Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 04.02.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
седми декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 6077 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Д.П. В. и В.С.В. срещу
решение от 23.07.2019г., постановено по гр.д. № 29587/2018г. на Софийския районен съд, ГО, 166
състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният срещу П. Д. Д. и Ж.С.Д. иск с
правно основание чл. 73, ал. 1 от ЗС за осъждане на ответниците да заплатят
сумата над 559, 30 лева до пълния предявен размер от 12 763 лева и за
периода от 01.08.2012г. до 19.09.2016г.
В
жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение
поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушения
на материалния закон. Конкретно се оспорва приетия в мотивите на съда решаващ
извод, че ищците са придобили правото на собственост върху процесния имот едва
на 20.09.2016г., когато са изплатили присъденото парично уравнение за дяловете.
В случая не било съобразено обстоятелството, че извършената между страните
делба не е по реда на чл. 349 от ГПК /възлагане на неподеляемо жилище/, а по
реда на чл. 353 от ГПК. Непротиворечива била съдебната практика, че при
извършване на делбата чрез разпределение на имотите между съделителите по този
ред /чл. 353 от ГПК/, съделителят, комуто е определен в дял имот, става негов
собственик след влизане в сила на решението за възлагане. В случая решението, с
което процесните имоти са били разпределени между страните по реда на чл. 353
от ГПК, било влязло в сила на 01.08.2012г., която дата е началото на исковия
период за заплащане на обезщетение. В жалбата са развити подробни съображения
за неправилност на изводите на СРС, че ако сумите за изравняване на дяловете не
бъдат изплатени в 6-месечен срок, вещноправният ефект на възлагателното решение
не може да настъпи и се счита, че възлагането е обезсилено по право, поради
което проявлението на конститутивното действие на решението е поставено под
условие – плащане на паричното уравнение. Жалбодателят поддържа, че тези
последици са приложими единствено при възлагане на имот по реда на чл. 349 от ГПК, какъвто не е разглеждания случай. Освен това, оспорва се приетото от
първоинстанционния съд, че решението по чл. 353 от ГПК е влязло в сила едва
след постановяване на въззивното решение за допълване в частта за уравнение на
дяловете. В жалбата се навеждат съображения за неправилност и по отношение на
изводите за липса на основание за солидарно осъждане на ответниците. Изложени
са доводи, че отговорността е солидарна, тъй като се касае до задължение
възникнало по време на брака на ответниците, а именно – заедно да предадат
владението на процесния имот на ищците след влизане в сила на съдебното решение
за делба. Задължението за плащане на обезщетение за ползване на имота било
свързано с удовлетворяване на общите нужди на семейството и затова
отговорността на двамата била солидарна по силата на закона /в този смисъл се
позовава на решение на ВКС по гр.д. № 1358/2011г., Четвърто ГО/. Това се
установявало и от събраните по делото гласни доказателствени средства, видно от
които, в имота е живял и сина на ответниците. По тези съображения е направено
искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с
което предявеният иск да се уважи в пълен размер при условията на активна и
пасивна солидарност.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна П. Д. Д. и Ж.С.Д., са подали
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени
съображения. Считат обжалваното решение за правилно и обосновано, поради което
е направено искане същото да бъде потвърдено. Наведени са доводи, че до влизане
в сила на решениета за възлагане на имота, ищците са били собственици на 1/9
ид. част от него. Изключителни собственици на същия те са станали след влизане
в сила на въззивното решение, постановено по жалба срещу първоинстанционното
решение по чл. 250 от ГПК. В случая посоченото решение на СГС било влязло в
сила на 21.06.2016г. /дата на влизане в сила на решение по в.гр.д. №
17007/2014г. по описа на СГС/, тъй като едва с произнасянето по въпроса за
дължимите суми за уравняване на дяловете, реално било приключило производството
по извършване на делбата и съсобствеността била окончателно прекратена. В
случая паричното уравнение на дяловете било изплатено от ищците едва на
20.09.2016г. Освен това, въззиваемите поддържат, че ползването на имота от
тяхна страна не е без правно основание, както и че лишаването на ищците от
ползване върху същия не е в резултат на неправомерно поведение на ответниците.
Твърдят, че по делото не било доказано, че те ползват имота и че отказват да
предадат владението му, въпреки многократните опити и покани от страна на
ищците. В представения протокол за въвод във владение липсвало отбелязване на
обстоятелството дали ищците са притежавали до този момент ключове от външната
врата на двора и от сутеренния етаж, поради което не можело да се приеме за
установено, че ответниците са ограничавали правото им на достъп до имота. В
този смисъл били и събраните гласни доказателствени средства. По тези
съображение е направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната му
част.
