за текущо потребление от 28.09.2007г., както и всички
клаузи от ОУ към договора даващи право на банката едностранното да увеличава лихвата.
Като нищожни атакува и клаузите, с които се дава възможност на банката да начислява и
наказателни лихви, една от които е чл. 19.2 от ОУ.
Също така като нищожна атакува и клаузата, даваща възможност на банката да обяви
кредита за предсрочно изискуем - неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП
(противоречие със задължителните тълкувателни разяснения на общностното право, дадени
в Решение на Съда (първи състав) от 26 януари 2017 година по дело С-421/14, респ.
съобразно практиката на ВКС - напр. Решение № 82/7.07.2022 г. на ВКС по т. д. №871/2021
г., I т. о., ТК).
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че С. В. Й., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Тетевен, ул. Т. М. № 4, не дължи на „Б.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „хххххх“ № 19, сума в
размер на 1000 /хиляда лева/ - частичен иск от иск в пълен размер на 9 702.01 лева,
претендирали от нея в хода на ИД № 20168800400536 по описа на ЧСИ Румен Димитров,
рег. № 880, район на действие: ОС - Ловеч, тъй като дългът се базира на нищожен договор,
алтернативно въз основа на нищожни клаузи, включени в него, алтернативно — вземането е
погасено по давност.
Претендира сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от дружеството ответник
„Б.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „хххххх” № 19,
представлявано от Изпълнителния директор Виолина Маринова Спасова и Изпълнителния
директор Диана Дечева Митева, чрез пълномощника им Д. М. П. - Юрисконсулт. Оспорва
предявената искова претенция, като заявява, че след влизане в сила на заповедта за
изпълнение длъжникът трябва да основе отрицателния си установителен иск на факти, които
са настъпили след приключилото съдебно дирене пред последната инстанция, разгледала
спора по същество (когато вземането е установено с влязло в сила решение), респ. на факти,
които са настъпили след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК (когато заповедта е влязла
в сила поради неподаденото в срок или оттеглено възражение), настъпили след
стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на
принудителното удовлетворяване на кредитора. Съдът по иска по чл. 439 ГПК е длъжен да
следи за спазването на тези изисквания, като считам че в случая не се касае за
новонастъпили факти, а за такива които са могли да бъдат повдигнати чрез възражение и
разглеждани в исково производство по реда на чл.422 от ГПК.
Сочи, че в тази връзка са и мотивите на Тълкувателно Решение №4/2013г.
постановено по тълкувателно дело №4/2014г. на ОСГТК, върховните съдии приемат че за
процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването на правото на иск, вкл. правния
интерес, съдът е длъжен да следи служебно. Допустимостта на специалния отрицателен
установителен иск по чл.424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на
твърдения за съществуването на факти, чието установяване би обусловило извод за
недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение.
Преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са „от съществено значение”,
обуславя допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с доказване на
тези факти.
Ответникът, чрез процесуалния си представител, заявява, че в чл. 6 от сключения на
28.09.2007 г. договор за потребителски кредит страните се били уговорили, че
кредитополучателят ще заплаща на кредитора лихва за предоставения кредит, формирана от
3
базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка.
Клаузата на чл. 6 съдържала и изрично указание относно размера на лихвата към датата на
сключване на договора - 12.70 %, включващи базов лихвен процент 5.19 % и стандартна
надбавка 7.51 процентни пункта. В частта за определяне на размера на лихвата към датата на
сключване на договора клаузата указвала ясно размера на дължимата от кредитополучателя
възнаградителна лихва, съставляваща цената за ползване на предоставения кредит. В
останалата й част - относно правото на банката да променя периодично включения като
компонент на лихвата базов лихвен процент, същата била свързана с клаузата на общите
условия към договора за кредит, в която били предвидени условията за промяна на базовия
лихвен процент. Най-общо тези условия били свързани с изменения на финансови, валутни
и потребителски индекси, с промени на годишните пазарни лихвени нива, с промени в
нормативните актове, в регулациите на централната банка и в нейната парична политика.
