№ 74
гр. Велико Търново, 18.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20214001000379 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по депозирана от ЗАД „Армеец“ АД въззивна жалба
срещу Решение № 260070/ 06.08.2021 г. по Т.д. № 168/ 2020 г. по описа на ОС –
Плевен, с което дружеството е осъдено да заплати на В. Й. СТ. сумата 50 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в
резултат от смъртта на неговата сестра В. Й. С.а – Т. при ПТП на 09.12.2015 г.,
причинено от застрахован при жалбоподателя водач на МПС, ведно със законната
лихва, считано от 09.12.2015 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят счита за
неправилен и необоснован извода на съда, че ищецът е материално легитимиран да
търси и получи застрахователно обезщетение за вреди от смъртта на своята сестра,
защото попада в изключенията по смисъла на ТР № 1/ 21.06.2018 г. на ВКС.
Направеният извод бил в противоречие със събраните по делото доказателства, които
установявали, че връзка между ищеца и починалата му сестра, била обичайна за този
вид родствени отношения и търпени болки и страдания съответстват на нормално
присъщите при загуба на брат/ сестра. Излага подробни съображения за приложението
на изключението от общото правило, че право на обезщетение имат само най-близките,
като се позовава на разясненията на цитираното по-горе тълкувателно решение. Съдът
се позовал на заключението на приетата съдебно-психологична експертиза, която била
оспорена от жалбоподателя поради несъгласието му с извода на вещото лице за връзка
1
между констатираното психично състояние на ищеца и загубата на сестра му. Този
извод бил необоснован, защото не почивал на събрана от експерта достатъчна
информация за живота и битието на ищеца преди и след процесното ПТП. Извън
съображенията за недължимост на претендираното обезщетение, счита, че
определеният от съда размер не отговаря на изискванията за справедливост и не
съобразява лимита на отговорността на застрахователя за обезщетения на този кръг
лица до 5000 лв., визиран в разпоредбата на § 96 ПЗРКЗ, за която развива доводи, че не
противоречи на чл.9 ал.1 б. „а“ от Директива 2009/103/ ЕО. По отношение на
присъдената лихва прави оплакване, че съдът е допуснал съществено нарушение, като
не се е произнесъл по своевременно релевираното с отговора на исковата молба
възражение за изтекла погасителна давност на вземането за лихва върху търсеното
обезщетение за периода от датата на застрахователното събитие – 09.12.2015 г. до
08.12.2017 г. – три години преди датата на завеждане на иска. Той не обсъдил и
възражението за недължимост на лихва за периода от 13.03. до 08.04.2020 г. предвид
действалото извънредно положение в страната и с оглед разпоредбата на чл.6 от Закона
за мерките и действията по време на извънредното положение и за преодоляване на
последиците. Моли решението да бъде изцяло отменено и предявеният от С. иск да
бъде отхвърлен. Претендира присъждането на направените за производството
разноски.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор от В. Й. СТ., в който е заето
становище за неоснователността на въззивната жалба. Счита за недопустимо
възражението на жалбоподателя за липса на материална легитимация на ищеца, защото
не е наведено в първоинстанционното производство. По същество то било
неоснователно, тъй като такава легитимация притежава всеки, твърдящ да е пострадал
от застрахователно събитие. Поддържа, че по делото е доказано изключението, за което
ТР № 1/ 21.06.2018 г. разяснява, че обуславя дължимост на обезщетение. Правилно
съдът ценил заключението на вещото лице, чиито изводи кореспондирали със
събраните гласни доказателства. Подкрепя изложеното от съда, че ограничаването на
отговорността на застрахователя съгласно § 96 ПЗРКЗ е в противоречие с чл.9 ал.1 б.
„а“ от Директива 2009/103/ ЕО, но излага, че тази норма не намира приложение в
настоящия казус, тъй като той се урежда от нормите на КЗ – отм. Моли решението да
бъде потвърдено. Претендира присъждането на разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
2
подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбата, намира следното:
Страните не правят оплаквания срещу възприетата от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, при което ВТАС намира за ненужно детайлно да я преповтаря.