По
делото е постъпила и въззивна жалба от Д.П. В. и В.С.В. срещу решението на СРС
от 09.12.2019г., с което по реда на чл. 247 от ГПК е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка в основното решение, чрез произнасяне с изричен
диспозитив за отхвърляне на искането на ищците за солидарно осъждане на
ответниците.
В
жалбата са развити оплаквания срещу основателността на формираните от
първоинстанционния съд изводи за неоснователност на предявеното искане за
присъждане на исковата сума в условията на пасивна солидарност. Наведени са съображения,
че отговорността на ответниците е солидарна, тъй като те са съпрузи и поетото
от тях задължение за предаване владението на имота е неделимо, а задължението
за плащане на обезщетение било свързано с удовлетворяване общите нужди на
семейството. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение, постановено
по реда на чл. 247 от ГПК.
Насрещната
страна - П. Д. Д. и Ж.С.Д., оспорват жалбата като неоснователна.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
По въззивната жалба срещу
решението на СРС от 02.12.2019г., постановено по реда на чл. 247
от ГПК, с което първоинстанционният съд е допуснал поправка на очевидна
фактическа грешка в основното решение от 23.07.2019г.:
За
да е налице очевидна фактическа грешка в решението, която може да се поправи по
реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК, следва да се констатира несъответствие между
формираната воля на съда в мотивите на решението и изразената воля,
обективирана в диспозитива на същото. По
този ред могат да се поправят единствено грешки, допуснати в някои от
елементите на решението, съставляващи неговото съдържание.
Явна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната
истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на
решението. Такава грешка представляват погрешното посочване в решението на съда
на имената на страните, на границите на спорния имот, на размера на присъдената
сума, погрешните пресмятания на суми, неотразяването в диспозитива на решението
волята на съда, личаща от мотивите.
Според нормата на чл. 247 ГПК поправянето на очевидна фактическа грешка може да стане по почин на
съда или на която и да било от страните без ограничение във времето. При
обжалване въззивната инстанция разполага със същите правомощия, както и първата
инстанция, касаещи производството по поправка на очевидна фактическа грешка. По
повод на подадената въззивна жалба против решение, с което е допусната поправка
на очевидна фактическа грешка, въззивният съд проверява само дали има допусната
очевидна фактическа грешка в основното решение, правилно ли е отстранена
грешката или не, но не и ревизия на първото решение при липса на жалба против
основното решение.
В
аспекта на изложеното се налага извод, че обжалваното решение по реда на чл.
247 от ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено. Съгласно чл. 236, ал. 1, т.
5 от ГПК решението трябва да съдържа произнасяне по въпроса какво постановява
съдът по съществото на спора. При това положение се налага извод, че диспозитива
на решението следва да е съответен на формираните в мотивите изводи относно
основателността, съответно – неоснователността на предявените искове.
Съобразно установената константна съдебна практика /решение № 445 от
11.05.2016г. по гр.д. № 2535/2015г. по описа на ВКС, Четвърто ГО, решение № 163
от 07.02.2013г. по т.д. № 642/2011г. на ВКС, Първо ТО, решение № 181а по т.д. №
2079/2014г. на ВКС, Първо ТО/, в случай, че съдът установи, че не са налице
фактическите предпоставки на пасивната солидарност, трябва да отхвърли искането
за това осъждане и да се произнесе по исковете срещу ответниците при условията
на разделност. В случая в мотивите на съдебния акт първоинстанционният съд е приел, че
искането за солидарно осъждане на ответниците е неоснователно, тъй като не са
налице предвидените в нормата на чл. 121 от ЗЗД основания за пасивна
солидарност. С оглед установеното материално правоотношение между страните е
направен извод, че претендираното вземане следва да се присъди в условията на
разделност – при равни квоти за ответниците. В диспозитива на основното решение обаче липсва отразяване на формираната от първоинстанционния
съд воля за отхвърляне на предявения срещу ответниците иск за солидарното им
осъждане. Установеното
несъответствие е
такова между формираната воля в мотивите на решението и обективираната воля в
диспозитива на същото, което следва да бъде отстранено по реда на чл. 247 от ГПК.