Клаузата съдържала ясно и разбираемо описание на начина, по който при настъпване на
някое от предвидените в нея условия ще се формира новият базов лихвен процент, а оттук -
и лихвата по кредита. Сочи, се, че клаузите предвиждали при настъпване на обстоятелства,
предпоставящи изменение на базовия лихвен процент, да последва промяна в лихвата по
кредита в посока намаляване, а не само увеличаване. В т. 7 от Договора за кредит бил
посочен и ГПР по кредита, който към датата на сключване на договора бил в размер на
14,26%.
Алтернативно, заявява, че дори и да се приеме че клаузата в договора за кредит
даваща възможност на банката да променя лихвата съгласно приетото в общите условия за
неравноправна, същото по никакъв начин не влече нищожност на договора за кредит, не
обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на
договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на
подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, в тази насока било и
Решение № 92 по т.д. № 2481/2017 г. на ВКС.
С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 16.01.2025 г.,
съдебният състав на основание чл. 214 от ГПК е допуснал промяна размера на исковата
претенция, като същата следва да се счита предявена от 1 000.00 лв., на пълно
претендираният размер 9 702,01 лв., представляващ / ½ от 19404,01 лв./, от които главница в
размер на 8 055,82 лв., ведно със законната лихва в размер на 6 365,85 лв., за периода
09.08.2016 г. – 14.02.2024 година, за размера от 3 399,61 лв. неолихвяеми вземания, такса
по ЧСИ в размер на 484,20 лв., такса за изпълнение за парично вземане в размер на 1 557,53
лв., дължими към 14.02.2024 година и претендирани по ИД № 536/2016 г. по описа на ЧСИ
Румен Димитров с район на действие ОС – Ловеч.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото е установено, че на 28.09.2007 г. В. П. К. /майката на ищцата/, сключила
Договор за кредит за текущо потребление, по силата на който изтеглила кредит в размер на 7
800 лева. Срокът за издължаване на кредита е 84 месеца. В т. 6 от договора бил посочен
лихвеният размер, като за първите 6 месеца кредитополучателят заплаща първоначална
лихва в размер на 6.69%. За останалия срок на кредита кредитополучателят заплаща лихва,
формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка. Към
датата на сключване на настоящия договор БЛП е 5.19%, стандартната надбавка е в размер
на 7.51% или лихвеният процент е общо 12.70%. Т. 7 от договора определяла ГПР по
кредита, а именно: 14.26%, като може да бъде променян при предпоставките, предвидени в
ОУ. Кредитът е обезпечен с поръчителство.
В. П. К. погасявала задълженията си към банката, като последната погасителна
вноска е била на 01.08.2010 г. По силата на чл. 19.2. от ОУ банката отнесла остатъка от
4
кредита в просрочие и започнала да го олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка от 10 процентни пункта.
Установи се, че в хода на ЧГД № 1431 по описа за 2011 на Районен съд - Ловеч „Б.“
АД се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу В. П. К.
и нейният поръчител. Съгласно така издадения изпълнителен лист от 10.08.2011 г. К. и
нейният поръчител дължат на банката сумата от 8 055.82 лева, договорна лихва в размер на
1 219.14 лева за периода от 01.08.2010 г. до 07.08.2011 г., 611.84 лева - мораторна лихва за
периода 08.08.2010 г. до 07.08.2011 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението в съда — 08.08.2011 г. до окончателното изплащане на вземането,
заемни такси в размер на 35 лева, както и разноски по делото: внесена държавна такса в
размер на 198.44 лева и юрисконсултско възнаграждение в минималния размер от 473 лева.
С договор за цесия от 02.07.2012 г. банката е прехвърлила вземането си по
изпълнителния лист на „фирма“ ЕАД, което с молба с вх. № 592/08.08.2016 г. е образувало
ИД № 20168800400536 по описа на ЧСИ Румен Димитров, рег. № 880, район на действие:
ОС-Ловеч. По изпълнителното дело има постъпили суми. В хода на изпълнителното дело В.
К. починала и С. Й. получила Съобщение с изх. № 1485/24.01.2024 г., с което била
уведомена за страните по делото, в това число за сливането на „фирма“ ЕАД и „Б.“ АД,
както и за размера на дълга. С ПДИ с изх. № 2699/14.02.2024 г., С. Й. била конституирана
като по длъжник делото /наследник на В. П. К./ и отговаря за нейния дълг до размера на
наследствения й дял, а именно за % (една втора) идеална част от 19 404.01 лева, от които
главница в размер на 8 055.82 лева, със законна лихва в размер на 6 365.85 лева за периода
09.08.2016 г. - 14.02.2024 г., 3 399.61 неолихвяеми вземания, такси по ТЧСИ в размер на
484.20 лева, такса за изпълнение на парично вземане в размер на 1 557.53 лева, дължими
към 14.02.2024 г.
