Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 18.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІІ „Е” състав в публично заседание на двадесет и втори март две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я РАДМИЛА
МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа докладваното от
съдия Сантиров гр. д. № 11444/2018 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
Образувано
по въззивна жалба на ответниците - А.Г.М. и С.Ю.М., чрез пълномощника им – адв.
В.Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, срещу Решение № 410926
ОТ 17.05.2018 г., постановено по гр. д. № 46535/2015 г. по описа на СРС, 37
състав, в частта, с която са осъдени да заплатят солидарно на всеки един ищците
- П.К.Х.С. и А.Х. С., на основание чл. 50 ЗЗД сумата от по 500,00 лв., представляващи обезщетение
за претърпени за периода от 01.01.2015г. до 04.08.2015г. неимуществени вреди -
дискомфорт, нарушаване на спокойствието, стрес, в резултат на /вдигане на шум/
лаене на куче, собственост на А.Г.М. и С.Ю.М., намиращо се и под надзора
ответниците, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от подаване
на иска - 05.08.2015г. до изплащане на сумите.
Във
въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната част, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изтъкват,
че необосновано съдът е приел за установено, че притежаваното от тях куче е
причинило вреди на ищците, доколкото не бил обсъдил достоверността на показанията
на разпитаните свидетели в съответствие с разпоредбата на чл. 172 ГПК, а и
същите не установявали, че именно техния домашен любимец е причинил
претендираните вреди, а и неправилен бил извода, че показанията на св. С. не
следва да се вземат предвид. Сочат, че неправилен бил и изводът, че не били
осъществили достатъчен контрол спрямо притежавания домашен любимец, тъй като
кучето било с антилаещ нашийник, като извода на съда, че неговото закупуване е
доказателство за твърденията на ищеца бил юридически нонсес. Твърдят, че бил
абстрактен извода на СРС, че е налице причинно-следствена връзка, а и в
кооперацията се отглеждали и други кучета. Поддържат, че не били доказани и
конкретни вреди по размер. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а
предявените искове отхвърлени. Претендират и разноски.
Въззиваемите
- ищци П.К.Х.С. и А.Х. С., чрез пълномощника
си - адв. С.Г., с надлежно учредена представителна власт по делото, са подали в
законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата по
подробно изложените съображения. Поддържа, че обжалваното решение е постановено
при задълбочен, обективен и всестранен анализ на събраните по делото
доказателства, като по същество е правилно.
Решението
в частта, с която активно и пасивно субективно съединените при условията на
солидарност осъдителни искове с правно основание чл. 50 ЗЗД са отхвърлени за
разликата над уважения размер от по 500,00 лв. до пълния предявен размер от по
3000,00 лв., не е обжалвано от ищците и е влязло в законна сила.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните
съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените в жалбата
оплаквания съдът намира следното:
Съгласно
чл. 50 ЗЗД за вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно
собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени
от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.
Отговорността за вреди от животни по чл. 50 от ЗЗД
е безвиновна. Тя не изисква животното, в случая куче, да е носител на някакви
особени качества, нито да е източник на повишена опасност, като отговорност се
носи и когато то не е. Разпоредбата пък на чл. 35, ал. 3 ЗЗЖ /Закон за защита
на животните/ вменява задължение собствениците на кучета да не нарушават
спокойствието и хигиенните условия на членовете на етажната собственост.
В
конкретния случай ответниците не са оспорвали фактите, че са съседи на ищците, че
отглеждат куче в апартамента си, както и че са съпрузи. С
оглед цитираната разпоредба те имат задължение, когато животното е неспокойно и често лае,
да поставят животното при такива условия и да предприемат такива подходящи
мерки така, че да не се допуска нарушаване
спокойствието на членовете на етажната собственост. При неизпълнение на това
задължение – собствениците носят отговорност за настъпилите вреди, които следва
да обезщетят. Те отговарят дори и в случаите, когато вредите са настъпили
поради естествените свойства на самата вещ, без виновно поведение при
ползването й. Т.е. отговорността по чл. 50 ЗЗД
ще е налице и в случаите когато не съществува техническа възможност за пълното
обезопасяване на вещта, в който смисъл е и
т. 2 на Постановление
№ 17 от 18.XI.1963 г. на Пленум на ВС.