Като е достигнал до същите изводи и е допуснал
поправка на очевидна фактическа грешка, първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено. Изложените във въззивната
жалба оплаквания относно формираният извод за неоснователност на искането за
солидарно осъждане на ответниците е извън предмета на дължимата от въззивния
съд проверка на решението, постановено по реда на чл. 247 от ГПК, поради което
същите не следва да бъдат обсъждани в рамките на произнасянето на съда по тази
въззивна жалба. Доколкото същите оплаквания са развити и във въззивната жалба
срещу основното решение, то по тях съдът ще вземе становище при разглеждане на
постъпилата въззивна жалба срещу решението от 23.07.2019г.
По въззивната жалба срещу основното решение на СРС,
постановено на 23.07.2019г.:
За да
постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ищците са
собственици при условията на СИО на процесния недвижим имот, като собствеността
била придобита считано от 20.09.2016г., когато било изплатено дължимото парично
уравнение на дяловете, във връзка с постановено възлагане на имота по реда на чл.
353 от ГПК. Развити са съображения, че срокът за изпълнение на задължението за
заплащане на парично уравнение, включително самият факт на плащане,
имат характеристиката на отлагателно условие за проявлението на конститутивното
действие на влязлото в сила решение за възлагане. По тези съображения
предявеният иск за периода до 20.09.2016г. е отхвърлен като неоснователен. В
мотивите са развити съображения, че претенцията е с правно основание чл. 73 от
ЗС и се дължи обезщетение за лишаване на собственика от ползите, поради това,
че вещта се владее без основание от ответника, но само за периода от
20.09.2016г. до 12.11.2016г., когато е
установено предаване на владението. Искането за солидарно осъждане на
ответниците е прието за неоснователно, тъй като не е установено, че спестените
разходи от ползването на процесния имот представляват „семейни нужди” по
смисъла на чл. 32, ал. 2 от СК. Ето защо претенцията е уважена частично до размер на сумата от 559, 30 лева при условията на
разделност – по ½ част от всеки един от ответниците, а в останалата част е постановено отхвърляне на исковете.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искова молба от Д.П. В. и В.С.В., в която се твърди, че
ищците придобили в режим на СИО недвижим имот, представляващ сутерен етаж, със
застроена площ от 63 кв.м., състоящ се от стая, хол, кухня, килер, част от
къща-близнак на два етажа, с отделен, независим вход, находящ се в гр. София,
ул. „*********, заедно с 41 % ид. части от общите части на сградата, построена
върху ½ ид. част от дворно място, което е с площ от 513 кв.м. Соченият
придобивен способ е влязло в законна сила на 01.08.2012г. съдебно решение, с
което е извършена съдебна делба между страните в настоящото производство, като по
реда на чл. 353 от ГПК в дял на ищците бил разпределен описаният
имот. Първоинстанционното решение било допълнено по реда на чл. 250 от ГПК с
решение на СГС, с което било определено парично уравнение за дела на
ответниците, като Д.П. В. и В.С.В. били осъдени да заплатят на П. Д. Д. и Ж.С.Д.
сумата от 17 733, 56 лева, ведно със законната лихва върху сумата от
01.08.2012г. до окончателното изплащане. В исковата молба се поддържа, че за
периода от 01.08.2012г. до 12.11.2016г. процесният недвижим имот се владеел без
основание от ответниците П. Д. Д. и Ж.С.Д., които отказвали да предадат
владението на имота в полза на ищците. С оглед изложеното е направено искане за
осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за ползите, от които са лишили
собствениците на имота чрез упражняваното от тях недоборосъвестно владение, съизмеримо с пазарния наем за имота за исковия период.
СРС
е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 73, ал. 1 от ЗС за заплащане
на обезщетение за ползване на чужд имот без основание.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е постановено в нарушение
на материалния закон. При изложените в исковата молба твърдения, предявеният по
делото осъдителен иск следва да се квалифицира като такъв с правно основание
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Изложеното в исковата молба твърдение, че насрещната страна упражнявала
владение върху имота, представлява правна квалификация, която не обвързва съда.