За изясняване на делото от фактическа страна по искане на страните съдът назначи и
изслуша съдебно-счетоводна експертиза, основна и две допълнителни, чието заключение
приема като компетентно и обективно дадено. В своето заключение вещото лице сочи, че по
изп. дело 536 от 2016 година дължимите суми са: 8 055,82 лв. - Присъдена непогасена
главница; 830,98 лв. - Присъдена непогасена лихва до 07.08.2011 година; 2 691.89 лв. -
Законна лихва от 08.08.2011 г. до 08.08.2016 година или общо 12 578,69 лв., както и
разноските по изпълнителното производство и законната лихва по главницата до
окончателното и изплащане. От направеното извлечение по плащанията на В. П. К.
внесената сума по ИД 536 от 2016 година за периода от 10.10.2016 до 14.03.2023г. е 1 755.00
лева, в т.ч. 1 137,26 за „ОТП Факторинг“. От получена информация от „Б.” ЕАД по
поставената задача общо получените суми по Справка за периода от 28.09.2007 година до
11.09.2024 година от В. П. К. са в размер на 6 506,83 лева, в т.ч. 1 137, 26 чрез ЧСИ „ОТП
Факторинг“ цесия или внесени по Договора за кредит от В. П. К. 5 369,57 лева. Общо
платени по процесния договор и изпълнителното производство са 7 124,67 лева.
На следващо място се сочи, че Остатъчната главница след приспадане на заплатената
сума само за погасяване на главницата е в размер на 1 293,17 лева. Получената главница е в
размер на 7800.00 лева, а претендиралата главница 8055.82 лева е в резултат остатък от
непагасена главница на 30.11.2009г. - 6561,68 лв. (6603,28 - 41.60 (05.01.2010г)) и
капитализиране на неплатени договорни лихви към 29.12.2009 година - 820,97 лв и
капитализеране на наказателна лихва 237,32 лева, към 02.09.2010 година капитализиране на
неплатени договорни лихви 375,85 лв. и капитализиране на такса изискуемост - 60.00 лева
на 03.11.2010 година.
Сочи се, че по процесният кредит са правени следните промени в лихвените проценти
в размер и за периоди, както следва: 6,69% от 28.09.2007 г. до 29.03.2008 година; 12,7% от
29.03.2008 г. до 02.04.2008 година; 13,45% от 02.04.2008 г. до 21.10.2008 година; 14,95% от
21.10.2008 г. до 08.08.2011 година, след която дата е олихвяван със Законата лихва за
5
периодите след 01.07.2012 г. е основния лихвен процент (ОЛП) на БНБ в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процента (ПМС 100 от 2012г.) за целия
перод и е съобразена със Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение (ЗМДВИП) във връзка с COVID 19.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 предл. първо от ЗЗД във вр. с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както
и във вр. с чл. 33 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК чл. 26, ал. 1 предл. трето от ЗЗД за
прогласяване нищожност на Договор за кредит за текущо потребление от 28.09.2007 г.,
сключен между В. П. К. и „Б.“ АД, ЕИК121830616, алтернативно прогласяване на
нищожност на договорни клаузи, посочени в чл. 6, второ и трето изр., и чл. 7 от Договор за
кредит за текущо потребление от 28.09.2007г., както и всички клаузи от ОУ към договора
даващи право на банката едностранното да увеличава лихвата, като и клаузите, с които се
дава възможност на банката да начислява и наказателни лихви, една от които е чл. 19.2 от
ОУ и клаузата, даваща възможност на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем,
както и отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване
за установено, че ищецът не дължи сума в размер на в общ размер на 9 702.01 лева (½ от 19
404.01 лева, от които главница в размер на 8 055.82 лева, със законна лихва в размер на 6
365.85 лева за периода 09.08.2016 г. - 14.02.2024 г., 3 399.61 лева, неолихвяеми вземания,
такси по ТЧСИ в размер на 484.20 лева, такса за изпълнение на парично вземане в размер на
1 557.53 лева, дължими към 14.02.2024г.), претендирани от нея в хода на ИД №
20168800400536 по описа на ЧСИ Румен Димитров, рег. № 880, район на действие: ОС-
Ловеч.