Чрез събраните пред ОС – Плевен доказателства по делото са безспорно установени
като обективни факти от действителността релевантните за спора обстоятелства,
изложени в исковата молба: Сестрата на ищеца В. Й. С.а – Т. на 50 г. е загинала на
място от несъвместима с живота гръбначно-мозъчна и гръдна травма при ПТП на
09.12.2015 г., причинено от водач на МПС, като за лекия автомобил, с който е
осъществено ПТП, има сключена със ЗАД „Армеец“ АД застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“, валидна към датата на произшествието. По
отношение на водача има влязла в сила присъда, с която той е признат за виновен, че е
нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20 ал.1 ЗДвП и по непредпазливост е
причинил смъртта на В. Й. С.а – Т..
При тази фактическа обстановка първоинстанционният съд е формирал извод,
който настоящата инстанция изцяло споделя, че са налице кумулативно изискуемите от
закона предпоставки на чл.226 ал.1 КЗ – отм., обуславящи отговорността на
застрахователя за възмездяване на причинените от застрахования при него деликвент
вреди чрез заплащане на застрахователно обезщетение. Застрахователят не е релевирал
оплакване срещу този извод. Влязлата в сила присъда по отношение на водача е
задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК и тя установява, че
извършеното от него деяние е противоправно и виновно при форма на вината
непредпазливост. В пряка причинно-следствена връзка с деянието е причинена смъртта
на сестрата на ищеца, която е елемент от обективната страна от състава на
престъплението, за което деецът е осъден. Отговорността на водача е предмет на
валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество. Налице е застрахователно
събитие по см. на §1 т. 3 от ДР на КЗ – отм
Независимо от горния извод, предявения иск по чл.226 КЗ – отм. според
настоящата инстанция е неоснователен и отговорността на застрахователя не следва да
бъде ангажирана по следните съображения: С Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018
г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. бе разширен кръгът на лицата, които
имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни
близки, като бе прието, че освен посочените в Постановление № 4/ 25.05.1961 г.
низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг на пострадалия и в Постановление
3
№ 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител, отглежданото от пострадалия неосиновено
дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“ възможността за обезщетяване
следва да се допусне и за лица, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка
с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В разясненията, дадени от
ВКС, е посочено, че в традиционните за българското общество семейни отношения
братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия
родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но само ако поради конкретни
житейски обстоятелства и ситуации привързаността е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за
неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за претендиране,
респ. получаване на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство,
а следва да бъде доказано, че смъртта на близкия човек е причинила на преживелия
родственик морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/
61 г. и № 5/ 69 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат
само най-близките на починалия.
В настоящия казус събраните по делото доказателства не аргументират съда да
приеме, че е налице визираното изключение. По делото са събрани гласни
доказателства – показанията на св. Т. Димитрова – приятел на загиналата, с която се
познавали от 2005/ 2006 г., и нейн работодател през последните две години преди
инцидента. Тя излага, че от нея знае, че двамата с брат й са много близки, но и самата
тя имала такива наблюдения, защото Валентина много често пътувала от София,
където живеела, до Бургас, откъдето била родом и където живеел брат й, почти всяка
събота и неделя били заедно, а после разказвала къде са ходили и какво са правили,
показвала снимки; много често комуникирали – тя провеждала с него видео-разговори
докато обядвали или вечеряли; много често говорила за него, за семейството и детето
му, за събития около тях, все с най-добри чувства; подпомагала го финансово.
Присъствала на няколко техни срещи в София и Бургас /“поне три пъти“/. Счита, че
отношенията им не били традиционните между брат и сестра, а имала чувството, че
живеят заедно, че споделят заедно живота си. От показанията на свидетелката става
ясно, че в гр. Бургас освен братът на загиналата, живее и майка й, за която той се
грижел, а също и семейството на дъщеря й. Самата Валентина живеела на фактически
семейни начала. Свидетелката разказва, че след смъртта й брат й и майка им били
емоционално много зле, не били в състояние да организират нищо след погребението.