Правилото на чл. 73 от ЗС намира приложение при твърдения за действия на
ответника по иска за обезщетение в качеството му на недобросъвестен владелец,
каквито в случай не са налице. Изрично в исковата молба е посочено, че ищците
са собственици, а ответниците „владеят“ без основание същия през периода на
претенцията, който период следва влизането в сила на решението, с което недвижимият
имот е разпределен в дял на ищците. Последователно се възприема в практиката на
ВКС, че от този момент владелецът се превръща в обикновен държател, а
държателят, който упражнява фактическа власт върху чуждата вещ без договор със
собственика, отговаря по правилата на чл. 59 от ЗЗД за ползите, които
собственикът е пропуснал да реализира от имота си, с които имуществото му е намаляло
за сметка на обогатяването в същия размер на ответника.
Предметът
на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от
ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от
ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил
неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на
които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния
съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на
спора. В този смисъл е и задължителната съдебна практика - решение №
124/24.03.2011 г.гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и др.
В
конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал всички факти, на които
ищецът се е позовал в исковата молба, но е определил неправилна квалификация на
спорното право, което задължава въззивния съд да даде вярната квалификация и да
се произнесе по същество на спора. Когато въззивният съд при непроменени
фактически твърдения и петитум на исковата молба възприема различна правна
квалификация, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно
основание. Неправилната правна квалификация на иска от страна на
първоинстанционния съд не е довела до нарушаване на правото на защита на
страните, нито са нарушени основните начала на състезателност и равенство.
Както при иска по чл. 59 ЗЗД, така и при иска по чл. 73, ал. 1 от ЗС защитата
се състои във възстановяване на неоснователното разместване на имуществени
блага, като във втория случай обезщетение за ползите, от които
недобросъвественият владелец е лишил собственика, се дължи за периода на
неоснователното й ползване, без да се съизмеряват обедняването и обогатяването
на страните в резултат на това ползване /така решение № 25 от 30.03.2017г.,
постановено по гр.д. № 2389/2016г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/.
Съгласно
разпоредбата на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка
на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не
разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се
осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго,
въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Общата
хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в случаите, когато
лице несобственик ползва вещта без правно основание за това и препятства
собственика да я ползва съобразно нейното функционално предназначение в обема
на правата, които има. Ползването от несобственика на вещта препятства
възможността собственика лично да я ползва или да отдава под наем /на правно
основание/ вещта и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и
същи факти - ползването без правно основание от несобственика - ответник на
собствената вещ на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в
лишаването му от възможността да ползва сам собствената си вещ или да я отдава
под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на
ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на вещта
за процесния период.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните
елементи – 1/. имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в
резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/. връзка между
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи
факти, породили обогатяването и обедняването; 3/. липса на правно основание за
имущественото разместване; 4/. липса на друго основание за защита на правата на
обеднелия ищец.
Обедняването
на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази
в следните основни форми: 1/. намаляване на актива /изгубване или ограничаване
на права – както се твърди в случая/; 2/. увеличаване на пасива - възникване
или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи /включително и в
труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно
облагодетелстване, като например: увеличаване на актива - придобиване или
запазване на права; намаляване на пасива - погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи /както се твърди в случая/.
Основателността на предявения иск за обезщетение за ползване без
основание е обусловен от установяване по делото, че ищецът е собственик на
процесната вещ, която ответникът е държал, като не е имал основание за това,
което е довело до обедняване на ищеца /лишило го е от възможност да ползва своя
имот и/или да събира гражданските плодове от него/ за сметка на обогатяването
на ответника, който са служи с вещта, както и от установяване размера на наема за такъв вид вещ, с който се съизмерява
вредата за ищеца.