Изложените в искова молба фактически твърдения и представени писмени
доказателства, дават основание на съда да приеме, че по сключения договор наследодателя
на ищцата има качеството на потребител по см. на пар. 13, т. 1, във вр. т. 35, вр. т. 14 от ЗЗП.
Потребителски спорове са тези произтичащи от правата по ЗЗП, така и всички спорове
между търговци и потребители, поради което в приложното поле на нормата са и хипотезите
на претенции за неоснователно обогатяване, отрицателните установителни искове, вкл. за
нищожност на договор поради противоречие със закона, липса на съгласие, по чл. 439 от
ГПК (вж. в този смисъл Определение № 241/05.04.2013 г. по ч. т. д. № 1395/2013 г. на ВКС,
Определение № 408/24.06.2014 г. по ч. т. д. № 1206/2014 г. на ВКС-П, т. о., Определение №
323/04.02.2015 г. по ч. т. д. № 3397/2014 г. на САС и др. Определение № 272 от 28.06.2019 г.
на ВКС по ч. т. д. № 797/2019 г., I т. о., Определение № 18/16.01.2020 г. по ч. т. дело №
2502/2019 г. по описа на ВКС, Определение № 2481 от 21.08.2023 г. по гр. д. № 2819/2023 г.,
г. к., ІІІ г. о. на ВКС).
Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи служебно за неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, съответно за тяхната нищожност на основание чл. 146 от
ЗЗП т. е. независимо от наведените доводи за нищожност от потребителя, съдът извършва
самостоятелна и всеобхватна проверка за клаузите, засягащи потребителски права, която
може да доведе до извод за нищожност на клаузите в потребителски договори, а оттам и в
определени хипотези до недействителност на целите процесни договори.
Освен това в Тълкувателно решение № 1 от 2020 г. от 27.04.2022 г. на ВКС е прието,
че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без
да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е
посочено, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи
пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката. Някои от общите
6
основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да
ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради
противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е
установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.
Неспазването на императивни разпоредби от приложимия закон следва да се констатира
служебно от съда независимо дали във всички случаи възразилият за нищожност е посочил
конкретни правни разпоредби, на които противоречи сделката т. е. достатъчно е да посочи
само противоречие със закона като основание за нищожност.
Съгласно трайната съдебна практика на ВКС /напр. Решение № 97 от 8.02.2013 г. на
ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК/ при въведени няколко основания за нищожност, всяко
от които произтича от различни факти и може да съществува самостоятелно, правен интерес
от кумулативното обективно съединение на исковете не е налице, ако правните последици,
които законът свързва с обявяването на нищожността за идентични. В този случай,
независимо от поддържано от ищеца кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да
разгледа исковете при условия на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един
от тях в поредност, съобразно естеството на твърдения порок според основанията по чл. 26
ЗЗД. С уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не
дължи произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания и следва
да ги остави без разглеждане.
Следва да се има предвид и че в петитума ищецът претендира нищожност на
договора и на отделни негови клаузи поради противоречие с добрите нрави и поради
противоречие със закона – чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. В Решение № 97 от 8.02.2013
г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК основанията за нищожност по чл. 26 ЗЗД могат да
бъдат поддържани едновременно, но общото основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД /противоречие със закона/, по принцип, изключва приложението на останалите. Ако
нарушението на императивна правна норма попада в друго, специално предвидено
основание по чл. 26 ЗЗД /например, относно формата/, то специалното основание изключва
общото.