Чувала се с ищеца по телефона и всеки път той не сдържал сълзите си. Когато се чули
4
на петата годишнина от смъртта й, той започнал да плаче само като чул гласа й и й
споделил, че не можел да го преодолее, че се опитал да проведе терапия с психолог, но
все още се чувствал наранен и непълноценен психологически. Тези гласни
доказателства безспорно установяват, че между ищеца и починалата вследствие на
пътния инцидент негова сестра са съществували голяма близост, привързаност,
взаимна обич, грижа и споделеност, при което е естествено внезапната й и нелепа с
оглед установения механизъм на ПТП смърт да му се отрази негативно в емоционален
план и за съда няма никакво съмнение, че той е изпитал голямо страдание и винаги ще
чувства тъга от загубата й. Според настоящия състав обаче установените отношения са
нормално присъщите за този родствен кръг. Заявеното от св. Димитрова, че
отношенията между двамата не са били традиционните между брат и сестра,
представлява нейна субективна оценка, която не обвързва съда и такава оценка не
може да бъде формирана на база изложените от нея факти. Установи се, че и ищецът, и
сестра му са имали собствено семейство и са водели собствен живот в различни
населени места. Честите пътувания на загиналата от София до Бургас не могат да бъдат
свързани само с отношенията между нея и брат й, защото в Бургас живее и болната й
майка, и дъщеря й и нейното семейство. Финансовото подпомагане на ищеца също от
една страна не може да бъде отнесено единствено към него и семейството му, защото
се изясни, че от 2010 г. той е полагал ежедневни грижи за майка им, обгрижването на
която изисквало финансов ресурс, с какъвто той не разполагал, а от друга страна, което
е по-същественото, ако майка им е била зависима от тази финансова подкрепа, то
същото не се отнася до ищеца. Той е пълнолетен, дееспособен и трудоспособен, при
което е в състояние сам да се грижи за делата си, да реализира доходи от трудова
дейност, да издържа себе си и семейството си.
Освен гореизложеното, по делото не е доказано претърпените от ищеца в пряка
причинно-следствена връзка със смъртта на сестра му вреди да са изключителни, т.е.
да надхвърлят като интензитет и по продължителност обичайните за родствената
връзка между братя и сестри, за да бъде счетено, че той е материално легитимиран да
получи обезщетение наред с най-близките на починалата – нейните деца, майка и
съжител. Пред първоинстанционния съд е приета съдебно-психологическа експертиза,
а пред въззивния съд – съдебно-психиатрична експертиза, които безспорно
установяват, че ищецът много тежко е приел трагичната загуба на сестра си.
Психологът сочи, че ищецът е преминал през всички фази на скръбта – първоначален
емоционален шок и ужас, мисловно вцепенение и отказ от приемане на случилото се,
трудно контролируем изблик на тъга, съпроводен с плач и чувство на безнадежност и
безпомощност, осъзнаване, гняв, вина. Тестовото изследване на тревожността на
ищеца установило, че той по принцип не е тревожен човек, но нивото му на ситуативна
тревожност, свързана с актуалното му състояние, било силно завишено. Смъртта й се
отразила сериозно на начина му на живот, защото сестра му била тази, която осигурила
5
нормалния му живот и този на майка им, останала без средства след разболяването си.
Здравословният проблем на последната бил тежък, тя имала нужда от професионална
помощ, която ищецът не можел да си позволи, защото бил финансово притеснен. Той
поемал и скръбта на дъщеря си, за която леля й била много значим възрастен. Дава
заключение, че у ищеца са налице симптоми на постравматичен стрес, като психичните
щети – състоянието на тревожност – са придобили хроничен характер и това нанася
сериозни щети върху качеството на живота му. Сочи, че състоянието му може да се
овладее чрез психотерапевтична намеса. Съдът приема заключението на това вещо
лице в частта за вътрешните изживявания на ищеца вследствие на смъртта на сестра му
и за актуалното му състояние на завишена тревожност и симптоми на стрес, но не
кредитира същото в частта за диагнозата постравматично стресово разстройство, тъй
като поставянето на такава е извън неговата компетентност, както и в частта за
наличието на причинно-следствена връзка между констатираното актуално състояние
и стресогенното събитие, настъпило преди повече от пет години преди
психологическото изследване. Самия психолог сочи други фактори, несъмнено
явяващи се стресогенни, а именно финансова затрудненост при обгрижване на болната
майка, негативни емоционални преживявания на дъщеря му.