Основното
спорно по делото обстоятелство на етапа на въззивното производство е от кой
момент ищците са придобили правото на собственост върху процесния имот. По така
въведения предмет на спора настоящият съдебен състав приема следното:
От
представения заверен препис от решение от 22.06.2012г., постановено по гр.д. №
46823/2009г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, влязло в законна сила на
01.08.2012г., се установява, че производството е във втора фаза по извършване
на делба, като в дял на Д.П. В. и В.С.В. е поставен следният недвижим имот,
представляващ сутерен етаж, със застроена площ от 63 кв.м., състоящ се от стая,
хол, кухня, килер, част от къща-близнак на два етажа, с отделен, независим
вход, находящ се в гр. София, ул. „*********, заедно с 41 % ид. части от общите
части на сградата, построена върху ½ ид. част от дворно място, което е с
площ от 513 кв.м. В дял на ответниците П. Д. Д. и Ж.С.Д. бил поставен първия
етаж от същата жилищна сграда. С решение от 04.08.2014г. по същото дело СРС е
отхвърлил искането на ответниците за допълване на постановеното решение по реда
на чл. 250 от ГПК чрез определяне на парично уравняване на дяловете. Това решение е било обжалвано и
отменено с решение 09.05.2016г., влязло в законна сила на 21.06.2016г. С
въззивното решение ищците в настоящото производство били осъдени да заплатят на
П. Д. Д. и Ж.С.Д. сумата от 17 733, 56 лева за уравнение на дяловете,
разпределени им на основание чл. 353 от ГПК съгласно решение от 22.06.2012г. по
гр.д. № 46823/2009г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, за извършване на
допуснатата между тях делба на недвижим имот, ведно със законната лихва,
считано от датата на влизане в сила на решението от 22.06.2012г. по гр.д. №
46823/2009г. по описа на СРС, ГО, 74 състав – 01.08.2012г. до окончателното й
изплащане. Така определеното парично уравнение било изплатено от ищците на
20.09.2016г., което обстоятелство не е спорно между страните по делото. Датата
на влизане в сила на решението на СРС, постановено по реда на чл. 353 от ГПК, е
посочената такава като част от диспозитива на решението на СГС по в.гр.д. №
17007/2014г., а именно – 01.08.2012г. Посоченото решение на СГС, включително и
в частта относно началния момент на дължимост на законната лихва /съвпадащ с
датата на влизане в сила на решението за разпределение на делбените имоти/ е
влязло в законна сила на 21.06.2016г. С оглед изложеното неоснователно се явява
релевираното от ответниците възражение, че не е установена датата на влизане в
сила на решението, с което в дял на ищците е разпределен процесния недвижим
имот.
Съгласно
т. 10 на Тълкувателно
решение № 1/2004 г. на ОСГК на обезсилване по право подлежат само решенията
по възлагане по чл.
288, ал. 2 и ал.
3 ГПК (отм.), постановени след
19.07.2009г.; при действащия ГПК
това са решенията за възлагане по чл.
349, ал. 2 и 3 ГПК. Само за тях законът обвързва пораждането на вещноправния ефект с
плащането на паричното уравнение в шестмесечен срок. При несбъдването на това
условие /плащане на сумата в срок/ правото на собственост не преминава върху
съделителя, съсобствеността продължава да съществува, което налага
обезсилването по право на възлагателното решение и възстановяване висящността
на делбеното производство. Неприложимостта на обезсилването по право спрямо
делби, извършени по способ, различен от предвидения в чл. 349 ГПК, е несъмнена от граматическото и логическо тълкуване на законовите
разпоредби. Изрично в същия смисъл е решение № 98 от
26.05.2015г. по гр.д. № 6186/2014г. на ВКС, III ГО, което сочи, че когато
се съставя разделителен протокол и имотите се получават чрез жребий, а също и
когато имотите се разпределят между съделителите от съда, без да се тегли жребий,
законът не предвижда възможност да се обезсилва постановеното решение по
извършване на делбата, когато някой от съделителите не изпълни задълженията си,
т. е. когато не изплати разликата в стойността на получените дялове.
С
Постановление № 4 от 30.10.1964г., Пленум на ВС, чиято актуалност се запазва
при непроменената уредба на извършване на делбата по чл. 292 ГПК /отм./, по действащия ГПК - чл. 353 ГПК, се приема, че правото на собственост при разпределение на делбените
имоти по чл.
292 ГПК /отм./ се придобива от влизане на решението в сила и лихва се дължи
от същия момент по аналогия с чл.
200, ал. 3 ЗЗД. В случаите, когато делбата се извършва по реда на чл. 287
и 291
ГПК /отм./, т. е. когато се съставя разделителен протокол и имотите се
получават чрез жребий, а също така и когато по реда на чл. 292 ГПК /отм./ съдът извършва делбата между съделителите, без да се тегли
жребий, законът не е предвидил възможността да се обезсилва постановеното
решение по извършване на делбата, когато някой от съделителите не е изпълнил
задълженията си, т. е. когато не е изплатил разликата в цените на
разпределените имоти. Тъй като неотменимостта и неизменяемостта на решенията от
съда, който ги е постановил, е основно начало, а възможностите за обезсилването
им са предвидени в закона като изключение от това начало, обезсилването на
решение по чл.
292 ГПК /отм./ не може да се признае за законосъобразно – така решение по гр.д. № 288/85г.
на първо ГО на ВС, определение
по гр. д. № 9/2000г. на първо ГО на ВКС.