Клаузата на т. 6 от договора е посочен лихвеният размер, като за първите 6 месеца
кредитополучателят заплаща първоначална лихва в размер на 6.69%. За останалия срок на
кредита кредитополучателят заплаща лихва, формирана от БЛП за този вид кредит,
определян периодично от кредитора и надбавка. Към датата на сключване на настоящия
договор БЛП е 5.19%, стандартната надбавка е в размер на 7.51% или лихвеният процент е
общо 12.70%. в т. 7 от договора било уговорено ГПР по кредита, а именно: 14.26 %, като
може да бъде променян при предпоставките, предвидени в ОУ. От разпоредбата се извежда,
че след изтичането на 6 месечния първоначален срок кредитополучателят ще заплаща
променлива лихва, която е формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от
кредитора и надбавка. Ако надбавката е фиксирана, то за кредитополучателят остава
неяснота относно размера на БЛП, доколкото същият се определя периодично едностранно
от банката. Т.е., още при подписване на договора, за кредитополучателят остава неясен
размера на лихвеният процент, който ще заплаща и начина на формирането му след изтичане
на първоначалния шест месечен срок, с оглед на което съдът приема посочената клауза за
неравноправна, съгласно чл. 143, ал. 1, т. 19 от ЗЗП. Според тази разпоредба „Неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. Недобросъвестност е
налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата
несъразмерни тежести, като се възползва от неблагоприятното й положение. Тази норма е
насочена към защита на интересите на потребителя, като се има предвид положението му на
икономически по-слаба страна, при получаване на потребителски кредит, а от друга –
осигурява баланс между интересите на кредитодателя и кредитополучателя. В случая липсва
7
ясна, разбираема и недвусмислена информация за кредитополучателя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид поставените от
законодателя стандарти за защита /като се има предвид обстоятелството, че по описаният
начин на формиране на лихвен процент за потребителя остава неясно какво лихвоносно
задължение ще трябва да заплаща на кредитодателя по предоставеният му договор за кредит
за текущо потребление/. Това неравновесие в правното положение между страните в
облигационното положение се явява достатъчно да се приеме, че клаузата е неравноправна.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и кредитна институция по смисъла на чл. 1, ал. 2 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между
страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по
смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието „потребител“, според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не
са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в
качеството на физическо лице е предоставен ипотечен кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Следва да се отбележи,
че тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993
г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов
чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според
Директивата, не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително
и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално
договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато
продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка
следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният договор за
кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи
условия /при предварително определени от едната страна - кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите членки са
длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните
клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е
длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1,
8
пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
По отношение на анализираното съдържание на чл. 6 от процесния договор, то съдът
счита, че чрез нея кредиторът не предоставя на потребителя ясна и изчерпателна
информация по параметрите на кредита, въз основа на които той да вземе информирано
решение за сключването на договора за кредит. Следва да се отбележи, че съгласно чл. 2
ЗПК, целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно
поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. В тази
връзка неоснователно се явява възражението на ответната страна „Б.“ АД, че останалата част
от компонента на лихвообразуване - относно правото на банката да променя периодично
включения като компонент на лихвата базов лихвен процент, същата била свързана с
клаузата на общите условия към договора за кредит, в която били предвидени условията за
промяна на базовия лихвен процент. в законодателството е посочено, че неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са
били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като
потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е
настоящият случай. Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде
предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо,
коментираната клауза е нищожна. С подобни клаузи по никакъв начин не се гарантира
равноправност между страните по договора за заем, респ. по управление на кредита, а само
се постига допълнително оскъпяване на вече сключения между страните договор за кредит.
Предвид горното, следва, че клаузата за общо лихвообразуване, обективирана в чл. 6,
от Договор за кредит за текущо потребление 28.09.2007 г. е недействителна, на основание
чл. 26, ал. 1 предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. с чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП, поради което предявеният иск за прогласяване на тази нищожност следва да бъде
уважен изцяло. Тази клауза позволява на банката едностранно и периодично да определя
собствения си базов лихвен процент, чрез който се формира размерът на лихвите по
договора. Същевременно нито в договора, нито в приложимите общи условия е посочен
метод за изчисляване на лихвения процент, който да съдържа ясна и конкретно разписана
изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Изложеното
обосновава извода, че кредитополучателят не е бил уведомен и не е получил конкретна
информация при какви условия банката ще може едностранно да променя цената на
услугата, от което следва, че процесният договор за кредит за текущо потребление е
недействителен на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) поради неспазване на изискванията на
чл. 9, ал. 1 ЗПК (отм.) относими към момента на сключване на процесният договор за кредит
– 28.09.2007 г.
В допълнение на изложеното съдът намира въпросните клаузи, регламентиращи
размера на договорната лихва, за неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. В съдебната
практика последователно се приема, че уговорка в договор за кредит, предвиждаща
възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа
на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е
свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
неравноправна /в този смисъл решение № 50053/18.07.2023 г. по т. д. № 614/2022 г. на ВКС,
решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, решение № 424/02.12.2015 г. по
гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС,
решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, решение № 205/07.11.2016 г. по т.