Съдът кредитира като компетентно дадено заключението на вещото лице
психиатър, че след смъртта на сестра си ищецът е развил краткотрайно невротично
състояние – остра стресова реакция и в периода на адаптация към последиците от
стресогенното събитие, е получил разстройство в адаптацията – протрахирана
депресивна реакция. Това състояние на субективен дистрес и емоционално
разстройство се изразява в потиснатост, тревожност, затруднение при ежедневните
дейности и чувство за невъзможност за справяне със ситуацията и нарушава
социалното функциониране на личността. Според експерта това е обичайната реакция
при загуба на близък, но продължителността и интензитета й са индивидуални в
зависимост от емоционалността на индивида и връзката му с починалия, като при
ищеца тя е продължила около година. Сочи, че той все още преживява драмата, но към
момента на прегледа няма симптоми на депресивна реакция. В съдебно заседание
вещото лице обяснява разликата между посттравматично стресово разстройство и
протрахирана депресивна реакция – че първото настъпва при лично преживяване на
стресиращото събитие – война, бедствие и други, а втората е емоционален отговор на
стресогенни събития и заключава, че двете не могат да съществуват едновременно, а
при ищеца симптомите отговарят на критериите за протрахирана депресивна реакция.
Сочи, че при тежка депресивна реакция е необходима психиатрична помощ и
продължителен прием на медикаменти, евентуално и психотерапия. В случая по
снетата от ищеца анамнеза, личният му лекар му е предписал успокоителни, за което
по делото не са ангажирани доказателства, не е посещавал психиатър, а психолог не е
посещавал, защото съжителката му имала психологическо образование. При тези
6
данни съдът счита за обоснован извода на психиатъра, че при ищеца не е била налице
по-тежка от обичайната депресивна реакция. По делото не е доказано психическото му
здраве да е засегнато в степен, по-висока от обичайната при сходни житейски
ситуациипри което съдът намира, че ищецът не е материално легитимиран да получи
застрахователно обезщетение. Неправилно е виждането му, изложено в отговора на
въззивната жалба, че възражението на жалбоподателя за липса на материална
легитимация е недопустимо, защото не е наведено в първоинстанционното
производство. Не се касае до процесуално възражение, което се преклудира, а до
материална легитимация като елемент от фактическия състав, обуславящ
основателността на иска.
По изложените съображения изводът на окръжния съд, че ищецът следва да бъде
обезщетен по реда на КЗ за претърпените от него неимуществени вреди в резултат от
смъртта на сестра му, е неправилен. Обжалваното решение, с което претенцията му е
уважена за сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането до
окончателното изплащане, следва да бъде отменено като неправилно и вместо това
искът му да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските: При този изход на спора на жалбоподателя следва да се
присъдят направените от него разноски за двете инстанции – държавна такса за
въззивното производство и депозити за възнаграждение на вещите лица по
допуснатите експертизи. Тези разноски възлизат на сумата 2000 лв. и ищецът следва да
бъде осъден да ги заплати. Жалбоподателят е представляван в производството от
юрисконсулт и на основание чл.78 ал.8 ГПК следва да бъде присъдено и
претендираното от него юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
размер на 200 лв. за двете инстанции.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260070/ 06.08.2021 г. по Т.д. № 168/ 2020 г. по описа на
ОС – Плевен, вместо което ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Й. СТ. против ЗАД „Армеец“ АД иск за сумата
50 000 лв. – обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, настъпили в
резултат от смъртта на неговата сестра В. Й. С.а – Т. при ПТП на 09.12.2015 г.,
причинено от застрахован при ЗАД „Армеец“ АД водач на МПС, ведно със законната
лихва, считано от 09.12.2015 г. до окончателното изплащане, като неоснователен.
ОСЪЖДА да заплати на ЗАД „Армеец“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, р-н Средец, ул. Стефан Караджа № 2, сумата 2000 /две
хиляди/ лв. – разноски за заплатена държавна такса за въззивното производство и
7
възнаграждения на вещите лица, както и сумата 200 /двеста/ лв. – юрисконсултско
възнаграждение за двете инстанции.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8