С
оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че вещноправният ефект на
постановеното решение по реда на чл. 353 от ГПК не е обусловен от заплащането
на определеното парично уравнение на дяловете. Ето защо ищците се легитимират
като титуляри на правото на собственост върху процесния имот считано от
01.08.2012г., на която дата е влязло в законна сила решението на СРС, с което е
извършена делбата по реда на чл. 353 от ГПК.
Фактическият
състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД е изпълнен и когато
обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка на
имуществото на претърпялото обедняване лице, т.е. обогатяването и обедняването
произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото.
За възникване на вземането за връщане на неоснователно обогатяване не е
необходимо ответникът да е развил дейност и реализирал приходи и това, че не е
получил наемна цена или други граждански плодове не го освобождава от
отговорността да обезщети собственика, след като държи вещта без правно
основание, а последният е лишен от възможността да ползва собствената си вещ, в
това число и да реализира приходи от нея /така решение № 252 от 23.01.2015г. на
ВКС по гр.д. № 2858/2014г., II ГО/. Настоящият съдебен състав споделя и
разрешението, дадено в решение № 204
от 05.09.2013г. на ВКС по т.д. № 1158/2010г., II ТО, в което е прието, че реалното
ползване на чужда вещ, държана без правно основание и получаването на облаги от
нея не са предпоставки за уважаване на иска по чл. 59 от ЗЗД, като
правнорелавантно е единствено обстоятелството, че собственикът й е бил лишен от
ползването й. В същото решение е посочено още, че лицето, което държи без
правно основание чужда вещ, по силата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД всякога дължи на
собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като без значение за
пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално
е била ползвана и получени ли са от това приходи, доколкото правото на
собственика да получи обезщетение за ползите, от които е лишен, не може да бъде
поставено в зависимост от волята на държателя дали да реализира или не доходи от
държаната без основание чужда вещ. Същественото за основателността на иска е,
че вещ на ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да има основание
за това. По този начин собственикът е бил лишен от възможността да я ползва,
поради което за него е налице обедняване. От друга страна – ответникът е държал
една чужда вещ, която е ползвал или е могъл да ползва в зависимост единствено и
само от волята си. Тези принципни разрешения
са неприложими eдинствено в хипотезите, при които е установено, че държателят
не би могъл да ползва лично чуждата вещ или да получава от нея приходи, тъй
като вещта е била негодна за ползване по предназначение с оглед техническото й
състояние или са съществували други обективни пречки за ползването, каквито в
случая не се твърдят. Обстоятелството, че
ответникът реално не е използвал тази чужда вещ или не е реализирал приходи от
същата е правноирелевантно за успешното провеждане на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, когато е
установено, че ответникът я ползва без правно основание, а ползването обективно
е било възможно. Задължението да обезщети собственика й, произтича от
създадената възможност той да спести наема, който би плащал за ползването, а
обедняването на собственик се съизмерява със същата сума - пазарният наем за
процесното имущество за съответния период. По изложените съображения без
значение за основателността на иска е обстоятелството, че в процесния недвижим
имот не са били открити лични вещи на ответниците при предаване на същия във
владение на ищците.
По
делото е установено, че ответниците са упражнявали фактическа власт върху
процесния имот за исковия период, като са лишили ищците от правото да ползват
собствения си имот. В този смисъл съдът съобрази на първо място, че това
обстоятелство не е било изрично оспорено в първоинстанционното производство.
Предприетата от ответниците защита се е основавала на възражение за изтекла
погасителна давност за част от процесния период /което правоизключващо
възражение е релевирано след изтичане на преклузивния едномесечен срок по чл. 133,
вр. чл. 131 от ГПК, поради което не следва да бъде разглеждане по същество/,
както и заявено оспорване на активната материална легитимация на ищците при
доводи, че собствеността върху имота е придобита едва след заплащане на
определеното парично уравнение на дяловете, ведно с присъдената законна лихва
върху него. Освен това по делото са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпит на свид. П. Ч. и Д.Н., чиито показания следва да се кредитират като
обективни, логични и отразяващи непосредствени възприятия относно спорните
релевантни факти. Свидетелката Ч. е собственик на другата къща, която е близнак
на къщата, в която се намира собствения на ищците приземен етаж, а свид. Н.
работи в училището, разположено на улицата, на която се намира къщата.