д. № 154/2016 г. на ВКС, решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС и
други/.
Предвид гореизложеното, основателен се явява иска на ищцата за прогласяване на
9
нищожност на клаузата от договора за определяне на лихвения процент, описана в чл. 6 от
Договора. Според правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП нищожността на клаузи в
потребителските договори не води до нищожност на целия договор, ако той може да се
прилага и без тези клаузи. Посоченото правило представлява националната правна норма,
определяща изискванията по чл. 6, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори за създаване на уредба,
съгласно която неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за потребителя и
съответно, че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато
може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.
В допълнение следва да се упомене, че с Решение № 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. №
1646/2022 г., II т. о., ТК ВКС е отговорил, че установената недействителност (нищожност) на
съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски
кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в
договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява
на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски
кредит.
Макар кредиторът да е кредитна институция, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗКИ и договорът
за кредит да е възмезден, не може да се счита, че същият е изцяло нищожен, при нищожност
на клаузата за лихвообразуване. Аргумент, че прогласяването на отделна договорна клауза за
недействителна не влече нищожност на целия договор, се извежда и от чл. 23 ЗПК, според
който при прогласяване на договора за недействителен се връща само чистата стойност на
кредита. Логическото тълкуване на разпоредбата налага извод, че действието на договора се
запазва, потребителят дължи изпълнение, но следва да върне само стойността на заетата
сума.
Ето защо, съдът счита, че нищожността на определена договорна клауза не влече
нищожност на договора изцяло. В тази връзка потребителят следва да върне по договора за
кредит единствено чистата сума, получена по договора за кредит, която е в размер на 7 800
лева. От приетото по делото експертно заключение бе установено, че от длъжниците по
Договора за кредит е заплатена сума в общ размер на 6 506.83 лева, т.е. за плащане по
договора остава сума в размер на 1 293.17 лева.
В подкрепа на изложеното се явява и разпоредбата на член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 - същите трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор
за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Това е така, защото при подписване на договора следва да
се предостави възможност на потребителите да вземат своите решения при пълно знание за
фактите. Те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те
могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация
следва да включва по-специално годишния процент на разходите. Общите разходи по
кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на
нотариални такси. В този смисъл е Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-714/2022 г.
По отрицателния установителен иск за признаване установено недължимостта на
сумата размер на 9 702.01 лева (½ от 19 404.01 лева, от които главница в размер на 8 055.82
лева, със законна лихва в размер на 6 365.85 лева за периода 09.08.2016 г. - 14.02.2024 г., 3
10
399.61 лева, неолихвяеми вземания, такси по ТЧСИ в размер на 484.20 лева, такса за
изпълнение на парично вземане в размер на 1 557.53 лева, дължими към 14.02.2024г.),
претендирани от нея в хода на ИД № 20168800400536 по описа на ЧСИ Румен Димитров,
рег. № 880, район на действие ОС-Ловеч. С исковата молба ищецът претендира
недължимост на сума от 9 702.01 лева, представляваща претендиран остатък от сключен
Договор за кредит за текущо потребление от 28.09.2007 г. Видно от изложените мотиви по
делото така предявеният отрицателен установителен иск е недопустим. Ищцата е предявила
отрицателен установителен с правно основание чл. 124 ГПК, че не дължи сумата от 9 702.01
лева по Договор за кредит за текущо потребление поради нищожност договора, респективна
на отделни негови клаузи, произтичащи от противоречието с добрите нрави и поради
неравноправния характер - чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
С предходния предявен иск, с който се иска изрично прогласяване на нищожност на
клаузата, предвиждаща лихвообразуване по процесния кредит, включена в чл. 6 от
Договора, ищецът е получил защитата, последствията, от която са именно недължимостта на
сумите, предвидени като възнаграждение за лихви, разноски и такси по процесния договор.
При предявен самостоятелен иск за нищожност и изрично обвяване на нищожността на
клауза от договор или на целия договор, ищецът би постигнал сила на пресъдено нещо по
отношение на изначалната недействителност на целия договор или на части от него спрямо
ответната страна, така и спрямо всеки правен субект (поради действието erga omnes).