В
тази връзка следва да се отбележи, че от показанията на свидетелката С.Д., които
преценени по реда на чл. 172 ГПК съдът намира за непосредствено възприети,
обективно дадени и кореспондиращи и със събраните по делото писмени
доказателства / 2 бр. Заявления от 15.05.2015 г. и 16.06.2015 г. до началника
на 06 РУ СДВР от ищцата П.С. и 2 бр. Предупредителни протоколи от 18.05.2015 г.
и 13.07.2015 г., Молба от ищцата П.С. до СО, район Витоша/, както и със
показанията на свидетеля А. Х., и кредитира с доверие се установява, че тя е работила като домашна помощница на ищците от 20 години и почти всеки
седмичен ден била в дома им от 09.00 часа до 17.00 часа, като посещавала
семейството понякога и през почивните дни. Сочи, че познава ответниците, които
живеят в апартамент на същия адрес, над жилището на ищците, като в началото на
2015 г. ответниците си взели куче-померан, което отглеждали в дома си. Дава
показания, че в началото кучето лаело по цял ден, което продължило около една
година, поради което и ищцата П.С. не можела да си почине и била изнервена, а
съпругът й –ищецът А.С., обикновено се прибирал на обяд в жилището си, за да
обяд и кратка почивка, но не успявал, именно поради лаенето от кучето на
ответниците. Сочи, че лично е възприела
тичането, лаенето и ноктите на кучето, които се забивали в паркета, а ищците
станали раздразнителни, поради шума от кучето. Шум се чувал дори когато гледали
телевизия. Свидетелства, че ищците били спокойни хора, но непрекъснатия шум през
2015 г., когато кученцето било малко, ги направило раздразнителни, и в
обтегнати отношения, а ищецът А. често казвал, че това е тормоз, а ищцата се
оплаквала от безсъние, тя по принцип имала лош сън, но след появата на кучето
сънят й се влошил още повече, станала тревожна. Свидетелката заявява, че куче
имало куче в апартамента под този на ищците, както и на последния етаж, но те
не лаели толкова много.
В
същата насока са и показанията на свидетеля,
А. Х. - син на ищеца, които преценени
по реда на чл. 172 ГПК съдът намира за непосредствено възприети, обективно
дадени и кореспондиращи и със събраните по делото писмени доказателства / 2 бр.
Заявления от 15.05.2015 г. и 16.06.2015 г. до началника на 06 РУ СДВР от ищцата
П.С. и 2 бр. Предупредителни протоколи от 18.05.2015 г. и 13.07.2015 г., Молба
от ищцата П.С. до СО, район Витоша/, както и със показанията на свидетеля С.Д.,
и кредитира с доверие се установява, че през 2015 г. той често, почти четири
пъти в седмицата, е посещавал баща си в процесното жилище, като обикновено се
събирали на вечеря, цялото семейство. Знаел за кучето на ответниците и сам
ставал свидетел, че шумът от кучето бил дразнещ - чувало се лаене и драскане по
пода. Кучето на ответниците пък разлайвало и други кучета и ставало
отвратително усещането. Този шум от кучето довело до изнервянето на П.С. и баща
му, рефлектирало върху съня им, станали раздразнителни и често се карали.
Случвало се е да се развали и вечерята им. Този шум правел впечатление и на
други хора, които гостували в апартамента на ищците. Дава показания още, че
следствие на шума от кучето и неприятното усещане все по-често се събирали
навън.
Неоснователни
са оплакванията във въззивната жалба, че съдът неправилно не бил кредитирал
показанията на свидетеля Р.К.и М.С.. В тази връзка следва да се отбележи, че от
показанията им не се установява, те да имат преки впечатления за процесния
период от 01.01.2015г. до 04.08.2015 г., а показанията на К., че
ответниците М. са сложили антилаещ нашийник, води до житейския логичен извод,
че кучето на ответниците действително е лаело и е нарушавало спокойствието, поради
което и направеният в този смисъл извод от СРС не е необоснован, а дори
напротив. Нещо повече, показанията на свидетелката С., че на нея не е направило
впечатление кучето да създава дискомфорт, не изключва такъв да е създаван на
ищците, тъй като същите живеят под апартамента на ответниците, а свидетелката С.