Следователно тези свидетели имат преки и трайни впечатления относно конкретните
ползватели на процесния имот. От техните показания се установява, че през
исковия период единствените лица, които са имали достъп и са влизали в процесния
имот, са ответниците. Показанията на свидетелите кореспондират и с представения
по делото протокол за въвод от 12.11.2016г., от който се установява, че Ж.Д. –
лично и в качеството на пълномощник на съпруга си П.Д., е предала на ищците
ключовете от външната врата на двора и от самия недвижим имот – приземен етаж.
При съвкупната преценка на така събрани писмени и гласни доказателства се
налага извод, че процесният имот се е намирал в държане на ответниците за
исковия период.
Размерът
на дължимото обезщетение се съизмерява със средната пазарна цена за ползване на
вещ от същия вид. По делото е прието заключение на техническа оценителна експертиза,
което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като обективно
и компетентно. От същото се установява, че средния пазарен наем за исковия
период възлиза на сумата от общо 12 763 лева. С оглед изложеното и предвид
обстоятелството, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта по
предявения иск за заплащане на обезщетение за периода от 20.09.2016г. до
12.11.2016г. в размер на общо 559, 30 лева, се налага извод, че ищците са активно
материално легитимирани в качеството на кредитори на спорното вземане за
периода от 01.08.2012г. до 19.09.2016г, включително, което възлиза на сумата. от
12 203, 70
лева
Като
е достигнал до други изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно
решение, което следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да
се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи.
Ищците
са предявили претенция за солидарно присъждане, съответно – солидарно осъждане
на ответниците да заплатят претендираната сума. Трайна е съдебната практика,
според която разделността на дълговете и вземанията съставлява общо правило при
множество на длъжници или кредитори. Съгласно чл. 121, ал. 1 от ЗЗД солидарност
възниква само в определените от закона случаи или при наличието на изрична
уговорка между страните. Разширително тълкуване на чл. 121 от ЗЗД е
недопустимо, поради изчерпателното изброяване на изключенията от общото правило
за разделност на дълговете.
Настоящият
съдебен състав счита, че не са налице предпоставки на твърдяната активна
солидарност. Установеното по делото съпритежание върху процесния недвижим имот
в условията на съпружеска имуществена общност не води до друг извод. И това е
така, тъй като предвидената в чл. 32, ал. 2 от СК солидарност между съпрузите
касае „поети задължения”, а в случая ищците са кредитори, т.е. имат вземане, а
не задължение. Активна солидарност не може да се изведе и от друг юридически
факт, поради което вземането следва да се пръсъди в условията на разделност, в
какъвто смисъл е и уточнителната молба на ищците от 15.09.2020г. Съдебната
практика приема безпротиворечиво, че ако не се установят предпоставки за
активна или пасивна солидарност, съдът дължи произнасяне с акта по същество
съобразно установената разделност на вземанията/дълга по материалното
правоотношение.
В
случая по делото не е спорно обстоятелството, че процесният недвижим имот е
собственост на ищците, придобит при условията на съпружеска имуществена
общност. Според чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от СК съпрузите имат равни права върху
общото имущество, а управлението на общо имущество може да се извършва от всеки
от съпрузите. С оглед изложеното съдът приема, че всеки един от ищците се
легитимира като кредитор на половината от дължимото обезщетение за ползването
на имота, т.е. исковете на всеки един от ищците следва да се уважат за сума в
размер на по 6 101, 85 лева.
Не
са налице предпоставки за ангажиране на отговорността на ответниците в
условията на пасивна солидарност. За да стигне до този извод съобрази
обстоятелството, че нормата на чл. 32, ал. 2 от СК предвижда солидарна
отговорност само за задължения, възникнали от договор, но не и за такива от
извъндоговорен източник, какъвто именно е разглеждания случай /в този смисъл
решение № 356 от 22.06.2010г. на ВКС по гр.д. № 496/201г., Четвърто ГО/. При
липса на данни за нещо различно следва да се приеме, че двамата ответници по
равно са ползвали правата на ищците.
С
оглед изложеното и като взе предвид постъпилата уточнителна молба от ищците от
15.09.2020г., се налага извод, че обезщетението по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД в общ
размер на 12 203, 70
лева се дължи от всеки един от ответниците при равни квоти.