Нищожността настъпва по право от момента на извършване на сделката, като даденото по
един нищожен договор подлежи на връщане.
Предвид гореизложеното за ищеца липсва правен интерес от предявяване и съответно
разглеждане на иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за недължимостта на сумата, представляваща
възнаграждение за лихви, такси и разноски по договора за кредит, че с изричното обявяване
на нищожността на клаузата силата на пресъдено нещо обхваща и последиците т. е.
недължимостта на сумата от 9 702.01 лева (½ от 19 404.01 лева, от които главница в размер
на 8 055.82 лева, със законна лихва в размер на 6 365.85 лева за периода 09.08.2016 г. -
14.02.2024 г., 3 399.61 лева, неолихвяеми вземания, такси по ТЧСИ в размер на 484.20 лева,
такса за изпълнение на парично вземане в размер на 1 557.53 лева, дължими към
14.02.2024г.), претендирани от нея в хода на ИД № 20168800400536 по описа на ЧСИ Румен
Димитров, рег. № 880, район на действие ОС-Ловеч и единствено дължимостта на сумата от
1 293.17 лева, представляваща остатък от дължимата главница.
Същевременно следва да се допълни решението с аргументи защо установителните
искове за нищожност /или за недължимост на сума/ са допустими по принцип в
отношенията в потребителското право в светлината на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Посочената директива дава на потребителя правото да се обърне към съд, за да се установи
неравноправността на клауза от договор, сключен с него от продавач или доставчик, и тя да
се остави без приложение – Решение на СЕС по дело С321/22 пар. 65. В хипотезата,
разгледана в цитираното решение на Съда на Европейския Съюз, която е напълно
приложима и съвпада с фактите по настоящото дело е отговорено, че член 7, параграф 1 от
Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика,
изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител
за установяване на непротивопоставимостта /нищожността/ на неравноправна клауза в
потребителски договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят
разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на
тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен
срещу него от кредитора въз основа на същата клауза. Тоест така разгледания иск за
нищожност на клауза от договора за потребителски кредит е допустим и следва да бъде
разгледан по същество, както е сторил и настоящия съд.
11
По разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се поражда право на
разноски в полза на ищеца. Такива се дължат за осъществено процесуално представителство
на ищцата от адвокат в размер на 1 000 лева, 50 лева заплатена ДТ по предявеният иск, 200
лева депозит за ВЛ, 250 лева за допълнителен депозит за ВЛ и 338.08 лева държавна такса
по увеличеният размер на ищцовата претенция или общо разноски, в размер на 1 838.08
лева.
Водим от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, на основание 26, ал. 1 предл. първо от ЗЗД, клаузата
на чл. 6 от Договор за кредит за текущо потребление от 28.09.2007 г., сключен между В. П.
К., ЕГН **********, б.ж. на гр. Ловеч, ж.к. „Младост“, бл. 308, вх. Б, ет. 3, ап. 7 и „Б.“ АД,
ЕИК121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „хххххх“ № 19 по иска
предявен от наследник на задълженото лице - С. В. Й., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Тетевен, ул. Т. М. № 4.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ и ПРЕКРАТЯВА производството по предявения
отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК по отношение на „Б.“ АД,
ЕИК121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „хххххх“ № 19, че С. В.
Й., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Тетевен, ул. Т. М. № 4, не дължи на „Б.“ АД,
ЕИК121830616 сума в размер на 9 702.01 лева (½ от 19 404.01 лева, от които главница в
размер на 8 055.82 лева, със законна лихва в размер на 6 365.85 лева за периода 09.08.2016 г.
- 14.02.2024 г., 3 399.61 лева, неолихвяеми вземания, такси по ТЧСИ в размер на 484.20 лева,
такса за изпълнение на парично вземане в размер на 1 557.53 лева, дължими към
14.02.2024г.), претендирани от нея в хода на ИД № 20168800400536 по описа на ЧСИ Румен
Димитров, рег. № 880, район на действие ОС-Ловеч.
ОСЪЖДА „Б.“ АД, ЕИК121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „хххххх“ № 19 да заплати на С. В. Й., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Тетевен,
ул. Т. М. № 4, направените по делото разноски в общ размер на 1 838.08 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните, а в прекратителната част, която има
характер на определение в едноседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 от ГПК препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
12