живее на последния етаж.
В
заключение следва да се отбележи, че процесуалните правила за оценка на гласните
доказателства предоставят суверенно право на решаващия съд да кредитира всяко
едно от тях, след като много внимателно го анализира във взаимната му връзка с
останалите доказателствени средства по начин, който би му дал възможност да
направи извод, че отразяват обективната истина, каквито според настоящият състав на съда са тези на
свидетелите С.Д. и А. Х., като тези на свиделите К. и С. не съдържат
данни за процесния период, а и принципно не опровергават показанията на
свидетелите Х. иД..
При
така установените факти се явява
обоснован извода на първоинстанционния съд, че периода от 01.01.2015г. до 04.08.2015 г. собственото на ответниците и намиращо се
под техен надзор куче, в резултат на /вдигане на шум/ лаене и драскане по пода,
е причинило на ищците дискомфорт, нарушаване на спокойствието и стрес, поради
което искът по чл. 50 ЗЗД е доказан по своето основание. Ирелевантно е
обстоятелство дали ответниците са осъществили достатъчен контрол /поставяне на
нашийник/, тъй като отговорността за вреди от животни по чл. 50 от ЗЗД
е безвиновна, като тя не изисква животното да е носител на някакви особени
качества, нито да е източник на повишена опасност, като отговорност се носи и
когато то не е и собствениците отговарят дори и в случаите, когато вредите са
настъпили поради естествените свойства на самата вещ, без виновно поведение при
ползването й. Без съмнение сочените вреди са в пряка причинно-следствена връзка
със собстваната на ответниците вещ –
куче, доколкото вдигането на шум от лая на куче житейски и логично е да
предизвикат негативни емоции и дискомфорт у възприемащите този шум, които по
своята правна природа представляват неимуществени вреди, които следва да бъдат
репарирани.
По отношение оплакването, касеещо размерна на иска за неимуществени вреди,
следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като
неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението.
Настоящият съдебен състав при преценка на всички събрани
по делото доказателства счита, че с оглед на продължителността от 8 месеца и
интензивността на засягането на спокойствието на ищците и създадения дискомфорт
у тях, което се е отразявало на ищците върху тяхното физическо състояние, както
и в общуването помежду им и с техни близки и приятели, заместващото обезщетение
на ищците за причинените им от ответниците неимуществени вреди е в размер на
сумата от по 500,00 лв., до който извод е стигнал и първоинстационния съд.
Тъй
като СРС е достигнал до същите фактически и правни изводи обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход на спора на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемите –
ищци следва да бъдат присъдени сторените от тях разноски в настоящето
производство за адвокатско възнаграждение в размер на по 250,00 лв.
.
С
оглед цената на иска решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 410926 ОТ 17.05.2018 г., постановено по гр.
д. № 46535/2015 г. по описа на СРС, 37 състав, в частта, с която А.Г.М. и С.Ю.М. са осъдени да заплатят солидарно
на всеки един от ищците - П.К.Х.С. и А.Х.
С., на основание чл. 50 ЗЗД сумата от по 500,00 лв., представляващи обезщетение за
претърпени за периода от 01.01.2015г. до 04.08.2015г. неимуществени вреди -
дискомфорт, нарушаване на спокойствието, стрес, в резултат на /вдигане на шум/
лаене на куче, собственост на А.Г.М. и С.Ю.М., намиращо се и под надзора
ответниците, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от подаване
на иска - 05.08.2015г. до изплащане на сумите.
ОСЪЖДА А.Г.М., ЕГН:********** и С.Ю.М., ЕГН:**********
и двамата с адрес: ***, да заплатят на А.Х.С., ЕГН:********** и П.К.Х.С., ЕГН:**********,
и двамата с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от по 250,00 лв. /общо
500,00 лв./, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.