Като е достигнал до други изводи
първоинстанционният съд е постановил неправилно решение в частта, в която са
отхвърлени предявените искове, поради което същото следва да се отмени и вместо
него да се постанови друго, с което претенциите да се уважат, както следва: в
полза на Д.П. В. следва да се присъди сума в общ размер на 6 101, 85 лева,
дължима от ответниците П.Д. и Ж.Д. по равно /т.е. всеки един от ответниците
дължи сумата от 3 050, 93 лева/ и в полза на В.С. В. следва да се присъди
сума в размер на 6 101, 85 лева, дължима от ответниците П.Д. и Ж.Д. по
равно /т.е. всеки един от ответниците дължи сумата от 3 050, 93 лева/.
Първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в частта, в която предявените претенции за
солидарно осъждане на ответниците са отхвърлени, предвид формираните от
настоящия съдебен състав изводи, че не са налице условията на твърдяната
пасивна солидарност между длъжниците.
По отношение на разноските:
При този изхода на спора право на разноски имат
въззивниците, които възлизат на сумата от общо 1 144, 10 лева, от които
244, 10 лева за държавна такса по въззивната жалба срещу основното решение и 900
лева за адвокатско възнаграждение.
Разноски по въззивната жалба срещу решението на СРС,
постановено по реда на чл. 247 от ГПК, не се дължат.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, в която в полза на ответниците са присъдени
сторените разноски. В полза ни ищците следва да се присъдят допълнително
разноски за производството пред СРС в размер на още 1 635, 84 лева.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 173978/23.07.2019г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 02.12.2019г., постановено по гр.д. № 29587/2018г., по описа на СРС, ГО, 166 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от Д.П. В. и В.С.В.
срещу П. Д. Д. и Ж.С.Д. искове за заплащане на обезщетение за лишаване на ищците
от ползването на недвижим имот за сумата над 559, 30 лева до пълния предявен
размер от 12 763 лева и за периода от 01.08.2012г. до 19.09.2016г., както и в частта, в която ищците са
осъдени да заплатят на П. Д. Д. и Ж.С.Д. съдебни разноски в първоинстанционното
производство в размер на 793, 63 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.
Д. Д., ЕГН ********** и Ж.С.Д., ЕГН **********, и двамата с адрес *** да
заплатят на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД на Д.П. В., ЕГН **********,***,
сумата от общо 6 101,
85 /шест хиляди сто и един лев и 85 ст./ лева /дължима от всеки един от ответниците
в условията на разделност – по 1/2 част от общо присъдената сума/,
представляваща обезщетение за лишаване от ползването на следния недвижим имот: сутерен
етаж, със застроена площ от 63 кв.м., състоящ се от стая, хол, кухня, килер,
част от къща-близнак на два етажа, с отделен, независим вход, находящ се в гр.
София, ул. „*****” № ***, за периода от 01.08.2012г. до 19.09.2016г.,
включително, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
– 10.05.2018г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА П.
Д. Д., ЕГН ********** и Ж.С.Д., ЕГН **********, и двамата с адрес *** да
заплатят на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД на В.С.В., ЕГН **********,***,
сумата от общо 6 101,
85 /шест хиляди сто и един лев и 85 ст./ лева /дължима от всеки един от
ответниците в условията на разделност – по 1/2 част от общо присъдената сума/,
представляваща обезщетение за лишаване от ползването на следния недвижим имот: сутерен
етаж, със застроена площ от 63 кв.м., състоящ се от стая, хол, кухня, килер,
част от къща-близнак на два етажа, с отделен, независим вход, находящ се в гр.
София, ул. „*****” № ***, за периода от 01.08.2012г. до 19.09.2016г.,
включително, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
– 10.05.2018г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 02.12.2019г., постановено
по гр.д. № 29587/2018г., по описа на СРС, ГО, 166
състав, с което е допусната
на основание чл. 247 от ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в
диспозитива на решение № 173978/23.07.2019г., постановено по същото дело.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 173978/23.07.2019г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 02.12.2019г., постановено по гр.д. № 29587/2018г., по описа на СРС, ГО, 166 състав, в останалата обжалвана част, с която е отхвърлено искането на ищците Д.П. В. и В.С.В. за солидарно осъждане на ответниците П. Д. Д. и Ж.С.Д..
ОСЪЖДА П.
Д. Д., ЕГН ********** и Ж.С.Д., ЕГН **********, и двамата с адрес *** да
заплатят на Д.П. В., ЕГН ********** и
В.С.В., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК допълнително сумата от още 1 635, 84 /хиляда шестстотин тридесет и пет лева и 84 ст./ лева – съдебни разноски в първоинстанционното производство, както и да заплатят на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1 144, 10 /хиляда сто четиридесет и четири лева и 10 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.